Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на
секретаря Нели Катрикова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.д.№865/2019г., по описа на ВОС, ТО, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.259 ГПК.
Образувано
е по жалба на Д. -371 ЕООД, ЕИК *********, Варна, срещу решение
№796/25.02.2019г., постановено по гр.дело №551/2018г. на ВРС, с което съдът е
приел за установено, че ответникът "Д. - 371"ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.Варна п.к 9000, р-н Младост, ж.к.
„Младост", бл. 130А, вх. 5, ет. 8, ап. 14, представлявано от Д.Н.П., дължи на основание чл.422 ГПК, в полза на
ищеца TЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ–ВАРНА,
БУЛСТАТ *********, гр.Варна, ул.„Студентска" №1, сумата от 7 369,26лв.(седем хиляди триста шестдесет и девет лева и
двадесет и шест стотинки), представляваща сбор от консумативни разходи към
„Енерго-Про Продажби“АД и ВиК, дължими на основание чл.5 от Договор за наем №84
от 30.05.2016г., сключен между
"Технически университет - Варна", в качеството на наемодател и „Д. -
371" ЕООД, в качеството на наемател, като неплатените ВиК услуги са
удостоверени в следните фактури: фактури №№ 12020/16.08.2016г., 12128/21.09.2016г.,
12243/14.10.2016г., 12394/17.11.2016г., 12491/14.12.2016г. и
12607/17.01.2017г., а неплатените консумативни разходи към „Енерго – Про
Продажби АД, са удостоверени по издадени фактури, както следва: с №№
12152/26.09.2016г., 12151/26.09.2016г., 12279/27.10.2016г., 12374/17.11.2016г.,
12477/14.12.2016г., 12631/17.01.2017г., 12749/20.02.2017г., 12850/15.03.2017г.,
12867/21.03.2017г., 12868/21.03.2017г., 12869/21.03.2017г., 12870/21.03.2017г.,
3002099/21.03.2017г., 3002100/21.03.2017г., 3002101/21.03.2017г.,
3002102/21.03.2017г., 12971/12.04.2017г., 13059/15.05.2017г.,
13186/16.06.2017г., 13253/13.07.2017г., 13361/16.08.2017г. и
13458/19.09.2017г., за което вземане е издадена на основание чл.410 от ГПК, Заповед за
изпълнение на парично задължение № 9403/14.11.2017г., по ч.гр.д. № 17267/2017г.
по описа на ВРС, 48-ми състав.
Жалбоподателят
твърди, че постановеното решение на ВРС е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Претендира се обезсилване на решението и връщането му за
разглеждане на спора от друг състав на ВРС, а евентуално при неуважаване на
това искане – отмяна на постановеното решение ведно с отхвърляне на претенцията
изцяло като неоснователна. Твърдят се и процесуални нарушения на съда при
разпределение на доказателствената тежест, неотчитане на събрани доказателства
и недопускане на поискани в сроковете по ГПК такива; несъобразяване с
направените своевременно възражения на ответника с отговора на исковата молба.
Твърди, че е останал нерешен въпросът относно изправността на ищеца по договора
за наем въпреки направените док.искания. Съдът не е взел предвид, че е налице
възражение за неизпълнен договор от страна на наемодателя тъй като вещта е
предадена в негодно за ползване по предназначение състояние. Имотът е ползван
единствено и само за извършване на ремонтни дейности поради състоянието му, за
което отговорност носи единствено намодателя. Не е решен въпроса дали
наемодателят може да се ползва от правото да развали договора, т.е. дали е
изправна страна. /цит.практика на ВКС във ВЖ/ Твърди се, че наемателят е бил в
обективна невъзможност да ползва вещта като в производството пред ВРС изобщо не
е установено кой е извършил експлоатационните разходи, които са предмет на
претенцията на ищеца ТУ – Варна и дали същите са извършени по повод на строителните
работи за придобиване на годен за ползване имот от наемателя. Поддържа се
твърдение, че липсва установяване състоянието на имота към момента на сключване
на договора, респ. кога е предадено държането му и какъв вид на наемателя.
Съдът е приел, че ищецът се явява изправна страна по договора както че вещта е
предадена в годно за ползване състояние без да са събрани такива доказателства
и/или обсъдени ведно с ангажираните от ответника. Съдът не бил отчел
споразумението за предназначението на вещта от 30.06.2016г. Поддържа се, че
извършените подобрения и ремонти са за сметка на наемодателя. /цит.решение по
т.дело 21/2009г. на Второ т.о. на ВКС/ Твърди се, че не е установено
задължението за консумативни разноски към ищеца да е на договорно основание доколкото
последния е следвало да съдейства за откриване на собствени партиди при
дружествата доставчици, на които да заплаща тези разноски. Съдът не е обсъдил
доказателствата по повод възражението за неизпълнен договор като
правоизключващо основание за плащанията. Твърди се, че плащане на наемна цена и
консумативи се дължи, но от наемател, който е получил не само фактическата
власт върху имота, а годен за ползване по предназначение имот съобразно
договора, което не е установено. Въззивникът твърди, че първостепенния съд не
се е произнесъл по направените с отговора възражения – за кредиторова забава,
за прихващане, за неизпълнен договор както и за материалноправно възражение за
погасяване на част от наемната цена. Поддържа се, че по делото неизяснени са
останали голяма група от факти и обстоятелства от съществено значение за
разрешаване на спора.
