Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 23.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети юни две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Стефка Александрова, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №687
по описа на СГС за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на ищеца Д.Г.М. срещу решение от 22.04.2020 г. по гр.д. №7004/2015
г. на Софийския районен съд, 73 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният
от жалбоподателя срещу Фонд з.г.н.в.в б. осъдителен иск с правно основание чл.23
ал.1 ЗГВБ вр. чл.99 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 1474,62 евро до пълния
претендиран размер от 7000,00 евро, претендирана като частично вземане /от общо
38 000,00 евро/, както и по отношение на претенцията вземането да се
основава на цесия на вземане на А.Б.Р.към „К.Т.Б.“ по договор за влог – сметка
№*********, като ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски по делото.
В жалбата се
твърди, че решението е неправилно и не кореспондира с фактите по делото. Сочи,
тъй първоинстанционният съд неправилно е приел, че на ищеца е изплатен
максималния гарантиран размер от 196 000,00 лв. Поддържа, че ищецът
притежава качеството на вложител по смисъла на ЗГВБ отм., както и че не е
налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26 ЗЗД чрез прехвърляне на вземанията
от един вложител на друг. Твърди също, че прехвърлените на ищеца с договорите
за цесия суми са в рамките на гарантирания от закона минимум. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Фонд з.г.н.в.в б.в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „К.Т.Б.” АД – в
несъстоятелност в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Образувано е
по въззивна жалба на ответника Фонд з.г.н.в.в б. срещу решение от 22.04.2020 г.
по гр.д. №7004/2015 г. на Софийския районен съд, 73 състав, в частта, в която жалбоподателят
е осъден да заплати на Д.Г.М. на основание чл.23 ал.1 ЗГВБ вр. чл.99 ал.1 ЗЗД сумата
от 1474,62 евро, представляваща вземане по договори за банков влог между С.А.Р.по
сметка №********* и П.С.С.по
сметка №********* и третото
лице помагач „К.Т.Б.”
АД – в несъстоятелност, вземанията по които са прехвърлени на ищеца с договори
за цесия, за които банката е уведомена с уведомления с вх. №№10706/04.11.2017
г. и 10705/04.11.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба – 12.02.2015 г., до изплащане на вземането, както и разноски по делото.
В жалбата се
твърди, че решението е неправилно поради неправилно прилагане на материалния
закон и поради необоснованост. Сочи, тъй първоинстанционният съд неправилно е
приел, че ищецът притежава качеството на вложител по смисъла на ЗГВБ отм.,
както и че прехвърлените вземания не попадат в изключението по чл.4 ал.3 ЗГВБ
отм. Твърди също, че не дължи лихви по гарантираните суми. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли
изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д.Г.М. в срока за отговор по
чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Третото лице-помагач „К.Т.Б.” АД – в
несъстоятелност в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не оспорва жалбата и моли
обжалваното решение да бъде отменено.
Образувано е
по въззивна жалба на третото
лице-помагач „К.Т.Б.” АД – в несъстоятелност срещу решение от 22.04.2020 г. по гр.д. №7004/2015 г.
на Софийския районен съд, 73 състав, в частта, в която Фонд з.г.н.в.в б. е
осъден да заплати на Д.Г.М. на основание чл.23 ал.1 ЗГВБ вр. чл.99 ал.1 ЗЗД сумата
от 1474,62 евро, представляваща вземане по договори за банков влог между С.А.Р.по
сметка №********* и П.С.С.по
сметка №********* и третото
лице помагач „К.Т.Б.”
АД – в несъстоятелност, вземанията по които са прехвърлени на ищеца с договори
за цесия, за които банката е уведомена с уведомления с вх. №№10706/04.11.2017
г. и 10705/04.11.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба – 12.02.2015 г., до изплащане на вземането, както и разноски по делото.
В жалбата се
твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, тъй
първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът притежава качеството на
вложител по смисъла на ЗГВБ отм., респ. цесионерите нямат право да получат
гарантирани суми от ФГВБ. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна Д.Г.М. в срока за отговор по
чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Ответникът Фонд з.г.н.в.в б.в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Съдът,
като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно
за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР
№1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно, но е недопустимо в частта, в която съдът е присъдил на ищеца
законната лихва върху главницата от 1474,62 евро, считано от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, доколкото такава не е
претендирана от ищеца. Налице е
произнасяне на СРС свръхпетитум, което в
приложение правомощията на въззивния съд по чл.270 ал.3 изр.1 ГПК налага извод за обезсилване на решението в тази част.
Процесното първоинстанционно решение
е правилно в останалата му част по следните съображения:
По делото не е спорно и е установено от
събраните по делото доказателства, че ищецът е придобил: вземане на стойност 14 500,00
евро срещу „КТБ“ АД – в несъстоятелност по договор за цесия, сключен със С.А.Р.,
който е бил вложил същата сума в свой банков влог в посочената банка, като договор
е съобщен на банката на 04.11.2014 г., вземане на стойност 14 000,00 евро
срещу „КТБ“ АД – в несъстоятелност по договор за цесия, сключен с А.Б.Р., който
е бил вложил същата сума в свой банков влог в посочената банка, като договор е
съобщен на банката на 04.11.2014 г. и вземане на стойност 3000,00 евро срещу
„КТБ“ АД – в несъстоятелност по договор за цесия, сключен с П.С.С., която е
била вложила същата сума в свой банков влог в посочената банка, като договор е
съобщен на банката на 04.11.2014 г.
От представените по делото протоколи за
трансфер на данни за вложителите в „КТБ“ АД се установява, че А.Б.Р.е получил
плащане от ответника в размер на сумата от 196 000,00 лв., С.А.Р.– в
размер на сумата от 193 722,63 лв., и П.С.С. – в размер на сумата от
195 393,25 лв.
Основното спорно по делото обстоятелство е
дали сключените договори за цесия легитимират ищеца като титуляр на вземане по
договор за влог, т.е. като вложител на банката, както и легитимира ли
евентуалното наличие на това качество ищеца като вложител, имащ право да
получат гарантиран размер на вземанията си по чл.3 ал.1 ЗГВБ
отм. в приложимата спрямо процесните отношения редакция.
Неоснователни са доводите на въззивниците Фонд з.г.н.в.в б. и „К.Т.Б.” АД – в
несъстоятелност, че ищецът няма качеството на вложител.
Съгласно разпоредбата на чл.420 ал.1 ТЗ,
с договора за банков влог банката се задължава да пази предадените и определени
парични знаци, ценни книги или други движими вещи срещу възнаграждение. Договорът
за влог е реален по своя характер, поради което същият се счита сключен в
момента на предаване на паричните средства за съхранение в банката и доколкото
предмет на договора обаче могат да бъдат само парични средства в различна
валута които са по естеството си родово определени, потребими и заместими вещи,
същите биха могли да бъдат предоставени на съхраните от всяко физическо или
юридическо лице. Законодателството не съдържа норма, която да въздига наличието
на особени качества на влогодателя като предпоставка за сключване на договора,
а и предмета на същия по естеството си не се свързва с наличието на подобни
качества. Съгласно разпоредбата на пар.1 т.3 ЗГВБ отм., „вложител“ е лице,
което има право, съгласно приложимите законови и договорни условия, да получи
паричните средства по банкова сметка ***, произтичащи от временните положения в
резултат на обичайни банкови сделки, а по смисъла на пар.1 т.1 ЗГВБ
отм., „влог“ е кредитно салдо, което се получава в резултат на средства,
оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови
сделки, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и
договорни условия.
Доколкото по делото е установено, че цедентите
са били титуляри на договори за банков влог, то и правото да получи средствата
по същите е преминало върху цесионера на вземанията по силата на договорите за
цесия. Това следва от естеството на договора за цесия, при който съгласно
нормата на чл.99 ал.2 ЗЗД,
прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако
не е уговорено противното. Цесионерът придобива вземането в размер, вид,
произход и състояние, в което същото се е намирало в патримониума на цедента
към датата на сключване на договора за цесия. Съгласно разпоредбата на чл.99 ал.3 ЗЗД,
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор, т.е. правото на
цесионера да получи средствата по влога възниква едва в момента на уведомяване
на длъжника. По тази причина и качеството на вложители възниква валидно за
цесионерите едва на датата на уведомяване на длъжника за договора за цесия, от
когато банката е задължена да плати на цесионера, а не на цедентите.
Неоснователни са твърденията на ответника
и третото лице-помагач, че разпоредбата на чл.4 ал.3 ЗГВБ
отм. /в редакцията от ДВ, бр. 98/2014 г./ е приложима в конкретния случай.
Цитираната разпоредба на чл.4 ал.3 ЗГВБ
отм. /в редакцията от ДВ, бр. 98/2014 г./ е влязла в сила на 24.11.2014 г.
Същата няма обратно действие, тъй като такова не и е придадено. Следователно
тази разпоредба може да се приложи единствено към фактически състави, които са
започнали и не са приключили, към датата 24.11.2014 г., а в процесния случай цесиите, извършени в полза
на ищеца, са били съобщена на длъжника – „КТБ“ АД, на 04.11.2014 г. и по силата
на чл.99 ал.4 ЗЗД
нейните последици са възникнали спрямо банката и приключили към тази дата.
Поради изложеното следва да се приеме, че цесионерът-ищец
в настоящето производство по силата на цитираните по-горе разпоредби се
легитимира като правоимащ да получи гарантираните суми от ФГВБ.
Съгласно установилата се съдебна практика /
напр. определение №628/20.12.2017 г. по т.д. №1234/2017 г., I ТО на ВКС/ не
всяко вземане по банков влог е гарантирано от гаранционните разпоредби на ЗГВБ отм.
При договор за цесия, когато влогът на цедента е с размер над гарантирания по чл.4 ал.1 ЗГВБ
отм., а именно – 196 000,00 лв., прехвърлителят на вземането не може да
прехвърли на приемателя повече права, отколкото сам има /чл.99 ал.2 ЗЗД/.
При това положение всички прехвърляния на права по банков влог, които се
отнасят до негова част над сумата от 196 000,00 лв., ще останат непокрити
от гаранцията по ЗГВБ отм., независимо че получателят на вземането има влог при
банката, която е поставена под специален надзор на стойност, по-ниска от
посочената сума.
И доколкото в случая е установено, че А.Б.Р.е
прехвърлил на ищеца сума, която е обхващала част от вземането на влога на
първия в „КТБ“ АД, за горницата над гарантирания на цедента размер от 196 000,00
лв., която сума в последния размер е била изплатена на цедента от Фонда за
гарантиране на влоговете в банките, то и следва да се приеме, че той не е можел
да прехвърли гаранционни права на ищеца. Последният е получил единствено
вземане срещу обявената в несъстоятелност банка, и може да упражни правата си
само спрямо нея, а не и срещу ответника, който поема гаранционно задължение
само за вече изплатеното на цедента А.Б.Р..
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло в частта, в която предявеният иск е уважен до размера на
сумата от 1474,62 евро и в частта, в която е отхвърлен за разликата над
посочения размер до пълния претендиран такъв от 7000,00 евро.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОБЕЗСИЛВА
решение №77166 от 22.04.2020 г., постановено
по гр.д. №7004/2015 г. на Софийски районен съд, 73 състав, в частта, в която Фонд за гарантиране на вземанията, ЕИК ********,
адрес: гр. София, ул. „********, е осъден да заплати на Д.Г.М., ЕГН **********, адрес: ***, законната лихва върху
главницата от 1474,62 евро от подаване на исковата молба – 12.02.2015 г. до
изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата му част.
Решението е постановено при участие на
третото лице-помагач на страната на ответника „К.Т.Б.” АД – в несъстоятелност.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.