Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 71
24.06.2020 г., гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Апелативен съд –
Варна, Гражданско отделение, на седемнадесети
юни, две хиляди и двадесета година, в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов
ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова
Мария Маринова
Секретар: Виолета Т.
Прокурор:
Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно
гр.д. № 23 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по в.гр.д. № 23/2020 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано по
въззивна жалба на Гаранционен фонд гр.София, подадена чрез адв. Л.В., против
решение № 936/29.10.2019 г., постановено по т.д. № 1005/2019 г. по описа на
Варненския окръжен съд в ЧАСТТА, с
която е осъден да заплати на А.Р.А. сумата 25 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от
смъртта на брат му Радостин Р.А., вследствие на настъпило на 12.09.2014 год.
ПТП на територията на Република Румъния, при управление на лек автомобил „АУДИ
А-8“ с ДК № В 5729 РК, без сключена задължителна застраховка „гражданска
отговорност“ към датата на ПТП, ведно със законната лихва от датата на
увреждането 12.09.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание
чл. 288, ал. 1, т.2, б. „а“ КЗ /отм./, вр. чл. 86 ЗЗД, както и в ЧАСТТА, с която е осъден да заплати на адвокат П.В.,***,
сумата от 846 лева, представляваща адвокатско възнаграждение в минимален
размер, на основание чл.38 ЗА и чл.78, ал. 1 ГПК и В ЧАСТТА, с която е осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Окръжен съд Варна,
сумата от 1 000
лева, представляващи държавна такса по
уважената част от исковете, на основание чл.78 ал.6 от ГПК.
Решението
на окръжния съд е постановено при участието на трето лице -помагач на ответника
Д.С.Д..
Въззивникът
е настоявал, че решението на окръжния съд в обжалваните му части е неправилно –
постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалните норми
и е необосновано, като е молил за отмяната му в тези части, за отхвърляне на
иска и за присъждане на сторените по делото разноски. Развил е съображения, че
съдът не е обсъдил всички възражения и не взел предвид доводите на ответника и
така достигнал до неправилния извод за основателност на иска при липса на
активна материалноправна легитимация на
ищеца да претендира обезщетение за вреди от смъртта на своя брат, заради
неприложимостта на Тълкувателно решение 1/2018 г. по т.д. № 1/2016 на ОСНГТК на
ВКС за събития преди приемането му, евентуално заради липсата на изключително
дълбока емоционална връзка, надхвърляща обичайните и традиционни връзки между
братя. Навел е и оплаквания за неправилно приложение на материалния закон по
отношение размера на обезщетението, ограничен от законодателя до 5 000 лв., както и относно началния момент
за дължимостта на законната лихва, предвид липсата на забава на фонда.
Въззиваемият
А.Р.А. не е подал писмен отговор на жалбата.
Решението
не е обжалвано е и влязло в сила в отхвърлителната му част и в частта на
осъждането на ищеца за разноските на ответника.
Производството пред окръжния съд е било образувано по
искова молба на А.Р.А. срещу Гаранционен фонд гр.София за заплащане на сумата в
размер на 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди от смъртта на брат му Р. Р.А., вследствие на настъпило на
12.09.2014 г. ПТП на територията на Република Румъния, при управление на лек
автомобил „АУДИ А-8“ с ДК № В 5729 РК, без сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ към датата на ПТП, ведно със законната лихва от датата
на увреждането 12.09.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание
чл. 288, ал. 1, т.2, б. „а“ КЗ /отм./, вр. чл. 86 ЗЗД.
Ищецът е поддържал, че на 12.09.2014 год. при ПТП,
виновно причинено от Д.С.Д., е починал брат му Р. Р.А.. С влязла в сила присъда
на Съд Филиеш, окръг Долж, Република Румъния, Д.С.Д. е бил признат за виновен,
че на 12.09.2014 год. при управление на лек автомобил „АУДИ А-8“ с ДК № В 5729
РК с несъобразена скорост е нарушил чл.192, ал. 2 НК и по непредпазливост е
причинил смъртта на Радостин Р.А.. Към момента на настъпване на ПТП, за
управлявания лек автомобил не е била сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Отношенията между ищеца и брат му
били изключително топли и близки. Двамата израснали заедно, живели в едно домакинство, помагали си взаимно,
разчитали един на друг. Затова и съобразно непредвидимостта на настъпилата
трагедия, ищецът и до днес изживява изключително тежко загубата на брат си.
Счита, че пасивно легитимиран е ответникът „Гаранционен фонд” - гр.София
предвид липсата на валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” на автомобилистите. Претенцията си ищецът заявил извънсъдебно пред
Гаранционния фонд с молба от 09.11.2018 г. и по същата получил отказ за изплащане
с писмо от 13.11.2018 г.
С писмения отговор на исковата молба, Гаранционният фонд
е оспорил иска и е молил за отхвърлянето му. Изложил е доводи за липсата на
представени доказателства за трайната и дълбока емоционална връзка на ищеца с
починалия му брат, различаващи се от нормалните взаимоотношения между такива
роднини. Възразил е, че размерът на
претендираното обезщетение е завишен, доколкото не отговаря на определения в
чл. 493 а, ал. 4, вр. с пар. 96, ал. 1 КЗ максимален размер от 5 000 лева.
Същия намира и за несъобразен с понятието „справедливост“, както и със
съдебната практика.
С определение № 2810/30.07.2019 г. на първоинстанционния
съд е конституиран като трето лице-помагач на страната на ответника - Д.С.Д..
Същият не е изразил становище по исковата претенция.
Пред настоящата инстанция въззивникът и въззиваемият са
подали писмени становища. Въззивникът е поддържал въззивната жалба чрез адв. В.
и е молил за присъждане на разноски. Въззиваемият, чрез адв. П.В. е оспорил
въззивната жалба и е молил за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.
38, вр. с чл.36 от ЗАдв.
Съдът, след като съобрази събраните по
делото доказателства и приложимия закон, приема за установено от фактическа и
правна страна следното.
Предявени са искове с правно основание чл.
288, ал. 1, т.2, б. „а“ КЗ /отм./, вр. чл. 86 ЗЗД. Доколкото
процесното ПТП е настъпило на 12.09.2014 г., приложими са разпоредбите на КЗ
/отм. 2016 г./, изрично така пар. 22 от ПЗР на КЗ, в който е регламентирано, че
по отношение на застрахователните договори, сключени при действието на КЗ
/отм./, се прилага част ІV от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго
след влизането в сила на този кодекс. Горното разрешение е приложимо и към
настоящия случай при отправени претенции за изплащане към Гаранционния фонд
като лице, извършващо плащания в предвидените от кодекса случаи/.
Не се оспорва в производството, че с присъда №
41/13.07.2016 г. по дело № 491/230/2015 г. на Съд Филиеш, окръг Долж, Република
Румъния, Д.Д. е признат за виновен за това, че на 12.09.2014 г. при управление
на лек автомобил „АУДИ А-8“ с ДК № В 5729 РК с несъобразена скорост е нарушил
чл. 192, ал. 2 НК и е причинил по непредпазливост
смъртта на Р. Р.А.. Присъдата, на основание чл. 300 ГПК, е задължителна
за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца /така решение на СЕС от 21.09.2018 г. по дело С-171/16, постановено по преюдициално запитване/. Безспорни са и фактите, свързани с липсата на валидно застрахователно
правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите към датата на процесното ПТП, както и за наличието на родствена
връзка между ищеца и починалия му брат. Предявена е и претенция пред
Гаранционния фонд с вх. №24-01-836/09.11.2018 г. по чл. 288, ал. 9, вр. ал. 11 КЗ /отм./, по която е постановен отказ за
изплащане на обезщетение с изх. №24-01-836/13.11.2018 г. – съставляваща процесуалната
предпоставка за допустимост на иска, предвидена в чл.288, ал.9, вр. ал.11 от КЗ /отм./.
Неоснователно
се поддържа от въззивника, че
предявените искове са недопустими, съответно така и обжалваното решение, защото ТР №1/2016 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, допускащо
по изключение, при наличие на определени предпоставки, разширяване кръга на
правоимащите, няма обратно действие за деликти, настъпили преди
постановяването му и при действието на ППВС №2/30.11.1984г. Действително към датата на
деликта 12.09.2014 г., ищецът е нямал качеството „увредено
лице“ предвид, че към този момент са действали указанията в ППВС №2/30.11.1984г., предвиждащи, че при смърт на пострадалия поради непозволено
увреждане не се дължи обезщетение за неимуществени вреди на други лица извън
кръга на тези, посочени в ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г. /между които не са
братята и сестрите на починалия/. Впоследствие, обаче с ТР
№1/2016 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС с цел синхронизиране на българското
законодателство с европейското е изоставено
цитираното разрешение и е прието, че
с оглед развитието на обществените отношения и изискванията към българската
държава в качеството й на държава членка на Европейския съюз, използваният от
ППВС ограничителен подход при определяне кръга на лицата с право на обезщетение
не отговаря на съвременните изисквания за справедливост, предвид което е
справедливо от гледна точка на чл.52 от ЗЗД и други лица, извън най-близкия
семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди,
ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка,
заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му,
сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на
най-близките, и се обяви за загубило сила ППВС №2/30.11.1984 г. От
момента на обявяване на ТР №1/2016 от 21.06.2018г. и, ако е съществувала трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия и
съответно са търпени продължителни болки и страдания от неговата смърт, ищецът
е придобил качеството увредено лице по см. на КЗ /отм./,
което е материално-правно легитимирано да претендира тяхната обезвреда.
В мотивите на цитираното ТР е прието, че
обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата по
делото може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата
смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Отчетено е, че според традиционните за българското
общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-близкия родствен и
семеен кръг, а връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато съдът установи, че поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността между тях е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение
за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В
тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната
връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият
родственик да е понесъл такива морални болки и страдания, които в достатъчна
степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението,
залегнало в ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г. - че в случай на смърт право на
обезщетение имат само най-близките на починалия.
В настоящия случай изключителните негативни емоционални
преживявания на ищцеца са доказани с показанията на свидетелите И. С. (съседка
на ищеца) и С. И. (чичо на ищеца). Според двамата свидетели, ищецът има трима
братя, един от които е починалият Р. С последния имали само две години разлика
и били много близки още от деца. Заедно ходели на училище, спортували, а като
пораснали периодично работили заедно в чужбина. Живели в една къща до момента,
в който всеки създал семейство, а после построили къщите си в един общ двор.
Продължили да се подкрепят, включително и когато на гурбет бил само единия от
тях, а другият оставал да се грижи за децата на брат си (Р. имал три, а А. -
две деца). Били много близки, били си опора и подкрепа. При спомените за брат
си ищецът постоянно плачел, изпитвал голяма мъка и преживявал тежко загубата
му. Направил паметна плоча, която стояла в дома му, редом с тази на майка им.
След инцидента финансовата подкрепа и грижите за децата на починалия Р. поел
преимуществено А.. Показанията на свидетелите за понесените от ищеца
неимуществени вреди, обсъдени по-горе,
са последователни, непротиворечиви и взаимноподкрепящи се, като
впечатленията им са лично и непосредствено добити (двамата свидетели познават семейството на
ищеца от много години и често контактуват), поради което и следва да бъдат
кредитирани от съда. Неоснователни са оплакванията
на въззивника за преднамереност на
изнесеното от свидетелите и за неправилно кредитиране на показанията им от
окръжния съд. Предвид изложеното се налага извода, че между въззиваемия и
неговия брат е съществувала здрава, продължителна и дълбока емоционална семейна
връзка и въззиваемият е понесъл морални болки и страдания от смъртта му,
надхвърлящи обичайните такива, които следва да бъдат обезвъзмездени
по реда на чл.52 ЗЗД. В този смисъл
неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за липсата на
матералноправна легитимация с оглед липсата на изключителност на търпените
морални страдания.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на
обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост,
дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се
съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на
моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по
см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на
конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – такива при
причиняване на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение,
обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, отношенията между починалия
и близкия, който търси обезщетение и др. При определяне на справедливото
обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки
конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с
характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на
претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и
икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което
е и минималната застрахователна сума по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност” за неимуществени и имуществени вреди в следствие увреждане или
смърт. Починалият е бил млад човек, на 36 години и с ищеца са имали силна
привързаност и трайна, дълбока емоционална връзка, съпътстваща ги през целия им
живот до смъртта на Р. Били са неразделни като деца, а като зрели и семейни
хора са живели в съседство, в общ двор и са си били финансова и морална опора и
подкрепа, включително и в грижата за децата. От смъртта на брат си,
въззиваемият е претърпял значителни болки и страдания, които надхвърлят по
интензитет и времетраене обичайните негативни емоционални изживявания при
родствена връзка от този вид, като в тази насока е поставената мемориална плоча
в дома му в близост до тази на майка им, както и поетата от него грижа за трите
деца на починалия. Съобразявайки интензитета на претърпените неимуществени
вреди от смъртта на брат му, възрастта на пострадалия (на 36 години),
обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му (внезапен и нелеп пътен
инцидент), съдържанието на съществувалата между тях емоционална връзка,
внезапността на настъпването на леталния развой, необратимия характер на
понесените морални болки и страдания, обществено-икономическите условия в
страната към момента на проявление на вредите и към настоящия момент, нивата на
застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент,
съдът намира, че обезщетението следва да се определи в размер на 25 000
лв.
Възражението на въззивника за ограничаване размера на
обезщетението е неоснователно, предвид следните съображения:
Действително в §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ/обн.ДВ, бр.101/18г./
е определен максимален размер от 5 000лв. за обезщетяване на разширения
кръг лица, между които попадат братята и сестрите, като е придадено обратно
действие за съдебните претенции, предявени след 21.06.2018г., но съдът намира,
че настоящата претенция, макар и предявена на 09.05.2019
г., не попада в тази хипотеза, тъй като материално правните норми на
новия Кодекс за застраховането обхващат само произшествията, в резултат на
които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, възникнали след
влизането му сила, а именно – 01.01.2016г., докато
процесното ПТП е от 12.09.2014 г.
Независимо от това, обаче и при обратен извод
следва да се приеме, че тази норма противоречи на правото на ЕС доколкото предвижда значително по-малка сума от посочените в чл.1, пар. 2 от Втора директива 84/5,
кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО относно застраховката "Гражданска
отговорност" /при телесно увреждане - минимална застрахователна сума 1 000
000 евро за пострадал или 5 000 000 евро, независимо от броя на пострадалите/.
При констатиране на това противоречие между европейското и националното право
съдът е длъжен, в рамките на своята компетентност, да приложи общностното право
в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти,
като остави без приложение разпоредбите от вътрешното право, които му
противоречат. В Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С –
277/12 по преюдициално запитване, член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и чл.
1, пар. 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се допуска национална уредба,
съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, да покрива
обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна
уредба за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до
определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от
Втора директива 84/5. Същото е част от позитивното право на ЕС и е задължително
за всички съдилища и учреждения в страните членки /така Определение №
701/09.12.2019 г. по гр.д. № 681/2019 г., ВКС, ІІ т.о./.
Като е достигнал до идентичен правен извод за
основателност на иска за обезщетение за неимуществени вреди до размер на
25 000 лв. окръжният съд е процедирал правилно и решенето му в тази част
следва да бъде потвърдено.
