РЕШЕНИЕ
№ 6
гр. Русе,
25.02.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Русе, VIІ-ми състав, в публично заседание на 08
февруари, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
при
секретаря МАРИЯ СТАНЧЕВА като
разгледа докладваното от съдия АГУШ адм. дело № 29 по описа за 2021 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Е.А.Н. ***
срещу Решение № Ц1040-17-66/10.12.2020 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с
което е потвърдено Разпореждане № 171-00-4209-3/27.10.2020 г. на ръководителя
на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателката е отказано
отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО. В жалбата са
наведени основания за незаконосъобразност на оспорения акт и потвърденото с
него разпореждане поради нарушение на материалния закон. Претендира се отмяна
на акта, както и присъждане на направените разноски.
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Претендира присъждане на разноски за процесуално продставителство
от юрисконсулт.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Със заявление вх. № 242/30.06.2018 г.
по описа на Дирекция „Бюро по труда“ гр. Бяла, (л. 24-25 от преписката)
жалбоподателката е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица
(ПОБ). По заявлението й в ТП на НОИ – Русе е образувана преписка № 171-00-4209.
Посочен е адрес на жалбоподателката – гр. Бяла, ул. „Иван Рилски“ № 25. В
заявлението Н. посочва, че от 27.04.2020 г. е прекратено правоотношението й с
осигурител във Великобритания и декларира, че не получава парично обезщетение
за безработица в друга държава. Към това заявление Н. подала и декларация
относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, § 2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 29-30 от преписката), в която е посочила като
последен период на заетост периода от 09.10.2014 г. до 27.04.2020 г. във
Великобритания, където е работила като наето лице.
Декларирала е още, че през периода на
тази последна заетост съпругът й и детето й са живели в държавата по заетостта,
т.е. във Великобритания, а преобладаващата част от роднините й са живели в
България. На последно място Н. е посочила в декларацията, че притежава
собствено жилище в България; преобладаващата част от социалните й контакти са в
България и възнамерява да се установи трайно в България. За потвърждаване на
положения от жалбоподателката труд и получено възнаграждение във
Великобритания, Н. представила пред ТП на НОИ – Русе два броя на преносим
документ U1
– първоначален и втори с корекции на потвърдените периоди на заетост (л. 48-55
от преписката). В документа е потвърдено, че жалбоподателката е упражнявала
трудова дейност във Великобритания в периодите 01.06.2013 г. – 23.09.2013 г. и
21.05.2014 г. – 27.04.2020 г. като последното и правоотношение е прекратено
поради изтичане срока на договора.
По делото няма спор, че Н. се е
регистрирала като безработна в Агенцията по заетостта веднага след завръщането
си в България на 30.06.2020г. едновременно с подаване на заявлението за
отпускане на паричното обезщетение за безработица.
С
разпореждане № 171-00-4209-1/21.07.2020 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Русе (л. 31 от преписката) на основание чл. 54г,
ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично обезщетение за безработица
на жалбоподателя е спряно с мотив, че поради упражняване на трудова дейност в
друга държава членка на ЕС се изчаква получаване на СЕД Н006, СЕД U002 и СЕД U004 от чужда осигурителна институция.
По административната преписка липсват данни за получаване на СЕД U002 и СЕД U004. Във връзка с уточняване на
държавата по постоянно пребиваване на жалбоподателката от английската
компетентна институция е предоставила информация със структуриран електронен
документ (СЕД) H006,
получен чрез системата за електронен обмен на данни между държавите-членки на
ЕС (л. 26-28 от преписката). В документа компетентната институция на
Великобритания е удостоверила, че жалбоподателката е живяла на адрес във Великобритания,
като адресът е определен от компетентната институция на Великобритания като
„държава на пребиваване“. Формулярът не съдържа информация за семейното
положение на жалбоподателката за времето на пребиваването й във Великобритания,
но по делото не е спорно, че Н. е живяла във Великобритания със съпруга си и
също така във Великобритания е родено детето й.
На 26.10.2020 г. е издадено
Разпореждане № 171-00-4209-2, с което ръководителят на осигуряването за
безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по
заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ с мотива, че е получен по
електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС СЕД
Н006, издаден от компетентната институция на Великобритания. Последвало издаване
на Разпореждане № 171-00-4209-3/27.10.2020 г., с което на основание чл.54ж, ал.
1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
883/2004 е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на Е.Н.. В мотивите на
разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент
(ЕО) 883/2004 българската институция не е компетентна да предостави парично
обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като пребиваването
на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната
сигурност е държавата по последна заетост – Великобритания. Това обстоятелство
според административния орган се установява от получения структуриран
електронен документ (СЕД) Н006 (Отговор на искането за информация за
пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от Регламент № 987/2009), издаден от
компетентната институция на Великобритания, в който се съобщава, че за Н. Великобритания
е държава на пребиваване през периодите на заетост там. Разпореждането е оспорено
от Н. пред директора на ТП на НОИ – Русе. Възраженията на жалбоподателката се
основават на твърдението й, че престоят й във Великобритания е бил свързан
единствено с упражняваната от нея трудова дейност и тя и семейството й винаги
са имали намерение да се установят в България, в потвърждение на което
представя нотариални актове за закупени от съпруга й имоти в с. Стърмен през
2016 г. и 2020 г., както и доказателства, че съпругът на жалбоподателката
веднага след завръщането им в България е започнал да учи във висше училище в
гр. Русе, а детето им е записано да посещава детска градина в гр. Бяла.
В хода на производството пред
горестоящия орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе (л. 43
от преписката) дали Н. и съпругът й са плащали данъци в Република България
върху доходите си от последната заетост във Великобритания за периода 2009 г. –
2020 г. за Николов и 2013 г. – 2020 г. за Н.. В отговор приходната
администрация посочва, че Николови не са подавали годишни данъчни декларации по
чл. 50 от ЗДДФЛ за съответните периоди (л. 44 от преписката). Изискана е също
така информация от ОДМВР – Русе за влизане и излизане в/от България на Н. и
съпругът й, като и членовете на тяхното семейство за времето на последна
заетост във Великобритания от 15.02.2009 г. до 27.04.2020 г. (л. 33 от
преписката). От предоставената информация се установява, че за времето от 01.01.2011
г. до 27.04.2020 г. Н. със съпруга си и детето си, се е завръщала в България три
пъти (без да се включва окончателното й завръщане пред 2020 г., което не
фигурира в изготвените справки). В справките се съдържат данни за множество
пътувания (най-вече на бащата на жалбоподателката) без да е изяснявано дали
посочените пътувания са свързани с поддържане на контакти със семейството на
жалбоподателката.
Горестоящият орган се е произнесъл с
обжалваното в настоящото производство Решение № Ц1040-17-66/10.12.2020 г., с
което е отхвърлил жалбата на Н.. Мотивите, с които горестоящият орган е
отхвърлил жалбата и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да
бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на
разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 1 и
2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с
данните от получения от английската институция СЕД Н006 и данните за липса на
плащани данъци в Република България, както и за времето на завръщане на
жалбоподателката в България. Административният орган приема, че в конкретния
случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателката
съвпадат и това е Великобритания, както и че завръщането на Н. в България не
представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на пребиваването
след приключване на заетостта във Великобритания, поради което компетентна по
отношение на паричното обезщетение за безработица се явява именно тази държава.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателката чрез представляващия я адвокат Т. на 23.12.2020
г., видно от собственоръчно извършеното удостоверяване върху екземпляр на
решението (л. 6 от преписката), след което на 04.01.2021 г. Н. подала жалба
чрез административния орган до настоящия съд. Наведените в жалбата възражения
са свързани със същите твърдения, каквито са поддържани и пред ответния
административен орган.
От така установеното
фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт
съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е
предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК,
вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени
административно производствените правила. Не се установява и нарушение на
закона, като относимите материалноправни норми са тълкувани и приложени
правилно към конкретния случай.
По делото няма спор по
фактите.
Спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя
е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след
като последната заетост на жалбоподателката е била на територията на Великобритания.
Република България като държава – членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата
за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент
се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци,
които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че Е.Н. е гражданка на Република България, т.е.
на държава – членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден
в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в
самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство,
валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11,
§ 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица,
каквато е била настоящата жалбоподателка и това правило гласи, че спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка,
в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно
заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в
неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите
по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било
подчинено.
Във
връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е
държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния
случай това е Великобритания. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо
на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение
на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където
се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно
пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като
временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за
определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по
прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно
разпоредбата на чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на
две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за
което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
В
съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото
доказателства, настоящият съд намира, че в периода на последната заетост на
жалбоподателката във Великобритания това е била и държавата й по пребиваване,
както правилно е приел и административния орган. За да достигне до този извод
съдът отчита следните обстоятелства: Жалбоподателката е живяла във
Великобритания за дълъг период от време, заедно със семейството си, родила е и
е отглеждала там детето си като е осъществявала и трудова дейност. Тези факти
сочат на трайно (обичайно) установяване в тази държава. Фактът, че останалите
роднини на жалбоподателката се намират в България не променя извода, че нейното
обичайно пребиваване до 2020 г. е във Великобритания. Действително, след 2020
г. жалбоподателката е променила своето обичайно пребиваване като се е завърнала
дълготрайно в България. За това сочат данните относно нейната трудова заетост
след завръщане в България, както и факта, че е заживяла отново със семейството
си в България. В този смисъл е и попълнената от жалбоподателката декларация
пред административния орган, с която Н. е изявила намерението си да се установи
в България.
Казаното
може да се обобщи по следния начин: До м. май 2020 г. Н. е била с място на
обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 във Великобритания,
а след това в България.
При
тези данни не може да се приеме, че жалбоподателката попада в обхвата на чл.
65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане
на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта
(компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху
държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата
изисква напълно безработното лице, каквато безспорно е жалбоподателката, по време на последната си дейност като
заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка (в случая компетентната държава е Великобритания)
и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е
завърнало в нея. По настоящия казус както вече бе изяснено по-горе, по време на
последната си трудова заетост жалбоподателката е пребивавала във Великобритания,
а не в държава-членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването
на цитираната норма. При това положение, както е посочил и административния
орган, не може да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателката се е
завърнала в държавата си по пребиваване, а всъщност е променила пребиваването
си след приключване на заетостта. С оглед на това обосновано е прието от
ответника, че в случая приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004, а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща
безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка
и отидат в друга държава-членка като се поставят на разположение на службите по
заетостта на тази друга държава-членка.
В
този смисъл са и изложените съображения на Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според който не би
било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“
се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде
разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна
дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и
са оставили семействата си в държавата си на произход.
Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него
разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004,
ответникът е приел, че не българската държава е държавата на пребиваване на Е.Н.
и от там, че българската институция не е компетентна да й предостави парично
обезщетение за безработица. Съдът не споделя направеното в жалбата позоваване
на конкретно изброени съдебни решение на Върховния административен съд, тъй
като казусите по тези решения макар и близки като хипотези не са идентични
откъм фактически обстоятелства.
По изложените съображения
съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ – Русе, с което
е отхвърлена жалбата на Е.Н. срещу Разпореждане № 171-00-4209-3 от 10.12.2020
г. и същото е потвърдено, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
При
този изход на спора на основание чл. 143, ал. 4 от АПК и чл. 144 от АПК вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната
помощ, жалбоподателката дължи заплащането на ответната страна на 100 лв.,
представляващи своевременно заявена претенция за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл.
172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Е.А.Н. *** срещу Решение №
Ц1040-17-66/10.12.2020 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е
потвърдено Разпореждане № 171-00-4209-3/27.10.2020 г. на ръководителя на
осигуряването за безработица, с което на жалбоподателката е отказано отпускане
на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ОСЪЖДА Е.А.Н.,***, ЕГН ********** да заплати на НОИ, със седалище
гр.София, сумата от 100 (сто) лева, представляващи разноски по делото.
Решението на основание чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: