РЕШЕНИЕ
№ 328
гр. Добрич, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Георги К. Пашалиев
при участието на секретаря Христина Г. Х.а
като разгледа докладваното от Георги К. Пашалиев Гражданско дело №
20213230102969 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Образувано е по искова молба на П. С. Р., с ЕГН **********, с адрес
на управление: гр. ......., ул. „..........“ № ..., срещу „Водоснабдяване и
канализация Добрич“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град Д ..., бул. „“ № ..., с която се иска да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1235, 53 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, от която
965, 26 лева са дължими за 25 дни през 2020 г. и 270, 27 лева за 7 дни през
2021г. - предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2430 по описа на
Районен съд Добрич за 2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателно плащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че ищецът е работил по трудово
правоотношение при ответника до 17.01.2020 г. Трудовият му договор е бил
прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ със заповед № ЛС-05-86 от
17.01.2020 г., издадена от изпълнителния директор на „Водоснабдяване и
канализация Добрич“ АД. Сочи се, че заповедта е била отменена с влязло в
сила решение по гр.д. № 600 по описа на Районен съд Добрич за 2020 г. Така
ищецът се е явил в дружеството в четиринадесетдневен срок, за да заеме
работното си място. Трудовото му правоотношение е било прекратено отново
1
със заповед № ЛС-25-1 от 26.03.2021 г. Твърди се, че ответникът не е
изплатил дължимото на работника обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за 25
дни през 2020 г., в размер на 965, 26 лева и за 7 дни през 2021 г., в размер на
270, 27 лева. Ищецът се позовава на практика на СЕС, в която е прието, че на
работника се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ дори когато поради
незаконно уволнение не е имал възможност да полага труд и да ползва
полагаемия му се платен годишен отпуск. Независимо, че не е полагал труд за
работодателя, на работника се дължи обезщетение за периода от датата на
уволнението до датата на възстановяването му на работа.
Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед
за изпълнение. Същото е било уважено и е била издадена заповед по ч.гр.д. №
2430 по описа на Районен съд Добрич за 2021 г. В изпълнение на указанията
на заповедния съд са предявени и настоящите искове.
Прави се искане да бъде признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 1235, 53 лева, представляваща неизплатено
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, от която 965, 26 лева са
дължими за 25 дни през 2020 г. и 270, 27 лева за 7 дни през 2021г. - предмет
на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд Добрич
за 2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателно плащане на сумата. Претендират се и разноски.
С протоколно определение от 17.03.2022 г. производството е
прекратено в частта за сумата над 188, 20 лева до пълния претендиран размер
от 270, 27 лева, представляваща неизплатено обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 7 дни през 2021г., поради извършен отказ от иска в
тази част.
В съдебно заседание ищецът се представлява от адвокат М.Г., която
поддържа исковете. В подкрепа на тезата си за дължимост на претендираните
суми се позовава на Решение на СЕС от 25.06.2020 г. Претендира и разноски.
В законоустановения срок ответникът е депозирал отговор. Твърди
се, че дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ е било платено на
ищеца. Оспорва се основният аргумент на ищеца, че на работника се дължи
обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, дори когато поради незаконно уволнение
не е имал възможност да полага труд и да ползва полагаемия му се платен
годишен отпуск. В тази връзка се цитира практика на ВКС, като се прави
извод, че „през периода от време от датата на прекратяване на трудовото
правоотношение до отмяната на уволнението с влязло в сила решение и
възстановяването на незаконно уволнения работник или служител на
предишната работа, последният не е престирал реално труд по трудовото
правоотношение, поради което за този период от време за него не възниква
право да ползва платен годишен отпуск, а в случай на последвало ново
уволнение за този период от време работодателят не дължи на работника
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал.
1 от КТ“.
2
Иска се претенциите да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
В съдебно заседание дружеството не се представлява.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правно основание по
чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. чл. 224, ал. 1 КТ.
В тежест на ищеца е да докаже прекратяването на трудовото
правоотношение с ответника; наличие на полагаем и неизползван към датата
на прекратяване на трудовото правоотношение платен годишен отпуск;
размер на брутното трудово възнаграждение за последния отработен месец.
В тежест на ответника е да докаже, че е заплатил претендираните
суми за неизползван платен годишен отпуск.
С разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК законодателят установява
задължение за всяка страна да установи фактите, на които основава своите
искания или възражения. Оттук следва, че всяка страна носи доказателствена
тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици.
При неуспешно проведено пълно и главно доказване на тези факти, съдът
следва да ги приеме за неосъществили се в обективната действителност и на
тази основа да постанови решението си. В този смисъл е и Решение № 25 от
27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на IV г.о. на ВКС. Ответникът не
ангажира доказателства, от които да се установи, че претендираните
обезщетения за неизползван платен годишен отпуск за 2020 г. и 2021 г. са
били платени на ищеца. С оглед последиците на доказателствената тежест
следва да бъде заключено, че такова плащане не е било извършвано.
