Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 25.11.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4042 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 05.01.2021 год.,
постановено по гр.дело №10114/2019 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, е признато
за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.К.Б.“ ЕООД
срещу Д.Н.Ц. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на
ищеца сумата от 2 389.53 лв. –
главница по договор за револвиращ заем №********** от 26.10.2010 год., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№38557/2018 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в – 12.06.2018 год. до окончателното
й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен
размер от 15 507.81 лв. и ответницата е осъдена да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в
размер на 201.78 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер
на 55.61 лв., а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.дело
№38557/2018 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, е обезсилена в частта й за сумата
от 36.65 лв. – лихва за забава за периода от 26.01.2011 год. до 09.06.2011 год.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен искът за разликата над 2 389.53
лв. до размера от 4 965.91 лв., е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа,
че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че вземането за главница /за
връщане на заетата сума/ по процесния договор за заем е погасено по давност.
Съгласно правилото на чл. 430, ал. 1 ТЗ, ответницата дължала връщане на
паричната сума след изтичане на срока по кредита, а това била датата, до която
следвало да бъде върната цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва. В т.
V и VІ от процесния договор страните били уговорили за срок на кредита падежа
на 36-тата погасителна вноска, а именно 25.11.2013 год. Според сключения анекс
№1 към договора, погасителният план бил променен поради отлагането на
погасителните вноски – от 36 на 40 погасителни вноски. Според уговореното между
страните извън случаите на предсрочна изискуемост на тази дата вземането на
ищеца ставало изискуемо и от тази дата започвала да тече давността – чл. 114 ЗЗД. Уговореното от страните за връща на кредита и изплащане на договорната
лихва на периодични /анюитетни/ вноски до пълното погасяване на задължението не
променяло последния извод. Уговорката за разсрочено плащане не превръщало
договора в такъв за периодични плащания, не определяла по-кратък срок да
неговото погасяване, нито по-ранен начален момент на давностния срок. Отделните
плащания по договора /с оглед уговорения начин на разсрочено плащане/ не били
предмет на самостоятелни вземания на ищеца и затова за тях не течала поотделно
самостоятелна погасителна давност с начало на падежа на съответната вноска. В
разглеждания случай срокът на кредита бил изтекъл на 25.03.2014 год. и от тази
дата започвал да тече давностния срок – петгодишен, който не бил изтекъл към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът –
уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата
по жалбата Д.Н.Ц. счита, че решението на
СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Поддържа, че правилно първоинстанционният
съд е приел, че при просрочие на месечни погасителни вноски по договор за
паричен заем, кредиторът може едностранно да измени договорното правоотношение,
като установено неплащане на месечна вноска може да упражни правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Всяка анюитетна вноска била със самостоятелен,
отделен падеж, с настъпването на който вноската ставала изискуема. Съгласно чл.
114, ал. 1 ЗЗД, давността започвала да тече от момента, в който вземането е
изискуемо. В този смисъл била и практиката на ВКС. В случая падежът на всяка
една от погасителните вноски настъпвал на 25-то число от съответния месец, като
при неизпълнение в срока било предвидено начисляването на наказателна лихва в
размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на
съответната вноска. Следователно кредиторът можел не само да търси изпълнение
при неплащане на падежа, но и да санкционира длъжника с начисляването на
наказателна лихва. Затова вземането ставало изискуемо за всяка вноска от датата
на падежа, уговорен в погасителния план. Именно от този момент кредиторът можел
да претендира от длъжника изпълнение за всяка от вноските. А бездействието на
кредитора трябвало да бъде санкционирано, както в частност. След като
неизпълнението на задължението на длъжника да престира на падежа на всяка вноска
било скрепено със санкция – начисляването на лихви, то не можело да вмени в
тежест на длъжника едновременно и заплащането на наказателни лихви и началото
на давностния срок да е падежът на последната вноска. Това бил противоречало на
принципите на добросъвестността при сключването и изпълнението на договорите.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно
е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните писмени
доказателства по делото се установява, че на 26.10.2010 год. е бил сключен
договор за револвиращ заем №********** /при Общи условия/, по силата на който
ищецът предоставил на ответницата сума в размер на 5 000 лв. – която сума
й била преведена по банков път същия ден, срещу задължението на последната да я
върне на 36 равни месечни вноски – в размер на 409 лв., ведно с уговорената
възнаградителна лихва – дължими на 25-то число на месеца /с падеж на последната
вноска 25.11.2013 год./, при определен годишен лихвен процент от 91.20 % и
годишен процент на разходите от 124.82 %. Съгласно чл. 10.3.1 и чл. 10.4 от
Общите условия, просрочието на 1 месечна погасителна вноска с повече от 30
календарни дни давало право на кредитора да обяви заема за предсрочно изискуем
без да отправя за това нарочно волеизявление /уведомление, покана, предизвестие
или други/, както и да начисли неустойка в размер на 50 % от общата сума по
договора. На 25.02.2011 год. между страните бил сключен анекс №1 към договора,
с който било постигнато съгласие, че вноски № 2 и 3 остават дължими след
определения с първоначалния погасителен план краен срок за издължаване – т.е.
падежът на последната вноска бил 25.03.2014 год., съобразно новия погасителен
план, за което ответницата се задължила да заплати допълнително възнаграждение
от 818 лв., платимо като последна погасителна вноска. На 01.11.2010 год. ответницата
е заплатила на ищеца единствено първата погасителна вноска /в пълен размер/,
като непогасената част от заемната сума е в размер на 4 965.91 лв.
Единствените
спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани
с началния момент на изискуемост на процесното вземане и дали то е погасено по
давност с оглед своевременно релевираното от ответницата в писмения отговор на
исковата молба възражение /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/.
Съгласно
разпоредбите на чл. 9 и чл. 11, т. 6 ЗПК, срокът по договора за потребителски
кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи
съобразно конкретно уговорените условия – в частност на отделни месечни вноски
на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна
изискуемост на кредита – откогато започва да тече давностния срок, то след
настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на
кредитора за нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД и започва да тече
приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД – поотделно за
всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо /виж Решение № 261 от 12.07.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК, виж и Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г.
о., ГК и Решение № 161 от 8.02.2016 г. на
ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК/. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да бъде посочено, че правната уредба на договора за потребителски кредит
дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни
вноски до пълното погасяване на задължението, без обаче това да го превръща в
такъв за периодични плащания /виж и разясненията, дадени с Тълкувателно решение
№ 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК/. Същевременно кредиторът
може да предяви иск за всяка отделна вноска, като за всяка отделна вноска може
да бъде уговорена неустойка или лихва за забава; кредиторът може да цедира
вземането си за конкретна вноска, поради което и следва да се приеме, че отделните
вноски се ползват с относителна самостоятелност и всяка от тях има отделен
падеж.
В този
смисъл и доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 38557/2018 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, е било
депозирано на 12.06.2018 год. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, то настоящият съдебен
състав счита, че вземанията за месечните вноски до 30-та включително по
погасителния план към сключения между страните анекс са погасени по давност,
както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. Следователно ищецът се
легитимира като кредитор на вземане в размер на 2 389.53 лв., до който и
релевираната претенция се явява основателна, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане.
Само за
пълнота трябва да се посочи, че между страните липсва спор, че предсрочната
изискуемост на заема е настъпила на 09.06.2011 год., за която ответницата е
била уведомена /в т. 3 от писмения отговор на исковата молба ответницата поддържа,
че давността тече от 09.06.2011 год. – датата на настъпилата предсрочна
изискуемост/. От посочената дата до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 12.06.2018 год. е изтекъл срок, който е
по-дълъг от 5 години.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 05.01.2021 год., постановено по гр.дело
№10114/2019 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, в обжалваната му част.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/