Р Е Ш Е Н И
Е
№……....………./……....……….2021г.
гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав, в
открито съдебно заседание, проведено на десети
март, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл. с. ЛАЗАР
ВАСИЛЕВ
при секретар Анна
Харбова
като разгледа докладваното от младши съдия Л. Василев
въззивно гражданско дело
№ 1006 по описа за 2019 година на ОС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по въззивна жалба с вх. 2119/15.04.2019г. от А.И.И. и Г.К.А., действащи чрез адвокат Х.Г., срещу Решение № 81/03.04.2019г. по гр.д. № 962/2018г. на РС-П., с което е
прието за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на А.И.И. с ЕГН **********
и Г.К.А. с ЕГН **********, че А.А.И. с
ЕГН **********, е собственик на следните недвижими имоти: ДВОРНО място
цялото с площ 1 680 кв.м., находящо се в село Ч., Община П., област Варна,
съставляващо урегулиран поземлен имот III - 2 от квартал 28, ведно с
построените в него имот - ЖИЛИЩНА СГРАДА на два етажа, със застроена площ от
140 кв.м и второстепенна постройка, със застроена площ от 20 кв.м., при граници
и съседи: улица, поземлени имоти: II-1,VII - общински и V-2, както и в частта, в която А.И.И. и Г.К.А.
са осъдени да предадат на А.А.И. владението върху гореописаното дворно
място и частта от ЖИЛИЩНА СГРАДА на два етажа, със застроена площ от 140 кв.м,
построена в него, неправомерно ползвана от тях, както и второстепенна
постройка, със застроена площ от 20 кв.м., построена в дворното място.
Във
въззивната жалба се твърди, че решението на РС-П. е неправилно,
незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, които са довели до неправилно приложение на
материалния закон. Оспорват се изводите на районния съд, че Л.Б.А.е станала
едноличен собственик на имота, въз основа на давностно владение, като се
посочва, че не са събрани убедителни доказателства в полза на това, че
праводателката на А.А.И. е превърнала с едностранни действия държането на
чуждите идеални части от съсобствения имот във владение, което да е било явно,
непрекъснато и необезпокоявано. Излагат се подробни съображения в подкрепа на
тези твърдения. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне
на претенциите.
В срока по
чл. 263 от ГПК не е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна.
В хода на производството пред
въззивната инстанция въззиникът А.И.И. е починал, поради което на основание чл.
227 от ГПК същият е бил заменен от неговия наследник А.А.И. с ЕГН **********, с адрес ***, действащ чрез законния си
представител Г.К.А..
На проведеното открито съдебно заседание
въззивниците, редовно призовани, не се явяват и не се представляват.
Въззиваемият А.А.И.,
редовно призован, не се явява, но чрез нарочна молба, депозирана по делото
сочи, че въззивната жалба е подадена формално и моли същата да бъде оставена
без уважение.
Контролиращата
страна ДСП - гр. П., редовно призована, не изразява становище по същество.
Съдът, като взе предвид направените в жалбата
оплаквания и възраженията на въззиваемия, и съобразно правомощията си по чл.
269 от ГПК, констатира следното:
Производството по делото е образувано по ревандикационен иск от А.А.И., предявен срещу А.И.И. и Г.К.А., за приемане за
установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на недвижим
имот, находящ се в с. Ч., община П., представляващ ДВОРНО място, цялото с площ
1 680 кв. м., находящо се в село Ч., Община П., област Варна, съставлаващо
урегулиран поземлен имот III - 2 от квартал 28 /двадесет и осем/, ведно с
построените в процесният имот - ЖИЛИЩНА СГРАДА на два етажа, със застроена площ
от 140 кв. м и второстепенна постройка, със застроена площ от 20 кв. м., при
граници и съседи: улица, поземлени имоти: II-1, VII - общински и V-2 и за
осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху втори жилищен
етаж от сградата.
Ищецът твърди, че е придобил собствеността върху процесния имот по силата
на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и
издръжка, обективиран в нотариален акт № 160. том IV. per. № 3480, дело 718 от
2017 г., вписан в СВ гр. П. с вх. рег. № 3936/16.10.2017 г. Сочи, че на втори
жилищен етаж от къщата са се настанили без правно основание ответниците. От
месец ноември 2017 г. ищецът ги поканил да напуснат имота, но те не го сторили.
А.И. подавал сигнали затова в полицията и жалба в прокуратурата, като
преписката приключила с отказ за образуване на досъдебно производство. Ищецът
твърди, че ответниците са пречили на баба му Л.Б.А., която живеела в имота и за
която ищецът се грижи въз основа на горепосочения договор за издръжка и
гледане, съгласно който прехвърлителката си е запазила правото на пожизнено
ползване на имота.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответниците
излагат съображения, че искът е допустим, но неоснователен. Твърдят, че ищецът
не е станал собственик на процесните имоти, тъй като неговата праводателка не е
била техен единствен собственик. Твърди се, че Л.Б.А.се легитимира като
изключителен собственик на процесния имот, придобит по давностно владение с нотариален
акт № 102, Tом IV, рег. № 3262, н. д. № 664/2017 г. на нотариус Зоя Аврамова с
рег. № ЗЗЗ на Нотариалната камара, с район на действие-РС-П.. Дворното място
било закупено от Л.Б.А.и покойния ѝ съпруг И.М./починал на ***/ в периода
1970 г. -1972 г. през време на брака им в режим на СИО, като в впоследствие
двамата построили и жилищната сграда.
След смъртта на наследодателя И. през 1994 г., в процесния имот останали да
живеят Л.А.и синът ѝ Б.И., които обитавали първия жилищен етаж, а двамата
ответници, заедно с малолетния си син, останали да живеят на втория жилищен
етаж. Л.А.не демонстрирала никакви действия, от които да се разбирало, че тя е
завладяла целия съсобствен имот, както и че отрича собствеността на останалите
съсобственици. Поради напредналата възраст и влошеното здравословно състояние
на А., ответниците полагали основните грижи за поддържането на имота, заплащали
консумативите за ползването му, а в периода след 2012 г. с нейно знание и без
противопоставянето ѝ построили в същия и масивни стопански постройки.
Ответниците твърдят, че А.не е придобила в изключителна собственост
процесният недвижим имот въз основа на упражнявано давностно владение в предвидения
в разпоредбата на чл. 79 от ЗС 10 годишен срок и не би могла еднолично да се
разпорежда с него. Предвид това считат, че не е налице първата предпоставка за
уважаване на предявения иск, а именно имотът да е собственост на ищеца. В
заключение молят исковата молба да бъде оставена без уважение.
Настоящият
съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело
доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Между страните не се спори, че ответниците владеят втори жилищен етаж от
процесната жилищна сграда.
От нотариален акт № 102, том ІV, рег. № 3262, дело № 664/27.09.2017 г. е
видно, че Л.Б.А.е призната за собственик на процесния недвижим имот въз основа
на давностно владение.
От Нотариален акт № 160, том ІV, рег. № 3480, дело № 718/2017 г. на
нотариус Зоя Аврамова, с район на действие РС-П., се установява, че ищецът А.А.И.
е придобил собствеността върху процесния имот въз основа на покупко-продажба,
съгласно който е поел задължението за гледане и издръжка на праводателката Л.Б.А.,
до настъпване на нейната смърт. Видно от договора, продавачката си е запазила
пожизнено правото на ползване върху целия имот.
От писмен Договор от 07.11.1971 г. се установява, че между продавачите Й.М.З.и
съпругата му В.П.З.от една страна и И.И.Е.и Л.Б.Е.от друга, е сключен договор
за покупко-продажба на двор с площ 1,5 дка., ведно с построената в него къща, находящи
се в с. Ч..
От Удостоверение за наследници с изх. № 018/22.10.2018 г., изд. от кметството
на село Ч. се установява, че И.И.М.е починал на *** и е оставил следните
наследници по закон: Л.Б.А.– съпруга; и синове Себайтин И.И., Б.И.И. и А.И.И..
От удостоверение за идентичност на лице с различни имена се установява, че И.И.М.и
И.И. М.са имена на едно и също лице.
От приходна квитанция от 07.03.2018
г. е видно, че дължимият данък за процесния имот, за периода 02.07.2018 г. –
31.10.2018 г., е заплатен от ответника И..
Видно от представените по делото фискални бонове за заплатени режийни
разходи за ток и вода в процесния имот, задълженията към водоснабдителното и
електроразпределителното дружество за периода от 28.02.2006 г. до 20.09.2017 г.,
са заплатени от ответника. Обстоятелството, че А.И.И. е заплащал сумите за
електроенергия от 2006г. до 20.03.2019г. е отделено като безспорно между
страните в проведеното по делото открито съдебно заседание.
За установяване на твърдените от страните обстоятелства са били допусната
гласни доказателства, като са били разпитани по двама свидетели за всяка от
страните.
В полза на ищцата по делото са разпитани свидетелите С.И.И. и Е.К.М..
В показанията си свидетелят С.М.– брат на ответника и чичо на ищеца, сочи,
че Л.А.е закупила къщата през 1971г., а от 2017г. се е снабдила с нотариален
акт. Съпругът ѝ посещавал от време на време имота, защото страдал от
задух, като през 1994г. починал. Свидетелят сочи, че ответникът живее в имота
от 3-4 години, като през това време по уговорка с Л.А.е заплащал тока и водата,
в замяна на това да живее в къщата. С.И. сочи, че не живее в процесната къща от
29 години, като не е ходил в имота от 4 години, но живее в същото село.
В показанията си свидетелката Е.М.–
племенница на Л.А.сочи, че познава Л.от почти 40 години. Първоначално леля
ѝ живеела сама в къщата, а впоследствие там се преместил и А.И.. А. и Л.не
били в добри отношения. Свидетелката заявява, че А.е допуснала сина си А.И.И. и
жена му да живеят в къщата под наем, с уговорката те да заплащат тока и водата.
Тези отношения се развивали между майката и сина в продължение на 4-5 години.
Свидетелката заявява, че живее в селото и се вижда с Л.често. Сочи, че
ответникът е работел в село К.и е идвал в село Ч. на 15 дни, а съпругата му е
детето им живеели в къщата от 10 години.
В полза на ответниците са били допуснати до разпит свидетелите Н.М.А. и Б.Р.М..
Свидетелката Нели А. – майка на Г.А. ***. Сочи, че дъщеря ѝ е омъжена
от 2004г. и оттогава живее със семейството си там. Ответникът А.И. ***, а Галя
и синът им живеели в дома на Л.. Заявява, че тока и водата са били заплащани от
дъщеря ѝ, като отново тя и съпругът ѝ са обработвали двора.
Ответникът А.И. построил телчарник зад къщата, като продължава да строи, защото
баба Л.не му е казвала да не строи.
В показанията си свидетелката Б.М.сочи, че живее в Село Ч. и познава баба Л..
Заявява, че Л.и съпруга ѝ закупили къщата през 70-те години. След като
дядото починал, в имота останали да живеят бабата, А. и средният брат. А.
работел извън селото, но пак си живеел в къщата, като основно той се грижел за
двора и къщата. Преди няколко години започнал да гледа телета, като скоро
започнал отново да строи в двора. Помещението, в което гледал животните, било
дървено, а това което в момента строи, към момента е само конструкция.
При така
установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на
иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и допустимо в
обжалваната част.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени
в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на
императивни правни норми.
Предявеният от
ищеца иск е ревандикационен такъв по смисъла на чл. 108 от Закон за
собствеността, който предвижда, че собственикът може да иска своята вещ от
всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Именно
такива са твърденията на ищцата, релевирани в исковата молба, инициирала
съдебното производство. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената
тежест в процеса, отнесени към правния спор по делото, в тежест на ищеца е било
да докаже, че е собственик на процесния недвижим имот, като в условията на
пълно и главно доказване да докаже твърдяното от него правно основание, на
което е придобил собствеността, както и основанието, на което праводателката му
е придобила собствеността, а именно давностно владение. По делото не е било
спорно, че ответниците живеят на втория жилищен етаж от процесната къща, поради
което доказване в този смисъл не е следвало да бъде провеждано.
Както беше
посочено по-горе, въззивният съд е ограничен в произнасянето си от посочените в
жалбата оплаквания, които в конкретния случай се свеждат до несъгласие с извода
на съда, че Л.А.е била едноличен собственик на целия процесен имот, на
основание давностно владение. Въззивниците считат, че след смъртта на И.М.-
съпруг на Л.А., имотът е станал съсобствен между нея и синовете ѝ, като
всеки е придобил част от наследството на починалия.
Нормата на чл. 18
от ЗЗД предвижда, че договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване
на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с
нотариален акт. Видно от представените писмени доказателства по делото и
по-конкретно писмен Договор от 07.11.1971 г. се установява, че продавачите Й.М.З.и
съпругата му В.П.З.от една страна и И.И.Е.и Л.Б.Е.от друга, са сключили договор
за покупко-продажба на двор с площ 1.5 дка., ведно с построената в него къща,
находящи се в с. Ч.. Така сключеният договор, макар и със заверка на подписите,
следва да бъде приравнен на предварителен, доколкото не е спазената законоустановената
нотариална форма за действителност. При това положение не би могло да се
приеме, че сключеният договор е породил целения от страните резултат, а именно
не е породил вещноправното действие по придобиване на правото на собственост от
купувачите.
По отношение на
същия договор следва да се има предвид и обстоятелството, че за купувачи на
имота са посочени И.Е.и Л.Е.. При това очевидно разминаването във фамилните
имена на купувачите и тези на лицата по делото (праводателката на ищеца и
покойният ѝ съпруг), настоящият състав на съда не би могъл с
категоричност да приеме, че договорът касае собствеността върху процесния
недвижим имот. Съмнение в това отношение внася и разминаването в площта на
имота посочен в договора – 1.5 дка. и площта на процесния имот, описана в
приетите по делото нотариални актове и скици, която възлиза на 1 680 кв.м.
В допълнение към това следва да се има предвид и обстоятелството, че в договора
от 1971г. е вписано, че в продадения недвижим имот е била построена жилищна
сграда, а в отговора на исковата молба ответниците сочат, че сградата е била
построена от купувачите И.М.и Л.Б..
Предвид
гореизложеното, настоящият състав на съда намира, че от събраните по делото
писмени доказателства не се установява обстоятелството, че починалият И.М.и
съпругата му Л.А.за станали собственици на процесния недвижим имот въз основа
на договора от 1971г. От съвкупния анализ на доказателствения материал може да
се достигне единствено до заключението, че двамата съпрузи са започнали да
владеят имота към онзи момент.
Нормата на Чл. 79
от ЗС предвижда, че правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Съгласно
разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2012 г., ОСГК, позоваването на придобивната давност не е елемент
от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално
средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към
момента на изтичане на законовия срок. В т. 3 от същото тълкувателно решение е
прието, че е възможно да бъде придобито право на собственост
на недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на
давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите
наследници в съдебен процес по спор за собственост.
Както беше
посочено по-горе, настоящият състав на съда достигна до извода, че Л.А.и И.М.са
владяли процесния имот, считано от 1971г. Видно от нотариален акт № 102, том
ІV, рег. № 3262, дело № 664/27.09.2017 г., Л.Б.А.се е позовала на давностно
владение по отношение на имота, поради което и е била призната за негов
едноличен собственик. От доказателствата по делото не се установява, приживе
покойният И.М.да се е позовавал на придобивна давност в своя полза по отношение
на имота. Предвид това, настоящият състав на съда намира, че доколкото само
праводателката на ищеца се е позовала на давност в нейна полза, то и същата се
е легитимирала като изключителен собственик на дворното място и построената в
него жилищна сграда.
От Нотариален акт
№ 160, том ІV, рег. № 3480, дело № 718/2017 г. на нотариус Зоя Аврамова, по
делото се установява и обстоятелството, че ищецът А.А.И. е придобил
собствеността върху процесния имот въз основа на договор за покупко-продажба,
съгласно който е поел задължението за гледане и издръжка на праводателката Л.Б.А.,
до настъпване на нейната смърт.
Предвид горното,
доколкото по делото се установява както правото на собственост на ищеца по
отношение на процесния имот, така и правото на собственост праводателката му,
придобито на годно правно основание, то ответниците е следвало да установят
основанието, на което претендират че държат втория етаж от къщата.
Както беше
посочено по-горе, по делото не се установява покойният И.М., преди смъртта си,
да се е позовал на давностно владение в своя полза по отношение на имота.
Поради това неговите наследници са имали тази законоустановена възможност. Те
са можели да се позоват както на собственосто си владение, така и да
присъединят владението на наследодателя си, съгласно т. 3 от ТР № 4 от
17.12.2012 г. на ВКС.
Въпреки това,
ответниците и по-конкретно А.И.И. е посочил, че правата, които противопоставя
на ищеца, се основават на наследството, което баща му е оставил. Ответникът не
твърди да е владял имота, нито се позовава на владение от страна на баща си,
към което да присъединява своето владение. Напротив, той сочи, че баща му е бил
собственик на процесния имот въз основа на Договор за покупко-продажба от
1971г., като тези твърдения и възражения са изложени в отговора на исковата
молба, след което същите са поддържани и във въззивната жалба. Нещо повече,
изрично във въззивната си жалба А.И.И. сочи, че не се позовава на давностно
владение и не твърди, да присъединява владението на баща си, а оспорва
владението на майка си Л.А., което според него е следвало да му бъде
противопоставено от последната, доколкото двамата са сънаследници, респективно
съсобственици на имота.
Както беше посочено
по-горе, настоящият състав на съда намира, че дори да се приеме, че предмет на
представения по делото писмен Договор от 07.11.1971 г. е бил процесният имот,
доколкото договорът не е сключен в изискуемата от закона форма за
действителност, то и същият не е породил правото на собственост по отношение на
купувачите. В тази връзка, възражението на ответниците, отново релевирано и във
въззивната жалба, че А.И.И. е собственик на част от процесния имот като
наследник по закон на починалия си баща И.М., е неоснователно и като такова
следва да бъде оставено без уважение.
В допълнение
следва да се има предвид, че не е следвало Л.А.да манифестира и да
противопоставя владението си ответника А.И.А.. Действително съгласно
разрешението дадено с Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, презумпцията
на чл. 69 от ЗС не е приложима когато владелец е завладял съсобствена част от
имущество на свой сънаследник, а е необходимо владелецът да е манифестирал
завладяването на частите на останалите пред тях, т.е. трябва освен да има
намерението да свои вещта и да е свел до знанието на другите наследници това
свое намерение. Тази конструкция обаче не е приложима към настоящия спор, тъй
както настоящият състав на съда намира, че единствен собственик на процесния
имот е била Л.А., която впоследствие е прехвърлила правата си на ищеца по
делото.
Предвид всичко
изложено по-горе, съдът счита, че предявеният иск с правно основание чл. 108 от
ЗС е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Поради съвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно
решение следва да бъде потвърдено.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
При този изход от
делото, въззиваемата страна има право на компенсация на сторените пред
настоящата инстанция разноски по защита срещу неоснователната жалба. Въпреки
това, доколкото разноски не са претендирани, такива не следва и да бъдат
присъдени.
Така мотивиран,
СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 81 от 03.04.2019г., постановено по гр.д. № 962/2018г. по описа на РС-Прoвадия, 2
съдебен състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.