Решение по дело №99/2024 на Административен съд - Шумен

Производство по реда на чл.118 ал.1 от КСО, образувано по жалба на С. Х. Х., с [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], чрез пълномощник адвокат Г. С. при ШАК, против Решение №2153-27-16/01.03.2024 г. на Директора на ТП на НОИ [населено място], с което е отхвърлена жалбата и срещу Разпореждане №2113-27-1244#9 от 21.12.2023 г. на Ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ [населено място], с което е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.68 ал.3 от КСО.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт, като се иска неговата отмяна от съда и връщане на преписката на административния орган със задължителни указания за извършване на по-нататъшни действия по отпускане на пенсията. Поддържа се, че административният орган неоснователно е отказал зачитането като действителен стаж времето, през което жалбоподателката била "неработеща майка", а именно за периода 07.02.1976 г. – 07.02.1977 г., в който е отглеждала първото си дете, и е приел, че не е изпълнено изискването по чл.68 ал.3 от КСО за изискуем минимален действителен стаж от 15 години. Според жалбоподателката позоваването от органа на разпоредбата на пар.1 ал.1 т.12 от ДР на КСО е неоснователно, тъй като за процесния период е приложима разпоредбата на чл.80 от ППЗП (отм.), по силата на която за трудов стаж по смисъла на ЗП се зачита времето, прекарано в законно установения платен и неплатен отпуск, който се признава по КТ. При зачитане на посочения период са налице условията по чл.68 ал.3 от КСО, поради което жалбоподателката моли съда да отмени атакуваното решение, да върне преписката на органа при дадени указания по приложение на закона, както и да и присъди направените по делото разноски.

Ответната страна Директор на ТП на НОИ [населено място], редовно призован, не се явява и не изпраща представител, но е представено писмено становище от пълномощник юрисконсулт Л. И., редово упълномощена, която счита жалбата за неоснователна. Излага аргументи, че оспореният акт е постановен от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административните правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. С оглед на това моли съдът да отхвърли жалбата като неоснователна.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът установи от фактическа страна следното:

Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок и от лице имащо правен ин¬терес от оспорването, което налага извод за нейната процесуална допустимост.

Производството пред административния орган е започнало по повод заявление вх.№2113-27-1244/01.09.2023 г. до ТП на НОИ [населено място], с което жалбоподателката е направила искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.68 ал.3 от КСО. Длъжностното лице по пенсионно осигуряване след извършена проверка на представените документи, извършване на справка за осигурителен стаж, е приело, че жалбоподателката към датата на подаване на заявлението в ТП на НОИ [населено място] има навършени 69 години 08 месеца 03 дни, като е зачетен придобит общ осигурителен стаж от трета категория труд 15 години 07 месеца и 01 дни, от които 14 години 07 месеца и 01 дни е действителен такъв. Не е зачетен за действителен стаж по смисъла на пар.1 ал.1 т.12 от ДР на КСО периодът, в който жалбоподателката е отглеждала първото си дете, а именно от 07.02.1976 г. до 07.02.1977 г. – 01г. 00м. 00дни, като „неработеща майка“. Само за изчерпателност следва да се посочи, че органът е зачел за действителен осигурителен стаж периода, в който жалбоподателката е отглеждала второ си дете, родено на 19.09.1983 г., което не е спорно по делото.

При тези констатации длъжностното лице е приело, че жалбоподателката не отговаря на условията за пенсиониране по реда на чл.68 ал.3 от КСО, тъй като няма 15 години действителен осигурителен стаж към датата на подаване на заявлението по смисъла на §1 ал.1 т.12 от ДР на КСО.

Недоволна от процесното Разпореждане, жалбоподателката го е оспорил пред горестоящия административен орган - Директор на ТП на НОИ [населено място] с жалба вх.№1012-27-24/09.02.2024 г. С оглед твърденията и доводите в жалбата, които са насочени към неправилно незачитане на периода за отглеждане на първото дете като действителен осигурителен стаж, както и приложените доказателства по пенсионната преписка, Директорът на ТП на НОИ [населено място] се е произнесъл с оспореното в настоящото производство Решение №2153-27-16/01.03.2024 г., с което е отхвърлил жалбата срещу разпореждането на началника на Ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ [населено място] като неоснователна. В тази насока Директорът на ТП на НОИ [населено място] е приел, че жалбоподателката има общо действителен осигурителен стаж от 14 години 07 месеца и 01 дни, а не изискуемият по чл.68 ал.3 от КСО 15 години действителен осигурителен стаж. Обосновал се е с разпоредбата на пар.1 ал.1 т.12 от КСО, поради което е прието, че времето, зачетено за осигурителен стаж като „неработеща майка“ за отглеждане на първото дете в периода от 07.02.1976 г. до 07.02.1977 г., по удостоверението за раждане на първото дете – родено на 23.03.1976 г., не е действителен стаж. Органът се е аргументирал и с последващото изменение на пар.1 ал.1 т.12 от КСО, в сила от 29.01.2023 г., по силата на което, за да е налице действителен стаж следва същият да е положен като изслужено календарно време; да е положен като време, през което лицето е работило без трудово правоотношение; да е положен като време, през което лицето изцяло се е осигурявало за своя сметка. Позовава се и на въведено изключение с посочената норма за наборната или мирновременна алтернативна служба и периодите по чл.7 от ЗПГРРЛ, изрично зачетени от закона като действителен осигурителен стаж. С оглед на това Директорът на ТП на НОИ [населено място] е приел, че жалбоподателката няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.68 ал.3 от КСО, тъй като има изискуемата навършена възраст към датата на подаване на заявлението 69 години 08 месеца 03 дни, но няма 15 години действителен осигурителен стаж по смисъла на §1 ал.1 т.12 от ДР на КСО, при установен такъв 14 г. 07 м. 01 дни.

Към доказателствата по делото е приложена цялата административна преписка, съдържаща пенсионното досие на жалбоподателката.

Решението е получено от адресата си, чрез пълномощника на 07.03.2024 г., видно от приложеното известие за доставяне. Жалбата е подадена по пощата на 18.03.2024 г. чрез административният орган, видно от приложения плик и поставено пощенско клеймо.

От така установеното фактическо положение, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът приема, че оспореният административен акт – Решението на директора на ТП на НОИ [населено място], е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма. Доколкото Решението е подписано от лице по заместване, се представи Заповед №1015-27-7/28.01.2020 г. на Директора на ТП на НОИ [населено място], от която се установи, че в отсъствие на Директора на ТП на НОИ [населено място] е определен Д. Ч. – началник отдел „А.“ в ТП на НОИ [населено място] да издава и подписва решения по чл.117 ал.3 от КСО. Приложена е и Заповед №3315 от 13.02.2024 г., от която се установи, че действително Директорът на ТП на НОИ [населено място] е бил в платен годишен отпуск към момента на издаване на оспореното Решение. С оглед на това оспорения акт се явява издаден от компетентен орган.

Съдът приема, че процесното разпореждане е издадено в хода на административно производство, развило се на основание чл.90 от КСО, което е приключило с постановяване на предвидения в чл.98 ал.1 т.1 от КСО административен акт от компетентен орган - длъжностното лице, на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ [населено място]. Не са налице съществени нарушения на административно-производствените правила.

Съдът намира, че оспореният административен акт е постановен в противоречие с материалния закон, поради следните съображения:

На първо место следва да се посочи, че спор по фактите няма между страните. Спорът е правен и се свежда до това дали към действителния осигурителния стаж на жалбоподателката следва да се прибави и осигурителният стаж като „неработеща майка“ за периода от 07.02.1976 г. до 07.02.1977 г., по удостоверението за раждане на първото дете на оспорващата – родено на 23.03.1976 г. и следователно налице ли са кумулативно изискуемите основания по чл.68 ал.3 КСО за минимален осигурителен стаж от 15 години за възникване правото на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Съгласно разпоредбата на чл.68 ал.3 от КСО, в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал.1 и ал.2, до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст. Съгласно чл.9 ал.2 т.1 и т.2 от КСО за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита и времето на платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане. В този смисъл е и разпоредбата на чл.38 ал.3 т.6 от НПОС, която гласи, че за осигурителен стаж се зачита и изчислява времето на отпуските за бременност, раждане и отглеждане на дете в размерите, определени от КТ – изцяло, независимо от продължителността на работното време.

Няма спор, но се установява и от доказателствата по делото, че към датата на подаване на заявлението за пенсиониране - 01.09.2023 г., жалбоподателката е навършила 69 години 08 месеца 03 дни. Следователно жалбоподателката към подаване на заявлението е навършила изискуемата възраст.

Както бе посочено по-горе няма спор, а и това безспорно се установява от данните по пенсионната преписка, че по отношение на жалбоподателката С. Х. е зачетен осигурителен стаж трета категория в размер на 15 години 07 месеца и 01 дни. Независимо от това, този стаж не е приет за "действителен" осигурителен стаж по смисъла на §1 ал.1 т.12 от ДР на КСО от пенсионния орган, а е зачетен като такъв от 14 г. 07 м. 01 дни, който обаче не покрива изискването на чл.68 ал.3 от КСО за минимален действителен осигурителен стаж от 15 години.

Не се спори и относно факта, че през този период жалбоподателката е била неработеща майка, тоест не е полагала труд по трудово правоотношение или приравнено на такова, както и първото дете С. Е. П. е родено на 23.03.1976 г., което се установява от приложеното Удостоверение за Раждане от 02.08.2020 г. на Община Варна.