Във
връзка с твърденията въззивникът е направил и док.искания в молбата по чл.143 ГПК на ответника, на основание чл.266, ал.3 ГПК. Освен това, въззивникът прави
искане за спиране на производството по делото до приключване на спора по т.дело
№579/2018г. на ВОС, в който ще се изясни кога и дали е развален договорът между
страните, ще бъдат съобразени направените признания на неизгодни за ищеца
обстоятелства по преюдициалното дело; съобразяване на направените там
правопогасяващи и правоизключващи възражения.
В
срока за отговор по чл.263 ГПК е
постъпило становище на ТУ-Варна чрез пълномощника адв.Вл.Д.. Твърди се
неоснователност на жалбата. Неоснователни се твърдят доводите за неразглеждане
от съда на правопогасяващите и правопрекратяващи възражения, които са предмет
на т.дело №579/2018г. Страната възразява, че възраженията са се погасили с
изтичане срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК, доколкото искът се
основава на разпоредбата на чл.422 ГПК. Твърди се, че във бланкетното
възражение, подадено от въззивника в заповедното производство, не се съдържат
такива възражения, поради което и същите следва да се считат преклудирани.
/такива се сочат възраженията за кредиторова забава и за неизпълнен договор/
Евентуално, ако са допустими тези възражения се твърди, че са неоснователни.
Нещо повече, въззиваемата страна твърди, че съдът се е произнесъл по
направените от ответника по иска възражения като ги е приел за неоснователни.
Сочи се, че при предаване на обекта е подписан протокол, в който няма направени
възражения по състоянието на вещта. Евентуално, страната се позовава на
разпоредбата на чл.230, ал.3 ЗЗД, по отношение видното за страните състояние и
необходимостта да се направят изявления в протокола при несъгласие с вида на
обекта. Прави се довод, че липсата на възражения сочи на приемането му в това
състояние, т.е. че е предаден в годно за ползване състояние. Прави се довод, че
възложените вкл. на трето лице ремонтни работи по общежитието сочат, че
наемателят е бил във владение на обекта като го е ползвал, поради което са
спазени разпоредбите на чл.228 и чл.230 ЗЗД. Поради това се твърди, че на
основание чл.232, ал.2 ЗЗД, всички разходи за ползването на обекта са за сметка
на наемателя. Поддържа се, че начислените такси за ВиК услуги и ел.консумация
следва да бъдат заплатени и понесени от наемателя, същият и ползувател на
имота. Според въззиваемата страна е без значение дали тези разходи са направени
по повод ползването на вещта по предназначение или за извършване на ремонтни
работи. Твърди се, че дори извършените чрез трето лице СМР по обекта са нищожни
тъй като наемателят не е имал право да извършва действия по възлагане ремонт на
имот публична държавна собственост, за който важат изискванията за възлагане на
обществени поръчки. Последните пък са от компетентността на Ректора на ТУ, на
който е предоставено ползването на вещта. Твърдят се за неоснователни и
оплакванията за неправилно приложение на чл.20 ЗЗД тъй като съдът изобщо не е
извършвал тълкуване на клаузи от договора.
По
направените от въззивника док.искания се излага, че относно писмените
доказателства, още с молбата по чл.143 ГПК ответникът не е посочил за
установяване на какви факти ги иска, което не е сторил и с ВЖ. Последното е пречка
въззиваемата страна да изрази становище, а така и въззивния съд да прецени
предпоставките по чл.266 ГПК. И двете групи поискани с отговора свидетели
според страната са недопустими – едните поради недопустимост съгласно чл.164,
т.5 от ГПК /за опровергаване протокола за състояние на обекта към момента на
предаване държането му/, а останалата група като неотносими тъй като касаят
възражението за прихващане, а последното не е прието за разглеждане в
производството. Твърди се за неоснователно и искането за техническа експертиза
тъй като състоянието на сградата към момента на предаването не може да бъде
предмет на заключението поради извършените впоследствие СМР. Поддържа се, че до
01.2017г., до получаване на писмото от ректора на ТУ за заплащане на наемна
цена и консумативни разходи, наемателят не е претендирал извършване на СМР.
