Р Е Ш Е Н И
Е
№ …
гр. Враца, 16.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
гр. ВРАЦА, ГО, VI състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и седми октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
при секретаря Нина Георгиева, като разгледа гр.д. № 929 по описа на ВРС за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са за разглеждане четири обективно
кумулативно съединени искове с правно основание по: 1/ чл. 422, ал. 1 ГПК, във
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК за сумата от 692,07 лв. – главница; 2/ чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК за
сумата от 66,76 лв. – договорна лихва за периода от 06.02.2019 г. до 07.08.2019
г.; 3/ по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл.
92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 426,72 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение и 4/ чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
62,22 лв. – лихва за забава за периода
от 08.08.2019 г. до 27.08.2020 г.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД, e подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу Г.С.А.
за следните суми: 692,07 лв. –
главница до погасяване по договор за паричен заем с № 3437197, сключен на
29.01.2019 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и длъжника; 66,76 лв. – договорна лихва за периода от 06.02.2019 г. до
07.08.2019 г.; 426,72 лв. – неустойка
за неизпълнение на задължение; 18,00 лв.
– разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението; 62,22 лв. – лихва за забава за периода от 08.08.2019 г.
до 27.08.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
01.09.2020 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер
на 25,32 лв. – държавна такса и сумата от 200,00 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
За сумите, претендирани със заявлението е издадена
Заповед № 1078 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 03.09.2020
г., като на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП, във вр. с
чл. 26 НЗПП е определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лв.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника чрез
залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. След указание до ищеца,
последният е предявил иск за установяване на вземанията, предмет на издадената
заповед за изпълнение.
С Определение № 262025/02.04.2021 г. е прекратено на
основание чл. 232 ГПК производството по делото поради оттегляне на исковата
молба в частта на предявения иск за сумата от 18,00 лв. – разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение, като е обезсилена издадената
заповед за изпълнение в частта за тази сума.
Ищецът твърди, че на 29.01.2019 г. между „Изи Асет
Мениджмънт” АД /заемодател/ и ответника /заемател/ бил сключен договор за
паричен заем № 3437197, по силата на който на Г.А. бил отпуснат паричен заем в
размер на 750,00 лв., като сумата била усвоена от ответника веднага след
сключване на договора, с което заемодателят изпълнил задължението си.
Ответникът се задължил да ползва и върне заемната сума съгласно условията на
сключения договор, като заплати сумата в размер на 833,49 лв., ведно с
договорна лихва на 27 седмични погасителни вноски, всяка от които в размер на
30,87 лв. /включваща главница и договорна лихва/.
Твърди се в исковата молба, че с Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г., на основание чл. 99 ЗЗД и Приложение № 1 към него от 02.12.2019 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
ищцовото дружество, процесното вземане било прехвърлено на „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕООД. Поддържа се, че „Изи Асет Мениджмънт” АД е
упълномощило „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД в качеството си
на цесионер от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за
извършената цесия. Към исковата молба е приложено уведомление за извършена
цесия от името на „Изи Асет Мениджмънт” АД, което се иска да бъде връчено на
ответника, като това действие ще съставлява надлежно съобщаване на цесията
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД.
Посочва се, че ответникът е извършил плащания по
процесния договор за заем в общ размер на 155,00 лв. Поддържа се, че
понастоящем дължимата главница е в размер на 692,07 лв., а за ползването на
предоставената заемна сума ответникът дължи договорна лихва в размер на 66,76
лв. за периода от 06.02.2019 г. – датата на първата вноска, до 07.08.2019 г. –
датата на настъпване на падежа на договора. Твърди се, че в сключения между
страните договор ответникът се е задължил да предостави на заемодателя едно от
обезпеченията, посочени изчерпателно в договора, като се е съгласил, че в
случай на неизпълнение на това задължение, дължи неустойка, която се начислява
еднократно 3 дни след датата на сключване на договора и се дължи като
допълнителна сума към всяка от погасителните вноски. Посочва се, че към
настоящия момент дължимата от ответника неустойка е в размер на 426,72 лв. Сочи
се, че за периода от 08.08.2019 г. – датата, следваща деня на последната
погасителна вноска, до 27.08.2020 г. – датата на подаване на заявлението,
ответникът дължи лихва за забава в размер на 62,22 лв. Претендира се и законна
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
погасяване на задължението.
Иска се от съда да признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумите по издадената заповед за изпълнение.
Претендират се и разноски.
В срочно подаден отговор
особеният представител на ответника изразява становище за недопустимост и
неоснователност на предявените искове. Поддържа, че липсва активна легитимация
на ищеца по предявените искове, тъй като цесионерът, който няма качеството на
кредитор, не е легитимиран да предяви иска за установяване на вземането по чл.
422 ГПК. Посочва, че прехвърлянето на вземането не е произвело действие спрямо
ответника, тъй като не са представени доказателства, че същото му е съобщено от
цедента, като твърди, че правнорелевантно за действието на цесията е единствено
съобщението, извършено от стария кредитор, не и от цесионера. Сочи, че не е
налице и надлежно уведомяване за цесията от страна и на цесионера, като липсват
доказателства пълномощното, договорът за цесия и Приложение 1 към него да са стигнали
до ответника, освен с подаването на исковата молба. Твърди, че уведомяването с
получаване на препис от исковата молба не е приложимо в настоящия случай, тъй
като прехвърлянето на вземането е следвало да бъде съобщено на длъжника преди
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК от дружеството-правоприемник, за да има то
действие по отношение на длъжника и за да стане изискуемо спрямо новия
кредитор. Поддържа се, че ответникът в исковото производство се представлява от
особен представител, на който е връчена исковата молба и приложенията към нея,
при който случай връчването на уведомлението на особения представител не може
да се приравни на известяване на длъжника.
На второ място в отговора се
изтъква, че към приложенията към исковата молба няма такива, които да отговарят
на извлечение от счетоводни документи, кореспондиращи със Закона за
счетоводството, нито е приложена справка по чл. 366 ГПК, спесимен на ответника
и копие от документ за самоличност.
На следващо място се излагат
съображения, че клаузата на чл. 4 от договора за заем, касаеща вземането за
неустойка, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като се поддържа, че
така уговорена неустойката е предназначена да санкционира ответника за виновно
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение и с нея се
цели да се обремени неоснователно заемополучателя с допълнителни парични
задължения, без това да е ясно отразено в общия размер на подлежащата на
връщане сума. Твърди се, че в случая не е налице валидно неустоечно съглашение
и в тази му част договорът не е породил правно действие.
Изтъква се, че претендираните
вземания за лихви, неустойки и такси са недоказани, като се прави възражение за
прекомерност на неустойката.
Посочва се и че претендираният
размер на юрисконсултско възнаграждение е прекомерен. Иска се от съда предявените
искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното:
От приложеното към настоящото производство ч. гр. д. №
2164/2020 г. по описа на Районен съд – Враца, се установява, че по депозирано
от ищцовото дружество „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, против Г.С.А. е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1078/03.09.2020 г.,
с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора следните суми: 692,07 лв. – главница до погасяване по
договор за паричен заем с № 3437197, сключен на 29.01.2019 г. между „Изи Асет
Мениджмънт” АД и длъжника; 66,76 лв.
– договорна лихва за периода от 06.02.2019 г. до 07.08.2019 г.; 426,72 лв. – неустойка за неизпълнение
на задължение; 18,00 лв. – разходи и
такси за извънсъдебно събиране на задължението; 62,22 лв. – лихва за забава
за периода от 08.08.2019 г. до 27.08.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 01.09.2020 г. до окончателното й изплащане; 25,32 лв. – държавна такса и 50,00 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
По делото е представен договор за паричен заем №
3437197/29.01.2019 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г.С.А.. По
силата на договора заемодателят предал в собственост на заемателя сумата от 750,00
лв., която последният се задължил да върне на 27 вноски, всяка от които в
размер на 30,87 лв., в срок от 27 седмици. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40,00 % и годишен процент на разходите в размер на 48,52 %.
Общата сума, която ответникът следвало да върне била в размер на 833,49 лв.
Съгласно чл. 3 от договора с подписването му заемателят удостоверява, че е
получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има силата
на разписка за предадената, съответно получена заемна сума. В чл. 4, ал. 1 от
договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения: 1.
Две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1 000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД;
да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“;
или 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7,
със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
настоящия договор. Според чл. 4, ал. 2 от договора при неизпълнение на
задължението си да предостави обезпечение в срока по предходната алинея,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 480,06 лв., като тя се
заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на
всяка от вноските, посочен в чл. 2, т. 3 се добавя сума в размер на 17,78 лв.
Приет като доказателство по делото е и рамков договор
за прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г. и Приложение № 1/02.12.2019
г. към него, по силата на който договор заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
в качеството му на цедент, прехвърля на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД /понастоящем „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД/,
в качеството му на цесионер, процесното вземане към ответника Г.С.А..
По делото е представено и пълномощно от цедента, по
силата на което цесионерът е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД
за настъпилата цесия всички длъжници, по всички вземания, които са предмет на
договора за цесия.
Прието по делото е и уведомление от „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД, адресирано до ответника по делото, с
което на последния се съобщава за извършената цесия. По делото няма данни
уведомлението да е получено от ответника.
По делото е прието заключение по допусната
съдебно-счетоводна експертиза. От същото се установява, че за задълженията по
договора за паричен заем заемателят Г.С.А. е направил три погасителни вноски,
както следва: на 06.03.2019 г. – 90,00 лв.; на 18.03.2019 г. – 40,00 лв. и на
21.05.2019 г. – 25,00 лв., като общият размер на сумата, внесена от заемателя,
е 155,00 лв. С направените вноски са погасени: разходи и такси за събиране на
вземането, начислени на 16.03.2019 г., 15.04.2019 г. и 16.05.2019 г. – 27,00
лв.; неустойка на падежни дати 06.02.2019 г., 12.02.2019 г. и 20.02.2019 г. –
53,34 лв., договорна лихва на падежни дати 06.02.2019 г., 12.02.2019 г. и
20.02.2019 г. – 16,73 лв., главница на падежни дати 06.02.2019 г., 12.02.2019
г. и 20.02.2019 г. – 57,93 лв. Вещото лице посочва, че претендираните от ищеца
вземания не са заплатени, а дължимите суми са, както следва: 692,07 лв. –
главница; 66,76 лв. – договорна лихва за периода от 27.02.2019 г. до 07.08.2019
г.; 426,72 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение; 18,00 лв. – разходи и
такси за извънсъдебно събиране на задължението; 62,22 лв. – лихва за забава за периода от 08.08.2019 г.
до 27.08.2020 г. От заключението на експертизата се установява, че от
направената проверка в документацията на ищцовото дружество се установява, че
дружеството е спазило договорения между страните ред за погасяване на дължимите
суми по договора.
Съдът кредитира експертното заключение като обективно
и компетентно изготвено.
При така
установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По иска по
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
Предявеният иск е за сума в размер 692,07 лв. –
главница по договор за паричен заем с № 3437197, сключен на 29.01.2019 г. между
„Изи Асет Мениджмънт” АД и длъжника, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 01.09.2020 г. до окончателното й изплащане.
За
основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе
си последици, a именно: че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника
е възникнало облигационно отношение по договор за паричен заем, по силата на
което за заемателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума;
настъпилата цесия между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД за процесното вземане, уведомяването
на длъжника за извършеното прехвърляне съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
При установяване на горното, в тежест на ответника е
да докаже положителния факт на погасяване на дълга.
Установи се по делото, че ответникът и „Изи Асет Мениджмънт“ АД са страни по процесния договор с обективираното в
него съдържание. Съгласно чл. 3 от договора с подписването му заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като
договорът има силата на разписка за предадената, съответно получена заемна сума.
С оглед на обстоятелството, че заемателят с подписа си върху договора е
удостоверил предаването от заемодателя на заемната сума, може да се направи извод, че ответникът
е получил сумата по договора за кредит и съдът приема, че се явява доказан
първият елемент от фактическия състав на спорното материално право.
По делото няма спор, а и след служебна справка в
публичния регистър на БНБ по чл. 3а ЗКИ се установява, че кредиторовото
дружество е регистрирано като финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От друга страна, отпуснатият на ответника като
физическо лице заем представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на
§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и ответникът има качеството на потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на
съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на
препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК – и в ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.
9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата
на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а
според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е
недействителен. Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл. 143-148 ЗЗП.
С оглед императивния характер на посочените
разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически
по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне, дори ако нарушението на тези норми не е въведено
като възражение.
При извършената проверка относно действителността на сключения между
страните договор, съдът намира, че
договорът за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата
недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на посочените
разпоредби на ЗПК. Спазени са изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно формата
на договора, както и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2.
Съдът намира, че направеното от ответника възражение
за липса на надлежно уведомяване за извършената цесия е неоснователно. С
исковата молба цесионерът - кредитор е представил и самото уведомление,
изходящо от него, като надлежно упълномощен от цедента, до
длъжника. Следва да се посочи, че уведомление, изходящо от цедента, респ.
упълномощено от него лице, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.
99 ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК – в този смисъл /Решение № 3/16.04.2014 г. по
търг. дело № 1711/2013 г. на I т.о. на ВКС/. В случая уведомителното
писмо за извършена цесия, връчено на ответника, изхожда от цедента чрез
цесионера, който, видно от приложеното пълномощно е упълномощен да уведоми
длъжника за настъпилата цесия. В случая е без значение фактът, че ответникът не
е получил лично уведомлението за цесията, а чрез особения си представител.
Същият е назначен да го представлява изцяло в производството именно поради
факта, че ответникът не може да бъде открит след извършени многократни
процесуални усилия за това. Представителството предполага извършването на
процесуални действия вместо ответника, като получаването на книжа е едно от
тези действия и следва да бъде зачетено. За факта, че връчването на особения
представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник, ВКС се е
произнесъл с Решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о.,
като направеният извод се споделя и от настоящия състав. На следващо място
следва да се посочи, че заемополучателят може да прави възражение за ненадлежно
уведомяване за извършената цесия, само в случай че твърди, че е изпълнил на
първоначалния кредитор или на овластено от него лице до момента на
уведомяването. Такива твърдения от страна на ответника не са направени.
По изложените съображения, съдът приема, че процесният
договор установява възникнали задължения на кредитополучателя /ответника/ по
предоставения паричен заем. Установява се и изпълнение на задълженията по същия
от страна на кредитора - предаването на паричния кредит на кредитополучателя
/ответника/. По делото няма направени твърдения и ангажирани доказателства от
страна на ответника, носещ доказателствената тежест, за заплащане на
претендираните като непогасени вноски за главница. От заключението по
съдебно-счетоводната експертиза се установи, че непогасеният остатък от главницата
е в размер на сумата от 692,07 лв. Предявеният иск следва да бъде уважен
изцяло, като на ищеца се присъди и законна лихва върху главницата, считано от 01.09.2020
г. до окончателното погасяване.
По иска по
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал.
2 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК:
Предявеният е иск е за сумата от 66,76 лв. – договорна
лихва за периода от 06.02.2019 г. до 07.08.2019 г.
За основателността на предявения иск ищецът следва да
докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от
които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за паричен заем, по силата на което за заемателя е
възникнало задължението за заплащане на договорна лихва в претендирания размер;
настъпилата цесия между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД за процесното вземане,
уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне съобразно разпоредбата на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. В тежест на ответника е да докаже положителния факт на
погасяване на дълга.
От процесния договор за потребителски паричен заем се
установява, че страните са уговорили ответникът да заплаща годишен лихвен
процент в размер на 40,00 %, като е определен и годишният процент на разходите
в размер на 48,52 %. Останалите елементи от фактическия състав на спорното
право също са установени по делото. От заключението на приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че дължимата възнаградителна лихва
в посочения период е в размер на сумата от 66,76 лв. Предявеният иск следва да
бъде уважен в пълен размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Договорната лихва е
възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за
кредит е сключен след изменението на чл. 19 ЗПК /обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия е приложимо
изискването алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Към
датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът на законната
лихва е 10
%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 % плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в
договора размер на ГПР от 48.52 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва, а договореният лихвен
процент е 40.00 %, Следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие със
закона –
чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Не може да се приеме, че
клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Както бе посочено,
законодателят е предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и съответно е определил
максимален размер на последния, именно за да защити потребителя и да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на
договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от законодателя
максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен процент от 40.00 % кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя.
По същите мотиви се налага
изводът, че не е налице и някоя от хипотезите на чл. 143, ал. 1, т. 1-19 от Закона за защита на потребителите, тъй като
клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора
за сметка на длъжника, което да го постави
в неравностойно имуществено положение.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
За
основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията на
главно и пълно доказване елементите на съответния фактически състав на спорното
право, а именно, че между страните е възникнало облигационно отношение, по
силата на което за ответника е възникнало задължение за заплащане на неустойка
в претендирания размер поради неизпълнение на поети от последния задължения.
При установяване на горното, в тежест на ответника е да установи погасяване на
задължението си.
Искът е
предявен за сумата от 426,72 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение.
От
представените по делото писмени доказателства се установява процесното
облигационно правоотношение, възникнало между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ответника, вземането по което е прехвърлено на ищеца „Агенция за контрол на
просрочени“ ЕООД. От сключения Договор за паричен заем се установява, че заемополучателят Г.С.А. е
поел задължение в тридневен срок, считано от датата на сключване на договора,
да предостави на заемодателя едно от двете посочени в чл. 4, ал. 1 от договора
обезпечения – или две физически лица, които да поръчителстват, като всяко от
тях да отговаря на подробно поставени изисквания, или да бъде учредена банкова
гаранция с бенефициер заемодателя за сумата от 833,49 лв., представляваща сбора
от главница и договорна лихва по облигационното правоотношение. В ал. 2 от
посочената разпоредба е уговорено, че при неизпълнение на задължението на
заемателя да предостави обезпечение в посочения срок, той дължи на заемодателя
неустойка в размер на 480,06 лв. Посочено е още, че неустойката се заплаща от
заемателя разсрочено, заедно с всяко от погасителните вноски, като към всяка от
вноските се добавя сума в размер на 17,78 лв.
Съдът
намира, че клаузата в подписания от страните договор, уреждаща задължение за
заемателя за заплащане на неустойка при неизпълнение на това негово договорно
задължение, е нищожна поради накърняване на добрите нрави, поради което не
пораждат задължения за ответника.
Добрите
нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да
не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед
на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния
интерес на конкретен правен субект. При преценката за нарушаване на принципа на
справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето
правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай.
Липсва
нормативно ограничение и в рамките на предоставената им договорна свобода на
основание чл. 9 ЗЗД страните по договор за заем могат да включат клауза за
неустойка при неизпълнение на конкретно договорно задължение. Допустимо е обаче
така уговорената от страните неустойка за вредите от неизпълнението на това
договорно задължение да е в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна поради
накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се
извършва към момента на сключване на договора – т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази преценка
следва да се изходи преди всичко от характерните особености на договора за заем
и вида на насрещните престации: заемодателят се задължава да предостави на заемателя
парична сума, а заемателят да я върне в уговорения срок.
От друга
страна, съдът намира, че предвиденото за заемателя задължение в чл. 4 от
договора за представяне на обезпечение е трудно изпълнимо и представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. За да предостави
обезпечението по т. 1 заемателят следва да осигури двама поръчители, всеки от
които да отговаря на много на брой поставени от заемодателя изисквания /да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение;
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000,00 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“/. Следва да
се посочи, че за заемателя е обективно невъзможно в предвидения тридневен срок
да се снабди с тази информация за всекиго от поръчителите, за да я предостави
на заемодателя. Освен това част от изискуемата информация представлява банкова
тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което заемателят следва да
ангажира всеки един от поръчителите да се снабди лично с тази информация, което
допълнително препятства възможността да се изпълни договореното задължение в
тридневен срок от сключването на договора. Втората алтернативно предвидена
обезпечителна мярка предвижда внасянето на сума от заемателя в полза на
заемодателя като банкова гаранция. Сумата следва да е в размер на 833,49 лв.
Видно от данните по договора, същият е сключен за заемна сума в размер на 750,00
лв., която следва да бъде погасена на 27 вноски, като със всяка от тях се
заплаща и договорна лихва. Не може да се очаква от ответника, че в тридневен
срок от сключването на договора той ще разполага със сума, равна на сбора от
заемната сума и договорната лихва за целия период на договора, която да
предостави като банкова гаранция.
Не на
последно място, видно от разпоредбата на чл. 4, ал. 2, още със сключването на
договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с
дължимите месечни вноски, като към размера на вноските се добавя сума по 17,78
лв.. Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за
изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 4 от договора, поради
което в договора е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка.
Следователно
уговорената по този начин неустойка за обезщетяване неизпълнението на договорно
задължение излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, създава
условия за неоснователно обогатяване на предоставящия заемната сума и нарушава
принципа за справедливост. Уговорката за неустойка за неизпълнение на едно от
договорните задължения на заемателя, определена в размер близък до размера на
предоставения паричен заем, е нищожна поради противоречие с добрите нрави на
основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД /в този смисъл е константната практика
на ВКС – например Решение №
110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г., ВКС, I т. о., Решение №
193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., ВКС, I т. о. и Решение №
219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., ВКС, I т. о./.
Следва да се
посочи още, че предвиденото задължение на заемателя да заплати необосновано
висок размер на неустойка представлява и неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, т. 5 ЗЗП, която е нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Съдът следи
служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. №
2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011
г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.
С оглед
изложеното, искът с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.79, ал. 1, т. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
По иска по
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Предявеният иск е за сумата от 62,22 лв. – лихва за забава за периода от 08.08.2019 г.
до 27.08.2020 г.
С оглед основателността на иска за главница,
основателен се явява и обективно съединеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва
за забава за заплащането на главницата. Съгласно разпоредбата на чл. 8 от
договора и чл. 86 ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Установи се от
приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на
лихвата за забава за процесния период, възлиза на сумата от 62,22 лв., поради
което искът следва да бъде уважен в пълен размер.
По
разноските:
С оглед изхода от делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото
разноски пропорционално на уважената част от исковете, а именно сумата от 534,94
лв., включваща: сумата от 113,31 лв. – държавна такса; сумата от 162,16 лв. – възнаграждение
за вещо лице; сумата от 194,60 лв. – възнаграждение за особен представител и
сумата от 64,87 лв. – юрисконсултско възнаграждение /от първоначално определено
от съда юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. на осн. чл. 78,
ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ/.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има
право на разноски съобразно отхвърлената част от исковете. Доказателство за сторени
такива обаче не са представи по делото, поради което не следва да бъдат
присъждани.
Съдът в исковото производство се произнася и по
въпроса за разноските в проведеното заповедно производство. Издадената заповед
за изпълнение по ч. гр. дело № 2164/2020 г. по описа на Районен съд – Враца включва
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 75,32
лв., като пропорционално на уважената част от исковете, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 48,85 лв., включваща 16,42 лв. – държавна
такса и 32,43 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран и на основание чл. 235 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, че Г.С.А., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***,
дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3,
в качеството му на частен правоприемник на „Изи Асет Мениджмънт” АД по договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г., сумите, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 3164/2020
г. по описа на Районен съд – Враца, както следва:
- на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК
сумата от 692,07 лв., представляваща
главница по договор за паричен заем с № 3437197, сключен на 29.01.2019 г. между
„Изи Асет Мениджмънт” АД и длъжника, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 01.09.2020 г. до окончателното погасяване на задължението;
- на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК сумата от 66,76 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 06.02.2019 г. до 07.08.2019 г.
- на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сумата от 62,22 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 08.08.2019 г. до 27.08.2020 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3,
против Г.С.А., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, иск чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 426,72 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК Г.С.А., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да
заплати на „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, сумата от 534,94 лв. – разноски в производството
по гр. дело № 929/2021 г. по описа на Районен съд – Враца съобразно уважената
част на исковете, както и сумата от 48,85
лв. – разноски за заповедното производство по ч. гр. д. № 2164/2020 г. по
описа на Районен съд – Враца, съобразно уважената част на исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд –
Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: