Р
Е Ш Е
Н И Е № 1171
гр. Бургас, 17.05.2019 год.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XL гр. състав, в
публично съдебно заседание на два-десет и четвърти април през две хиляди и
деветнадесета година, с
Председател: Калин Кунчев
при секретаря Зинаида Монева, като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 8321 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Искове по
чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, чл.240, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени
от ”Профи Кредит България” ЕООД против Х.Т.Р..
Ищецът
твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против ответника, въз основа на което е било образувано ч. гр. дело №
4389/2018г. на РС Бургас. По него е била издадена такава за сумата 1 053.52
лв., представляваща глав-ница, дължима по договор за потребителски кредит №
**********/30.03.2017г., в това чис-ло: 461.81 лв. – дадена в заем сума, 91.59
лв. – договорено възнаграждение, и 500.12 лв. – възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, ведно със законната лихва – от 08. 06.2018г. до
окончателното плащане, както и за направените по делото разноски. Твърди, също
така, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК, поради което му е било указано да предяви иск за вземането си.
Предвид това иска от Съда да постанови решение, с което да се признае за
установено по отношение на Рин-ков, че същият дължи горната сума. Претендира
разноски.
Ответникът не
взема становище по иска.
Съдът като
прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства на-мира за
установено следното:
По заявление на ”Профи Кредит
България” ЕООД е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против Р. за исковата сума по ч. гр. дело № 4389/2018г. на РС Б, приложено към настоящото.
Същата е връчена на ответника при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Това обуславя наличието на правен интерес у ищеца от
водене на предявените уста-новителни искове.
Представен е Договор за потребителски кредит с № **********, сключен от
страните на 30.03.2017г., по силата на който ищецът е
предоставил на ответника сумата от 500 лв., а последният се е задължил да му я
върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 108.74 лв. /49.91 % ГПР и
41.17 % ГЛП – по 0.11 % на ден/, както и да му заплати възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги от 550.44 лв. – общо 1 159.18 лв., на
11 равни ме-сечни вноски от по 105.38 лв., с дата на погасяване – 25-ти ден от
месеца, до 25.03.2018г.
В т.12.3 от ОУ към него е
предвидено, че в случай, че кредитополучателят просрочи една месечна вноска с
повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
креди-тодателят да изпраща на съконтрахента си уведомление, покана,
предизвестие или други.
При негова доказателствена
тежест, ответникът не е ангажирал доказателства да е за-плащал в срок уговорените
вноски на ищеца, поради което следва да се приеме, че дейст-вително – към 01.08.2018г.,
са били налице условия за прекратяване на договора и обявява-не на предсрочната
изискуемост на кредита, както се сочи в исковата молба.
Ищецът се
позовава на автоматично настъпване на предсрочната изискуемост на за-дълженията
по договора за потребителски кредит, като твърди и че е уведомил ответника за
това с нарочно уведомително писмо от 02.08.2018г. То е представено с исковата
молба, но липсват доказателства и да е било изпратено до Р., съответно – да е било получено от него. Това обаче в случая е без
значение, тъй като към датата на приключване на устни-те състезания по делото цялото
задължение е станало изискуемо.
Тук следва да се посочи, че така наречените ”допълнителни
услуги“ по договора за кредит всъщност, са част от възнаграждението за предоставения заем, но са обособени са-мостоятелно с цел – заобикаляне на ограничението на чл.19,
ал.4 от ЗПК, установяващ ли-мит на
годишния процент на разходите. ”Улеснената процедура за получаване на допълни-телни
парични средства“, реално, не е предоставяна допълнителна услуга, тъй като
липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно – следващ кре-дит
и условията по него, става по съгласие на страните. Останалите ”допълнителни услу-ги“ са
свързани с усвояване и управление на кредита – приоритетно отпускане, възмож-ност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа. Затова възнагражденията за тях са такива – по договора за кредит, което противоречи на чл.10а, ал.2 от ЗПК, а клаузи-те, с които е уговорена
дължимостта им, са нищожни, на основание чл.21 от с. з.
Но не са-мо – понеже, както се каза, касае се за възнаграждения по усвояване и
отпускане на креди-та, те следва да са включени
в годишния процент на разходите – чл.19,
ал.1 от ЗПК. И ма-кар това да не е сторено, те по естеството
си са част от същия. Но с тях се надвишава
огра-ничението по чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което клаузите за дължимост на възнаграждения-та за допълнителни услуги са нищожни и на друго основание – чл.19, ал.5 от ЗПК. По тези
съображения вземането по договора за допълнителни услуги не съществува.
На следващо място – нормите,
уреждащи нищожността на сделките, са от императи-вен
характер и за приложението им Съдът следи
служебно. Когато страна се позовава на договор – ищецът
черпи правата си от договор за потребителски кредит, Съдът е длъжен да провери
неговата действителност и без да има съответно позоваване – в този смисъл Ре-шение № 384 от 02.11.2011г.
на ВКС по гр. дело № 1450/2010г., I г. о., и Определение №
483 от 08.10.2015г. на ВКС по гр. дело №
3383/2015г., I г. о.
Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД
предвижда, че страните могат свободно да определят съ-държанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави.
Към датата на сключване на
договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се ка-сае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически и се
полз-ва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че
максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е
ограничен. Обратното би означавало ико-номически по-слаби участници в оборота
да бъдат третирани неравноправно, като недос-тигът на материални средства за
един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Предвид това, в съдебната
практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва
/за обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – Решение № 906/ 30.12.2004г.
по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006г. по гр.
дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. дело №
5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. дело №
6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.
В случая уговореният ГЛП от 41.17
% е в четири пъти по-висок размер от този на за-конната лихва, поради което
съответната клауза от договора за кредит се явява нищожна – на основание чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави.
При това положение, следва да се приеме, че
за Р. е
възникнало валидно задъл-жение да заплати на ”Профи Кредит България” ЕООД единствено главницата по процес-ния
договор за потребителски кредит, а именно – 500 лв.
Ищецът признава
обстоятелството, че ответникът му е платил сумата от 133.80 лв., в това число:
105.66 лв. – главница, 8.14 лв. – лихви за забава, и 20 лв. – начислени такси
по Тарифа. Последният не е ангажирал доказателства за това да е извършил други
плащания.
Следователно остатъкът
на дължимата от Р. главница по договора е
394.34 лв.
Искът по чл.422, ал.1 от ГПК в
този размер е основателен и следва да бъде уважен. За разликата – до 1 053.52
лв., претенцията следва да се отхвърли, като неоснователна.
Върху главницата се дължи законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 08.06.2018г., до
окончателното й из-плащане.
На ищцовото дружество следва да бъдат присъдени
направените в заповедното и на-стоящото производства разноски, съразмерно с
уважената част от иска – 37.43 лв. за дър-жавни такси и общо 56.15 лв.
юрисконсултски възнаграждения.
По изложените съображения, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Х.Т.Р., с ЕГН: **********,***, че същият дължи на ”Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. С, бул.““ № , бл., вх., сумата 394.34 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № **********/30.03.2017г., ведно
със законната лихва, считано от 08.06.2018г.
до окончателното плащане, за която е
издадена Заповед за изпъл-нение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 4389/2018г. на РС Бургас, като за разликата над нея до пълния предявен размер от 1 053.52
лв., включваща и сумите 91.59 лв. – договорна лихва и 500.12 лв. –
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, ОТХВЪРЛЯ иска по
чл.422, ал.1 от ГПК, като неоснователен.
ОСЪЖДА Х.Т.Р. да заплати на ”Профи Кредит
България” ЕООД направените в заповедното и в
настоящото производства разноски – общо 37.43
лв. за дър-жавни такси, както и юрисконсултски възнаграждения в общ размер
от 56.15 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: /п/ Калин Кунчев
Вярно с оригинала: З.М.