Основен аргумент за липса на основание за допускане на експертизата е липсата
на прието за разглеждане възражение за прихващане в това производство /същото е
предмет на т.дело 579/2018г. наВОС/. Претендира се отхвърляне на жалбата и
потвърждаване на решението ведно с присъждане на сторените разноски. В
евентуалност, при допускане на въззивника на доказателства, насрещната страна
прави искане за допускане на трима свидетели за установяване на посочени
обстоятелства /на л.34 по в.дело/ Прави се искане за допускане на допълнителни
въпроси на СТЕ посочени изрично.
За
да се произнесе по спора въззивният съд съобрази, че пред ВРС производството е
било образувано по искова молба на TЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ–ВАРНА, БУЛСТАТ
*********, представлявано от ректора проф. д-р Р.В., ЕГН **********, чрез
процесуалния представител адв.П.Г. и адв.М.Б. против "Д.-371"ЕООД, ЕИК *********, представлявано от Д.Н.П.,
по предявен установителен иск за
признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца
съществува парично вземане срещу ответника в размер на сумата от 7 369,26лв.(седем хиляди триста шестдесет и девет лева и двадесет
и шест стотинки), представляваща сбор от консумативни разходи към
„Енерго-Про Продажби“АД и ВиК - Варна, дължими на основание чл.5 от Договор за
наем №84 от 30.05.2016г., сключен между
"Технически университет - Варна", в качеството на наемодател, и „Д. -
371" ЕООД, в качеството на наемател, като неплатените ВиК услуги са
удостоверени в следните фактури: фактури №№ 12020/16.08.2016г.,
12128/21.09.2016г., 12243/14.10.2016г., 12394/17.11.2016г., 12491/14.12.2016г.
и 12607/17.01.2017г., а неплатените консумативни разходи към „Енерго – Про
Продажби АД, са удостоверени по издадени фактури, както следва: с №№
12152/26.09.2016г., 12151/26.09.2016г., 12279/27.10.2016г., 12374/17.11.2016г.,
12477/14.12.2016г., 12631/17.01.2017г., 12749/20.02.2017г., 12850/15.03.2017г.,
12867/21.03.2017г., 12868/21.03.2017г., 12869/21.03.2017г., 12870/21.03.2017г.,
3002099/21.03.2017г., 3002100/21.03.2017г., 3002101/21.03.2017г.,
3002102/21.03.2017г., 12971/12.04.2017г., 13059/15.05.2017г.,
13186/16.06.2017г., 13253/13.07.2017г., 13361/16.08.2017г. и
13458/19.09.2017г., за което вземане е издадена на основание чл.410 от ГПК, Заповед за
изпълнение на парично задължение № 9403/14.11.2017г., по ч.гр.д. № 17267/2017г.
по описа на ВРС, 48-ми състав. В исковата молба се твърди, че на
30.05.2016г., между Tехнически университет - Варна, в качеството на наемодател,
и "Д.-371"ЕООД, в качеството на наемател, е бил сключен Договор за
наем № 84/30.05.2016г. на основание чл. 19, ал. 1 вр. чл. 16, ал. 2 ЗДС и
Заповед №299/05.05.2016г. на пом. ректора, за определяне на спечелилия търга,
по силата на който Tехнически университет - Варна предоставил на „Д.
-371"ЕООД за временно и възмездно ползване, срещу месечно заплащане,
недвижим имот, представляващ студентско общежитие бл.15 в гр.Варна, ****, с
прилежаща кафе-сладкарница, съгласно приложена скица, за срок на договора 10
години, като на 31.05.2016г. бил подписан, без възражения от страните по
договора, Приемо-предавателен протокол за предаването на обекта на наемателя
спечелил търга „Д.-371"ЕООД. Във връзка със сключения Договор за наем № 84
от 30.05.2016 г., от страна на Tехнически университет – Варна били издадени
фактури за дължимите от „Д.- 371" ЕООД консумативни разходи към
„Енерго-Про Продажби“АД и ВиК, на основание чл.5 от Договора за наем. Посочено
е, че към момента на подаване на исковата молба, ответното дружество не
заплатило нищо. С изпратено писмо изх. № 47/05.01.2017г., от страна на
Технически университет – Варна, „Д.- 371"ЕООД бил уведомен за виновното си
неизпълнение на клаузите на чл. 4, ал.1 и чл.5, ал.1 по Договора, изразяващо се
в неплащане на определената наемна цена и консумативни разходи, но изпълнение
по поканата не последвало.
В срока по чл.131 ГПК
е постъпил отговор от "Д.-371" ЕООД, с която
се изразява становище за недопустимост на иска, доколкото ищецът претендира
задължения към трети лица – Енерго про Продажби и ВиК, без да твърди да е техен
процесуален субституент или вземанията
на третите лица да са му прехвърлени, респ. да е станал страна -кредитор по
правоотношението, права по което претендира; отправя искане за спиране на
производството, предвид наличие на преюдициален спор по по-рано започнало пред
ВОС т.д.579/2018г. и №544/2018г. на ВРС, а по същество на спора, че не е
ползвало наетия имот, поради факта че същият не е бил годен за ползване
съобразно договореното предназначение, поради което и не дължи заплащане на
консумативи за ВиК и ел.енергия. Оспорват се всички твърдения в исковата молба,
с изключение на твърдението, че между университета и дружеството е сключен
договор за наем, който към настоящия момент бил действащ, а неизправна страна
по него бил ищеца. Твърди, че след сключване на договора за наем ответникът
констатирал, че наетият имот не е годен за ползване, съобразно договорното
предназначение, както че са налице недостатъци, които не били известни на
ответника и с оглед специфичния им характер било невъзможно да бъдат
констатирани при сключване на договора за наем. За установените недостатъците
уведомили своевременно ищеца, който не предприел каквито и да е действия.
Твърди се, че считано от сключване на договора за наем, ответникът не е ползвал
имота единствено по причина неизпълнение на договорните задължения на ищеца,
съгласно чл. 230, ал. 1 ЗЗД. Многократно отправял запитвания и молби, както във
връзка с констатираните недостатъци, така и за представяне на строителна и
друга надлежна документация, удостоверяваща предназначението за ползване, за
което са отдадени под наем нежилищните обекти, но такава не била предоставена.
Поради липсата на каквато и да е реакция от страна на ищеца, в периода след
сключване на договора за наем, ответникът със свои средства предприел ремонтни
действия за привеждане на имота в подходящо състояние. Твърди се, че тъй като
наемодателят е в неизпълнение на основно задължение по договора за наев,
отвеникът нямал насрещно задължение за плащане на наемна цена и консумативи във
връзка с ползване на имота. Оспорва се съдържанието на приложените фактури.
Излага, че съгласно сключения договор ответното дружество е следвало да
прехвърли партидните номера за наетия имот при дружествата-доставчици, но това
е било предпоставено от оказване на необходимото съдействие от ищеца, чрез
подписване и представяне в тези дружества на изрична декларация-съгласие. Въпреки
многократните покани до ТУ не е било оказано необходимото съдействие и
партидните номера на имота при дружествата-доставчици са останали на името на
университета. Поради това не е могла да бъде получена информация за
консумативни разноски от ответното дружество. Ответникът настоява, че установил
при преглед на документите, че ищецът е фактурирал като задължения на ответника
суми за консумативи, изразходвани от други имоти, ползвани от университета, за
които липсва каквото и да е основание да бъдат заплащани от ответното
дружество. В условията на евентуалност, моли да се съобрази, че надлежно е
упражнило правото си на приспадане на задължения по чл.230 от ГПК.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
При
преценка редовността на жалбата съдът констатира, че същата изхожда от надлежно
легитимирана страна в производството чрез пълномощник с редовно учредена
представителна власт, вкл. за въззивното производство /на л.192/, подадена в
преклузивния срок. На същите изисквания отговаря и постъпилият отговор на
насрещната страна Технически университет –Варна чрез адв.Вл.Д..
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. При тази преценка съдът заключава, че
обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда, допустимо е като постановено при наличие на положителните и
липса на отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение правилността на
съдебното решение, съобразно чл.269, ал.1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения за
неправилност и противоречие с материалния закон. Решението се обжалва изцяло.
Поради цялостното му обжалване, предмет на въззивното производство е идентичен
с този на първата инстанция като въззивната инстанция дължи самостоятелна
преценка на събраните доказателства.
Съдът намира, че независимо от
дължимата служебна проверка относно допустимостта на иска, предявен на
основание чл.422 ГПК, доколкото такива оплаквания не се съдържат във въззивната
жалба, тази преценка не е предмет на настоящото производство. Налице и издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК, подадено в
срок възражение от длъжника Д. -371 ЕООД както и своевременно упражнено право
на заявителя за предявяване на иска за установяване вземането му със сила на
пресъдено нещо. Основните оплаквания в жалбата касаят неправилната преценка на
първоинстанционния съд относно правото на неизправната по договора страна да
развали същия както и твърденията за неизпълнение на договорното задължение на
наемодателя по чл.230, ал.1 ЗЗД да предаде годен за ползване по предназначение
обект.
Страните не спорят относно
наличието на договор за наем №84/30.05.2016г., по силата на който
ищецът, в качеството му на наемодател, отдал под наем на ответника като
наемател, недвижим имот, находящ се в гр.Варна, ****, представляващ студентско
общежитие бл.15, с прилежаща кафе-сладкарница, с обща площ от 10 302 кв.м., за
срок на договора от десет години, срещу месечно възнаграждение в размер на 10
355лв., платимо до 15 число на месеца, за който се отнася, считано от датата на
въвеждането на обекта в експлоатация, но не по-късно от началото на учебната
2016/2017г. Съгласно чл. 2, ал.1 от Договора, наемодателят се задължил да
предаде обекта на наемателя в деня на подписването му. Видно от приетия по
делото приемо-предавателен протокол от 31.05.2016г., процесният недвижим имот е
бил предоставен за ползване на ответника. Предмет на предявената претенция са
консумативни разноски за имота, за периода от септември 2016г. до септември
2017г. въз основа на издадените от ТУ-Варна фактури за ел.енергия както и за
периода август 2016г.- януари 2017г. – за ползвани ВиК услуги, за които също са
налице издадени от ищеца фактури.
