Решение по дело №536/2023 на Окръжен съд - Пазарджик

Номер на акта: 342
Дата: 19 октомври 2023 г. (в сила от 19 октомври 2023 г.)
Съдия: Минка Петкова Трънджиева
Дело: 20235200500536
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 септември 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 342
гр. Пазарджик, 19.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов

Асен В. Велев
при участието на секретаря Виолета Сл. Боева
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20235200500536 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален
кодекс.
С решение на Районен съд В. , постановено по гр.д.№ 20235210100041 е
осъдена на основание чл. 31, ал.2 от ЗС О. В., с адрес: бул. „Х. А." №**,
представлявана от кмета К. К., да заплати на Н. В. Ц., с ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр.С., ж.к. „М. *", бл.***, ет.**, ап.**, сумата от 1300 лева,
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 2/3 идеални части
от парцел № 424, с площ от 2729 кв.м., съгласно отменения регулационен
план на гр. В., който имот е идентичен с имот пл. № 7696, от кв. 424, с площ
от 2729 кв.м. от настоящия регулационен план на града, за периода от
01.07.2019 г. до 31.08.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното плащане и на основание чл. 86 ЗЗД
сумата 395,01 лева, представляваща лихва за забава, за периода от 13.01.2020
г. до 11.01.2023 г..
Осъдена е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК О. В., седалище и адрес:
бул.Х. А." №**, представлявана от кмета К. К., ДА ЗАПЛАТИ на Н. В. Ц., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ж.к.М. *,бл.***, ет.**, ап.**,
сумата от 1067.85 лв., представляваща разноски в производството.
В срок така постановеното решение е обжалвано от О. В..
1
Излагат оплаквания за неправилност на решението и молят да бъде
отменено , а предявените искове – отхвърлени.
Считат, че претендираните от ищеца месечни обезщетения за лишаване
от ползването, представляващи две неизплатени месечни обезщетения в
размер общо на 1 300,00 лева, дължими за периода от 01.07.2019 год. до
31.08.2019 год., са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.“в“ от ЗЗД,
тъй като дължимите обезщетения следва да се заплащат ежемесечно, т.е.
налице е повтарящо се еднородно задължение в размер на 650,00 лева.
Подържат , че тези задължения се погасяват с кратката тригодишна
давност.
Тъй като вземането е погасено по давност , иска следвало да бъде
отхвърлен.
В срок е постъпил писмен отговор от Н. Ц. ,чрез процесуалния му
представител.
Излага становище ,че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно.
Съществувала практика по спорове между страните по идентични
казуси.
Моли решението да бъде потвърдено, претендира разноски.
Подържат становището си в съдебното заседание пред въззивната
инстанция като в писмените си бележи мотивират неприложимостта ва
конкретния случай на кратката три годишна погасителна давност.
Съдът , като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение, за да се произнесе по съществото на спора , взе предвид следното:
В исковата си молба против О. В. ищецът Н. Ц. твърди , че влязло в
сила решение на Окръжен съд - Пазарджик от 14.06.2001 г. по гр. д. № 633 по
описа за 2001 г. С. Н. М. - наследодателка на ищеца, била призната за
съсобственик на 2/3 идеална част от имот, възстановен по силата на ЗВСОНИ,
намиращ се в град В. и представляващ парцел № 424 от 2729 кв.м., съгласно
отменения регулационен план на град В..
Този имот бил идентичен с имот пл. № 7696. от кв. 424, с площ от 2729
кв.м. от настоящия регулационен план на града. Имота попадал в двора на
училище Г. Б., като Н. Ц. притежава 2/3 идеални части от процесния имот, а
останалата 1/3 идеална част от парцела принадлежи на О. В.. От момента на
възстановяване на собствеността до настоящия момент, имотът се ползвал за
училище, като представлява неговия двор.
Налице била хипотезата на чл. 31, ал. 2 от ЗС и ответника дължал
обезщетение за ползването на имота.
2
Ответникът О. В. многократно бил канен да заплати обезщетение за
ползването на имота, но не заплащал такова , поради което наследодателката
на ищеца предявила иск за присъждане на обезщетение, като исковата молба
имала и ролята на покана по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС.