В §9 ал.1 от ПЗР на КСО изрично законодателят регламентира, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Приложимата материалноправна разпоредба към процесния период е разпоредбата на чл.80 от ППЗП (отм.), която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на ЗП се зачита времето, прекарано в законно установения платен и неплатен отпуск, който се признава по КТ. Към това време е била в сила и Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. (отм.), според която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск също се зачита за трудов стаж по ЗП (отм.).

Няма спор, а и не се установява през процесния период жалбоподателката да е ползвала платен или неплатен отпуск по майчинство, което води до извода, че е "неработеща майка".

С Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта (обн., ДВ, бр. 2 от 1968 г., в сила за спорния период), времето за бременност (45 дни преди раждането), раждане и отглеждане на деца, родени или осиновени след 31.12.1967 г., от неработещи жени-майки или осиновителки, се признава за трудов стаж. Размерът на трудовия стаж, който се зачита по този ред, се определя в зависимост от броя и поредността на родените деца. Следователно и при двата пенсионни режима по отменения ЗП, и по сега действащия КСО, отпускът по майчинство (или майчинството) се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, респективно осигурителен стаж при пенсиониране и това не е в зависимост от обстоятелството дали жената-майка е била работеща или неработеща, напротив - такова право е признато към процесния период и на неработещата майка. Със създаването на разпоредбата на §1 ал.1 т.12 от ДР на КСО, в сила от 01.01.2015 г., включително и с нейното изменение с ДВ бр.8 от 2023 г., в сила от 29.01.2023 г., законодателят не цели отпадане на правото на зачитане на отпуска по майчинство за трудов и осигурителен стаж, поради което неправилно и незаконосъобразно пенсионният орган е отказал на основание §1 ал.1 т.12 от ДР на КСО да признае процесния периодя за действителен осигурителен стаж. Незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж противоречи и на чл.17 и чл.47 от Конституцията, регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са изложени в Решение №2 от 4.04.2006 г. по конституционно дело № 9/2005 г. на Конституционния съд на Република България (в този смисъл е Решение № 2477/17.02.2020 г. по адм. д № 5956/2019 г. на ВАС, шесто отделение).

В случая по отношение на жалбоподателката, при зачитането на периода 07.02.1976 – 07.02.1977 г., съобразно Решението на Директора на ТП на НОИ [населено място] и представената Справка изх.№2103-27-6#2/19.04.2024 г. от Директора на ТП на НОИ [населено място], за действителен осигурителен стаж, безспорно минимумът от необходимите 15 години действителен осигурителен стаж ще бъде достигнат, а с оглед и навършената от нея възраст от 69 години 08 месеца и 03 дни, оспорващата безспорно доказва придобитото право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Следователно жалбоподателката към момента на подаване на заявлението е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл.68 ал.3 КСО.

Като са приели обратното, органите на ТП на НОИ [населено място] са постановили незаконосъобразни административни актове, постановени в противоречие с материалноправните разпоредби на закона и при несъответствие с целта на закона - отменителни основания по чл.146 т.4 и т.5 от АПК и като такива следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на спора не позволява разрешаването му по същество от съда, то на основание чл.173 ал.2 АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателката за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст вх.№2113-27-1244/01.09.2023 г. по описа на ТП на НОИ [населено място], при съблюдаване на дадените с настоящо решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед изхода на спора и направеното искане, на жалбоподателката следва да бъдат присъдени направените по делото разноски общо в размер на 510.00 лв., от които 10.00 лв. заплатена държавна такса и 500.00 лв. заплатено възнаграждение за един адвокат, което е към минимума по НАРЕДБА №1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.143 ал.1 от АПК, ТП на НОИ [населено място] следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателката С. Х. Х. направените по делото разноски общо в размер на 510.00 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение №2153-27-16/01.03.2024 г. на Директора на ТП на НОИ [населено място], с което е отхвърлена жалбата на С. Х. Х., с [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], срещу Разпореждане №2113-27-1244#9 от 21.12.2023 г. на Ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ [населено място], с което е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.68 ал.3 от КСО.

ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по пенсионното осигуряване при ТП на НОИ [населено място] за ново произнасяне по заявлението на С. Х. Х., с [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст вх.№2113-27-1244/01.09.2023 г. по описа на ТП на НОИ [населено място], при съблюдаване на дадените с настоящо решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА ТП на НОИ [населено място] да заплати на С. Х. Х., с [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], направените по делото разноски в размер на 510.00 /петстотин и десет лева/ лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Р България [населено място] в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

Препис от настоящото решение да се изпрати на страните по реда на чл.137 във вр. с чл.138 ал.1 от АПК.