Не
се спори, че с писмо изх.№47/05.01.2017г. от ТУ до Д. -371 ЕООД, последният е
поканен да заплати доброволно просрочени задължения за наем и за консумативни
разноски, вкл. част от предявените с иска - до м.12.2016г., ведно с
предупреждение, че при неизпълнение в предоставения 1 месечен срок, договорът
за наем ще се счита развален. Сам въззивникът /ответник/ в отговора на исковата
молба, а и във въззивната жалба твърди, че е ползвал имота, а това следва и от
извършваните от него ремонтни дейности в общежитието.
Съгласно
чл.5 от договора за наем, всички разходи, свързани с ползването на обекта,
такса смет, данък сгради, застраховки, вкл. за топлоенергия, електроенергия,
вода, телефони и др. се плащат от наемателя и не са включени в наемната цена
като разходните партиди се прехвърлят на името на наемателя за негова сметка.
Съгласно чл.13, т.2 от договора, наемателят заплаща всички разходи, свързани с
ползването на вещта.
Не
са събрани /а и не се твърди/ доказателства за заплащане на претендираните суми
или част от тях от наемателя. Напротив, последният оспорва дължимостта както на
наемна цена за имота, така и на консумативни разноски поради неизпълнение на
задължението на наемодателя да предостави имота в годно за ползване по
предназначение състояние – като общежитие за настаняване на студенти и
докторанти. Този начин на ползване следва както от договора за наем, така и от
подписаните между страните Указания за начина на ползване от 30.06.2016г.
В
отговора на исковата молба не са направени други възражения срещу претенцията
за разходи, съответно не са направени други доказателствени искания. Едва в
становище вх.№46005/06.07.2018г. ответното дружество оспорва цитираните в
исковата молба фактури като твърди, че същите не обективират действително
сторени за периода разходи за вода и ел.енергия в имота, предмет на договора за
наем. В същата молба са направени и доказателствени искания във връзка с тези
оспорвания. /вж.л.60 и сл. по първ.дело/ Тези искания не се поддържат пред
въззивния съд.
От
прието от първата инстанция писмо, част от кореспонденция между страните по
договора, с вх.№7327/29.11.2016г., се установява че наемателят е сезирал
наемодателя, че ще заплати необходимите консумативи за ползването на вещта след
представяне на разходооправдателни документи за установяване действителната
консумация на вода и ел.енергия. /л.162/ Налице са отправени до наемодателя
писма и от по-късна дата, съответно за периода на претендираните разноски, а
именно писмо от януари 2017г., от април 2017г., от февруари 2017г. /л.171/,
нот.покана от 24.04.2017г. чрез нотариус Н.Д., рег.№484 в НК както и от м.май
2017г. – писмо вх.№3144.
С
приложена нот.покана на нотариус Л.Г., рег.№116 в НК, от ТУ до наемателя Д.
-371 ЕООД, се установява, че наемодателят след упражняване на правото си да
развали договора поради неизпълнението му от насрещната страна, е претендирал
предаване ползването на имота през април 2017г. както и уведомява наемателя за
извършване на материалноправно прихващане с внесената по договора парична
гаранция /депозит/ в размер на 20 700 лева за задълженията за наеми и
консумативи. /л.196/ Поканата е получена лично от управителя на ответното
дружество на 18.04.2017г. От приложения КП от 27.04.2017г. на същия нотариус се
установява, че на посочената в поканата дата не се е явил както управителя на
дружеството наемател, така и негов представител. Сам ответникът твърди, че е
предал ползването на имота едва през месец август 2017г.
Видно
от протокола от с.з. на 26.10.2018г., макар да няма постановено определение за
приемане за безспорен между страните факт, е налице признание на ищеца чрез
пълномощника адв.Г., че не е налице смяна на партидите в дружествата
–доставчици като същите продължават да се водят на името на наемодателя. Тази
констатация е в съгласие с изслушаното заключение и приложените фактури, видно
от които консумативните разноски са фактурирани от доставчиците на Технически
университет, а не на наемателя.
От
изслушаното пред ВРС заключение на Съдебно-счетоводна експертиза /вж.л.216 и
сл./, кредитирана от съда, се установява, че дружествата доставчици Енерго про
Продажби АД и ВиК –Варна ООД са фактурирали консумативни разходи за намодателя
Технически университет –Варна, а последният е префактурирал същите като вземане
от наемателя по издадени фактури от ТУ на Д. -371 ЕООД. Тези разходи общо
възлизат на 7 369.26 лева, от които 1 828.42 лева за ел.енергия по
посочени изрично фактури както и 5 540.84 лева разходи за вода. Същите
съвпадат с посочените с исковата молба претенции.
