РЕШЕНИЕ
№ 20
гр. Пловдив, 07.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, ГО, V- ти въззивен
състав в открито
съдебно заседание на девети декември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя
Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно
гражданско дело № 2454 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 14068 /27.02.2019г.
от А.И.А., действащ чрез адв. С.Х. против Решение № 526 от 08.02.2019 г.,
постановено по гр.д. № 12893/2018 г. по описа на РС – Пловдив, I -ви граждански състав, в частта му с
която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Т.Е.С. иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца
разликата над сумата от 21 083, 29 лв. до пълния предявен размер от 23 000
лв., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 16649/2016 г. на Районен съд – Пловдив.
По същество жалбата съдържа оплакване за
неправилност на атакуваното решение в отхвърлителната му част. Моли се
осъществяване на самостоятелна преценка на доказателствата от въззивната
инстанция, като обжалваното решение да бъде отменено в атакуваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият, Т.Е.С.,
действащ чрез пълномощника си адв. Г.Д., представя отговор, с който счита
жалбата за неоснователна. Изразява становище за правилност и законосъобразност
на атакуваната от ищеца част на първоинстанционното решение. Моли решението да
бъде потвърдено в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение в частта
му, с която предявеният от А.И.А. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен за сумата
в размер от 21 083, 29 лв., представляваща вземане по договор за паричен
заем от 15.12.2010 г., е обжалвано и от ответника Т.Е.С. с въззивна жалба вх. №
25452/16.04.2019 г. В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението,
поради незаконосъобразен отказ на съда да приложи института на погасителната
давност досежно заявените за установяване вземания, възражение, за което се
твърди, че било своевременно въведено в хода на първоинстанционното
производство. Формулирано е искане решението да бъде отменено в обжалваната
част, като бъде постановено ново, с което исковите претенции да бъдат
отхвърлени изцяло. Претендират се разноски за производството пред въззивната
инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от А.А., действащ чрез адв. С.Х. – пълномощник, в който се
изразява становище за неоснователност на същата, като счита обжалваното решение
на първоинстанционния съд в тази му част за правилно, обосновано и законосъобразно.
По делото е постъпила и частна жалба вх. № 53097/
14.08.2019 г. от Т.С., действащ чрез пълномощника си адв. Д. против определение
№ 7041 от 25.06.2019 г., постановено по гр. дело № 12893 / 2018 г. по описа на РС- Пловдив, I граждански
състав, с което е оставено без уважение искането на Т.С. - ответник в
първоинстанционното производство за изменение на решението на районния съд в
частта за разноските. Моли се атакуваното определение да бъде отменено и да
бъде постановено ново, с което да се уважи искането за изменение на решението в
частта за разноските. Претендират се и разноски за настоящото производство.
Не е постъпил отговор на частната жалба от насрещната
страна по нея.
Настоящият въззивен състав намира, че въззивните жалби
са подадени срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, в предвидените от
закона преклузивни срокове, от легитимирани страни чрез надлежно упълномощени
представители, поради което се явяват процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
За да се произнесе, съдът приема от
фактическа и правна страна следното:
От приложеното ч. гр. дело № 16649 по
описа за 2016 г. на РС- Пловдив е видно, че същото е образувано по подадено
заявление от А.И.А. ЕГН ********** за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК против Т.Е.С., ЕГН ********** за сумата от 23 000 лева, ведно със законната
лихва върху главницата от завеждане на искането – датата на заявлението за
издаване на заповед по чл. 417 ГПК /01.12.2016 г./ до изплащане на вземането.Със
заявлението е претендирано и присъждането на държавна такса в тежест на
длъжника. Посочено е, че документа, от който произтича вземането е Нотариално
заверен договор за заем от 15.12.2010 г. Като приложение към заявлението е
представен в оригинал и в заверено копие Договор
за заем на парични средства от 15.12.2010 г. с рег. № 2801 по описа на Нотариус *****
Пловдивски районен съд, приемайки, че
са налице предпоставките за уважаване на заявлението е издал Заповед № 9495 от 02.12.2016
г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК за
претендираната сума в размер на 23 000 лева, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 01.12.2016 г. до окончателното ѝ заплащане.
Издаден е и изпълнителен лист № 11588/05.12.2016 г.
С определение
от 09.12.2016 г., заповедният съд
е допълнил Заповед № 9495 от 02.12.2016 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК като е разпоредил длъжникът Т.С. да
заплати на кредитора А.А. сумата от 460 лева, представляващи разноски за
заплащане на държавна такса за заповедното производство. За посочената сума бил
издаден изпълнителен лист № 11885/ 12.12.2016 г.
В срока по чл. 414 ГПК постъпило от длъжника
възражение срещу така издадената заповед, поради което на основание чл. 415,
ал. 1 ГПК съдът указал на заявителя
необходимостта да предяви иск за установяване на вземането си.
Видно от подадената в срок искова молба
от А.А.,*** бил сезиран с иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата посочена в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като
обстоятелство от което произтича вземането на ищеца е посочен Договор за
заем от 15.12.2010г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 528/ 15.12.2010
г. на Нотариус ********. Като
писмено доказателство към исковата молба е приложено заверено копие на Договор
за заем на парични средства от 15.12.2010 г. с рег. № 2801
по описа на Нотариус ****
Настоящият въззивен състав, в хода на извършената от
него служебна проверка констатира, че вземането, описано в заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение е идентифицирано по размер по същия начин и
в депозираната в срока по чл. 415 ГПК искова молба пред РС- Пловдив, като е
налице несъответствие в идентификацията на основанието. Вижда се, че в
издадената от РС- Пловдив Заповед № 9495 от 02.12.2016 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК като обстоятелство от
което произтичат процесните суми е посочен Договор
за заем с нотариална заверка на подписите с рег. № 528/ 15.12.2010г., което
е в явно противоречие с правната идентификация на вземането, извършена от молителя
в заявлението по чл. 417 ГПК, предвид представеният като приложение Договор за
заем на парични средства с рег. № 2801/15.12.2010 г. по описа на Нотариус с
рег. №*** на НК. От изложеното следва,
че е налице очевидна фактическа грешка в
издадената заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 16649 /2016 г. по описа
на РС- Пловдив, която районният съд,
в хода на извършената от него проверка по допустимост на иска е следвало да констатира и да спре
производството по делото на основание чл. 229 т. 4 ГПК до провеждане на
процедура по реда на чл. 247 ГПК, която съгласно т. 7 от ТР № 4/ 18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС намира приложение в заповедното
производство, като преценката за наличието или липсата на очевидна фактическа
грешка е на заповедния съд. Доколкото към момента на подаване на исковата молба
с оглед изискванията на чл. 127 ГПК и на правото на защита на ответника срещу
иска, не е налице нарочен акт от заповедния съд по отношение основателността за
наличието на очевидна фактическа грешка, то районният съд е следвало да
съобрази преюдициалността на поправката спрямо исковото производство и да спре
последното. След завършването на процедурата по чл. 247 ГПК е следвало да се
провери редовността на исковата молба, доколкото в същата като основание е
посочен договор с рег. № 528/ 15.12.2010 г., а същевременно като приложение –
писмено доказателство е представено заверено копие на договор с рег. №
2801/15.12.2010 г. Едва след извършване на посоченото, евентуално след
отстраняване на нередовността на исковата молба, районният съд е следвало да се
произнесе по установителния иск за съществуване на вземането, посочено в
заявлението по чл. 417 ГПК.
В допълнение към гореизложеното следва да се има
предвид, че искът по чл. 422 ГПК е специален установителен иск, който цели
установяване на едно вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. Затова
същия е неразривно свързан с проведеното преди това заповедно производство, за
което говори и обстоятелството, че иска се счита предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предвид горното
и с оглед обвързаността на материализираното в заповедта и издаденият въз
основа на нея изпълнителен лист, респективно в исковата молба и впоследствие в
решението по чл.422 ГПК се достига до извод за преюдициалност на производството
по поправка на очевидна фактическа грешка на заповедта.
С атакуваното решение районният съд се е произнесъл по
отношение на вземане, което е правно и фактически неопределяемо, поради
което обжалвания съдебен акт следва да
бъде обезсилен, а делото да се върне на друг състав на РС- Пловдив за
произнасяне по предявения иск съобразно гореизложеното.
В аспект на горното на обезсилване подлежи и
определение № 7041 от 25.06.2019 г., постановено по гр. дело № 12893 / 2018 г. по описа на РС- Пловдив, I граждански
състав, с което предходната съдебна инстанция е разгледала искането на Т.С. -
ответник в първоинстанционното производство за изменение на решението на
районния съд в частта за разноските.
Предвид крайния изход на производството по отношение
на жалбоподателя, настоящият състав не дължи произнасяне по въпроса за разноските,
като по отношение на дължимостта им следва да се произнесе съдът, който
разглежда иска по същество.
Воден от горното съдът,
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение №
526 от 08.02.2019 г., постановено по гр.дело № 12893/2018 г. по описа на РС –
Пловдив, I -ви граждански състав.
ОБЕЗСИЛВА Определение
№ 7041 от 25.06.2019 г., постановено по гр. дело № 12893 / 2018 г. по описа на РС- Пловдив, I граждански
състав
ВРЪЩА делото на друг състав на РС-
Пловдив за произнасяне по предявения иск, при съобразяване на задължителните
указания, дадени в мотивната част на настоящото решение.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.