С влязло в сила решение на ВКС № 14/07 от 27.02.2007 г., на IVa
отделение, по гр. д. № 2776 по описа за 2005 било присъдено обезщетение.
В решението си ВКС изложил подробни мотиви относно пасивната
легитимация на общината да отговаря по предявения иск, които аргументи
имат сила и към настоящото производство. В решението било взето предвид,
че съсобствения на страните по делото имот се ползва от друг самостоятелен
субект - общинско начално училище, но ВКС е приел, че ответната община
като съсобственик на имота е допуснала същият да бъде използван за
задоволяване на специфичните образователни цели на самата община, което е
в унисон с нейните нужди, и фактически общинската собственост се ползва
съобразно задачите на местното самоуправление в сферата на образованието.
Позовават се на задължителна съдебна практика относно хипотезата на лично
ползване по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС.
Общината продължила да не изплаща обезщетения и били предявени
нови претенции от наследодателката на ищеца.
Присъдено било обезщетение в производства по гр. дела №346/2011 и
№394/11 и на ПзОС, решенията по които били влезли в сила.
Имало и трето образувано производство ,в което Окръжен съд уважил
претенцията за главница и отхвърлил тази за лихва. След произнасяне на
касационната инстанция за втори път били уважени и двете претенции на
ищцата.
Посочени са производствата , по които било присъдено обезщетение за
същия имот.
Моли да бъде осъдена О. В. да заплати на Н. Ц. исковата сума от 1300
лева за периода от 01.07.2019 г. до 31.08.2019 г. на основание чл. 31, ал. 2 от
ЗС, както и сума в размер на 396.01 лева, представляваща лихва за забава,
изчислена от 13.01.2020 г. (датата, на която длъжникът е изпаднал в забава) до
11.01.2023 г. (до датата на подаване на исковата молба).
Претендира законна лихва и разноски.
В срок е постъпил писмен отговор от О. В..
Оспорват иска по основание, като оспорват собствеността върху имота ,
съответно идентичността на имота по съдебното решение с имот по
настоящия план.
Със съдебно решение на С. Н. М. било признато правото на собственост
върху 2/3 идеални части от парцел ІІ-2480 от кв.424 по плана на гр. В. от
1983г.
3
В плана на гр. В. от 1983г. бил нанесен имот с пл.№2480, който е част от
парцел II- за училище (попадащ в южната част на училищния двор), като
части от него попадат в прилежащите улици (южно и източно от парцела).
Площта на този имот е около 1370 кв.м.(изчислени графически по плана).
Следователно, с диспозитива на съдебното решение на ОС Пазарджик
на С. Н. М. са признати 2/3 идеални части от недвижим имот с площ от около
1370кв.м., а не от имот с площ 2729 кв.м.
При имот с площ от около 1370 кв.м., на 2/3 идеални части съответства
квадратура с размер от 913,34 кв.м.
Изчислено пропорционално на база квадратурата, съответстваща на
идеалните части от признатото (по съдебното решение на ОС Пазарджик)
право на собственост на С. Н. М., същата не притежавала 2/3 идеални части
от имот пл. №7696.
През процесния период част от процесния имот пл. №7696 (2 058 кв. м)
попада в УПИ II - за училище, части от този имот (541 кв.м.) попадат в
реализирани съгласно регулацията улици (части от улица с осови точки 2180,
2182 /ул. „Б. В.”/ и улица с осови точки 2182, 2188 /ул. „К. м.”/), а други части
(1,5 кв.м.) в УПИ VI от кв. 347 и (128,5 кв.м.) в УПИ VII от кв.347.
Никоя от тези части не се ползва лично и само от О. В.. Също така и
няма никакво предоставяне от страна на общината на имота на трети лица за
ползване след настъпването на регулацията, защото, училището било
изградено на това място много преди това през 1966г.
О. В. по никакъв начин не създавала пречки на ищцата, както сега и на
наследника й да ползва имота съобразно предназначението му и правата
й.Ищцата,съответно наследника и не били заявявала и подобни претенции, в
т.ч. и такива относими към процесния по делото период.
Оспорва се пасивната легитимация на Общината в материално правен
аспект , като се излагат доводи ,касаещи регулационния статут на имота и
извършеното върху него строителство.
Обобщено твърденията са , че имота не се ползва лично от Общината и
,че тя не създава пречки на ищеца да ползва имота си.
Ответната Община не била канена да заплати обезщетение
Във въззивната жалба се подържа единствено и само довод ,че се касае
за периодични плащания , поради което вземането е погасено по давност.
В съответствие с разпоредбата на чл.269 от ГПК , съдът дължи проверка
служебно по валидността на решението изцяло и по допустимостта в
обжалваната част, а по същество е ограничена от доводите във въззивната
жалба.
По повод възражението за погасителна давност е важно да се посочи, че
4
такова в отговора на исковата молба не е направено. За първи път се прави
във въззивната жалба.
Съдът като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото ,
за да се произнесе , взе предвид следното:
С решение на Окръжен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 663 по
описа за 2001 година е прието за установено, по отношение на Община В., че
ищцата С. Н. М. от гр. С., ж.к. "М. *" бл.***, вх. *, ап.** е собственик на 2/3
идеални части от следния недвижим имот – парцел ІІ-2480 в кв.424 по
действащия план на гр. В. от 1983 г. като е осъдена Община гр. В. да предаде
,
на С. Н. М. с посочен адрес, владението върху описания имот.
Видно от представеното удостоверение за наследници ищецът е
единствен наследник на С. М..
Ищецът твърди,че е проведено производство пред ВКС по гр.д.
№2776/2005 година ,в постановеното решение по което, съдът е дал отговори
на относими към спора въпроси. Не е представил това решение ,а и то не е
достъпно в публикуваната съдебна практика.
Видно е обаче в общодостъпната практика на съдилищата ,че е налице
произнасяне на ВКС по цитираното дело № 1568/2010 година. С това решение
съдът е отговорил на материалноправния въпрос за началния, момент от
който става дължимо акцесорното задължение за лихви за забава, при
наличие на изпратена покана за заплащане на основното ,позовавайки се на
постоянната съдебна практика, с която е прието, че съобразно разпоредбата
на чл.31, ал.2 ЗС обезщетението се дължи от момента на получаване на
писменото поискване. По естеството си то представлява едностранно
волеизявление, от което следва да е видно, че лишеният от ползване иска да
му се заплаща обезщетение. Веднъж отправено, писменото искане се
разпространява неограничено във времето докато съществува
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Поради това
не е нужно за всеки период от време, докато трае ползването на съсобствената
вещ само от единия или няколко съсобственици, да се отправя писмена
покана. Без значение е дали поканата е нарочна. Същата може да се съдържа
и в искова молба за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, като от този момент
насетне се дължат и лихви за забава.
Дал е отговор на въпроса и относно значението на начина , по който се ползва
имота.
Тези съображения не следва да бъдат обсъждани , тъй като вече са били
част от решаващите мотиви на ВКС,а и по задължителен за съдилищата
начин в ТР №7/2012 година се дефинира понятието „лично ползване“ по
смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС. Конкретната хипотеза безспорно попада в
обхвата на тази дефиниция.
5
Също така в цитираното решение на ВКС по гр.д.№1715/2011 година е
прието по спор между същите страни / респективно праводателката на ищеца/
,което решени е общодостъпна практика , че без значение за възприетото
принципно разрешение е дали съсобствеността е между гражданин и община ,
когато последната предоставя с оглед задачите на местното самоуправление в
сферата на образованието целия съсобствен недвижим имот на общинско
училище и така допуска , като съсобственик ,фактическото състояние на
невъзможност гражданинът да ползва своята част от общия недвижим имот.
При установена съсобственост между община и физически лица върху
недвижимост, не нуждите на обществото, представлявани и съобразявани от
общината, обуславят предназначението на съсобствено дворно място.
