О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./………... 2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на единадесети юли
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа докладваното от мл.съдия
Н. Исмал
въззивно частно търговско дело № 1102 по описа
за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е
повод на частна жалба с вх. № 47616/28.06.2019 г., депозирана от “Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК ********* срещу разпореждане № 24700/10.06.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 8804/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, 41-ви
съдебен състав, с което е отхвърлено заявление с вх. № 41130/07.06.2019 г. на
жалбоподателя срещу длъжника В.Д.Р., ЕГН **********, в частта, с която е поискано издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за сумата от 271.84
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение.
В частната
жалба се твърди, че обжалваният акт е постановен при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Навеждат се доводи за това, че в
производството по чл. 410 от ГПК не се проверява дали вземането съществува,
като неговата цел е да се провери дали вземането е спорно. Посочва се, че
неустойката не може да бъде нищожна само поради противоречие с добрите нрави.
Твърди се, че уговорената неустойка не излиза извън присъщите ѝ функции –
обезщетителна, обезпечителна и санкционна, като дори да се приеме, че е
прекомерна, то това е основание за намалянето на нейния размер, но не и за
обявяването ѝ за нищожна. Поддържа се, че само исковият съд може да
преценява основателността на вземанията в заявлението. В тази връзка се
посочва, че заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е
обсъдил по същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в
заповедното производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на
заповед по чл. 410 от ГПК. Моли се за отмяна на разпореждането на районния съд,
респективно да се издаде заповед за изпълнение за сумите, претендирани със
заявлението по чл. 410 от ГПК.
Относно допустимостта на частната жалба:
Частната
жалба е подадена в законоустановения преклузивен срок, от активнолегитимирано
лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Относно основателността на частната жалба:
Съдът след
съвкупен анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и
аргументите по жалбата, намира следното:
"Агенция
за контрол на просрочени вземания" ЕООД е подал пред Районен съд - Варна
заявление с вх. № 41130/07.06.2019 г. за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника В.Д.Р., за сумите, както
следва: 319.65 лева – главница, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на депозиране на заявлението пред съда – 07.06.2019 г. до
окончателното погасяване на задължението; 27.07
лева – договорна лихва за периода от 07.02.2018 г. до 05.09.2018 г.; 271.84 лева – неустойка за неизпълнение
на задължение; 25.19 лева –
мораторна лихва за периода от 06.09.2018 г. до 30.05.2019 г.
Заповедният
съд с разпореждане № 24700/10.06.2019 г. е приел, че уговорената неустойка за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 271.84
лева противоречи на материалноправните норми, обективирани в разпоредбите на
чл. 16 и 33, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, както и на добрите
нрави, поради което е отказал издаването на заповед, респективно е отхвърлил
заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу
длъжника В.Д.Р., в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение
за горепосочената сума.
Съдът
намира, че обжалваното разпореждане в отхвърлителната част е правилно и законосъобразно, като
съображенията за това са следните:
Съгласно чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако
искането е в противоречие със закона или добрите нрави, като съдът следи
служебно за наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка.
Възраженията, че само пред исков съд и в състезателно производство могат да се
разглеждат въпроси за недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в частност за
нищожност на потребителски клаузи, са неоснователни и несъответни на изобилната
практика СЕС по тези въпроси. Съдът още на фаза заповедно производство следва
да осъществи защита на по-слабата страна в договорните правоотношения –
потребителя, а чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК предвижда възможността да се откаже
издаване заповед за изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и
добрите нрави, като по този начин се гарантира в пълна степен правата на
потребителя, прехвърляйки тежестта на кредитора да докаже съществуване на
вземането си в осъдително исково производство.
Договорът за
кредит, сключен между страните е потребителски по своя характер, поради което са
приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Съдът намира, че уговорената между
страните неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, която се претендира със заявлението, е неравноправна, респективно
нищожна.
Предвидената
договора неустойка, следва да се квалифицира като уговорена отнапред
компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено
обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази
неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен
кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно
лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца,
доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на
потребителя (чл. 16 от ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване
(възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка
поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по
естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и
то в размер, равен на половината от размера на отпуснатия кредит, без това
оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията
на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско
кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на
действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на
кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
Горното
поражда служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни императивни
норми. Жалбоподателят правилно възприема същността на заповедното производство
като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор
права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното приложение на
този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително
основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски договори. За
разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната
свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само
с възражение, основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната
защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно
валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде
направено възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна
практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата,
предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от
спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от
07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г.
по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е израз на
вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен
и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и
С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическия състав, породил
задължението на потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се
позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи, които не са били
индивидуално договорени и само ако потребителят изрично се откаже от закрилата
си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да
установява своята добросъвестност като търговец
в преддоговорния процес по установяване на параметрите на
правоотношението между неравнопоставените страни. Ето защо, оплакването на
жалбоподателя, че в заповедното производство до ангажирането на насрещната
страна с възражение срещу дълга съдът няма право на каквато и да е преценка на
заявените права принципно не може да бъде споделено. Напротив, естеството на
потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което
без изрични указания би пропуснало да се
защити. Само ако намесата на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще
се осуети стабилизиране на неоспорена поради неинформираност на по-слабата
страна защита на потребител, който се е договарял без да познава правата си или
се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от
едно съдебно производство.
В конкретния
случай именно мотивите на съда да откаже издаването на заповедта за вземанията,
породени от клаузи за които са очертани фактически твърдения, попадащи в хипотези на ограничения
за кредитора, представляват обявяването на приложимите императивни правила,
изключващи безспорен характер на дълга и налагащи състезателно производство.
Заявяването на такива задължения като безспорни несъмнено противоречи на закона, схващан в най-общия му смисъл на съвместимост на последиците на сделката с
обществения ред на правовата държава, и съответно се
санкционира на осн. чл. 411 ал. 2 т. 2 от ГПК. Така мотивирания отказ е основание
за трансформиране на искането на кредитора в защита по общия ред - чл. 415 ал. 1 т. 3 от ГПК, за да бъде установена безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора с
участието на надлежно информирания потребител.
По горните
съображения, начислените от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД
неустойка в размер на 271.84 лева за неизпълнение на задължение за предоставяне
на обезпечение, която се претендира със заявлението, противоречи на закона и
добрите нрави на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, поради което съдът намира,
че правилно заповедният съд е отхвърлил заявлението в тази част.
Обжалваното
разпореждане следва да се потвърди.
Разноски
пред настоящата инстанция не следва да се присъждат в полза на жалбоподателя
предвид изхода на делото.
По тези
съображения, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№ 24700/10.06.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 8804/2019 г. по описа
на Районен съд – Варна, 41-ви съдебен състав, с което е отхвърлено заявление с
вх. № 41130/07.06.2019 г. на “Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК ********* срещу длъжника В.Д.Р., ЕГН **********, в частта, с която е поискано издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 271.84
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: