Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Д въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на тридесети
юни през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Снежана
Апостолова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 10061 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 105809 от 02.05.2019 г.,
постановено по гр. д. № 78075/2018 г., по описа на СРС, 85-ти състав, е
признато за установено по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от Т.С.
ЕАД против П.М.Д. искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка
с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П.М.Д. дължи в полза на „Т.С.” ЕАД сумата
от 49,63 лева, представляваща законна лихва за периода 26.02.2018 г. –
14.02.2019 г., дължима върху главниците от общо 505,65 лева за доставена
топлинна енергия и извършено дялово разпределение в периода 01.07.2014 г. –
30.04.2017 г. за абонатен № 206048, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д. № 12942/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 85-ти състав.
С решението са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от Т.С. ЕАД против П.М.Д. искове с
правно основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за главница за доставена топлинна енергия и извършено дялово
разпределение за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017 г. за абонатен № 206048, и
за лихва за забава, дължима за периода 16.09.2015 г. – 08.02.2018 г., върху
главница за доставена топлинна енергия и извършено дялово разпределение.
С решението и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК П.М.Д. е осъдена да заплати в полза на „Т.С.” ЕАД сумата от 50,00
лева, представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 12942/2018
г. по описа на СРС, ГО, 85-ти състав и сумата от 125,00 лева, представляваща
разноски в исковото производство пред СРС.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „П.И.“ ООД.
В срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от ответника
П.М.Д. е депозирана въззивна жалба с вх. № 5092381/29.05.2019 г. срещу
първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по
предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от Т.С. ЕАД против М.Д. искове с
правно основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че П.М.Д. дължи в полза на „Т.С.” ЕАД сумата от 49,63 лева,
представляваща законна лихва за периода 26.02.2018 г. – 14.02.2019 г., дължима
върху главниците от общо 505,65 лева за доставена топлинна енергия и извършено
дялово разпределение в периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017 г. за абонатен №
206048.
В жалбата се излагат съображения за
неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Посочва се,
че ответникът Д. не е консумирал твърдяната от ищцовото дружество топлинна
енергия през процесния период, тъй като няма сградна инсталация и радиатори.
Поддържа се, че не от страна на ищцовото дружество не са представени
доказателства установяващи наличието на валидно възникнало между страните в
производството правоотношение с предмет продажба и доставка на топлинна
енергия.
Моли се за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и за отхвърляне на предявените
искове в цялост.
В законоустановения срок по чл. 263,
ал. 1 ГПК въззиваемата страна Т.С. ЕАД и третото лице – помагач „П.И.“ ООД не
са депозирали становище по изложеното във въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран на 26.02.2018 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е
поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу лицето на за следните суми: 1/ сумата от 465,39 лева, представляваща цена
на доставена топлинна енергия за периода
01.07.2014 г. – 30.04.2017 г. до топлоснабден имот, представляващ апартамент № 61,
находящ се в гр. ********, аб. № 206048, ведно със законната лихва върху тази
сумата, считано от 26.02.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата
от 40,26 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода 01.07.2014
г. – 30.04.2017 г. до топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 61, находящ се в гр. ********, аб. № 206048, ведно
със законната лихва върху тази сумата, считано от 26.02.2018 г. до
окончателното ѝ изплащане; 3/ сумата от 67,40 лева, представляваща лихва
за забава за периода 16.09.2015 г. – 08.02.2018 г., дължима върху главницата за
доставена топлинна енергия; 4/ сумата от 7,66 лева, представляваща лихва за
забава за периода 16.09.2015 г. – 08.02.2018 г., дължима върху главницата за
стойността на услугата дялово разпределение.
На 02.03.2018 г. е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа
на заявлението ч.гр.д. № 12942/2018 г., по описа на СРС, 85 състав, с която е
разпоредено П.М.Д. да заплати на „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми,
както и разноските по делото.
Издадената по делото заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК се счита за редовно връчена на П.М.Д.
на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. С разпореждане от 02.11.2018 г.
първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността да предяви иск за
установяване на вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис от
разпореждането на съда. В указания срок
и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск П.М.Д., ЕГН **********
за претендираните в заявлението суми.
В исковата си молба ищецът „Т.С.“
ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника П.М.Д., ЕГН **********.
Поддържа, че същият е клиент на топлинна енергия за битови нужди. Навеждат се
съображения, че сградата-етажна собственост, в която се намира процесния имот е
сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия с фирма „П.И.“ ООД, като в тази връзка се посочва, че на основание чл.
155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния имот са
начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период
са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на
топлинна енергия в сградата на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004
г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК от името на ответникът е депозиран отговор на исковата молба, с който се
иска прекратяване на делото, поради извършено от ответника в полза на ищеца на
претендираните с исковата молба суми. Представена е вносна бележка за сумата от
606,00 лева с основание на плащането дело 78075/2018 г., СРС, 85 състав.
Изрично е направено изявление, че с плащането в размер на 606,00 лева се
погасяват дължимите главници и лихви в общ размер от 580,71 лева и 25 лева за
държавна такса.
С молба от 15.04.2019 г. /подадена
след изтичане на срока по чл. 131 ГПК/, ответникът заявява, че всички
топлоотдаващи тела в притежавания от ответника имот са демонтирани и през имота
не преминават тръби, поради което и не е консумирал топлинна енергия, отдадена
от сградна инсталация през процесния период.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта и по
наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав намира
постановеното от СРС, 85-ти състав, решение за валидно и
допустимо.
По правилността на решението в
обжалваната част, въззивният съдебен състав намира следното:
Предявени са искове по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 вр. с чл. 124
от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ)
вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД –
положителен установителен иск за вземания за плащане на стойност на доставена топлоенергия
за битови нужди, за имот в сграда -
етажна собственост, за обезщетение за забава на плащане на същото, за
възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода,
както и за обезщетение за забава на плащането на същото, за които е издадена
заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на предявения иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността
на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти:
съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на
топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на топлинна енергия,
обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия
период, че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума, че е носител
на вземане за възнаграждение за дялово разпределение, поради което и за
ответника да е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на
процесните главници, като е изпаднал и в забава за изпълнението му.
Правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на
писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество,
но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот –
в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17
май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142, ал.2 от ЗЕ -
топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл. 145, ал.1 от ЗЕ топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
По аргумент от чл. 153, ал. 6 от ЗЕ
и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че потребителите в
сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните
тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура остават
потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение № 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело № 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Съдът приема, че по делото е
установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна енергия.
"Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и вписано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
От събраните по делото доказателства
и изявленията на ответника, обективирани в отговора на исковата молба и молбата
от 15.04.2019 г. се налага извод, че същият е бил собственик на процесния
топлоснабден имот, представляващ апартамент № 61, находящ се в гр. ********,
аб. № 206048.
След като по делото се установява,
че ответникът П.М.Д., ЕГН ********** е титуляр на вещното право на собственост
по отношение не процесния топлоснабден имот, то въззивният съд приема, че на
основание на §1, т. 2а от ДР на ЗЕ именно между него и ищеца е възникнало и
съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия през исковия период.
Видно от документите по делото, в
срока за отговор на исковата молба ответникът е заплатил в полза на ищцовото
дружество сума в общ размер от 606,00 лева с основание на плащането „дело
78075/2018 г., СРС, 85 състав“. Релевирано е възражение за погасяване на
ищцовите претенции чрез плащане.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че доколкото частичните плащания не са
достатъчни, за да погасят всички задължения към ищеца, поредността в
погасяването се урежда от разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, тъй като се касае
до еднородни /парични/ задължения и ако изпълнението не е достатъчно, за да
погаси всички еднородни задължения, длъжникът може да заяви кое от тях
погасява. Правилно СРС е приел, че с извършеното плащане в размер на 606 лева
са погасени изцяло задълженията на ответника за главници и лихви, дължими за
процесния период. В платежните нареждания изрично е посочено, че с извършените
плащания се погасяват именно задължения, за установяване дължимостта на които е
образувано дело 78075/2018 г., СРС, 85 състав. Изрично с отговора си на
исковата молба ответникът заявява, че с извършеното плащане желае да бъдат
погасени задълженията за главници и лихви за забава, като и държавна такса в
размер на 25 лева.
От
всичко гореизложено се налага извод, че с извършеното плащане в размер на 606
лева ответникът е заплатил цената на доставена топлинна енергия и услуга дялово
разпределение за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017 г. до топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 61, находящ се в гр. ********, аб. № 206048 и лихва
за забава за периода 16.09.2015 г. – 08.02.2018 г., дължима върху главниците за
доставена топлинна енергия и услугата дялово разпределение.
От друга
страна, доколкото плащането е извършено след образуване на делото и предвид изрично
изявление на ищцовото дружество, че претендира процесните главници за цената на
доставена топлинна енергия и услуга дялово разпределение за периода 01.07.2014
г. – 30.04.2017 г. до топлоснабден имот, представляващ апартамент № 61, находящ
се в гр. ********, аб. № 206048, ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от 26.02.2018 г., настоящият съдебен състав намира, че в полза на ищеца
се дължи законна лихва върху главниците за цена на доставена топлинна енергия и
услуга дялово разпределение за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017 г. до
процесния топлоснабден имот за периода от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /26.02.2018 г./ до
окончателното погасяване на вземанията за главница /14.02.2019 г./. Като е
приел същото първоинстанционният съд е действал правилно.
По
отношение на размера на законната лихва, определен от първоинстанционния съд
във въззивната жалба не са изложени доводи за неправилност на обжалваното
решение в тази му част, поради което с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК и
липсата на нарушение на императивните
правни норми от първоинстанционния съд, настоящият състав намира, че
първоинстанционното решение е правилно и в тази му част.
Предвид
всички изложени по-горе съображения, настоящият съдебен състав намира, че
въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а
обжалваното с нея първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските в производството пред
СГС:
При този изход
на спора право на разноски в производството пред СГС има въззиваемата страна Т.С.
ЕАД.
*** ЕАД е
депозирана молба от 29.06.2020 г., с която се прави искане за присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.
Настоящият
съдебен състав намира, че в полза на въззиваемата страна Т.С. ЕАД не се дължат
разноски, тъй като видно от документите по делото от страна на последната не е
депозиран отговор на въззивната жалба, като същевременно процесуален
представител на дружеството не се е явил и не е взел участие в проведеното по
делото открито съдебно заседание. Видно от молбата със същата не е взето
становище по съществото на спора или по изложените във въззивната жалба
твърдения. Предвид горното и доколкото по отношение на въззиваемата страна Т.С.
ЕАД се установи, че не е осъществено процесуално представителство в
производството пред СГС, което да обоснове дължимост на възнаграждение за
юрисконсулт, то в полза на същата не следва да бъдат присъждани разноски за
юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.
Третото лице
помагач, конституирано на страната на ищеца не е направило разноски и такива не
му се следват.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 105809 от 02.05.2019 г.,
постановено по гр. д. № 78075/2018 г., по описа на СРС, 85-ти състав.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „П.И.“ ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.