№ 477
гр. София, 28.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-6, в публично заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Елена Радева
при участието на секретаря Константина Д. Рядкова
като разгледа докладваното от Елена Радева Търговско дело №
20241100901703 по описа за 2024 година
Производство по чл.237 ГПК.
В исковата си молба ищецът „БИЛКОВА БОРСА“ ЕООД, ЕИК
*********, със съдебен адрес гр.Пловдив, ул.“Мали Богдан“№9, чрез адв. Л.
К., твърди, че между него и ответника „ИРА-ЕКО“ ООД, ЕИК *********, е
сключен договор за продажба на 21 577 кг био шипка. Договорът е
обективиран във фактура №**********/14.12.2021г., която носи подпис на
ответника. Общата цена на стоката е 111 337,32лв. с ДДС. Липсата на
плащане от страна на ответника на цената на стоката е довела до сключване на
споразумение, с което дълъг е разсрочен. Това споразумение съдържа
признание на ответника на вземането на ищеца и поето задължение да се
плати цената на три вноски от по 37 122лв. с три дати на падеж, а именно – на
31.12.2023г.; на 31.01.2023 г. и на 01.03.2024г.
Ищецът твърди, че и уговорката за разсрочено плащане не е довела до
изпълнение на дълга, макар последният да не се оспорва. Моли съда, след като
установи изложеното, да постанови решение, с което осъди ответника да му
заплати продажната цена, ведно със законната лихва.
Претендира разноските по делото.
В срока за отговор ответникът признава претенцията.
Заявява, че върху вземанията му е наложен запор – веднъж по това дело,
втори път – от страна на приходната администрация.Моли съда да постанови
решение при признание на иска.
В проведеното на осемнадесети март тази година открито съдебно
заседание ищецът е поискал изрично от съда да постанови решение по чл.327
ГПК и да не осъществява съдебно дирене, като претендира разноските по
делото.
1
По искането за присъждане на разноски, което ищецът е сторил,
ответникът оспорва да са налице основанията то да бъде уважено, като
твърди, че признанието на иска изключва възможността ищецът да иска
присъждане на разноски; позовава се на твърдяната от нето обективна
невъзможност да престира, поради наложените запори. В условие на
евентуалност моли съда да намали претендираните разноски, поради това, че
делото не се отличава с правна или фактическа сложност. В писмената защита
се позовава на нормата на чл.78, ал.2 ГПК. Излага подробно аргументи във
връзка със стореното възражение за прекомерност на разноските на ищеца, в
контекст на нормата на чл.78, ал.5 ГПК и практиката на СЕС.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупността им, намери за установено следното:
При така развилата се процесуална връзка съдът приема следното от
правна страна:
С оглед изразената позиция на ответника, представляваща признание на
претенцията по основание и размер, както и искането на ищеца, съдът да
постанови решение при условието на чл.237 ГПК, то съдът не дължи
мотивиране на своя акт.От становищата на страните в производството, съдът е
обвързан да постанови решение, с което уважи осъдителната претенция на
ищеца по чл.327 ТЗ в размер на 111 337,32лв. с ДДС, ведно със законната
лихва върху нея от датата на постъпване на исковата молба в съда да
окончателното плащане на сумата.
По разноските.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждането им и е
представил списък по чл.80 ГПК който включва заплатена д.т. по делото от
4 453,49лв. 5 лв. за издадена обезпечителна заповед и адвокатски хонорар от
9 000лв.
Ответникът се позовава на чл.78, ал.2 ГПК, като твърди, че не дължи
разноски, защото не е дал повод за зазеждане на делото.
Тезата на ответника за наличие на предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК е
очевидно несъстоятелна.
Липсата на плащане от негова страна е довела до сключване на
споразумение, с което паричното му задължение е признато като дължимо и
страните по него са уговорил да бъде платено разсрочено. Това споразумение
от 01.03.2022 година е приложено към делото и то обективира признанието на
ответника за настъпила изискуемост на процесната сума. Това споразумение
съдържа и последващи уговорени падежи на дълга,който следва да се плати на
части, които към датата на подаване на исковата молба са изтекли.
Липсата на доброволно плащане е довела до единствения възможен за
ищеца начин да дири защита на своето право – да предяви иск срещу
неизправния си съдоговорител.
Ето защо съдът не приема да е налице основание според смисъла на
чл.78, ал.2 ГПК ответникът да бъде освободен от отговорността за разноски.
По възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
2
Възражението е направено глобално в проведено открито съдебно
заседание и пунктуално мотивирано в писмената защита на ответника.
Същото се явява допустимо.
По неговата основателност.
Съобразно нормата на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. на ВАС при
интерес от 100 000 лв. до 500 000 лв. Минималният размер на адвокатското
възнаграждение е 8650 лв. плюс 4 % за горницата над 100 000 лв. В настоящия
случай уговореното и платено такова е от 9 000лв., т.е. в размер, посочен като
минимален от законодателя.
Действително делото не се отличава с фактическа и правна сложност.
Действително е налице произнасяне от страна на СЕС, което освобождава
съда от задължението да съобразява минималните размери на адвокатските
възнаграждение, обосновано от съда по дело C‑438/22, известно на цялата
юридическа общност и задължително за националните съдилища.
Съобразявайки постановено решение по дело C‑438/22 от
25.01.2024година и съдебната практика на ВКС, постановена след него
настоящият състав приема, че следва да изхожда от следните критерии при
преценка на възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като
прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, но без да
създава „изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес“, за да не представлява
нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в
какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
С цитираното решение съдът на ЕС приема, че член 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; че
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и че член 101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
3
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Преценявайки тези мотиви, както и мотивите, които са обосновали извод
на състава на ВКС по т.д. № 1908 по описа за 2022 г., ТК, първо т.о., съдът
приема, че въз основа на очертаните с тези актове ориентири, преценявайки
конкретиката по настоящия спор, възражението за прекомерност се явява
неоснователно.
Това е така, тъй като необходимостта от провеждане на настоящето
производство е наложена от поведението на ответника, което е наложило
провеждане на съдебен процес, за да може ищецът да получи защита на
правото, което ответникът принципно не оспорва, но отказва да изпълни
задължението си, с което поведение практически отрича вземането на ищеца.
Независимо от продължилото значителен период от време противоправно
по същината си поведение – липса на плащане на уговорената цена, а то е
такова, защото представлява неизпълнение на поето с договора задължение, за
да се освободи, респ. намали неблагоприятните последици от него,
включително и тези, които касаят исковия процес, ответникът формално се
позовава на нормата на чл.78, ал.5 ГПК.
За да се приложи решението на СЕС следва да се установи, че
уговореното и платено адвокатско възнаграждение не нарушава
конкуренцията, каквато забрана съдържа цитираната норма от ДФЕС, нито с
нея се преследват нелегитимни цели; уговореното и платена адвокатско
възнаграждение отговаря на сложността на казуса и поради това не е налице
основание съдът да го намали.
Ето защо приема, че макар и допустимо възражението на ответника се
явява неоснователно.
По размера на разноските.
Тези, които са дължими и свързани с делото са заплатена д.т. от
4 453,49лв. и заплатеното адвокатско възнаграждение от 9 000лв. или общо
сумата от 13 453,49лв. Заплатената сума от 5лв. не е включена в действащата
Тарифа за д.т., които се събират от съдилищата по ГПК, поради което не
следва да се присъжда на ищеца.
При изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.327 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, „ИРА - ЕКО“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
„Лозенец“, ул.“Свети Наум“№7, ап.21 да заплати на „БИЛКОВА БОРСА“
4
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
„Възраждане“, ул.“Пиротска“№76, сумата от 111 337,32лв. /сто и единадесет
хиляди триста тридесет и седем лева и тридесет и две стотинки/,
представляваща цена на закупена от ответника от ищеца стока - био шипка, за
която ищецът е издал фактура №**********/14.12.2021година, ведно със
законната лихва върху тази сума, начиная от 16.08.2024 година до
окончателното и заплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „ИРА - ЕКО“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Лозенец“,
ул.“Свети Наум“№7, ап.21 да заплати на „БИЛКОВА БОРСА“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
„Възраждане“, ул.“Пиротска“№76, разноски по водене на делото в размер на
13 453,49лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните, на посочените от тях адреси – за ищеца в исковата молба, а за
ответника в депозираните под вх.№37336/26.03.2025 година писмени бележки
по делото.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
5