По
делото ищецът е представил и фактурите издадени от доставчиците, част от които
са предмет на предявените искове както и известия от ВиК –Варна до университета
за задължения за ползвана вода /на л.220 и сл. по делото/. Ответното дружество
е оспорвало единствено действителното извършване на разхода както и неговата
връзка с наетия обект. От поставената и изготвена задача на вещото лице се
установява, че същото е изчислявало съответните разходи, относими към
ползваната ел.енергия и вода касателно бл.15, доколкото представените фактури,
издадени от доставчици касаят и други обекти на ТУ. Страните не са поставяли
допълнителни въпроси на вещото лице, а нова/допълнителна/ експертиза не е
искана и пред въззивния съд. Искането по чл.266, ал.3 ГПК касае направените с
отговора доказателствени искания от молбата по чл.143 ГПК.
От
изслушаните гласни доказателства се установява, че от м.07.2016г. Д. е започнал
извършване на ремонтни работи в общежитието като предварително е завел св.К.К..
Свидетелят, който има строителна фирма, излага, че започнали работа от шести
етаж надолу като на покрива вече работели някакви хора. Сочи, че работата
започнала през лятото и продължила до началото на септември 2017г. когато
възникнал проблем със заплащането. Сочи, че Д. очаквал някакво плащане за
ремонта, но не го получил. Следващия св.Ц.Ж.сочи, че имал интерес от наемане на
части от общежитието, които имали търговско предназначение – кафе-сладкарница и
панорамен ресторант. По този повод бил поканен от Д. Д. за да огледат
помещенията. Това било през юни –юли 2016г. /лятото/ Свидетеля излага, че цялата
сграда била видимо за основен ремонт, необитаема. Според него от построяването
не били правени никакви инвестиции и ремонти. Било погром навсякъде. Според
него нямало ток и вода защото се качвали пеша на последния етаж. След повторен
оглед на имота след два месеца, свидетеля се отказал от наемане на панорамния
ресторант защото било ясно, че Д. няма да успее с ремонта, било безпредметно да
влага средства в обект, който нямало как да функционира.
Пред
въззивния съд не са събирани нови доказателства, поради което съдът цени
съвкупно представените пред първостепенния съд доказателства. Въз основа на
изложеното, съдът достига до извод за установеност на претенцията по основание
и размер. Последната фактура за ползвана вода в обекта е за направена консумация
през м.август 2017г. Както бе посочено по-горе, самият ответник, сега
въззивник, не спори, че е предал ползването на вещта през август 2017г. С
подписване на приемо -предавателния протокол на 31.05.2016г. е предадено
ползването на общежитието от наемодателя на наемателя. Спорът касае не
фактическото предаване на обекта, а съответствието му с договореното
предназначение за ползване като общежитие. Същевременно, в договора за наем
липсва друга, различна уговорка относно състоянието, в което се предава имота с
оглед диспозитивния характер на разпоредбата на чл.230 ЗЗД. Подписването на
приемо-предавателния протокол от управителя на ответното дружество – наемател
без забележки, свидетелските показания относно започнатия от него през лятото
на 2016г. ремонт на общежитието, а и част от разменената кореспонденция сочат,
че ответникът се е съгласил да наеме имота в този вид с ангажимент за
извършване на ремонтни работи. Знание за това сочи и разменената между страните
и приобщена по делото кореспонденция. Ползването на имота, което следва да се
приеме за установено поради неоспорване извършването на ремонт в същия от
страна на наемателя, сочи и на извършване на разноски във връзка с ремонта. Сам
ответникът се позовава на извършените от него ремонтни работи в сградата за
привеждането и в годен за ползване вид. С оглед на тези релевирани в процеса
възражения от ответника, е очевидно че същия е ползвал имота. Свидетелите,
разпитани пред първата инстанция сочат наличието на ток и вода в имота, които
временно били преустановявани поради възможността от възникване на аварии през
неотопляемия период. При подписване на приемо-предавателния протокол било
налице и засичане на контролните измервателни уреди относно заварените
показатели за консумирана вода и ел.енергия. След преминаване ползването на
имота в наемателя, вещото лице по ССЕ е изчислило припадащата се по издадените
от доставчика фактури за блок 15 консумация на вода и ток, които съответстват
на префактурираните от наемодателя фактури за ответното дружество. Съдът не
коментира приложените от ищеца фактури доколкото същите са били обект на
експертизата, а и поради обстоятелството, че същите обективират и други
задължения към доставчиците, за други обекти, стопанисвани от университета.
/фактурите са издадени от доставчика към ТУ/
По
повод направените с въззивната жалба оплаквания за неразглеждане от съда на
направени своевременно с отговора възражения, съдът намира, следното: Въззивният
съд е задължен да обсъди в решението си всички допустими и относими към спорния
предмет възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по тях
Възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, поради което не
могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Същите могат да се
въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради
нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на
участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред първата
инстанция. В жалбата се прави оплакване за непроизнасяне от съда по направените
с отговора възражения срещу иска. По отношение възражението за прихващане на
исковата сума със сторените от наемателя разходи за подобрения и необходими
ремонти, първоинстанционния съд не е приел за разглеждане същото, поради което
и не е излагал изводи по същество. Останалите възражения – за кредиторова
забава, за задържане и неизпълнен договор, не са уточнени от ответника и не са
подновени с въззивната жалба. Същите произтичат от основното възражение на
ответника за неизправност на наемодателя в смисъл на неизпълнение на договорно
задължение по чл.230, ал.1 ЗЗД, което съдът е приел за неоснователно.
За
да остави без уважение искането за спиране на производството по делото до
приключване на спора по т.дело 579/2018г. на ВОС, въззивният съд съобразява
висящността на още 10 производства, в които също са направени възражения от
страна на ответното дружество. /същите се твърдят от самия ответник в отговора
на исковата молба/ Разглеждането на тези възражения във всяко едно от тези
производства би довело до постановяване на противоречиви решения, поради което
съдът е дал превес на предявените осъдителни искове в т.дело №579/2018г. В
случая, извършените от наемателя подобрения в/за наетия имот не са предпоставка
за решаване на спора относно дължимостта на консумативни разноски. По
цитираното т.дело №579/2018г. на ВОС, което и висящо настоящия момент,
ответното дружество е предявило идентични на възраженията за прихващане, осъдителни
искове, при това в размер, който обхваща и частично релевираното възражение за
прихващане.
Останалите възражения на ответника за
кредиторова забава и за задържане на имота, произтичат пряко от разгледаното от
съда по същество възражение за неизпълнение на договора от страна на
наемодателя като се обхващат от мотивите на съда. Съгласно чл.95 ЗЗД,
кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника
изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл
да изпълни задължението си. Когато кредиторът е в забава, рискът преминава
върху него; ако и длъжникът е бил в забава, той се освобождава от нейните
последици. В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради
неговата забава. Въззивният съд намира, че освен неконкретизирани тези
възражения на ответника, не са и доказани. Не се установява нито една от
посочените в чл.95 ЗЗД хипотези, в частност липса на съдействие на кредитора –
наемодател за изпълнение задълженията по договора.
От
друга страна, при разглеждане на направените възражения за право на задържане и
кредиторова забава, събраните доказателства, вкл. от въззивната инстанция, не
сочат на различен извод доколкото възраженията са недоказани и поради това
неоснователни. От всички приети писмени доказателства, представени по гр.дело
№551/2018г. на ВРС, не се установява неизпълнение на задължението на
наемодателя по чл.9 от договора за наем. Действително, съобразно разпоредбата
на чл.230 ЗЗД, задължение на наемодателят е да предаде обекта в годен за
ползване по предназначение вид. В случая, липсва друга уговорка в договора
между страните, но е налице подписан от тях приемо-предавателен протокол за
предаване ползването на имота като се установява и състоянието му към този
момент. Не е спорно, а и се установява по делото, че имотът е предаден в
състояние, в което не е могъл да бъде ползван по предназначение, вкл. съобразно
подписаните между страните Указания за ползване на общежитието от м.06.2016г.
Невъзможността на наетия имот да се ползва съгласно придаденото му от страните
предназначение е било явно към момента на сключване на договора за наем,
съответно подписване на приемо-предавателния протокол без забележки. Това
следва и от последващите фактически действия на наемателя, които не се оспорват
от него. Нещо повече, наемателят сам твърди във връзка с релевираните
възражения срещу иска, че е започнал ремонт на имота. Няма отправени към
наемодателя възражения съгласно чл.230, ал.2 ЗЗД. При тълкуване разпоредбите от
договора, вкл. чл.8 от същия, и поведението на страните, съдът достига до
извод, че е било налице постигнато съгласие ремонтните дейности да бъдат
извършени от наемателя. Страните са предвидили дори, че сторените преустройства
и подобрения ще останат в полза на наемодателя.
В
голямата си част представените пред съда документи представляват кореспонденция
между Д. - 371 ЕООД и Технически университет –Варна за договаряне условията по
договора. Не се установява до момента на връчване на нот.покана от ТУ на
ответното дружество и вкл. до изготвяне на Констативен протокол от 27.04.2017г.
на нотариус Л.Г., рег.№116 в НК, ответното дружество да е упражнило правото на
разваляне на договора. Същевременно, в разменените писма е налице изрично
признание на ответника, че е ползвал вещта вкл. за процесния период юни 2016г.
– август 2017г. Твърденията за скрити недостатъци не се установяват доколкото
напротив се касае за явна необходимост от основен ремонт на сградата,
обстоятелство, което е било очевидно за всички посетили имота, вкл. наемателя.