Ищецът, от своя страна, доказа всички елементи от фактическия
състав на чл. 224, ал. 1 от КТ.
Страните не спорят, а и от представения трудов договор №
113/13.09.2010 г. се установява, че П.Х. е бил назначен на длъжността
„помпиер“ при ответника (л. 13). Не е спорно, че трудовото правоотношение
между страните е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ със
заповед № ЛС-05-86 от 17.01.2020 г., издадена от изпълнителния директор на
„Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД. Видно от приложеното
Решение по гр.д. № 600 по описа на Районен съд Добрич за 2020 г., заповедта
е била отменена и ищецът е бил възстановен на работа.
Не е спорно също, че ищецът се е явил в дружеството в
четиринадесетдневен срок, за да заеме работното си място. За целта, на
24.02.2021 г., е представил уведомление на работодателя, с което е заявил
желанието си да заеме предишната си длъжност (л. 28). От заповед № РД-03-
37 от 25.02.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество се
установява, че ищецът е бил възстановен на предишната си длъжност
3
„помпиер“, считано от 01.03.2021 г. (л. 27).
Трудовото му правоотношение е било прекратено отново със заповед
№ ЛС-25#1 от 26.03.2021 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, считано от
датата на връчване на заповедта – 30.03.2021 г. (л. 24). От приложената към
отговора служебна бележка на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД
се извежда, че брутното трудово възнаграждение за последния пълен
отработен месец преди прекратяване на трудовия договор на ищеца – месец
декември 2019 г., е в размер на 733, 60 лева (л. 29).
Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед
за изпълнение. Същото е било уважено и е била издадена заповед по ч.гр.д. №
2430 по описа на Районен съд Добрич за 2021 г. Ответникът е подал
възражение по чл. 414 от ГПК в законоустановения срок. В изпълнение на
указанията на заповедния съд са предявени и настоящите искове.
По делото е изготвена и съдебно-икономическа експертиза. От
заключението се установява, че полагаемия се на ищеца платен годишен
отпуск за 2020 г., за периода от 17.01.2021 г. (датата на първо прекратяване на
трудовото правоотношение) до 31.12.2021 г., е двадесет и шест дни и за 2021
г., за периода 01.01.2021 г. до 30.03.2021 г. (датата на последно прекратяване
на трудовото правоотношение), е седем дни. Установява се също, че от
полагаемия му се отпуск ищецът е ползвал един ден през 2020 г. и два дни
през 2021 г. Останали са за ползване двадесет и пет дни от отпуска за 2020 г.
и пет дни от отпуска за 2021 г. Експертът е изчислил, че размерът на
дължимото обезщетение за неползвания платен годишен отпуск за 2020 г.
възлиза на 965, 26 лева а за 2021 г. на 188, 20 лева.
Заключението е обективно и е изготвено от лице с необходимата
квалификация, поради което съдът го възприема в цялост.
С протоколно определение от 17.03.2022 г. производството е
прекратено в частта за сумата над 188, 20 лева до пълния претендиран размер
от 270, 27 лева, представляваща неизплатено брутно трудово обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 7 дни през 2021г., поради извършен
отказ от иска.
Спорът между страните се концентрира единствено по въпроса за
тълкуването на чл. 224, ал. 1 от КТ в контекста на настоящия случай, в който
ищецът претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
период, през който фактически не е полагал труд по трудовото си
правоотношение поради незаконосъобразно уволнение. Според ищеца
отговорът на този въпрос е положителен. Ответникът оспорва това твърдение
като се позовава на практика на ВКС, в която тезата на ищцовата страна се
отрича.
Съдът счита, че становището на ищеца е правилно. Този извод се
подкрепя от Решение на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела C‑762/18 и
C‑37/19. Цитирана от ответника практика на касационната инстанция не може
да бъде взета предвид, тъй като е постановена преди решението на Съда на
4
Европейския съюз. С това решение Съдът на Европейския съюз се е
произнесъл по преюдициални запитвания на италиански съд и на Районен съд
Хасково във връзка с дела, по които спорният в настоящото производство
въпрос е решаващ за изхода на делото. Районен съд Хасково е поставил
въпросите „Трябва ли член 7, параграф 1 от Директива (2003/88) да се тълкува
в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика, според
които работник, който е бил незаконно уволнен и след това е бил възстановен
на работа от съда, няма право на платен годишен отпуск за времето от датата
на уволнението до датата на възстановяването му на работа?“ и „При
положителен отговор на първия въпрос, трябва ли член 7, параграф 2 от
Директива (2003/88) да се тълкува в смисъл, че не допуска национално
законодателство и/или практика, според които при последващо прекратяване
на трудовото правоотношение този работник няма право на финансово
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за времето от датата на
предходното му уволнение до датата на възстановяването му на работа?“.
В решението си Съдът на Европейския съюз е приравнил хипотезата,
в която работникът е бил незаконно уволнен, с тази, в която работникът не
полага труд поради заболяване. Според съда общото и в двата случая е, че
работникът фактически не полага труд по трудовото си правоотношение, но
по причини, за които не отговаря и които не е могъл да предвиди. На тази
основа е приел, че при незаконно уволнение работодателят трябва да понесе
последиците от незаконосъобразното си поведение и е заключил, че „
работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в
съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението
му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия
полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна“.
Посочено е и едно изключение: „ако е работил на друга работа през
периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването
му на първата работа, съответният работник не може да претендира по
отношение на първия си работодател право на годишен отпуск за периода,
през който е работил на друго място“. В настоящото производство ответникът
не е изложил твърдения, че през процесния период ищецът е работил при
друг работодател. Затова изключението не следва да бъде коментирано.
Така в своето решение Съдът на Европейския съюз е приел, че
отричането на правото работникът да получи обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за времето от датата на прекратяване на трудовото
правоотношение до датата на възстановяването му на работа с влязло в сила
съдебно решение противоречи на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година:
1) „Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на
организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не
5
допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е
уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с
националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно
решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на
уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през
този период не е полагал действително труд за работодателя.“
2) „Член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при
последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след като
работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в
съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението
му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение
за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяването му на работа.“
Настоящият състав следва да съобрази цитираното решение на СЕС
при постановяване на акта си, тъй като правото на Европейския съюз е с
предимство пред националното законодателство. Оттук се извежда, че
работодателят дължи обезщетение на незаконно уволнен работник или
служител за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1
КТ, за времето от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до
датата на възстановяването му на работа с влязло в сила съдебно решение.
Ето защо претенцията на ищеца за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 965, 26 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 25 дни през 2020 г. -
предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд
Добрич за 2021 г., следва да бъде уважена.
Претенцията за сумата от 188, 20 лева, представляваща обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск за пет дни през 2021 г. - предмет на
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд Добрич за
2021 г., също следва да бъде уважена.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, в полза на ищеца се поражда правото да му
бъдат заплатени направените разноски, съразмерно на уважената част от
претенцията.
В заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на
360, 00 лева - адвокатско възнаграждение.
Пред настоящата инстанция е направил разноски в размер на 360, 00
лева – адвокатско възнаграждение.
В съответствие с правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на
ответника следва да бъдат възложени следните разноски: за заповедното
производство – 360, 00 лева; за първоинстанционното производство – 360, 00
6
лева.
По искове, произтичащи от трудови правоотношения, ищците -
работници не дължат такси и разноски – чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК. Така, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът следва да заплати държавна такса
по сметка на съда в размер на 100, 00 лв. (за исковото производство) и 25, 00
лева (за заповедното производство), определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1
ГПК и чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК и държавна такса от 25, 00 лева (за заповедното
производство), както и възнаграждение на вещото лице за изготвената
съдебно-икономическа експертиза от 224, 00 лева.
При тези мотиви, Районен съд Добрич
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. С. Х., с ЕГН
**********, с адрес на управление: гр. ...., ул. „.....“ № ..., срещу
„Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: град Д..., бул. „.“ №........, иск с правно основание по
чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. чл. 224, ал. 1 КТ, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 965, 26 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 25 дни през 2020 г. - предмет на заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд Добрич за 2021 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателно плащане на сумата.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. С. Х., с ЕГН
**********, с адрес на управление: гр....... ул. „.“ № 5,........ срещу
„Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: град ....., бул. „......“ № ......., иск с правно основание по
чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. чл. 224, ал. 1 КТ, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 188, 20 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 5 дни през 2021 г. - предмет на заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 2430 по описа на Районен съд Добрич за 2021 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателно плащане на сумата.
ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град ...... бул. „........“ № .....,
да заплати на П. С. Р., с ЕГН **********, с адрес на управление: гр. ......ул.
„.......“ № ..., сумата от 360, 00 лева – адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство по ч.гр.д. № 2430/2021 г. на Районен съд
7
Добрич.
ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град ...., бул. „.....“ № ..., да
заплати на П. С. Х., с ЕГН **********, с адрес на управление: гр. -----, ул. „...“
№ ..., сумата от 360, 00 лева – адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по гр.д. № 2969/2021 г. на Районен съд Добрич.
ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град ....., бул. „.....“ № ....., да
заплати по сметка на Районен съд Добрич сумата от 100, 00 лева,
представляваща държавна такса по гр.д. № 2969/2021 г. на Районен съд
Добрич; сумата от 224, 00 лева, представляваща възнаграждение на вещото
лице Г.В. за изготвена по гр.д. № 2969/2021 г. съдебно-икономическа
експертиза и сумата от 25, 00 лева, представляваща държавна такса по ч.гр.д.
№ 2430/2021 г. на Районен съд Добрич.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Добрич, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство
изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
8