Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 23.04.2020 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                      

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор………..… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА  въз.гр.дело №7316 по описа за 2017 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            С решение №14989 от 29.09.2016г., постановено по гр.дело №41681/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119-ти състав, е осъден "Д. Г.Н." ООД да заплати на "Б." ЕООД на правно основание чл.327 от ТЗ вр.99 ЗЗД сумата от 1073.62 лв., неплатена цена на доставени стоки съгласно договор от 30.06.2010г. сключен между ответника и третото лице помагач и фактура №16420/11.09.2014г., прехвърлена от последния на ищеца с договор за цесия от 29.09.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.07.2015г. до окончателното й изплащане, на основание чл.86 ЗЗД сумата от 67.52 лв., обезщетение за забава за периода от 12.10.2014г. и до 25.05.2015г., както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 154.05 лв., разноски за производството, изчислени съразмерно на уважената част от исковете и по компенсация, като е отхвърлен иска по чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 67.52 лв. до пълния предявен размер от 76.79 лв. и за периода от 17.09.2014г. до 11.10.2014г..

            Постъпила е въззивна жалба от ответника - "Д. Г.Н." ООД, с която се обжалва решение №14989 от 29.09.2016г., постановено по гр.дело №41681/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119-ти състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.327 от ТЗ вр.99 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части, като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са налице доказателства по делото, че ответникът е уведомен за извършената цесия от 29.09.2014г., на основание на която ищецът се легитимира като кредитор по отношение на ответника за процесното вземане, обективирано във фактура №16420/11.09.2014г., издадена на основание сключен договор от 30.06.2010г. за покупка на стоки между ответника и третото лице- помагач. Твърди се, че в приложеното по делото уведомление от предишния кредитор "Б.-С." ЕООД е посочен договор за цесия от 25.09.2014г., а не договор за цесия от 29.09.2014г.. Поддържа се още, че уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД не е надлежно връчено на представляващия на "Д. Г.Н." ООД доколкото липсват доказателствата, че лицето, на което е връчено, е служител на дружеството. Излага се още, че в Общи условия към сключения договор от 30.06.2010г. за покупка на стоки между ответника и третото лице -помагач се съдържа изрична клауза – т.7 от Раздел IV /"Плащания"/, в която е регламентирано, че продавачът не може да прехвърля на трети лица чрез цесия или по някакъв друг начин, нито да прихваща вземанията си към купувача, произтичащи от договора за покупка на стоки. Твърди се още, че след като е уговорена клауза за непрехвърляемост на вземането, произтичащо от сключения договор от 30.06.2010г. за покупка на стоки между ответника и третото лице –помагач, то тогава сключеният договор за цесия от 29.09.2014г., с който третото лице –помагач е прехвърлил процесното вземане на ищеца, не е противопоставим на "Д.Г.Н." ООД и съответно ищецът не се легитимира като кредитор на това вземане. В тази връзка се поддържа, че ищецът не е активно легитимиран да предяви по исков ред вземанията си към ответника. Излага се още, че първоинстанционният съд не е взел предвид наведения довод, че е извършено с протокол за прихващане №99512/03.10.2014г. прихващане от "Д.Г.Н." ООД на негово вземане от "Б.-С." ЕООД на 03.10.2014г. /преди датата на получаване на уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД/, като от вземането по фактура №16420/11.09.2014г. е прихваната сумата от 274.60 лв., предвид на което размерът на задължението по посочената фактура се редуцира от 1073.62 лв. на 799.02 лв.. Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени и в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове с правно основание чл.327 от ТЗ вр.99 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

            Въззиваемата страна - "Б." ЕООД, депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че обжалваното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. Изложени са аргументи, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на въззивника. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

         Трето лице – помагач - "Б.-С." ЕООД не депозира писмен отговор и не взема становище по подадената въззивна жалба.

            Предявени са от "Б." ЕООД срещу "Д.Г.Н." ООД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.327 от ТЗ вр.99 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

         С оглед петитума на подадената въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен изцяло предявения иск с правно основание чл.327 от ТЗ вр.99 ЗЗД и в частта, в която е частично уважен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Съдебното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

  Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.327 от ТЗ вр.99 ЗЗД и за частична основателност на предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения иск с правно основание чл.327 от ТЗ вр.99 ЗЗД и за частична основателност на предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В конкретната хипотеза спорен е въпросът относно валидността на уговорката в Общи условия към сключения договор от 30.06.2010г. за покупка на стоки между ответника и третото лице –помагач, представляваща изрична клауза – т.7 от Раздел IV /"Плащания"/, в която е регламентирано, че продавачът не може да прехвърля на трети лица чрез цесия или по някакъв друг начин, нито да прихваща вземанията си към купувача, произтичащи от договора за покупка на стоки. В случая въззивният съд счита, че уговорена клауза за непрехвърляемост на вземането, произтичащо от сключения договор от 30.06.2010г. за покупка на стоки между ответника и третото лице –помагач, не води до недействителност на извършената цесия от 29.09.2014г.. Съгласно общата уредба на чл.99, ал.1 от ЗЗД прехвърлянето на вземане е допустимо във всички случаи, освен ако естеството на вземането, законът и договорът повеляват противното. Следователно вземанията по принцип са прехвърлими. Непрехвърлимостта, тъй като е изключение, изисква правно защитим интерес. В случая такъв интерес не се обосновава от ответника – въззивник в настоящото производство. Забраната за прехвърляне принципно би могла да е в интерес на длъжника по цесията, който иска да се осигури срещу лошо плащане - например, ако пропусне да се съобрази с уведомлението за цесията. В случая, обаче подобен риск не е налице. Ответното дружество - длъжник по цесията не се позовава на плащане извършено на цедента преди съобщаването за цесията. От друга страна в правната доктрина се приема, че забраната за цесия има относително действие и не може да бъде противопоставяне на трети лица по арг. от чл.21, ал.1 от ЗЗД. Такава цесия е действителна, но цедентът отговаря пред длъжника (виж в този смисъл К., А., Облигационно право Обща част, изд. Сиби 2002г., стр. 434., както и Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение. Книга втора. Кожухаров, А. изд. Сиби, 1992г., стр.51.).

Така доколкото въззивникът-ответник не сочи правно оправдан интерес от забраната за цесия, то следва да се приеме, че посочената договореност е непротивопоставима на цедента. Следователно се налага извода, че извършената с договора за прехвърляне на вземания от 29.09.2014г. цесия е действителна, породила е целеният ефект, поради което легитимира ищецът - цедент като титуляр на спорното материално право.

На следващо място неоснователен се явява и доводът на въззивника-ответник, че не е надлежно уведомен за извършената цесия по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД. Правилно първоинстанционният съд е приел, че с уведомление от 01.10.2014г. "Б.-С." ЕООД уведомява  "Д.Г.Н." ООД за извършеното прехвърляне на вземанията по фактура №16420/11.09.2014г., фактура №16453/18.09.2014г. и фактура №16483/25.09.2014г., като уведомлението е изпратено до адреса на управление на ответното дружество с товарителница №005893/06.10.2014г. на  „Е.П.К.“ ООД, която е оформена като получена на 07.10.2014г. от лице с ръкописни инициали „А.“. Неоснователен е доводът, че да се счита за валидно получено уведомлението следва да е получено от законен представител на търговското дружество. В случая от значение е факта, че уведомлението е изпратено до адреса на управление на ответното дружество, както и следва да се отчете обстоятелството, че по делото е прието като неоспорено доказателство писмо изх.№ВХ0243168/08.10.2014г., изпратено от "Д.Г.Н." ООД до третото лице помагач - "Б.-С." ЕООД, в което се съдържа извънсъдебно признание на неизгодния за ответника факт на узнаване на цесия и на извършеното уведомяване.

Не може да бъде споделено и възражението на въззивника-ответник, че с уведомление получено на 07.10.2014г. му е съобщена друга цесия, сключена на 25.09.2014г., а не договор за цесия от 29.09.2014г., на основание на който ищецът се легитимира като кредитор на вземане по фактура №16420/11.09.2014г.. Изложените от първоинстанционният съд аргументи в тази насока са правилни и настоящият състав напълно споделя. Само за пълнота следва да се отбележи и факта, че в полученото от длъжника уведомление, изпратено с товарителница №005893/06.10.2014г. на  „Е.П.К.“ ООД, оформена като получена на 07.10.2014г., изрично е индивидуализирано процесното вземане – посочен е № и дата на издаване на процесната фактура, както и неговият размер, което кореспондира изцяло с предмета на договора за цесия от 29.09.2014г.. По тези съображения въззивният съд счита, че с полученото от длъжника уведомление на 07.10.2014г. му е било надлежно съобщено за извършената цесия, с която е било цедирано на ищеца процесното вземане, обективирано във фактура №16420/11.09.2014г., издадена на основание сключен договор от 30.06.2010г. за покупка на стоки между ответника и третото лице помагач.

С оглед на горните аргументи въззивният съд счита, че предявеният иск е основателен и доказан, поради факта, че по делото е установено по несъмнен начин, че ищецът-въззиваем - "Б." ЕООД е придобил валидно изискуемо вземане от "Б.-С." ЕООД в размер на 1073.62 лв., което е дължимо от ответника-въззивник - "Д.Г.Н." ООД по договор от 30.06.2010г. за покупка на стоки между ответника и третото лице помагач. В хода на производството по делото пред първата инстанция при доказателствена тежест за въззивника не са ангажирани доказателства за погасяване на задължението за заплащане на процесната сума. Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че е извършено с протокол за прихващане №99512/03.10.2014г. прихващане от "Д.Г.Н." ООД на негово вземане от "Б.-С." ЕООД на 03.10.2014г. /преди датата на получаване на уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД/, като от вземането по фактура №16420/11.09.2014г. е прихваната сумата от 274.60 лв., предвид на което размерът на задължението по посочената фактура се редуцира от 1073.62 лв. на 799.02 лв.. Представеният по делото протокол за прихващане №99512/03.10.2014г. не е подписан от предишния кредитор - "Б.-С." ЕООД, поради което не може да се приеме, че е налице валидно извършено прихващане с част от дължимата сума по процесната фактура. Последиците от извънсъдебното прихващане не настъпват по право, а представляват действие на едностранно изявление на длъжника, отправено до другата страна, за която следва да са налице данни, че е уведомена за изявлението на длъжника, за което в случая по делото няма ангажирани доказателства. На следващо място относно твърдението на въззивника, че е погасил задължението си чрез плащането от 15.10.2014г., въззивният съд счита за неоснователно доколкото това плащане е извършено към стария кредитор  - "Б.-С." ЕООД, след уведомлението за извършената цесия, поради което не може да се приеме, че е настъпил  целеният с него ефект на погасяване на задължението по процесната фактура. 

С оглед на горните аргументи настоящият състав счита, че по делото са доказани основанията в закона за ангажирането на договорната отговорност на въззивника - ответник - "Д.Г.Н." ООД". Първоинстанционният съд е достигнал до същия правен извод, който е законосъобразен, постановен при правилно приложение на закона и събраните по делото доказателства.

Относно частичното уважаване на акцесорната претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД, във въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебния акт в тази част и доколкото съдът е обвързан само с доводите във въззивната жалба по аргумент на чл.269 от ГПК препраща към мотивите на СРС, които счита за обосновани при съвкупен анализ на събраните доказателства и правилно приложение на материалния закон.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода от правния спор право на разноски има въззиваемата страна, но поради липса на доказателства за реално сторени такива, съдът не следва да присъжда такива.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав                                      

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №14989 от 29.09.2016г., постановено по гр.дело №41681/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119-ти състав, в обжалваните части.

 РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:               

 

 

                                      ЧЛЕНОВЕ: 1./                

 

 

                                                          2./