№ 9216
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20241110167370 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, уточнена с
молба от 23.12.2024 г., на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу ответника Т. В. Л., с
която са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземанията на ищеца спрямо
ответника, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК №19063/21.06.2024 г. по ч.гр.д. № 28292/2024 г. по описа на
СРС, 76 с-в, а именно:
- 3111.50 лв., представляваща непогасена част от главница по Договор
за потребителски паричен кредит № 3094503 от 07.02.2018г., сключен между
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД и Т. В. Л., вземанията на кредитора
по който са цедирани на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 09.11.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението /13.05.2024 г./ до окончателното изплащане на вземането;
- 452.46 лв., представляваща договорна лихва за период от 21.07.2022 г.
до 21.01.2024 г.;
- 661.35 лв., представляваща мораторна лихва за период от 21.07.2022 г.
до 13.05.2024 г.
Ищецът твърди, че на 07.02.2018г. е сключен Договор за
потребителски паричен кредит № 3094503 между „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг" ЕАД и Т. В. Л., по силата на който кредиторът е предоставил на
кредитополучателя паричен кредит в размер на 8560,00лв. (осем хиляди
петстотин шестдесет лева), а кредитополучателят се е задължил да погаси
задължението си на 72 месечни анюитетни вноски, с краен срок за погасяване
- 21.01.2024г.
Сочи, че след усвояване на Кредита, кредитополучателят е погасил част
от месечните си вноски, след което е преустановил плащанията си, като остана
непогасена главница - 3111,50лв. и съответните лихви.
1
Сочи, че кредитът е станал изцяло изискуем на 21.01.2024г., когато
настъпил падежът и на последната вноска.
Твърди, че на 09.11.2023г. е сключен договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД, с ЕИК
********* и „ЕОС Матрикс" ЕООД, с ЕИК *********, по силата на който
задължението на Т. В. Л., произтичащо от Договор за потребителски паричен
кредит № 3094503 от 07.02.2018г., е прехвърлено на „Еос Матрикс" ЕООД.
Сочи, че на 13.03.2024 г. пълномощникът на цедента е изпратил до
длъжника уведомление за цесията по реда на чл. 99 ЗЗД на посочения в
договора адрес, но писмото се е върнало в цялост с отбелязване
„непотърсено". С оглед на това, намира, че длъжникът е надлежно уведомен за
извършеното прехвърляне на вземане с връчването на Уведомлението
изходящо от цедента, като приложение към настоящата исковата молба.
Сочи, че поради непогасяване на дължимите суми по кредита „ЕОС
МАТРИКС" ЕООД е подал на Заявление до Софийски районен съд за издаване
на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано частно
гражданско дело № 28299/2024г. на СРС, 76 с-в и е издадена Заповед за
парично изпълнение.
С оглед подаденото от ответника възражение и дадените от съда
указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, намира, че за ищеца е налице
правен интерес от предявяване на настоящите установителни искове.
Моли съдът да установи дължимостта на вземанията, така както са
обективирани в заповедта за изпълнение.
Претендира разноски.
В едномесечния преклузивен срок по чл. 131 ГПК ответникът Т. В. Л.
подава отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като
неоснователни и недоказани.
Оспорва материалната легитимация на ищеца да претендира плащане по
процесния кредит, доколкото счита, че извършената цесия е нищожна и не
поражда правни последици.
Твърди, че разпоредбите на чл. 13, ал. 6 и 7 от Общите условия на
процесния договор за потребителски кредит, с които е предвидено, че
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД може по всяко време да прехвърли
правата си по него на трети лица или части от него, заедно с дължимите
лихви, такси, комисионни и други разноски, като уведоми потребителя
писмено за това, за което потребителят дава предварително съгласие, са
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 16 от ЗЗП.
Предвид горното, намира, че „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД
не е имал законовата и правна възможност да прехвърли на ищеца с договора
за цесия процесните вземания на ответника, тъй като клаузите за същата се
явяват нищожни, като противоречащи на забраната на чл. 26, ал. 1 от ЗПК, и
не са породили правни последици
В условия на евентуалност, намира, че договорът е недействителен на
основание чл. 23 ЗПК, доколкото при сключването му не са спазени
изискванията на ЗПК, уреждащи задължителното съдържание на договора
относно посочването на размера и начина за определяне на Годишния процент
на разходите.
С оглед на това, както и предвид обстоятелството, че по договора за
потребителски кредит са извършени множество плащания, намира, на осн. чл.
23 от ЗПК, сумите следва да бъдат използвани за погасяване само на
2
главницата по кредита, а всички претендирани от ищцовото дружество
акцесорни задължения се явяват изцяло недължими.
Моли за отхвърляне на исковете на предявените искове, претендира
разноски.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите и възраженията на
страните, както и като прецени събраните по делото доказателства по отделно
и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За основателност на предявения главен иск ищецът следва да докаже
следните предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за потребителски
кредит, сключен при спазване изискванията на ЗПК, както и съдържанието на
същия; 2/ кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил,
сумата по отпуснатия потребителски кредит; 3/ настъпила изискуемост на
вземанията по кредита; 4/ клаузите от договора да са индивидуално
уговорени; 5/ вземанията на кредитора да са прехвърлени в полза на ищеца по
силата на действителен договор за цесия, за което обстоятелство ответникът
да е надлежно уведомен;
В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да
докаже положителния факт на погасяване на дълга.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД е да докаже възникването на главния дълг, изпадането на
ответника в забава и размера на лихвата.
В тежест на ответника при доказване на горното е, че е извършил
плащане.
От представения и приет като доказателство по делото заверен препис
от Договор за потребителски паричен кредит № 3064503 от 07.02.2018 г., се
установява, че „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е предоставило на Т.
В. С. кредит в размер на 8000 лв., при договорена такса за разглеждане на
кредита – 560 лева и месечна застраховка, като кредитополучателят се е
задължил да върне кредита в срок до 21.01.2024 г. на 72 равни месечни
вноски, включващи главница, лихва и застрахователна премия, съобразно
погасителен план, представляващ неразделна част от договора. Договорът е
сключен при общи условия.
Установява се от представения по делото договор, от погасителния
план към него и от изготвената по делото ССчЕ, че сумата от 560 лева – такса
за разглеждане на кредита е включена от заемодателя като част от главницата
по задължението, олихвява се и се погасява заедно с нея, т.е. стойността на
кредита възлиза на сумата от 8560 лева.
Установява се, че страните са договорили фиксиран годишен лихвен
процент /ГЛП/ в размер на 16.50%, както и ГПР в размер на 24%.
Не е спорно, а и се установява от изготвената по делото ССчЕ, че
кредитът в общ размер на 8560 лева /т.е. с включването на таксата за
разглеждане към главница/ е изцяло усвоен по следния начин:
3
Част от сумата по главницата е използване за рефинансиране на други
задължения, като преводите са извършени на 08.02.2018 г. /600,00 лв. към
Микрокредит с IBAN за погасяване *** - 1 679,01 лв. към Кредисимо с
IBAN за погасяване *** - 1 000,00 лв. към БНП Париба Пърсънл
Файненс, по номер на кредит CARD-15426193, с IBAN за погасяване ** -
1960,14 лв. към БНП Париба Пърсънл Файненс, по номер на кредит
PLUS-14956196, с IBAN за погасяване *** 540,00 лв. към Пиреос с ІВАN
за погасяване ***/;
2 220,85 лв. са преведени на кредитополучателя Т. В. Л. с основание
„Паричен заем 3094503" , а
остатъкът от 560,00 лв., представляваща такса разглеждане, е удържана
при отпускане на кредита.
Не е спорно, а и се установява от приетата и неоспорена от страните
експертиза, че длъжникът е извършил погасителни плащания по кредита в
общ размер на 11206.41 лева.
Установява от изготвената от вещото лице експертиза, пояснена от
вещото лице в рамките на проведеното по делото изслушване по реда на чл.
200 ГПК в открито съдебно заседание, че при изчисляване на ГПР по делото са
включени като разходни компоненти лихвеният процент и таксата за
разглеждане. Не е включена застраховката по кредита в общ размер на 812.88
лева, чиято месечна застрахователна премия от 11.29 лева е включена във
формирането на погасителната вноска по кредита.
Установява се от представения заверен препис от договор за
прехвърляне на вземания от 09.11.2023 г., че между „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД и „ЕОС Матрикс” ЕООД е бил сключен договор за
прехвърляне на вземания по договори за кредит, като от приложение № 1 към
договора, се установява, че „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е
прехвърлило на ищеца по настоящия иск вземанията си към ответника по
процесния договор за кредит /л. 31/
От представения заверен препис от уведомление за прехвърляне на
вземане и разписка е видно, че цедента, чрез пълномощника си – цесионера по
сделката, е изпратил уведомление до длъжника за извършеното прехвърляне
на вземането, а от представения препис от известие за доставяне се
установява, че пратката е върната като непотърсена от получателя.
Спорът в настоящото производство се концентрира върху
материалноправната легитимация на ищеца да претендира плащане по
процесния кредит, както и върху въпроса за действителността на процесния
договор за паричен заем, съобразно наведените с отговора на исковата молба
възражения.
Във връзка с горното, съдът намира следното:
Съгласно чл. 99, ал.1 - 4 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето
вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с
изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е
4
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия
кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или
вземания по силата на който способ, се стига до промяна в субектите на
облигационно правоотношение, като кредитор става цесионерът, на когото
цедента е прехвърлил едно свое вземане. Като всеки договор и цесията следва
да отговаря на условията за действителност, установени в общия закон /ЗЗД/.
Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат
да бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите
следва да са определени или определяеми към момента на сключване на
договора /така напр. Решение № 196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3871/2017 г., IV г. о., ГК/ Според възприетото от ВКС разбиране, изразено в
решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието на престацията
по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва тя, е
изискване за действителност на сделката.
От цитираната законова разпоредба и съдържанието на договора за
цесия е видно, че страни по договор за цесия са цедентът и цесионерът, като с
този договор не се създават нови права и/или задължения в правната сфера на
длъжника, а само се променя субектът, на когото трябва да се изпълни.
Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва да
съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо, каквито са и
процесните вземания. В този смисъл вземането, определено като такова,
произтичащо от договора за потребителски кредит, се явява допустим от
гледна точка на закона предмет на цесията.
Длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за
цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона
случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или
допустимо при изрично установени условия, които не са спазени.
В конкретния случай, доколкото страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, такива законови ограничения са налице. Съгласно чл.
26, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да прехвърли вземанията си срещу
потребителя на трето лице само при условие, че договорът за потребителски
кредит предвижда такава възможност.
Установява се от представените по делото писмени документи, че
такава възможност е предвидена в чл. 13, ал. 6 от Общите условия към
сключения между страните договор. Съдът намира за неоснователно
възражението на ответника, че посочената клауза има неравноправен
характер. От една страна, възможност за цедиране вземанията на кредитора е
предвидена в самия ЗПК /при поставяне на допълнителното условие за
предварително постигната уговорка в този смисъл между страните по
сделката/. От друга страна, с цедирането на вземането длъжникът не губи
правата си срещу първоначалния кредитор, включително възможността да
5
упражни възражения за прихващане, поради което не може да бъде споделена
тезата, че правното му положение е влошено. Докато за кредитора е важно и
от значение кой ще бъде негов длъжник, с оглед платежоспособността, за
самия длъжник е ирелевантно на кого ще плати, ако се установи, че е налице
дълг и същия своевременно е уведомен кой е актуалният носител на
вземането, за да се избегне двойно плащане, прилагайки принципа „който
плаща зле, плаща два пъти“.
Предвид изложеното, съдът намира, че сключения договор за цесия е
валиден и ищецът е носител на процесните вземания по сключения с между
цедента и ответника договор за потребителски кредит.
По отношение на съобщаването за извършената цесия - Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи
на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у
него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди
писмено станалото прехвърляне.
От събраните по делото доказателства не се установява изпратеното от
цедента съобщените да е реално доведено до знанието на длъжника.
Независимо от изложеното съдът приема, че съобразно с нормата на чл. 235,
ал. 3 от ГПК следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване
на иска. С връчване на препис от исковата молба и приложените към нея
доказателства, на ответника е връчен и препис от уведомителното писмо на
прехвърлителя по договора за цесия. Следователно с получаването му
договорът за цесия е породил правното си действие и по отношение на
длъжника по договора за кредит.
Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът се явява надлежно
материалноправно легитимиран да претендира заплащане по процесния
договор за потребителски кредит.
По действителността на договора:
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност. От съдържанието на процесния
договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и
задълженията, се установява, че същият представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на
процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата
6
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което
кредиторът се задължава да предостави на потребителя – физическо лице,
кредит /потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични
нужди/, като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК.
При така възприетото съдът приема, че за валидността на този договор
са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, които имат
императивен характер.
Съдът намира довода на ищеца за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
за основателен.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съдържанието на термина „общ разход по кредита за потребителя“ е
изяснено с пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
От така изложените императивни норми следва изводът, че
застрахователните премии представляват общ разход по кредита за
потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на
разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на
застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита
или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри
/напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на
допълнителните разходи и пр./.
Също така следва изводът, че при наличие на посочените от закона
условия, застрахователната премия представлява разход по кредита за
потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на
застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с
размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца-кредитор за
сметка на потребителя.
Законът не провежда разграничение между тези две хипотези, защото и
в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява
размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни
разходи.
7
Въпросът, дали сключването на застрахователния договор
/присъединяването на потребителя към съществуващите застрахователни
програми/ е необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за
отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежи на
изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния
договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените
от търговеца клаузи.
Клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на
договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат
изцяло декларативен характер.
В настоящата хипотеза съдът приема, че сключването на договора за
застраховка представлява условие за отпускане на процесния кредит.
Това е така, доколкото се установява, че размерът на застрахователната
премия е предварително определен в договора за кредит към датата на
неговото сключване и е включен в изготвения по делото погасителен план,
като формира част от анюитетната месечна погасителна вноска по кредита. на
главницата по погасителния план.
Предвид гореизложеното съдът приема, че сключването на
застраховката е представлявало условие за отпускане на процесния кредит и
съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК размерът на
застрахователната премия е следвало да бъде включен в годишния процент на
разходите. /В този смисъл са и Решение № 395 от 22.01.2024г., постановено
по в.гр. дело № 5786/2023г. по описа на СГС, II-Ж въззивен състав, Решение
№ 1749 от 10.04.2023г. на СГС по в. гр. д. № 12443/2021г., Решение № 3869 от
13.07.2023г. на СГС по в. гр. д. № 8634/2022г., Решение № 397 от 22.01.2024г.
на СГС по в. гр. д. № 6564/2023г., Решение № 1748 от 05.07.2022г. на СГС по
в. гр. д. № 10210/2021г./
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките, съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Така уредена, клаузата относно ГПР разкрива на първо място
характеристиките на неравноправна, като уговорена в резултат на действия на
кредитора, представляващи нелоялна търговска практика. Съгласно Решение
на Съда от 15 март 2012 г. по дело C-453/10 Jana Pereničová и Vladislav Perenič
срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви
като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно
нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да
подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не
би взел.
При невключване на стойността на застрахователната премия в процента
на разходите, кредиторът е заобиколил и изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което
8
цялата клауза от договора, касаеща годишния процент на разходите, се явява
нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В този смисъл са и дадените отговори на отправено от български съд
преюдициално запитване в Решение на съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22 S.R.G. срещу Profi Credit Bulgaria EOOD.
Съгласно цитираното решение, задължително за настоящата съдебна
инстанция, член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит - какъвто е именно и
процесния случай.
С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се
запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при
изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква
ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален характер, а член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор
за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид изложеното, съдът намира, че в конкретния случай, поради
отсъствието на съществен елемент на договора за потребителски кредит - а
именно клауза, коректно посочваща годишния процент на разходите,
договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва
или други разходи по кредита. /В този смисъл - решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и решение №
3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г./.
Следователно искът би бил основателен на основание чл. 23 ЗПК до
9
размера на чистата стойност на кредита.
По отношение на чистата стойност на кредита – установява се от
представения договор за кредит, че „стойността на кредита“ възлиза на сумата
от 8000 лева. Това е и сумата, която реално е била усвоена от
кредитополучателя чрез получаване на сумите по банкова сметка и
рефинансиране на стари задължения.
Незаконосъобразно в договора в графа „размер на кредита (главница)“ е
посочена сумата от 8560 лева. Същата е формирана като сбор от сумата от
8000 лева и сумата от 560 лева, представляваща „такса за разглеждане на
кредита“. На първо място, събирането на такава такса противоречи само по
себе си на императивните правила на ЗПК, съгласно които кредиторът няма
право да събира такси за отпускане на кредита. На следващо място,
установява се, че посочената сума от 560 лева, макар действително
осчетоводявана от кредитора като част от главницата – доколкото същата е
олихвявана с договорения лихвен процент и плащането й е разсрочено в
месечните вноски по погасителния план, по същество никога не е била
предавана на кредитополучателя. Напротив – видно от изготвеното
заключение, в момента на отпускане на кредита, таксата е била веднага
удържана и преведена обратно по сметка на кредитодателя. По този начин,
освен, че веднъж е била получена от заемодателя при отпускането на кредита,
стойността й втори път е била включена като част от дължимата от
кредитополучателя сума, но този път олихвена с договорения ОЛП.
Предвид изложеното, съдът намира, че главницата /чистата стойност/ на
кредита, възлиза на сумата от 8000 лева, а не както е посочено в исковата
молба – 8560 лева.
Установява се на следващо място, че длъжникът е извършил
погасителни плащания по кредита в общ размер на 11206.41 лева – т.е. повече
от чистата стойност на кредита.
Предвид изложеното, предявеният главен иск се явява изцяло
неоснователен и подлежи на отхвърляне.
По претенциите за възнаградителна лихва и мораторно
обезщетение:
Разпоредбата на 23 ЗПК санкционира кредитодателя, като отнема
правото му на възнаградителната и мораторна лихва, като той има право да
търси единствено чистата стойност на кредита, т. е. главницата /която в случая
е погасена/.
Вземанията по клаузи на недействителния договор извън чистата
стойност на главницата не са дължими, с оглед на това тези претенции следва
да бъдат отхвърлени като неоснователни.
С оглед на това, предявените искове за договорна възнаградителна лихва
и мораторно обезщетение следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК , право на
разноски има само ответникът в производството, като съдът дължи
10
произнасяне и по отговорността за сторените от страните разноски в
заповедното производство.
В исковото производство ответникът е претендирал присъждането
единствено на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза
на адв. А. Ч., оказал безплатна правна защита на ответника в исковото
производство.
С оглед действителната правна сложност на спора, реално извършената
от адвоката дейност и продължителността на производството, съдът намира,
че в полза на адв. Ч. следва да се присъди сумата от сумата от 400 лева – за
оказаната на ответника в исковото производство безплатна правна защита.
В заповедното производство длъжникът е претендирал присъждането на
заплатено в брой адвокатско възнаграждение в полза на адв. А. Ч., съгласно
представения по делото договор за правна защита и съдействие, служещ за
разписка.
Ищецът своевременно /още с исковата молба/ е релевирал възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на сторените от насрещната страна
разноски, което възражение съдът, като взе предвид спецификата на
заповедното производство, осъществената от адвоката дейност, изчерпана с
подаването на мотивирано възражение, намира за основателно. С оглед на
това, намира, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде
намален до сумата от 200 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените по реда на чл. 422 вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, срещу Т. В.
Л., ЕГН **********, установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
установяване съществуването на вземанията на ищеца спрямо ответника, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК №19063/21.06.2024 г. по ч.гр.д. № 28292/2024 г. по описа на СРС, 76 с-в, а
именно:
- 3111.50 лв., представляваща непогасена част от главница по Договор
за потребителски паричен кредит № 3094503 от 07.02.2018г., сключен между
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД и Т. В. Л., вземанията на кредитора
по който са цедирани на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 09.11.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението /13.05.2024 г./ до окончателното изплащане на вземането;
- 452.46 лв., представляваща договорна лихва за период от 21.07.2022 г.
до 21.01.2024 г.;
- 661.35 лв., представляваща мораторна лихва за период от 21.07.2022 г.
до 13.05.2024 г.
11
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. Георги В. Ч. , САК, личен номер на
адвокат **********, сумата от 400 лева – разноски в исковото производство
пред СРС за безплатно оказана правна защита на ответника.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Т.
В. Л., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 5 ГПК, сумата
от 200 – разноски в заповедното за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред СГС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12