Препятстването от страна на ползващия съсобственик , макар и по силата на
правомерно поведение ,на възможността друг съсобственик да упражни
субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ ,
нарушава забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на
чл. 31 от ЗС право на обезщетение. Към посочената в Тълкувателно решение
№7 от 02.11.2012г ОСГК хипотеза за основателност на иска при създаване на
пречка, когато ползващият съсобственик е допуснал безвъзмездно трето за
собствеността лице да ползва само , или заедно с него , без това фактическо
положение да намира основание в правомощията , произтичащи от правилата
за управление на съсобствена вещ , респ. разпределение на ползването, следва
да бъде отнасяна и хипотезата , в която община допуска съсобствен с
граждани имот да се ползва само за общински нужди.При другите установени
предпоставки за успешно провеждане на иска по чл. 31 ал.2 ЗС , от подобно
фактическо положение може да се направи извод за създаване на пречка ,
когато след покана общината не е предприела активи действия в отстъпване
на частта, съответстваща на дела на претендиращия .При съсобственост в
резултат на реституция , противоправно е очакването на общината като
съсобственик ,че лишеният от ползване гражданин следва да приеме
предназначение на целия имот ,свързано нужда от задоволяване цели на
населението , тъй като това са нужди само на единия съсобственик.
С приетото в постановени решения от ВКС по спор между страните ,
съдът всъщност отговаря на доводите , изложени в отговора пред РС В. ,
макар и те да не са изложени във въззивната жалба , относно обема на правата
, ползването на имота , наличието или не на покана към другия съсобственик
и началния момент от който се дължи лихва.
Ответникът всъщност не е оспорил факта на ползване на имота от
ответната Община.
По делото е прието заключение на експерт ,неоспорено от страните , от
което е видно какъв е размера на пазарния наем за периода от два месеца , за
който е заявена претенцията и дължимата лихва за период три години преди
предявяване на иска. Размерът , определен от експерта по отношение на
двата иска е малко по-висок от този ,в който са заявени претенциите.
6
При така изложеното , претенциите на ищеца за главница и лихви се
явяват основателни.
Единствения довод във въззивната жалба е ,че претенцията е погасена
по давност , тъй като се касае за периодични плащания и намира приложение
чл.111 б“в“ от ЗЗД.
На първо място следва да се посочи ,че възражение за погасителна
давност следва да бъде направено с писмения отговор , а такова не е
направено.
Дори да беше валидно въведено това възражение то то е неоснователно.
Непротиворечива и последователна е съдебната практика ,че вземането
по чл.31 ал.2 от ЗС не е периодично плащане и се погасява с общата
петгодишна давност.
Като е постановил решение ,с което е уважил изцяло предявените
искове , първоинстанционният съд е постановил едно правилно решение ,
което следва да бъде потвърдено при условията на чл.272 от ГПК.
Направено е искане за присъждане на разноски пред въззивната
инстанция, като са представени доказателства за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лева,като разноски в такъв размер безусловно
следва да бъдат присъдени.
Претендират се още 230 лева за хотел и транспорт , като е представен
фискален бон за заредено гориво на стойност 80,04 лева на дата ,
предхождаща датата на заседанието.
В чл. 78, ал. 1 ГПК е предвидено заплащане на разноските, свързани с
производството по делото. Разходите на процесуалния представител на
жалбоподателя за транспорт не са от такова естество, а и не са разноски на
страната по спора.
Отделно от това , от представения касов бон само изводи,ч е се касае за
разноски , направени именно от процесуалния представител то във връзка с
делото – не могат да се направят. По отношение на разходите за хотел дори и
не са представени доказателства.
Поради изложеното , съдът намира ,че тези претендирани разноски не
се дължат и не следва да бъдат присъждани.
Мотивиран от изложеното , Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд В. , постановено по гр.д.№
20235210100041,с което е осъдена на основание чл. 31, ал.2 от ЗС О. В., с
адрес: бул. „Х. А." №**, представлявана от кмета К. К., да заплати на Н. В.
Ц., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.С., ж.к. „М. *", бл.***, ет.**,
7
ап.**, сумата от 1300 лева, представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на 2/3 идеални части от парцел № 424, с площ от 2729 кв.м.,
съгласно отменения регулационен план на гр. В., който имот е идентичен с
имот пл. № 7696, от кв. 424, с площ от 2729 кв.м. от настоящия регулационен
план на града, за периода от 01.07.2019 г. до 31.08.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 395,01 лева, представляваща лихва
за забава, за периода от 13.01.2020 г. до 11.01.2023 г. и съответно присъдени
разноски.
Осъжда О. В., с адрес: бул. „Х. А." №**, представлявана от кмета К. К.,
да заплати на Н. В. Ц., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.С., ж.к. „М.
*", бл.***, ет.**, ап.**, сумата 600 лева , разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8