№ 835
гр. София , 14.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
в присъствието на прокурора Таня Крумова Поповска (АП-София)
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000502658 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258-чл.273 от ГПК.
С решение №2803 от 06.04.2020г., постановено по гр.д. № 4 934/2019г.
Софийски градски съд, І ГО, 19 състав е осъдил Прокуратура на Република
България да заплати на Д. В. Г., на основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ,
сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по
НОХД №10091/2012г. по описа на СРС, 104 състав, ведно със законната
лихва, считано от 18.11.2017г. до окончателното изплащане и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 260.67лв. - разноски, като е отхвърлил иска за
разликата над 6000 лв. до пълния предявен размер от 45 000 лв.
Срещу постановеното решение в частта, в която искът е отхвърлен, е
постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство –
Д. В. Г.. В жалбата се твърди, че решението в обжалваната му част е
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон
и съдопроизводствените правила. Релевира се възражение, че съдът
неправилно е определил занижен размер на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди, в нарушение на критерия за справедливост, визиран в
чл. 52 от ЗЗД, който размер не съответства на конкретно установените по
делото обстоятелства относно продължителността и интензитета на търпените
1
от ищеца неимуществени вреди. Твърди се, че неправилно съдът е достигнал
до извод, че интензитетът на неимуществените вреди е по-нисък, тъй като
жалбоподателят вече е бил осъждан. Релевира се оплакване, че в решението
си съдът само бланкетно е посочил характера на повдигнатото обвинение, а
именно по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. чл. 150 от НК, което е тежко престъпление
по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, но не е отчел факта, че този вид
престъпление се явява изключително укоримо от широката общественост,
поради което обвинението е изиграло изключително негативна роля в
цялостното поведение на ищеца в обществото. В жалбата се релевира
възражение, че в решението не е коментиран факта, че въпреки осъждането на
ищеца на първа инстанция при липса на категорични доказателства, водещи
до извод за виновност и без да се съобрази с особеното мнение на съдията-
докладчик по делото, според което Г. е следвало да бъде оправдан по всички
обвинения, СРП е подала протест с искане за увеличаване на размера на
наложеното наказание лишаване от свобода, както и за ефективното му
изтърпяване. В жалбата се сочи, че не е взет предвид факта, че в случая
ищецът е бил задържан под стража за един продължителен срок, както и са му
наложени други мерки за неотклонение - „Домашен арест“ и „Подписка“.
Поддържа се твърдение, че в решението съдът не е коментирал факта, че
случаят, за който ищецът е бил арестуван и обвинен, бил известен на
обществото, тъй като за него имало публикации във вестник, било съобщено
и в новините, като в резултат на ширещите се слухове приятели и познати се
отдръпнали от него. В жалбата се излага, че първостепенният съд не е взел
предвид в достатъчна степен факта, че в случая наказателното производство
срещу ищеца е продължило близо 15 години, като продължителността на
наказателното производство е извън всякакви законови рамки на нормална
продължителност и е довела до непрекъснат психически дискомфорт,
произтичащ от обстоятелството, че се води наказателно производство за
извършени престъпления против личността и половата неприкосновеност.
Релевира се възражение, че при определяне размера на дължимото
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди
първоинстанционният съд не е взел предвид в достатъчна степен, че през
целия период от около 15 години ищецът е изпитвал значителен стрес и
емоционални страдания поради наказателното преследване за тежко
престъпление, което не е извършил, като те са се отразили неблагоприятно
върху психичната му сфера. Прави се оплакване, че в решението съвсем бегло
и лаконично са споменати и събраните по делото гласни доказателства, чрез
разпит на двама свидетели. Релевира се възражение, че в решението въобще
не се споменава защо съдът приема, че справедливият размер на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди е 6 000 лева, а не пълния
претендиран размер от 45 000 лева. В жалбата се прави искане въззивният съд
да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявения от ищеца иск
в пълния размер, ведно със законната лихва върху сумата. Предявява се
претенция за присъждане на разноските по делото, включително и адвокатско
2
възнаграждение.
Срещу решението в осъдителната му част е подадена въззивна жалба от
Прокуратура на РБ с релевирани оплаквания за неправилност и
необоснованост. В жалбата се сочи, че размерът на обезщетението за
неимуществени вреди е завишен и не съответства на установените вреди,
които са обичайни по своя характер и интензитет, на принципите, залегнали
в чл.52 от ЗЗД, на икономическия стандарт в страната и на установената
съдебна практика по аналогични дела. Релевира се възражение, че в
решението е пренебрегнато обстоятелството, че първоначално взетата мярка
за неотклонение „Задържане под стража“ е изпълнявана в срок, значително
по-кратък от законовия възможен такъв /чл.234 ал.8 от НПК - преди
изменението със ЗИД, ДВ, бр. 71/2013г. - повече от една година/. Допълва се,
че спрямо ищеца не са били налагани други мерки за процесуална принуда,
поради което, след изменение на мярката за неотклонение в по-лека такава,
ищецът не е търпял ограничение на основните си права и свободи,
обичайното му ежедневие не е било нарушено и личната му сфера е останала
напълно незасегната от наказателното производство. Прави се оплакване, че е
недопустимо дирене на отговорност от Прокуратурата по чл.2 от ЗОДОВ за
периода, през който наказателното производство е било в съдебна фаза, по
време на която държавното обвинение заема фигурата на страна, няма
ръководни функции, включително и такива по движението и насрочването на
съдебното заседание. Релевира се възражение, че в решението
първостепенният съд не е отдал нужната значимост на възражението на
ответника при определяне размера на обезщетение по справедливост да се
съобрази обремененото съдебно минало на ищеца, като се поддържа, че
първата му санкция макар и административно-наказателна /по чл.78А от НК/
е датирала от 2002г. и още тогава е злепоставила неговите лични качества.
Допълва се, че последвалите осъдителни присъди за престъпления против
личността и транспорта, по които е търпял ефективно наказание „Лишаване
от свобода“, само са допринесли за охарактеризирането му като лице със
завишена степен на обществена опасност и изградени трайни престъпни
навици. Прави се оплакване, че при определяне размера на обезщетение за
неимуществени вреди, съдът не е изследвал в достатъчна степен не само
индивидуалните, но и обществените критерии за справедливост, каквито са
общата икономическа среда и жизненият стандарт в страната, за да има
осъждането ефект на репарация, а не да бъде източник на обогатяване на
пострадалия. В жалбата се прави искане въззивният съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови решение, с
което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде
намален значително до доказания размер.
В о.с.з всяка от страните поддържа въззивната жалба и оспорва жалбата
на насрещната страна. В това съдебно заседание въззивният съд е приел за
безспорно между страните, че по реда на глава трета „а“ – чл. 60а от ЗСВ на
3
ищеца е било изплатено обезщетение в размер на 4500лв. за нарушаване на
правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на НОХД №
10091/2012г. по описа на СРС, НО, 104 състав.
Софийски апелативен съд, като прецени събраните по делото
доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на
страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира
следното:
Подадените въззивни жалби са допустими – депозирани са в
законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в процеса,
имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Предмет на разглеждане е предявен иск с правна квалификация чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. С обжалваното решение СГС, І ГО, 19 състав, е уважил
предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до
размера на сумата от 6000 лв., като е приел за недоказана и за неоснователна
исковата претенция до пълния заявен размер.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното
решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо в
обжалваните части, което обуславя възможността за настоящата инстанция да
се произнесе по неговата правилност.
Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в
неговата цялост.
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 05.02.2003 г. ищецът – Д. В. Г. е бил привлечен като
обвиняем по следствено дело № 27/03 г. по описа на 8 ТО - ССлС за
извършено престъпление по чл. 152, ал.3, т.1 от НК и чл. 150 НК, като бил
задържан за срок от 24 часа. На 06.02.2003 г. е било внесено искане за
вземане на най-тежка мярка за неотклонение - „Задържане под страж“, която
му е била наложена с определение на СРС, 6 състав. На 26.02.2003г. е било
извършено ново привличане на ищеца след прецизиране на обвинението, като
същият е бил подведен под отговорност за престъпление по чл. 142, ал.2, пр.2,
вр. ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК. След неколкократно връщане на обвинителния
акт от страна на съда е било образувано НОХД № 8413/2005г. по описа на
СРС, 103 състав, според който ищецът бил обвинен в извършването на
престъпление по чл. 142 ал.2, пр.2, вр. с ал. 2, вр. с чл. 20 ал.2 от НК, а в хода
на съдебното производство било допуснато и изменение на обвинението, като
било допуснато ново такова за престъпление по чл. 150, пр.1, вр. чл.2, ал.1 от
НК. С присъда от 31.01.2011 г. ищецът е бил признат за виновен по
повдигнатите му обвинения като по повод въззивно обжалване на присъдата е
било образувано ВНОХД № 6142/2011 г. пред СГС, 4 състав, който с решение
4
от 19.05.2012 г. е отменил присъдата и е върнал делото за ново разглеждане
на СРС. При връщане на делото е било образувано НОХД № 10091/2012 г. по
описа на СРС, 104 състав, който с присъда от 30.11.2016 г. е признал ищецът
за невиновен по повдигнатите му обвинения. Присъдата е била потвърдена с
присъда №312/03.11.2017 г. на СГС, НО, 17 състав, влязла в сила на
18.11.2017г.
От представената справка за наличие на наказателни производства
срещу ищеца за периода, през който срещу него е водено процесното
наказателно производство, се установява, че последният е бил осъден с влязла
в сила присъда по четири други НОХД, от които три присъди за извършени
престъпления по чл. 343б от НК /транспортни престъпления/ и една присъда
за извършено престъпление по чл. 144, ал.3, вр. с ал.1 НК /закана с убийство/.
Видно от приложената справка, по отношение на последното транспортно
престъпление на ищеца му е било наложено с присъда, вляла в сила на
18.03.2016г., наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година при
първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип.
Пред първата инстанция са събрани гласни доказателства, чрез разпит
на свидетелката М. В. В. – сестра на ищеца. От показанията на свидетелката
се установява, че тя и брат й живеят в с. *** в съседни къщи, като се виждат
почти всеки ден. Свидетелката излага, че воденото срещу брат й наказателно
дело за отвличане и изнасилване му се е отразило зле, всички го сочели с
пръст, бил стресиран и не се чувствал добре, затворил се в себе си, срам го
било да излиза, тъй като обвиненията се разчули в селото. Споделя, че
отношението на съседите и на близките им спрямо брат й се е променило,
като той е трябвало да обяснява на всеки един, че не е извършил
престъплението, в което е бил обвинен. Свидетелката установява, че делото
се e проточило около 15 години и през всички тези години брат й, когато
отивал в съда на заседание, се страхувал да не го изпратят в затвора.
Въззивният състав намира, че следва да кредитира показанията на
свидетелката, тъй като същите са дадени в резултат на преки и
непосредствени впечатления и не са в противоречие с останалия
доказателствен материал по делото.
При така установените фактически обстоятелства, въззивният съд
намира от правна страна следното: Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1
във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата, в лицето на съответните органи,
отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.
Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ
е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление
по Наказателния кодекс и е оправдано. В този смисъл без значение за
5
обективната отговорност е това дали на определен етап от производството
действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед
на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са
спазени всички предвидени процесуални правила. Законът не е предвидил
като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото
обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и
отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички
законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните
до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на съответния
служител. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че за
съдебната фаза прокуратурата не следва да отговаря, т.к. няма ръководни
функции в хода на същата. Напротив, Прокуратурата носи отговорност,
защото именно с действията на органите си е допринесла за повдигане на
обвинението, внасянето му и поддържането му в съда.
В конкретния случай е налице незаконен акт на правозащитен орган -
обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е било оправдано.
В резултат на незаконното обвинение психоемоционалното състояние на
ищеца е било засегнато и той е претърпял вреди, които следва да бъдат
обезщетени.
Настоящият съдебен състав, за да определи дължимото на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди, съобрази следното: Константна е
практиката на ВС и ВКС, че при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се
съобразят са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение;
продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на
наложената мярка за неотклонение; извършените с участието на лицето
процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот,
респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото,
икономическата конюнктура в страната и др. Приема се, че при определяне
размерите на обезщетенията за неимуществени вреди унифицирането им в
различните случаи е невъзможно, от значение е създаденият от съдебната
практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите
показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като
източник на обогатяване за пострадалия. Изхождайки от понятието
„неимуществени вреди”, в което според практиката на ВС и ВКС, се
включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия,
претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват
негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само
отрицателно отражение върху психиката, но и водещи до социален
дискомфорт в определен период от време, както и от разбирането, че
критерият за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не е
абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства по
6
делото, настоящият състав счита, че първоинстанционният съд е определил
паричен еквивалент, който напълно възмездява увреденото лице. В тази
връзка въззивният състав намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя-ищец и на жалбоподателя-ответник, че определеният размер е
занижен, респ. завишен. До този извод съдът достигна, съобразявайки
горните постановки, както и следните приети за безспорно установени
обстоятелства: На първо място, въззивният състав приема, че при определяне
на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца вреди не следва да
се включват вредите от нарушаване на правото на ищеца на разглеждане на
делото му в разумен срок, тъй като тези вреди са били изцяло обезщетени по
реда на Глава трета „а“ от ЗСВ, като на ищеца е било изплатено обезщетение
в размер на 4500лв. Ето защо, съдът не следва да обсъжда възраженията на
жалбоподателя-ищец относно продължителността на наказателното
производство. Въззивният съд съобрази обстоятелствата, които водят до
присъждане на по-висок размер на обезщетение за неимуществени вреди, а
именно: вида и тежестта на инкриминираното деяние – ищецът е бил обвинен
в извършването на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7
НК и ангажиращо сериозна наказателна отговорност с наказание „лишаване
от свобода“ като заплахата от налагането му също увеличава състоянието на
притеснение и страх. Съдът отчита и обстоятелството, че този вид
престъпление се явява изключително укоримо от обществеността. На
следващо място, по делото се установи, че в селото, в което е живеел ищецът,
се е разчуло за повдигнатото срещу него обвинение, това е довело до
отдръпване на неговите познати и съселяни, което обстоятелство безспорно е
засилило негативните изживявания. Въззивният състав взе предвид и
обстоятелството, че спрямо ищеца са били приложени двете най-тежки мерки
на процесуална принуда „Задържане под стража“ и „Домашен арест“, като
лицето е било поставено в принудителна изолация от неговите близки и
обществото, наложен му е бил определен режим на поведение, като по този
начин са били ограничени гарантираните му от Конституцията права. Всички
тези обстоятелства обосновават определянето на по-голям размер на
дължимото обезщетение в сравнение с други аналогични случаи.
От друга страна, съдът приема, че от събраните доказателства, не се
установяват вреди над обичайните такива. Показанията на свидетелката са
общи и декларативни, от същите се установи, че ищецът е изпитвал
притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден, затворил в себе си,
срамувал се и не желаел да излиза – все състояния, които са закономерна
(обичайна) последица от повдигането на обвинението. Установените от
свидетелката вреди, свързани с неудобства и страдания, са все такива, които
всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи. Необосновано е
възражението на жалбоподателя-ищец, че по делото са разпитани двама
свидетели, от чиито показания се установяват претърпени от ищеца вреди в
размер над обичайния такъв в аналогични случаи. По делото е разпитан един
свидетел, чиито показания съдът съобрази при определяне на обезщетението.
7
Не се установи твърдението на жалбоподателя-ищец, че е имало публикации
в пресата, където името на ищеца било споменато. В приложената статия
името на ищеца не фигурира. Не се установяват специфични здравословни
проблеми от психическо или физическо естество. Следва да се посочи, че
предишните и последващите осъждания нямат отношение към фактическите
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, като тези
обстоятелства не могат да оправдаят неоснователното повдигане на
конкретното обвинение, но следва да бъдат отчетени при определяне на
обезщетението за увреждане и то в посока намаляване размера на
обезщетението. Съдът съобрази, че обвиненията и наказанията не са имали
нито възпираща, нито възпитаваща роля за ищеца, който факт има значение
при определянето на обема и интензивността на болките и страданията от
процесното незаконно повдигнато обвинение. В този смисъл е основателно
възражението на ответника-жалбоподател, че тези обстоятелства следва да
бъдат съобразени при определяне на обезщетение в по-нисък размер.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ищец, че предишните
осъждания на ищеца са само за извършени от него транспортни
престъпления. Събраните и обсъдени доказателства сочат, че ищецът е бил
осъден и за друг вид престъпления. Не се установява конкретното
разследване да е довело до загуба на професионален статус. Не се установява
наказателното преследване да е довело до трайни негативни последици в
психо-емоционалното състояние на ищеца. Това са все обстоятелства, чиято
липса води до определяне на по-нисък размер на обезщетение.
На следващо място, съдът съобрази и съществуващата в страната
икономическа обстановка към датата на постановяване на оправдателната
присъда, като един от критериите за определяне на обезщетение за
неимуществени вреди. Преценката на гореизброените обстоятелства
мотивира настоящата инстанция да определи сумата от 6000лв. за справедлив
размер на обезщетението за неимуществени вреди. Върху тази сума
ответникът дължи законна лихва, считано от влизане в сила на
оправдателната присъда.
С оглед изложеното въззивната жалба на ищеца и тази на ответника се
явяват неоснователни. Не са налице, релевираните основания за
незаконосъобразност на обжалваното решение. Поради това същото следва да
бъде потвърдено.
При този изход на спора за неоснователност на двете жалби разноските
остават за страните, така както са направени.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2803 от 06.04.2020г., постановено по
гр.д. № 4934/2019г. от Софийски градски съд, І ГО, 19 състав в обжалваните
части.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок, считано от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9