Р Е Ш
Е Н И Е
№ 1440
гр. Пловдив, 05.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в открито съдебно единадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя
Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно
гражданско дело № 2170 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 52553/12.08.2019
г. , подадена от адв. С.М. - пълномощник на „ДЗИ Общо Застраховане“ ЕАД против
решение № 2907/10.07.2019 г,. постановено по гр.дело № 16704 по описа на РС-
Пловдив за 2018 г., с което са отхвърлени предявените от „ДЗИ – Общо
застраховане” ЕАД, против Т.Р.Р. и И.Г.Р., искове за солидарното им осъждане да
заплатят сумата от 6 120.36 лв. - главница, представляваща регресно
вземане за изплатено застрахователно обезщетение по договор за имуществено
застраховане „Каско +” по полица № 440116213022112 от 25.02.2016г., за
причинени щети по лек автомобил, марка „Шкода”, модел „Октавия”, рег.№ ******
по щета № 44011511602460, в резултат на настъпило пътно-транспортно
произшествие на 08.04.2016г. в ********, за което е съставен протокол за ПТП от
08.04.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
– 24.10.2018г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1 185.64 лв.
- обезщетение за забава за периода от 07.11.2016г. до 03.10.2018 г.
С атакуваното решение дружеството – жалбоподател е
осъдено да заплати на Т.Р. и И.Р. сумата от 990 лв. направени по делото разноски.
В жалбата се посочва, че решението се атакува в
цялост, като се излагат подробни съображения за неправилност и необоснованост
на първоинстанционния акт.
Формулирано е искане обжалваното решение да бъде
отменено изцяло и да бъде постановено ново, с което да се уважат предявените от
дружеството искове. Претендира се присъждане на разноските по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба, депозиран от адв. А. – пълномощник на въззиваемите, с който
се излагат съображения за правилност на постановеното решение. Иска се
отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и потвърждаване на
първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира се
присъждане на направените съдебни разноски в първата и в настоящата инстанция.
В съдебно заседание пред
въззивния съд, всяка от страните поддържа, съответно въззивната жалба и
писмения отговор.
Настоящият въззивен състав след като прецени събраните
по делото доказателства, становищата на страните и наведените от тях
възражения, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона
срок от лице, имащо право на жалба срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол,
поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна по
следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на
решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга
приложението на императивна материалноправна разпоредба, както и не се твърди
конкретно нарушение на процесуалните правила, обосноваващо служебно събиране на
доказателства.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния
съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Районен съд
Пловдив, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия
съдебен акт. По делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени
конкретни твърдения за неправилно установени факти от страна на първостепенния
съд, поради което и с оглед разясненията в т.3 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд не може да приеме различни от посочените факти.
В настоящия случай предметът на делото пред въззивната
инстанция, посочен от въззивника, се свежда до преценката за правилността на
формирания от първостепенния съд правен извод за липса на причинно – следствена
връзка между поведението на малолетния велосипедист Г.Р. и причинените вреди
при процесното ПТП.
По същество доводите, изложени от процесуалния
представител на дружеството – жалбоподател аргументират тезата, че мотивите на районния
съд съдържат едностранна и необективна преценка на събраните по делото
доказателства. Жалбоподателят посочва, че съдът е трябвало да изследва въпроса
дали действията на Г.Р. са единствена причина за настъпване на увреждането и
дали ако тези действия не бяха извършени, резултатът не би настъпил, независимо
от всички други условия. Мотивира
становище, че от правна гледна точка, от събраните по делото доказателства се
установява, че единствената и основна причина за настъпване на ПТП е поведението
на Г.Р., като всички други факти и обстоятелства имат някакво отношение към
това поведение и вредоносния резултат, но нито едно от тях не е основна причина
за настъпване на ПТП. Настоящият въззивен състав намира наведените възражения
за неоснователни, а изводите на предходната инстанция за правилни.
Съображенията в тази насока са следните:
За да постанови обжалвания акт, районният съд е приел,
че е сезиран с искове с правно основание чл. 410 КЗ вр. чл. 45 вр. чл.47, ал. 2 ЗЗД.
По делото като
безспорно е установено, че към момента на настъпване на процесното ПТП-
08.04.2016 г., Г.Р. е бил малолетен и че негови родители са ответниците по
предявените искове – Т.Р. и И.Р.. Първостепенният съд правилно е посочил
основанието за възникване личната отговорност на родителите, свързана със
задължението за лична грижа и осигуряване на правилно възпитание и надзор над
децата.
На следващо място, като безспорно е изведено
обстоятелството, че ищцовото дружество в качеството му на застраховател и
собственикът на процесния автомобил „Шкода Октавия“ са сключили договор за
имуществена застраховка „Каско“, действаща за периода от 26.02.2016 г. до
25.02.2017 г., както и че от застрахователя е изплатено застрахователно
обезщетение в размер на 6120,36 лева за настъпилите по автомобила имуществени
вреди, вследствие на процесното ПТП.
Първостепенния съд е приел за установен механизма на
настъпване на процесното ПТП от представения по делото констативен протокол за ПТП, преценявайки го
самостоятелно и в съвкупност със събраните по делото гласни доказателства на
двамата водачи на участващите в произшествието МПС- ва и изготвената САТЕ,
според която най-вероятен от техническа гледна точка е механизмът, при който
велосипедистът Г.Р. е навлязъл в кръстовището с ул. „*********”, без да спре, а
водачът на л.а. „Шкода Октавия” е реагирал, като екстрено е задействал
спирачната система и е отклонил автомобила вляво, при което е настъпил удар с
л.а. „Пежо 206”.
В аспект на горното, а и предвид изрично наведеното в
жалбата възражение, че атакуваното решение противоречи на установеното в
протокола за ПТП и, че първостепенният съд не е зачел доказателствената му сила
допълнително е необходимо да се отбележи следното:
Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ,
издаден от длъжностно лице в кръга на службата му, който се ползва с обвързваща
съда материална доказателствена сила относно отразеното в него- дата и място на
пътния инцидент, разположение на МПС след него и констатираните по тях щети,
тъй като в тази част документът отразява личните възприятия на съставителя.
Протоколът не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила относно
отразения в него механизъм на ПТП и поведението на участниците в него, тъй като
съставянето му следва тези събития и обстоятелствата не са се осъществили
непосредствено пред длъжностното лице. Последният ги възпроизвежда в протокола
на база на съобщеното му от участниците и свидетелите- очевидци ако има такива.
Предвид гореизложеното, съдът не споделя виждането, че обжалваното решение е
постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 179 ГПК, доколкото
първоинстанционния съд е съблюдавал правилата на доказателствения анализ и е
формирал обоснован извод за механизма на настъпване на процесното ПТП.
Настоящият съдебен състав намира, че въз основа на
установената фактическа обстановка, предходната инстанция правилно и в пълнота
е анализирала събраните по делото доказателствени материали и е достигнала до
извод за неоснователност на предявените искове. Правилно е становището на съда,
че по делото не може да се направи безспорен извод, че действията на
малолетното дете Г.Р. са в причинна връзка с увреждането и настъпилите
вреди.
От заключението на САТЕ, прието от първостепенния съд
и неоспорено от страните, се установява, че водачът на лек автомобил „Шкода
Октавия“ се е движил срещу действащи пътни знаци В26 – забранено е движение със
скорост, по – висока от означената 30 км/ч, А19 – Деца и Б3- Път с предимство.
Вещото лице е пояснило, че посочените знаци са според генералния план на Община
Пловдив. За установяване наличието на пътните знаци, районният съд,
допълнително се е позовал на разпоредбата на чл.5, ал.1 от Наредба 2 за
организацията и безопасността на движението и дисциплината на водачите на пътни
превозни средства и пешеходците на територията на Община Пловдив, за
организиране движението по улиците на територията на Община Пловдив, която
предвижда изготвянето на Генерален план за организация на движението със срок
на валидност 5 години, като към датата на настъпване на процесното ПТП –
08.04.2016 г. приложим е бил Планът за организация на движението на гр.Пловдив,
приет с решение № 495, взето с Протокол № 22 от 20.12.2012г. на Общински съвет
Пловдив в края на 2012 година, валиден до края на 2017г. За наличието на знак,
предвиждащ ограничение в скоростта, районният съд е формирал извод и от показанията на св. Николов – водач на
спрялото за ляв завой МПС – во, според който близо до мястото на ПТП има
училище, поради което по посоката по която се е движил е имало ограничение 30
км/ч.
В заключението си експерта е посочил, че водачът на
л.а. „Шкода Октавия“, управляван от свидетеля Я., е можел да избегне удара
чрез безопасно екстрено спиране, ако в момента в който е реагирал се е движел
със скорост по – малка от 36 км/ч. От посоченото следва, че действителната
му скорост от 45 км./час, има връзка с настъпилото произшествие, тъй като при
движение с 30 км./час, която е допустимата скорост, мястото на удара с
велосипедиста би било извън опасната зона за спиране на л.а. „Шкода Октавия”.
Предвид изложеното, правилно първоинстанционния съд е приел, че водачът на л.а. „Шкода Октавия” е нарушил
правилата за движение, от гледна точка на допустимата за движение на конкретния
участък скорост, което нарушение има
връзка с настъпилото ПТП. В тази връзка неоснователно се явява възражението
на жалбоподателя, че единствена и основна причина за настъпване на
произшествието е поведението на малолетния велосипедист.
Не може да се сподели и становището, че съдът е
формирал неправилен извод, тъй като е преиначил правното значение на действията
на участниците в процесното ПТП. В тази връзка съдът държи да отбележи
следното: От показанията на свид. Я.се установява, че произшествието е
настъпило при ясно, слънчево и сухо време. Както вече беше посочено скоростта,
с която е управлявал автомобила е била 45 км./ч при допустима такава - 30 км./ч.
На следващо място, съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЛС, лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са
малолетни, т. е. деца, а изискването на чл. 117 ЗДвП е, че при приближаване към място,
където на пътя или в близост до него се намират деца, водачът на пътно превозно
средство е длъжен да намали скоростта, а при необходимост - и да спре. Нещо
повече: според чл. 116 от същия специален закон, такъв водач /на ППС/ е длъжен
да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, "особено към
децата". Следователно възрастта на детето не само, че е релевантна за
преценката могло ли е да допринесе - с оглед обстоятелствата на случая - за
настъпване на вредоносния резултат, но и сама по себе си е фактор, завишаващ
дължимата от страна на водача на увредения автомобил грижа.
В
обобщение - казаното означава, че поведението на водача на л. а. „Шкода
Октавия“, както и скоростта на движение на същия, не са били съобразени с
наличните пътни знаци, с обстановката на пътя, с конкретните участници в
движението и с непосредствено възникналата опасност. Вероятността за
наложително внезапно спиране, същият е следвало да предвиди, тъй като
посочените по – горе знаци предупреждават,
че е възможна именно ненадейната поява на деца, поради което е бил
длъжен да намали скоростта. Посоченото задължение е в сила и независимо от
обстоятелството дали детето възприема или не приближаването на МПС- во и
независимо дали се намира на пътя или близо до него.
Тъй като крайният извод на въззивния съд съвпада
изцяло с извода на първоинстанционния съд, следва атакуваното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно постановено.
По
разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид изрично направеното искане от въззиваемите
за присъждане на сторените във въззивното производство разноски, следва в полза
на същите да се присъди сумата от 800,00 лева за адвокатско възнаграждение, за
която като доказателство за реалното ѝ заплащане в брой е представен
договор за правна защита и съдействие №
000735 от 05.09.2019 г. /л.19/.
Съобразно правилата,
установени от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване, тъй като настоящото решение е по търговско дело по
смисъла на същата разпоредба с цена на иска до 20 000 лв.
По тези съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2907/10.07.2019 г, постановено по гр.дело № 16704
по описа на РС- Пловдив за 2018 г.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на Т.Р.Р., ЕГН ********** и И.Г.Р. ЕГН ********** сумата
от 800,00 (осемстотин) лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.