По лихвата за забава: Съгласно разпоредбата на чл. 288,
ал. 7 КЗ /отм/. Гаранционният фонд дължи лихва за забава от датата, на която
изтича срокът за произнасяне по претенция, предявена от увреденото лице. Срокът
за произнасяне не може да бъде по-дълъг от три месеца от датата на завеждане на
претенцията по реда на ал. 9 /така, защото увреденото лице не може да предяви
претенцията си пред съд до преди произнасянето на Фонда по искането му за
заплащане на обезщетение а, ако той не се произнесе, и до изтичане на 3
месечния срок от подаване на искането/. В
случая Фондът е постановил отказ за заплащане на обезщетение на
13.11.2018 г., мотивиран с това, че не са представени доказателства,
удостоверяващи особената близост с починали и понасянето на значителни по
интензитет и продължителност морални болки и страдания. Непредставянето на
доказателства, които не са писмени не може да се вмени на въззиваемия, поради
което законна лихва следва да се присъди от датата, следваща датата на
постановяване на отказа, т.е. от 14.11.2018 г. Предвид горното, законна лихва
за забава следва да бъде присъдена върху главницата от 14.11.2018 г. Затова и
оплакванията на въззивника в този смисъл са основателни. Решението на окръжния
съд, като постановяващо различен резултат, следва да бъде отменено частично за
периода на лихвите от датата на деликта до постановяване на отказа от фонда на
13.11.2018 г. и в тази част – претенцията за лихви - отхвърлена.
С оглед изхода от спора и предвид различния правен извод
само по отношение на началния момент на дължимата лихва за забава, не се налага
преразпределението на разноските за първата инстанция. За въззивното
производство, с оглед заявеното искане в молба от 13.02.2020 г. за присъждане
на адвокатско възнаграждение в полза на адв. П.В.
от БАК по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА и с
оглед уговорката в договора за правна защита и съдействие от 07.05.2019 г. за
базплатна защита на материално затруднено лице, въззивникът Гаранционен фонд - гр.София следва да бъде осъден да заплати на адв. П.В. сумата от 846 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение в минимален размер.
По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 936
от 29.10.2019
г., постановено по т. д. № 1005/2019
г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която Гаранционен фонд - гр.София е осъден да заплати на А.Р.А.
законната лихва върху присъденото обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от смъртта на брат му Р. Р.А.,
вследствие на настъпило на 12.09.2014 год. ПТП на територията на Република
Румъния, при управление на лек автомобил „АУДИ А-8“ с ДК № В 5729 РК, без
сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност“ към датата на ПТП,
за периода от датата на увреждането 12.09.2014 г. до 13.11.2018 г. на основание
чл. 86 ЗЗД, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ претенцията на А.Р.А. за заплащане
на законната лихва върху присъденото обезщетение за периода от датата на
увреждането 12.09.2014 г. до 13.11.2018 г. – постановяване на отказа от
Гаранционен фонд - гр.София.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 936 от 29.10.2019 г., постановено по т. д. № 1005/2019 г. по
описа на Варненския окръжен съд в ЧАСТТА,
с която Гаранционен фонд - гр.София е осъден да заплати на А.Р.А. сумата 25 000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на брат му Р. Р.А.,
вследствие на настъпило на 12.09.2014 год. ПТП на територията на Република
Румъния, при управление на лек автомобил „АУДИ А-8“ с ДК № В 5729 РК, без
сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност“ към датата на ПТП,
на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./, ведно със законна лихва за забава от
14.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в ЧАСТТА, с която е осъден да заплати на адвокат П.В.,***,
сумата от 846 лева, представляваща адвокатско възнаграждение в минимален
размер, на основание чл. 38 ЗА и чл. 78, ал. 1 ГПК и в ЧАСТТА, с която е осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на ОКРЪЖЕН СЪД ВАРНА, сумата от 1 000 лева, представляващи държавна такса по уважената
част от исковете, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА
Гаранционен фонд, гр.София, ул.Граф
Игнатиев № 2 ет.4 ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П.В.,*** сумата
от 846 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство в минимален размер, на основание чл.38 ЗА.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ответника Гаранционен фонд - Д.С.Д., ЕГН: **********
***.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните и при условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: