Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 19.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на втори юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №546 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.09.2019 год., постановено
по гр.дело №1061/2019 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, е признато за
установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от З. „Л.И.“ АД срещу Агенция
„П.И.“ иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ вр. с чл. 49 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 158.40
лв., представляваща заплатено от ищеца застрахователно обезщетение и
ликвидационни разноски по застраховка „Каско“, сключена с полица
№93001410036070 от 13.08.2014 год., за нанесени имуществени вреди на МПС
„Фолксваген Пасат“ с рег.№********, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на
02.10.2014 год. на републикански път ІІІ-6206 между гр.Самоков и с.Говедарци,
на 4 км. от гр.Самоков, вследствие на необозначено пропадане на пътното платно,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.09.2018 год. до
окончателното й изплащане /за която сума е била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 58535/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 151 с-в, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в 325 лв. и направените разноски в
заповедното производство в размер на 75 лв.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника Агенция „П.И.”. Жалбоподателят поддържа, че представения по делото протокол
за пътнотранспортно произшествие /ПТП/ бил официален удостоверителен документ,
но бил непълен, неточен и противоречив. В същия липсвало пълно описание на
механизма на ПТП, на цялата пътна обстановка и конкретното място. Той бил
съставен след посещение на място, но имал обвързваща материална доказателствена
сила само за фактите, осъществени от или в присъствието на съответното
длъжностно лице. Този протокол не бил подписан от представител на ответника. Евентуалното
препятствие като причина за ПТП било посочено от водача на автомобила. Не бил
описан размера на препятствието, като същото не било видно и от схемата на ПТП
и липсвал снимков материал. Представените от ищеца писмени доказателства, които
били частни документи, били оспорени от ответника. Описаното в протокола за ПТП
препятствие било „предвидимо“ по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и не било ясно
как било повлияло за реализирането на ПТП. Обозначаването на участъка се
осъществявало съгласно чл. 165 и чл. 13 ЗДвП. Към датата на процесното ПТП в
Областно пътно управление ***, Агенция „П.И.“ нямало сигнал относно евентуално
препятствие в процесния участък. Били налице противоречия между показанията на
свидетеля Спасов и протокола за ПТП. Не била установена скоростта, с която се
движел водачът на превозното средство, което било от съществено значение,
свързано с т.нар. „опасна зона за спиране“ – чл. 20, ал. 2 ЗДвП. В заключението
на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза се съдържали вероятни
изводи, защото то било изготвено на база описаното от водача на превозното
средство. Следвало да се има предвид, че описаната щета била с възможен
механизъм на ПТП от бордюр или друга твърда неравност, по-висока от терена,
т.е. механизмът на ПТП не бил доказан. От показанията на разпитания свидетел
било видно, че пред него се бил движел друг автомобил, който възпрепятствал
заобикалянето на препятствието. Ако това било вярно, то водачът бил допуснал
нарушение на чл. 179 ЗДвП /не е спазил дистанцията между автомобилите/. Самото
плащане на определена сума не означавало, че е настъпило застрахователно
събитие. Не бил доказано и осъществяването на покрит от застрахователния
договор риск. Застрахователната полица не съдържала реквизитите по чл. 184, ал.
3, т. 3 КЗ /отм./. Представените по делото Общи условия не били подписани от
застрахования или от негов представител. Липсвали и доказателства, че водачът
не е бил под въздействието на алкохол или други медикаменти или вещества с
наркотично или упойващо действие, в които случаи застрахователят не покривал
щети. Протоколът за ПТП бил съставен 20 минути след настъпването на твърдяното
ПТП. Не били попълнени задължителни реквизити на доклада по щета, като не бил
положен подпис, нямало становище на юрисконсулт по основанието за плащане,
както и негов подпис. Нямало подпис на гл.счетоводител и на управителя на
ищцовото дружество като част от завършването на процедурата. Не били събрани
доказателства за извършена от ищеца проверка за причиняване на вреди в резултат
на обстоятелства, попадащи в хипотезата на раздел ІХ „Общи изключения“ – т. 27,
т. 27.6, т. 27.8, т. 27.19 от Общите условия. Следвало да бъде разграничена
отговорността по чл. 49 и по чл. 50 ЗЗД. В случая не бил налице фактическия
състав по чл. 49 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата З. „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на
регресното му право. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че ответникът
е отговорен за поддръжката на процесния участък и че в резултат на виновното
бездействие на негови служители е настъпил вредоносния резултат. Протоколът за
ПТП представлявал официален свидетелстващ документ за всички факти и
обстоятелства, възприети от длъжностното лице в рамките на неговата
компетентност и като такъв следвало да бъде изцяло кредитиран – той се ползвал
с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила. Процесното ПТП
било посетено на място от компетентните органи на Пътна полиция и последните
били възприели непосредствено фактите и обстоятелствата относно настъпването
му. Със заключението по съдебната автотехническа експертиза, което не било
оспорено от ответника, бил доказан механизма на ПТП, както и
причинно-следствената връзка между произшествието и вредите по процесния
автомобил. Установеният механизъм на ПТП чрез разпита на водача на превозното
средство се подкрепял от заключението на вещото лице. Претендира и присъждането
на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 213,
ал. 1 КЗ /отм./ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е обусловено от установяването на
следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на
валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези
вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил
работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по
повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахования
автомобил са били нанесени твърдените имуществени вреди, в т.ч. с неговия
механизъм, както и дали е настъпило покрито от застрахователния договор събитие и съответно ищецът е
бил в риск, както и дали водачът на процесното превозно
средство е съпричинил вредоносния резултат.
В производството по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ ответникът е
трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу
застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се
основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ – виж Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д.
№ 667/2009 год., І т. о., ТК.
Установено е по делото, че на 13.08.2014 год. между
ищеца, като застраховател и Г.Х.С., като застрахован, бил сключен договор за имуществено застраховане, клауза „Каско на МПС“, клауза 1, с обект лек автомобил „Фолксваген Пасат“
с рег.№******** /собственост на застрахования – видно от свидетелство за
регистрация – част ІІ/, със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 14.08.2014
год. до 24.00 ч. на 13.08.2015 год. – за този договор е
предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата
съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./, в
т.ч. описание на покритите рискове, извършено с препращане към Общите условия
на ищеца, които застрахованият изрично е декларирал, че е получил, че е
запознат с тях и ги приема. Несъмнено е също така, че съществувалия между
страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване при настъпването на
щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие – виж т.
1.3 на раздел Клауза 1 – Всички рискове от Общите условия на ищеца за
застраховане на сухопътни превозни средства, без релсови превозни средства,
които са представени по делото и са действали към момента на сключване на
процесния застрахователен договор и представляващи неразделна част от него –
виж чл. 186, ал. 1 КЗ /отм./.
Доказано е, че на 08.10.2014 год. застрахователят е
изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на 148.40 лв. /видно
от разходен касов ордер от посочената дата, а и фактът на осъщественото от
ищеца заплащане на застрахователно обезщетение не е бил спорен между страните/.
На следващо място въззивният съд намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/,
водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при
произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за
установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в
произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те
попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно
уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е
настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато
такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието,
те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните
работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват
дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” ЗДвП/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да
посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато
между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата,
свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се
придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и
когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в
състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от
произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294,
ал. 7 КЗ /отм./ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год.
за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за
финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8
от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен
акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а
именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с
материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само
материални щети, които не възпрепятстват движението на МПС на собствен ход, и
между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за
ПТП /приложение № 3/.
Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е
указано, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция” и не се
съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС.
Следователно доколкото по делото няма нито твърдения, нито данни, че след
настъпването на ПТП процесният автомобил не е можел да се движи на собствен
ход, то настоящият съдебен състав приема, че не е била налице някоя от
хипотезите, установени в разпоредбата чл. 125 ЗДвП, при които службите за
контрол на МВР задължително посещават мястото на ПТП, респективно
застрахованият не е имал задължение да изисква изготвянето на документ за
щетите по автомобила.
В случаите, в които не се изисква задължително посещаване
на мястото на пътнотранспортното произшествие от страна на службите за контрол
на Министерството на вътрешните работи, а това са случаите извън предвидените в
чл. 125 ЗДвП, може да бъде съставен протокол на ПТП при условията на чл. 9 от
Наредба № І-167 от 24.10.2002 год. за условията и реда за взаимодействие между
контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за
застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с
моторни превозни средства /обн., ДВ, бр. 103 от 05.11.2002 год., в сила от
06.02.2003 год., отм., бр. 69 от 19.08.2014 год./. В цитираната норма е
предвидена възможност за издаване на протокол за ПТП в случаите, когато водачът
е уведомил съответната служба на МВР в срок от 24 часа и е подадено писмено
заявление в едноседмичен срок за настъпване на събитието, което се разследва от
контролните органи, въз основа на което е издава протокол. Съставеният по този ред
протокол за ПТП – само по данни на водача на МПС и без посещение на мястото на
инцидента от служители на КАТ, съставлява доказателство единствено на
авторството на направените пред длъжностното лице изявления на водача, но не и
за тяхната вярност, тъй като удостоверените факти относно механизма на
произшествието не са възприети лично от съставителя – в този смисъл Решение №
98 от 25.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 750/2011 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна
съдебна практика.
Същевременно протоколът за ПТП е официален свидетелстващ
документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила
относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице
факти, относими към механизма на ПТП. Когато фактът съставлява волеизявление,
направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно
съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от
съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди,
твърдейки, че е встъпил в правата на увреденото лице, носи тежестта на
доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други
доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за
механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални знания,
които съдът не притежава /в този смисъл Решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС
по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85
от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 423/2011
год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение №
15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013 год., I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол
за ПТП от 02.10.2014 год., че същият е съставен от служител на РПУ-Самоков при
посещение на място и съдържа преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч.
възпроизведени в схема, относно състоянието на пътя, разположението на лек
автомобил „Фолксваген Пасат“, както и видимите щети по него. В случая не е
оспорена автентичността на протокола за ПТП или удостоверителната компетентност
на неговия съставител или реда, по който е съставен протоколът. Ответникът е
оспорил единствено механизма на произшествието.
В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема,
че заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по реда
на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, както и събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля Г.Х.С., които трябва да бъдат ценени
като ясни, последователни, убедителни и кореспондиращи с останалите данни по
делото, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с
вредите – вещото лице Ж.Е.е посочил, че от техническа гледна точка щетите
съответстват на твърдения от ищеца механизъм на произшествието. Т.е.
констатациите на вещото лице нямат хипотетичен характер. В този смисъл следва
да се приеме, че на 02.10.2014 год., около 11.40 ч., при движение по четвъртокласен
път ІІІ-6206 между гр.Самоков и с.Говедарци, на 4 км. от гр.Самоков, застрахованият
автомобил, управляван от водача Г.С., е попаднал в препятствие на пътното
платно /дупка/, което не е било съответно обозначено и обезопасено, което
обективно и неизбежно е довело до увреждането му като движима вещ.
Следователно предвид приетото по-горе неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя, че увреждането на автомобила в резултат на
процесното ПТП не представлява застрахователно събитие, обуславящо изплащането
на застрахователно обезщетение. А в подкрепа на твърденията си, че е налице
изключен от застрахователния договор риск жалбоподателят не е ангажирал каквито
и да е данни, а доказателствената тежест в тази насока е била негова /чл. 154,
ал. 1 ГПК/.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е републикански по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/, поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП, следва да се приеме, че
задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Агенция „П.И.”. Същият като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП
чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В
конкретния случай именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и
поддържането на процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
/собственикът на застрахованото МПС – Г.Х.С./ има
срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи,
че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна
стойност към момента на настъпването им – чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./, а това
обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по съдебната автотехническа експертиза. Щом вещото лице сочи, че
детайлите на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ са увредени и се нуждаят от подмяна, то
заплащането на стойността им е дължимо. Обезщетението
трябва да съответства на това, което увреденият следва да разходва, за да
възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно меродавни са
средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се извърши,
включително цените на нуждаещите се от подмяна части. От заключението по съдебната автотехническа експертиза се установява, че
стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени – с нови
части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 263.28 лв. /която сума е в
по-висок размер от заплатената и претендирана от ищеца – 148.40 лв./, а разноските
по определянето на застрахователното обезщетение по процесната преписка по щета
са в размер на 10 лв. – виж чл. 213, ал. 1, изр. 2 КЗ /отм./. Следователно релевираната
претенция законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал.
1 ГПК.
Останалите оплаквания във въззивната жалба /свързани с
реквизити на изготвени от застрахователя актове по образуваната преписка по
щета/, са ирелевантни за осъществяването на фактическия състав на
претендираното регресно вземане, поради което не следва да бъдат обсъждани.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява
неоснователно. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в
пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е
тяхно следствие/. В частност по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, а доказателствената тежест е била на ответника, че водачът на
увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по
пътищата, свързани със скоростта /както и на други правила, установени в
нормативен акт/, поради което при приложението на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме,
че няма съпричиняване на вредоносния резултат.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл.
25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.09.2019 год., постановено по гр.дело №1061/2019
год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.”, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на З. „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/