В договора, а и в друго съглашение между страните, липсва поето от
ТУ/наемодател/ задължение за привеждане на сградата в годен за ползване вид, за
гаранционен срок за заплащане на наеми и разноски, за поемане част от
необходимите ремонти, субсидиране и др. От кореспонденцията се установява
единствено, че доколкото имотът е публична държавна собственост, Държавата е
уведомила ТУ /процесуален субституент/ за отпадане необходимостта от ползване
на сградата като общежитие – леглова база. Нищо по-различно не следва и от
подписаното непосредствено след договора Указание за начина на ползване на
обект към договор за наем. От съвкупния анализ на разменените писма следва, че
наемателят е поел ангажимент да приведе сградата в съответен за ползване вид след
извършване на СМР. Същия е правил оглед в имота както преди, така и към
сключване на договора. Действително, ответникът е правил възражения /след
подписване на приемо-предавателния протокол/, че са констатирани скрити
недостатъци в имота, но липсва конкретизация за същите за да може съдът да
прецени характера и тяхната относимост към възражението за неизпълнен договор. Както от писмените доказателства, така и от
изслушаните пред ВРС свидетели не се установява коя разпоредба от договора е
нарушил наемодателя, т.е. не се установява неизпълнение на договора със
съдържанието, в което е подписан от страните. Не се установява поради това и
кредиторова забава. Поради това и ищецът валидно е упражнил правото да развали
договора като изправна страна по него. Претендираните в настоящия спор
задължения – разходи за имота, са дължими през целия период на ползването, т.е.
за периода от предаване на имота на 31.05.2016г. до освобождаването му в края
на август 2017г. При установеното ползване на имота приложими са разпоредбите
на чл.5 от същия, съответно чл.232, ал.2 ЗЗД.
Съгласно
чл.232, ал.2 ЗЗД, наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите,
свързани с ползването на имота. Така и в клаузата на чл.5, ал.1 от договора,
всички разходи свързани с ползването на имота, такса смет, данък сгради,
застраховки, вкл. за електроенергия, топлоенергия, вода, телефони и др.подобни,
се плащат от наемателя и не се включват в наемната цена като партидите се
прехвърлят на наемателя за негова сметка.
Направените
от ответника възражения за липса на разкрити самостоятелни партиди на името на
дружеството наемател не се отразява на дължимостта на консумативните разноски
по договора за наем. Именно поради това, фактурите от фирмите доставчици са
издавани на ТУ, а последния е префактурирал задълженията на името на наемателя.
Оспорването реалното потребление на вода и ток в имота съдът намира също за
неоснователно тъй като от една страна при предаване ползването на имота е
налице засичане на показанията на средствата за техническо измерване
/съотв.водомер и електромер/. Същевременно, изслушаната ССЕ е направила анализ на
издадените от доставчици фактури и префактурираните от наемодателя, на
припадащите се за блок 15 за процесния период задължения, основани на
доставката и потреблението на вода и ел.енергия. Изслушаната експертиза
установява задължението по размер, който е идентичен с претендирания с исковата
молба.
Въз основа
на горното, съдът достига до идентични на първата инстанция правни изводи,
чието решение следва да бъде потвърдено.
В полза на
страната се следват и сторените пред въззивния съд разноски за въззиваемата
страна в размер на 963.88 лева с ДДС адв.възнаграждение. Представени са
доказателства за реалното извършване на разхода съгласно изискванията на т.1 от
ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС – договор за правно обслужване, фактура и платежно
нареждане/. Поради направеното възражение за прекомерност, съдът дължи
преценката по чл.78, ал.5 ГПК.
Съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата за
МРАВ №1/2004г., минимумът на дължимото адв.възнаграждение възлиза на 698.50 лева,
поради което е налице надвишаване на минимума по Наредбата. Делото не разкрива
характеристики на правна и фактическа усложненост. Поради това съдът намира, че
дължимото на страната адв.възнаграждение следва да бъде намалено до размера от
698.50 лева, върху което се дължи отделно и ДДС в размер на 139.70 лева. Съгласно
пар.2а от ДР на същата, за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът
на възнагражденията е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за
регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от
клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на
ЗДДС. С оглед на горното, начисленият ДДС не се включва в сумата при преценка
съответствието с Наредбата за МРАВ. В заключение, въз основа на упражненото
възражение за прекомерност, на основание чл.78, ал.5 ГПК, на страната се дължи
възнаграждение в размер на 838 лева съгласно чл.78, ал.1 ГПК.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №745/22.02.2019г.,
постановено по ГД №545/2018г. на ВРС, 19 състав.
ОСЪЖДА Д. -371 ЕООД, ЕИК *********, Варна,
да заплати на ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ –ВАРНА, БУЛСТАТ *********, сумата от 838
лева адв.възнаграждение с вкл.ДДС, представляващи сторените във въззивното
производство разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване в 1 месечен срок от връчване препис на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: