Решение по дело №13465/2018 на Софийски градски съд

                                         Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

   

                                   гр.София, 01.04.2019 год.

 

                                     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова  

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13465 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 17.07.2018 год., постановено по гр.дело №12276/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, „Ц.з.г.м.“ ЕАД е осъдено да заплати на Ц.С.Н. по иск с право основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания, изразяващи се във фрактура на дясна ръка и невъзможност да се ползва за период от 6 месеца след злополуката, болки и негативни преживявания поради операция на сухожилие на палеца, поради настъпила трудова злополука вследствие на подхлъзване и падане по време на работа на ул.“Оборище“ в близост до кръстовището с ул.“Кракра“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на злополуката – 05.12.2016 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 30 000 лв. и ответникът е осъден да заплати, както следва: на адв. М. И. сумата от 96.67 лв., представляваща възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 200 лв., представляваща държавна такса, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 513.34 лв.

Срещу решението в частта му, в която му, в която е отхвърлен предявения иск за разликата над 5 000 лв. до размера от 15 000 лв., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Ц.С.Н.. Жалбоподателката поддържа, че СРС допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД и присъдил занижено обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Ищцата била с обездвижена дясна ръка в продължение на три месеца, през който период търпяла силни болки, страдания и неудобства, като следвало да бъдат отчетени и установените по-късно след свалянето на гипса усложнения, претърпените три сложни оперативни интервенции, които й причинили болки и страдания и невъзможност да си служи с дясната ръка в продължение на повече от една година. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че не е налице причинно-следствена връзка между трудовата злополука и последващото оперативно лечение на дясната ръка. След свалянето на шината и започването на физиотерапия било установено, че не може да си движи палеца и показалеца на дясната ръка. Този проблем не можел да бъде констатиран докато ръката й била обездвижена. В издадените болнични листове и епикризи било прието, че се касае за последица от претърпяната трудова злополука. Размерът на определеното обезщетение не бил съобразен с актуалната съдебна практика. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Ц.з.г.м.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищцата част. Поддържа, че заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза отхвърляло твърдяната причинно-следствена връзка между трудовата злополука и последващите оперативни намеси. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ц.з.г.м.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че по делото било доказано, че ищцата била пострадала в резултат на подхлъзване по време на работа, след което инцидентът бил регистриран като трудова злополука. Установено било, че ищцата имала застраховка „трудова злополука“ – договор №ДЗОП-13 от 31.08.2016 год. и била получила съответно застрахователно обезщетение. Тя била получила и изплащане на социална помощ по повод трудовата злополука от работодателя, но първоинстанционният съд бил приел, че тази помощ не е по повод трудовата злополука. Размерът на присъденото обезщетение бил завишен, доколкото възстановяването на ищцата било пълно и нямало последствия за здравето й в продължителен план. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата Ц.С.Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Сочи, че не било доказано да е получила застрахователно обезщетение, както и че извършеното плащане на сумата от 1 513 лв. е обезщетение за претърпяната трудова злополука. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно.

Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/. Видно е от посочената разпоредба, че фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя, която има обективен характер, включва следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на трудово правоотношение между ищеца /или наследодателя му/ и ответника; 2/ професионално заболяване или трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение и причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 % или над 50 % или смърт; 3/ вреда – имуществена или неимуществена и 4/ причинна връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата.

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че към датата на процесната злополука – 05.12.2016 год., между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „контрольор, автомобилен транспорт“, че на посочената дата, около 14.50 ч., на пътното платно на кръстовището на ул.“Кракра“ и ул.“Оборище“, при обслужване на клиент, ищцата се подхлъзнала и паднала, при което получила счупване на долния край на лъчевата кост, а именно на нейния стилоиден израстък, заедно с част от епифизата, почти без разместване на фрагментите.

Не се спори между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в представеното разпореждане №20776 от 07.07.2017 год. на НОИ – Териториално поделение – София град по чл. 60, ал. 1 КСО и протокол за резултати от извършено разследване на злополуката №43 от 30.06.2017 год. на НОИ – Териториално поделение – София град, ползващ се с материална доказателствена сила съобразно чл. 58, ал. 6 КСО.

Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с наличието на причинно-следствена връзка между процесната трудова злополука и претърпените от ищцата оперативни интервенции и с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в т.ч. налице ли са предпоставките по чл. 200, ал. 4 от ГПК и погасил ли е задължението си работодателят чрез плащането на сумата от 1 573 лв.

За характера и тежестта на увреждането на ищцата и за търпените от нея болки и страдания, в т.ч. дали травмата на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на дясната ръка на ищцата, респ. провеждането на оперативно лечение, са в резултат на процесната трудова злополука, по делото са допуснати първоначална съдебно-медицинска експертиза /в първоинстанционното производство/ и повторна съдебно-медицинска експертиза /във въззивното производство/ и са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Сашо Петров Николов.

Въз основа на съвкупната преценка на гласните доказателства по делото чрез разпита на свидетеля Сашо Петров Николов /съпруг на ищцата/, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат ценени като ясни, последователни, житейски логични и кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза, което отчасти подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, въззивният съд приема за установено, че в резултат на счупването на дясната лъчева кост в нейния долен край ищцата е носила гипсова воларна шина 10 дни, последвана от ортеза за предмишницата и китката за 30 дни, като й е била проведена водна рехабилитация по анамнестични данни. През първия месец болката от фрактурата трябвало да е умерена с изостряния до силна, а впоследствие – умерена, със затихване към края на третия месец. Конкретната фрактура на ищцата /с оглед нейното естество/ зараствала напълно по медицински показания за два месеца, като още един месец е необходим за раздвижване. Т.е. за три месеца ищцата изпитвала болки и страдания, като първите два от тях били свързани с нарушен комфорт на живот, поради промяна в начина на живот и навици. Докато била с поставени шини и изпитвала болки ищцата поела обезполяващи лекарства, инцидентът й се отразил негативно – изпитвала неудобство от това, че не може да се грижи сама за бита и не е полезна за семейството си.

По отношение на въпроса дали травмата на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на дясната ръка на ищцата, респ. провеждането на оперативно лечение, са в резултат на процесната трудова злополука, СГС намира при преценката по реда на чл. 202 ГПК, че следва да бъде кредитирано заключението на вещото лице по допусната и изслушана във въззивното производство повторна съдебно-медицинска експертиза, като по-пълно и обективно дадено. Въз основа на същото и медицинската документация по делото се установява, че на 14.02.2017 год. е извършено оперативно лечение на ищцата с диагноза – травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на ниво китка и длан, като били отворени 1-3 екстензорни канали на дясната гривнена става. Този вид оперативно лечение се провеждало при наличието на притискане на сухожилията в тези канали, което се изразявало в болка в областта на основата на палеца и гривнената става и слабост в отвеждането и изправянето на палеца. Причините за това заболяване най-често били хронично претоварване на ръката и пръстите, а по редки причини били ревматоиден артрит, артрозни промени и някои системни заболявания – подагра, диабет. В случая не можело да се приеме пряка причинна-връзка между претърпяната от ищцата трудова злополука и проведеното оперативно лечение на 14.02.2017 год. с  диагноза травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на ниво китка и длан. Можело обаче да се приеме наличието на ексцес на предхождащо заболяване на сухожилията на палеца и сухожилните канали в областта на гривнената става вследствие на травмата в тази област и продължителното обездвижване на гривнената става за лечение на счупването на дясната лъчева кост в долния й край. От разпита на вещото лице в проведеното във въззивното производство открито съдебно заседание се установява също така, че зоната на операцията и зоната на счупването са на едно и също място, като усложнението на съществуващото заболяване на ищцата се дължало на травмата от процесната трудова злополука, наложила имобилизация на ръката.

Следователно макар да е несъмнено, че травмата на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на ниво китка и длан на ищцата не е настъпила в резултат на процесната трудова злополука, настоящият съдебен състав приема за доказано наличието на пряка причинно-следствена връзка между последната и усложненията на съществуващото заболяване на ищцата.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, вкл. козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидим в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат на вредоносното действие /В този смисъл Решение № 38 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 414 от 21.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика, както и т. 11 от Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС/.

В контекста на изложеното и на основание приетото за характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата, претърпените от нея болки от физическо естество след увреждането, които са били с нормална продължителност, в т.ч. периода и естеството на лечението /включващо и обездвижване посредством гипсова имобилизация, а впоследствие ортеза за предмишницата и китката/, обусловило състояние на временна неработоспособност за общо 70 дни, колкото е продължил и възстановителния период, причинените неудобства в битов и личен план, наличието на значимо усложнение в съществуващо заболяване на ищцата, чието лечение е наложително и е единствено оперативно, възрастта на ищцата, която към момента на злополуката е била на 42 години и обстоятелствата, при които е настъпило травматичното увреждане, а от друга страна липсата на трайни последици за здравето на ищцата и настъпилото пълно възстановяване по отношение на процесната фрактура, както и съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, настоящият съдебен състав намира, че с определянето на обезщетение в размер на 15 000 лв. ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта“ до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални ценности, а в сферата на последните равенството в обществото намира най-чист израз /виж Решение № 110 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2808/2016 г., IV г. о., ГК/.

Неоснователно е възражението на ответника за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди със заплатената от него сума от 1 573 лв. и със застрахователното обезщетение, което ищцата ще получи/е получала от застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Трудова злополука“.

През м.юли 2017 год. ищцата е получила от ответника сумата от 1 573 лв. – видно от представения по делото фиш за работна заплата, като в основанието за плащане е посочено „социални“. Платецът на една парична сума може да посочи основанието, на което извършва плащането. Наличието на различно от посоченото основание обаче не може да презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него. В този смисъл в тежест на ответника е било да установи по несъмнен начин, че с тези пари всъщност е платил на ищцата обезщетение за причинените от процесната трудова злополука неимуществени вреди, но това не е сторено. От страна на ответника не са били ангажирани и доказателства, че е било извършено реално плащане на застрахователно обезщетение в полза на ищцата, поради което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест СГС приема, че не е налице хипотезата на чл. 200, ал. 4 КТ.

Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която искът за неимуществени вреди е бил отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до размера от 15 000 лв. /т.е. за сумата от 10 000 лв./, която претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на трудовата злополука – 05.12.2016 год. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство за разликата над 908 лв.

В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно.

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М.Г. И., оказала безплатна помощ на ищцата на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА /предвид представения договор за правна защита и съдействие/, неприсъдената част от адвокатското възнаграждение за първоинстанционното решение в размер на 618.33 лв., както и адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 580 лв., съразмерно с уважената част от иска, респ. с оглед пълното уважаване на въззивната жалба на ищцата.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 400 лв., представляваща държавна такса за  първоинстанционното производство и сумата от 200 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.

При този изход на спора жалбоподателят-ответник няма право на разноски.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                            Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ОТМЕНЯ решението от 17.07.2018 год., постановено по гр.дело №12276/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения от Ц.С.Н. срещу „Ц.з.г.м.“ ЕАД иск с право основание чл. 200, ал. 1 КТ за разликата над 5 000 лв. до размера от 15 000 лв. /т.е. за сумата от 10 000 лв./, както и в частта му, в която ищцата Ц.С.Н. е осъдена да заплати на ответника „Ц.з.г.м.“ ЕАД разноски за първоинстанционното производство за разликата над 908 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Ц.З.Г.М.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Ц.С.Н. с ЕГН **********, с адрес: ***, по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ разликата над 5 000 лв. до размера от 15 000 лв. /т.е. сумата от 10 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 05.12.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано 05.12.2016 год. до окончателното й изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.07.2018 год., постановено по гр.дело №12276/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Ц.З.Г.М.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. М.Г. И. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА сумата от 618.33 лв., адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство и сумата от 580 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

ОСЪЖДА „Ц.З.Г.М.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 400 лв., представляваща държавна такса за първоинстанционното производство за държавна такса и сумата от 200 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                            

                                                    

                                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: 1/                                2/