№ 1017
гр. Варна, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимир Т. Василев
Членове:Светла В. Пенева
Деница Славова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20253100500996 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 260401/28.02.2025г. от С. А. Ш.
срещу Решение № 260003/30.01.2025г. по гр.д.№ 936/2021г. на ВРС, 34
състав, с което съдът:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО между Е. Е. Х. ЕГН ********** от гр.
С., ж.к. М.Л. - ***, и С. А. Ш. ЕГН ********** от гр. Варна, ж.к. В.В., ***, че
претендираното от ответника С. А. Ш. право на наследяване на С.Ж. ЕГН
**********, починала на ***г., не съществува, на основание чл. 124 ал. 1 от
ГПК.
Във въззивната жалба е изложено становище за неправилност на
обжалваното първоинстанционно решение поради необоснованост и
противоречие с материалния закон. Сочи се, че ВРС правилно е приел, че
нормата на чл. 3 от ЗН има императивен характер и при наличие на влязла в
сила присъда, с която е прието, че въззивникът не е извършил умишлено
престъпление, задължителна съгласно чл. 300 от ГПК за гражданския съд, е
1
приел, че не е налице недостойнство по смисъла на чл. 3, б. "а" от ЗН.
Неправилно съдът обаче е приел, че предявеният иск е основателен. Само
съгласно чл. 3, б. "а" ЗН умишленото убийство на наследодателя води до
недостойнство за наследяване, което настъпва по силата на закона. Отделно от
предпоставките на чл. 3 от ЗН не могат да се отнемат наследствени права. За
да бъде уважен искът по чл. 124 ГПК, вр. чл. 3, б."а" ЗН следва да е налице
влязла в сила присъда, постановена от Съда в наказателен процес, който
съгласно нормите на НПК е компетентният да установи наличието на
извършено престъпление и вината на дееца. Недопустимо е да се твърди
умишлено причиняване на смъртта на наследодателя, след като е налице
влязла в сила присъда за извършено деяние по непредпазливост. В Решение
№294/10.02.2021 г. на ВОС по в.гр.д.№2298/2020г., с което е отменено
Решение №2422/17.06.2020г. на ВРС по гр.д.№11308/2019г., 24 състав е
разгледано подробно възражението на Е. Х., че С. А. Ш. е недостоен да
наследи съпругата и детето си на основание чл.З, б."а" ЗН. След като към
настоящия момент тази разпоредба не е обявена за противоконституционна, тя
следва да бъде приложена. Само чрез законодателна инициатива може да бъде
постигнато изменение на нормата на чл.3, б."а" от ЗН, но въпросът дали това е
справедливо не е еднозначен. Дори и да се приеме, че може да бъде
разсъждавано относно формата на вина на С., то в наказателното
производство е установено не само, че е имало сигнализация на ж.п.прелеза,
но също е установено, че той е бил неохраняем, липсвала е бариера, имало е
захрастяване, запрашаване, силно изразена крива, насипен овраг,
съществувала е денивелация между оврага и нивото на асфалтовия път и
прелеза, като оврагът се е намирал на по-високо ниво, които са ограничавали
видимостта му. Отбелязва се, че в законодателството на Германия и на
Румъния, предпоставките за недостойнство съвпадат с тези по нашето
законодателство. В процеса съществува забрана за влошаване положението на
обвиняемия, поради което не може да се приеме, че гражданският съд не е
обвързан при разрешаване на спор за недостойнство за наследяване от
присъдата на наказателния съд относно това дали наследникът е причинил
смъртта на наследодателя по непредпазливост. Това би нарушило стабилитета
по отношение на постановената вече и влязла в законна сила присъда и би
довело до хаос в правната сфера. Въпросът за недостойнството на едно лице
да наследи наследодателя си е решен в Закона за наследството и само
2
промяната в този закон може да реши въпроса за недостойнството по различен
начин, като тази промяна следва да бъде извършена по надлежния ред,
предвиден в законодателството на Република България, при спазване
Директивите на Европейския парламент и на Съвета.
Въззивникът моли съда да бъде отменено решението на първата
инстанция и да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения
иск.
В срок за отговор по чл.263, ал.2 от ГПК въззиваемата страна е
депозирала становище, в което се сочи, че въззивната жалба е неоснователна,
а обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Сочи, че в
първоинстанционното решение съдът не се е позовал на нормата на чл. 3 б.
„а“ от ЗН, а е приложил основни принципи на правото и международни
правни норми. В жалбата се прави неправилно тълкуване на нормата на чл. 3
от ЗН и на чл. 300 от ГПК. Позоваването на в.г.д.№ 2298/2020г. е
манипулативно, тъй като това дело не дава отговор на възраженията за
недостойнство, а ВКС потвърждава ирелевантността им към предмета на
спора по това дело. Твърди се, че гражданският съд не е обвързан от извода на
наказателния съд относно формата на вина на дееца, а само по отношение на
виновността му. Посочва, че наказателната присъда е предопределена от
внесения в съда обвинителен акт, като не е допустимо преценката за формата
на вината да се предоставя само и единствено на прокурора и съдът да не
може да направи собствена преценка. Това би било нарушение на принципа на
разделение на властите и нарушение на правото на справедлив процес. Твърди
се, че С. е действал с евентуален умисъл при причиняване на смъртта на
наследодателя. Твърденията на жалбоподателя за германската и румънската
практика са неправилни, като Решение IVa ZR 160/86 - част от германската
правна система и Решение № 530/13.10.2005г. на Конституционния съд на
Румъния изрично сочат, че гражданският съд прави собствена преценка на
вината, независимо от наказателния съд, както и че е неморално и
несправедливо престъпник да наследи жертвата си. Прави се анализ на
практика на съдилища в САЩ, като се сочи, че те лишават дееца от
наследствени права и при непредпазливо убийство на наследодателя. Твърди
се, че изискването за умисъл в нормата на чл. 3 от ЗН е
противоконституционно, като противоречащо на чл. 4, 28, 119 и 123 от КРБ,
както и е в противоречие с чл. 2 и чл. 8 и чл. 6 пар.1 от ЕКЗПЧОС и чл. 2 и 47
3
от ХОПЕС - защитата на правото на живот и на семеен живот. Считат, че е
приложимо правото на ЕС - чл. 2 пар.1 от Рамково решение 2005/212/ПВР и
чл. 1 пар.1 и съображение 9 от Директива 2012/29. Освен законосъобразно,
лишаването на С. от наследствени права би било и справедливо.
За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав
съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
предявения от Е. Е. Х. срещу С. А. Ш. иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът С. А. Ш. няма право на наследяване по отношение на
наследодателя С.Ж., ЕГН **********, починала на ***г.
В исковата молба ищцата твърди, че е майка на Р.Ф.Ж. и баба по
майчина линия на С.Ж., а ответникът С. Ш. е баща на С. и съпруг на Р., като
бракът му с последната е прекратен със смъртта й на ***г. Сочи, че на ***г.
ответникът причинил смъртта на Р. и С., като въпреки това претендира да е
техен наследник, доколкото е признат за виновен за причиняване на смъртта
им по непредпазливост и според буквалния смисъл на разпоредбата на чл. 3, б
"а" от ЗН не бил недостоен да ги наследи. Ищцата оспорва правото на
ответника да наследи дъщеря й Р. и внучка и С., като твърди, че тъй като
същият е причинил смъртта им чрез престъпление, не може да черпи права от
собственото си престъпление.
Поддържа, че на ***г. ответникът причинил смъртта на Р. и С., като
вкарал управлявания от него автомобил, в който се намирали те, в
железопътен прелез при задействан червен забранителен сигнал, без да спре
преди прелеза, без да се огледа и без да се увери, че към прелеза не наближава
влак и че е безопасно да се премине през него. Твърди, че при тази ситуация и
предвид начина на предизвикване на пътнотранспортното произшествие, респ.
сериозността и грубостта на умишлените нарушения на ЗДвП, фаталният край
на Р. и С. е бил напълно логичен, очакван и непредотвратим, като това е ясно
на всеки индивид, който не страда от ментални увреждания или отклонения.
Доколкото към него момент ответникът не е страдал от такива, то той е
съзнавал следващите от преминаването през ж.п. прелеза при задействан
забранителен сигнал, тежки и фатални последици, явно е разчитал само на
късмета, за да не настъпят очакваните тежки последици за здравето и живота
4
на пътниците в автомобила при сблъсъка с влака.
Сочи, че за деянието на ответника е било образувано досъдебно
производство /първоинстанционно съдебно производство НОХД № 651/2013г.
по описа на ВОС/, приключило с осъдителна присъда, изменена с Решение №
187 от 07.10.2016г. по НОХД № 648/2016г. по описа на ВКС, второ НО, с която
ответникът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343а,
ал. 1, б. "г" във връзка с чл. 343, ал. 3, б. "б" от НК, с което е причинил смъртта
на Р. и С. по непредпазливост. Ищцата оспорва като неправилна определената
от наказателния съд форма на вина - непредпазливост. Поддържа, че
производството пред наказателния съд се развило и приключило по реда на чл.
371, т.2 от НПК, като ответникът признал всички факти в обвинителния акт,
част от които били изложени неясно и станали предмет на противоречиви
интерпретации в различните решения на ВКС. В обвинителния акт липсвали
конкретни факти досежно субективната страна на деянието, като само
имплицитно, предвид посочената правна квалификация на деянието, ставало
ясно, че е повдигнато обвинение за причиняване на смърт по непредпазливост.
Сочи, че в хода на досъдебното производство и в съдебната фаза направила
възражения правната квалификация на деянието да е по чл. 342, ал.3, б. „в",
във връзка с чл. 342, ал. 1, пр. З от НК - за умишлено причиняване на смърт
при нарушаване на правилата за движение, но тези нейни възражения били
отхвърлени. Счита, че деянието е извършено най-малко при форма на вината
евентуален умисъл. Твърди, че от назначената по наказателното дело съдебно-
психиатрична експертиза се установило, че ответникът към датата на
деянието е бил вменяем - разбирал е свойството и значението на
извършваното от него и е можел разумно да ръководи постъпките си. В случая
в обвинителния акт нямало никаква обосновка относно субективната страна
на деянието, в частност в подкрепа на сочената форма на вината
непредпазливост, като прокуратурата е била водена от традиционното си
предубеждение, че престъпленията с ПТП са винаги непредпазливи. Излага,
че главният прокурор поискал възобновяване на наказателното производство с
мотиви, че с решение № 187 от 07.10.2016г. по КНОХД№ 648/2016г. по описа
на ВКС деянието неправилно е преквалифицирано по привилегирования
състав, включващ оказване на помощ на една от жертвите – Р., но с решение
№ 259 от 15.11.2017г. по КНД № 633/17 г. на ВКС искането за възобновяване
било оставено без уважение.
5
Поддържа, че наказателният съд не се е произнесъл по прилагането на
чл. 53 НК относно отнемането от осъдения на придобитото в резултат на
престъплението, като тази разпоредба на НК се явява еманация на основния
правен принцип, че никой не може да придобива права от собственото си
противоправно и престъпно поведение.
Твърди, че в случая наследяването на жертвите от осъденото лице се
явява облага, генерирана в резултат на престъплението, тъй като
причиняването на смъртта е част от фактическия състав на престъплението, а
наследяването е последица от причинената смърт и съществувалите към нея
дата родствени и семейни връзки между осъденото лице и преките жертви.
Поради това наследството от жертвите Р. и С., за което осъденото лице
претендира, е придобито чрез престъплението.
Излага, че приживе дъщеря й Р. придобила с ответника имущество в
режим на съпружеска имуществена общност, като същото е малка част от
имуществото, за наследяването на което ответникът претендира. По-
съществена част от имуществото на починалата Р. се състояло от придобити
по наследство от последната на идеални части от недвижими имоти от баща й
Ф.М.Х., от дядо й М.Х.Х., от прадядо й Х.А.Х. и от прапрадядо й А.Х.М., с
които ответникът няма кръвна връзка или семеен живот, защитим по смисъла
на чл. 8 от ЕКЗПЧОС, респ. по чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС
(ХОПЕС).
Сочи, че няколко месеца след смъртта на Р. и С. ответникът заживял на
семейни начала с друга жена и на 22.01.2014г. от тази връзка му се родило
ново дете - М. С. А.. Излага, че ако бъде признато претендираното от
ответника право на наследяване, именно това негово дете ще получи
имущество на хора, с които няма никаква кръвна, родствена или семейна
връзка.
Ищцата отрича претендираното от ответника право на наследяване, като
твърди, че изискването за „умисъл“ в разпоредбата на чл. 3, б. "а" от ЗН в
настоящия случай не следва да се прилага, доколкото същото изискване
противоречи на основните принципи на правото, Конституцията, ЕКЗПЧОС и
ХОСПЕС. В евентуалност твърди, че ако изискването за „умисъл“ се прилага,
то гражданският съд следва да разполага с право да направи самостоятелна
преценка дали смъртта на починалите Р. и С. е причинена умишлено,
6
независимо от установената с присъдата на наказателния съд форма на вината.
В тази връзка излага подробни доводи и правни съображения, като твърди, че:
- основните принципи на правото - за справедливост и че никой не може
да черпи права от собственото си неправомерно поведение, които принципи се
ползват с предимство пред писаните закони и изключват претендираното от
ответника право на наследяване;
- липсва писан закон, който да регулира и да признава претендираното
от ответника право на наследяване в конкретната ситуация, като е налице
непълнота в наследствения закон;
- духът и точният смисъл на Закона за наследството не признават равни
права на наследник, който е причинил смъртта на наследодател, макар и да
няма присъда за умишлено причиняване на смъртта на наследодателя;
- разпоредбата на чл. 3, б. "а" от ЗН в частта на думата „умишлено“ е
противоконституционна и поради това изискването за умишлено причиняване
на смъртта на наследодателя следва да се остави без приложение за целите на
преценката на недостойнството за наследяване, като нормата следва да се
прилага без изискването за умисъл и следва да бъде отречено претендираното
от ответника право на наследяване на дъщеря му и съпругата му, чиято смърт
той е причинил виновно. Излагат се твърдения, че в сочената част
разпоредбата противоречи на чл. 28 от Конституцията, както и с
основополагащия конституционен принцип за справедливост;
- разпоредбата на чл. 3, б. "а" от ЗН в частта на думата „умишлено“
противоречи на чл. 2 и чл. 8 от ЕКЗПЧОС, респ. чл. 2 и чл. 7 от ХОПЕС и на
основание чл. 5, ал. 4 от КРБ изискването за умишлено причиняване на
смъртта на наследодателя следва да се остави без приложение за целите на
преценката на недостойнството за наследяване, като прилагайки нормата без
изискването за умисъл следва да бъде отречено претендираното от ответника
право на наследяване на дъщеря му и съпругата му, чиято смърт той е
причинил виновно;
- разпоредбата на чл. 3, б. "а" от ЗН в частта на думата „умишлено“
противоречи на правото на ЕС, като предвид примата на правото на ЕС,
изискването за умишлено причиняване на смъртта на наследодателя следва да
се остави без приложение за целите на преценката на недостойнството за
наследяване на ответника, чието право на наследяване следва да бъде
7
отречено.
Конкретно се твърди противоречие с:
разпоредбите на чл. 2 §1 от Рамково решение 2005/212/ПВР (аналогични
на чл.53, ал.2, б. „б“ от НК), изискващо от всяка държава-членка да вземе
необходимите мерки, за да направи възможно конфискуването, изцяло
или частично, на средствата на престъплението и облагите от
престъпление, за които се предвижда наказание лишаване от свобода над
една година, или на имущество, чиято стойност отговаря на тези облаги,
като в тази връзка се твърди, че предвиденото в случая наказание за
престъплението на ответника - от 2 до 10 години лишаване от свобода, в
съответствие с чл. 2§1 от Рамково решение 2005/212/ПВР и чл. 53, ал.2, б.
"б" от НК налага задължение на държавата да отнеме от осъденото лице
придобитото в резултат на престъплението, а именно правото на
наследяване на жертвите Р. и С. Желеви;
- разпоредбите на чл.1 §2 и съображение 9 от Директива 2012/29 на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за
установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на
жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на
Съвета, които изискват от държавите жертвите на престъпления да бъдат
признати за такива, като в тази връзка се твърди, че в случая, признаването на
право на ответника да наследи жертвите на собственото му престъпление, по
същество се явява непризнаване на жертвите от страна на държавата;
- окончателната присъда на наказателния съд не е обвързваща
гражданския съд за разрешаването на граждански спор за правото на
наследяване, като гражданският съд дължи собствена и независима преценка
на фактите и доказателствата, за да разреши спора за правото на наследяване в
производство, отговарящо на изискванията и стандартите на чл.6 §1 от
ЕКЗПЧОС и чл.47 от ХОПЕС за разрешаване на спор за граждански права в
справедлив съдебен процес, като в тази връзка ищцата твърди, че ответникът е
причинил смъртта на дъщеря си при форма на вината умисъл.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът С. А. Ш. депозира отговор на
исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на иска.
Твърди, че съгласно чл. 3, б "а" ЗН само умишленото убийство на
наследодателя води до недостойнство за наследяване, което настъпва по
8
силата на закона, без да се прави разграничение дали се касае за пряк или
евентуален умисъл, като непредпазливо извършеното деяние не може да
обоснове недостойнство на дееца за наследяване. Поддържа, че съгласно чл.37
от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове -
ДВ, бр.39/ 1974 г. думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в
един и същ смисъл във всички нормативни актове и ако се налагат
отклонения, това се урежда изрично/.
Сочи, че за да е налице недостойнство за наследяване по смисъла на чл.
3, б "а" ЗН следва да е налице влязла в сила присъда, постановена от съда в
наказателен процес, който съгласно нормите на НПК е единствено
компетентен да установи наличието на извършено престъпление и вината на
дееца. В случая с влязла в сила присъда на наказателният съд е признат за
виновен, че по непредпазливост е причинил смъртта на съпругата си Р. Желева
и дъщеря си С.Ж., на основание чл. 343а, ал. 1, б. "г", вр. чл. 343, ал. 3, б."б" от
НК, като съгласно разпоредбата на чл.300 ГПК същата е задължителна за
гражданския съд.
Оспорва в закона да е предвиден специален съдебен ред за изключване
от кръга на наследниците на лице поради недостойнство. Твърди, че скърби не
по-малко от ищцата за загубата на съпругата и детето си, като оспорва, че е
искал да ги убие и че ги е убил умишлено. Претендира разноски.
Въззивният съд при проверката си по реда на чл.269 от ГПК
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
При съобразяване на наведените във въззивната жалба
съображения, съдът намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Между страните не е спорно, че при пътнотранспортно произшествие от
***г. е настъпила смъртта на Р.Ф.Ж. и С.Ж..
Установява се от материалите по приобщеното НОХД 651/2013г., по
описа на ВОС, че за деянието срещу ответника е било образувано досъдебно
производство, а в последствие и съдебно наказателно производство,
приключило с осъдителна присъда, изменена с Решение № 187 от 07.10.2016г.
по НОХД № 648/2016г. по описа на ВКС, второ НО, с която ответникът е
признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. "г" във
връзка с чл. 343, ал. 3, б. "б" от НК и осъден за него.
9
В хода на наказателното производство е установено, че когато на ***г.
ответникът достигнал до жп прелеза, прелезната сигналазация е била
задействана и подавала светлинен и звуков сигнал, забраняващ на нерелсови
превозни средства да навлизат в прелеза. С. Ш. не обърнал внимание на
подаваната звукова и светлинна сигнализация, не спрял пред прелеза и без да
се увери, че преминаването е безопасно, навлязъл в него. В резултат на това и
настъпил сблъсък между локомотивът и управлявания от С. Ш. автомобил. От
сблъсъка между локомотива и лекия автомобил настъпила смъртта на Р.Ф.Ж.
и С.Ж..
Между страните по делото е водено и производство с правно основание
чл. 124 ал. 1 от ГПК за приемане за установено между страните, че Е. Е. Х.
ЕГН ********** не е наследник на дъщеря си Р.Ф.Ж., тъй като Р. е починала
на ***г. преди детето си С.Ж.. С решение № 294/10.02.2021г. по в.г.д. №
2289/2020г. по описа на ВОС искът е уважен, като решението е потвърдено от
ВКС и влязло в сила на 31.10.2022г.
Предявен е по делото отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на едно право,
а именно правото на наследяване. Искът е допустим при наличие на правен
интерес от провеждането му. В настоящия случай ищцата извежда правния си
интерес от факта, че след отричане правото на ответника по чл. 6 от ЗН да
наследи дъщеря си С.Ж., починала на ***г., именно ищцата би била призована
да наследи внучката си, на основание чл. 7 от ЗН. Няма спор, че ищцата Е. Е.
Х. ЕГН ********** е баба /по майчина линия/ на С.Ж. ЕГН **********,
починала на ***г., и е най-близък по степен /втора степен/ възходящ на
починалото дете /след баща му/. С оглед горното доказана се явява
материално правната легитимация на ищцата.
Спорът пред съда, вкл. настоящата инстанция, се свежда до въпросa
дали ответникът С. А. Ш. ЕГН ********** е достоен да наследи дъщеря си
С.Ж. ЕГН **********, починала на ***г., при причинено от самия него ПТП.
Съгласно чл. 3, б. „а“ от приетия през 1949г. Закон за наследството е
предвидено, че не може да наследи като недостоен онзи, който умишлено е
убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или неговото
дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е
извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е
10
амнистирано.
Последователно в съдебната практика се приема, а и това следва от
мотивите и стенограмите от обсъждане на закона, че недостоен да наследява е
само онзи, който умишлено, при пряк или евентуален умисъл, е извършил
престъплението, като в мотивите към законопроекта изрично е посочено, че
„извършването на убийство по непредпазливост не прави дееца недостоен“.
В Тълкувателно решение № 25 от 4.III.1963 г. по гр. д. № 7/63 г., ОСГК е
прието, че „по смисъла на чл. 3, б. "а" от Закона за наследството лицето, което
е лишило умишлено от живот другиго, е недостойно да наследява
имуществото на последния нито непосредствено като негов наследник, нито
посредствено след смъртта на някой наследник на убития“. /така и в Решение
№ 244 от 14.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 841/2003 г., I г. о. недостойнството
за наследяване е настъпило след умишлено убийство /.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца.
Основната теза на ищцовата страна се гради на твърдението, че чл. 300
от ГПК не създава сила на присъдено нещо по отношение на формата на
вината на дееца, а само по отношение на виновността му /че е виновен/, а
формата на вината следва да бъде установявана в настоящото гражданско
производство. В този случай следва да бъде установено, че С. А. Ш. ЕГН
умишлено /при евентуален умисъл/ е убил дъщеря си С.Ж., поради което на
основание чл. 3, б. „а“ от ЗН същият е недостоен да я наследи.
Цялата практика на ВКС, считано от 50-те години на миналия век до
днес, застъпва единно становище, че „в гражданския процес е изключена
свободната преценка относно осъществяването или неосъществяването на
фактите, които съставляват елемент на престъпния състав, който е установен с
влязла в сила присъда. Законът задължава всички съдилища, учреждения и
граждани да зачитат приетото с присъдата. Обвързващата сила на присъдата
предпоставя тъждество между деянието - предмет на присъдата, и деянието,
което е предмет на доказване в исковия процес. Задължителната сила на
присъдата се отнася до всички елементи на престъпния състав.“ /Решение
№ 3421 от 18.I.1980 г. по гр. д. № 1366/79 г., I г. о./. Другите констатации в
11
мотивите, извън елементите от фактическия състав на престъплението, не
се обхващат от разпоредбата на чл. 222 ГПК (отм.), респ. чл. 300 от ГПК и
следва да бъдат доказани в гражданския процес. /Решение № 605 от
21.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1846/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията
Бранислава Павлова/. В същия смисъл са и Решение № 1288 от 19.X.1955 г. по
гр. д. № 6264/55 г., I г. о., Решение № 2593 от 21.XI.1963 г. по гр. д. № 2109/63
г., I г. о., Решение № 2475 от 19.Х.1964 г. по гр. д. № 1642/64 г., I г. о., Решение
№ 1882 от 8.Х.1966 г. по гр. д. № 1226/66 г., I г. о., Решение № 2327 от
16.ХI.1966 г. по гр. д. № 1248/66 г., I г. о., Решение № 896 от 26.III.1971 г. по
гр. д. № 130/71 г., I г. о., Решение № 456 от 31.III.1978 г. по гр. д. № 2941/77 г.,
I г. о., Решение № 3421 от 18.I.1980 г. по гр. д. № 1366/79 г., I г. о., Решение №
914 от 25.X.1985 г. по гр. д. № 609/85 г., IV г. о., Решение № 237 от 7.X.1988 г.
по гр. д. № 190/88 г., I г. о., Решение № 168 от 23.10.2012 г. на ВКС по т. д. №
509/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Емилия В., Решение № 241 от
12.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 2261/2017 г., I т. о., ТК, докладчик съдията
Людмила Цолова, Решение № 431 от 2.07.2024 г. на ВКС по гр. д. №
2452/2023 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева и др.
В конкретния случай съставът на престъплението по чл. 343а, ал. 1, б.
"г" във връзка с чл. 343, ал. 3, б. "б" от НК, за което е осъден ответникът с
влязла в сила присъда, включва формата на вина „непредпазливост“ по
отношение на причинената смърт на лицата /чл. 343 - „когато с деяния по
предходния член по непредпазливост са причинени… ал. 3, б. "б". смърт…/.
Следва да се подчертае, че формата на вина по отношение на нарушението на
правилата за движение по пътищата, която в конкретния случай не се оспорва,
че е умисъл /и се доказва от факта, че деецът е възприел забранителната
сигнализация и въпреки това е навлязъл в ж.п. прелеза/, не се покрива с
формата на вината по отношение на вредоносния резултат /смъртта на
съпругата и детето му/. Това изрично е разграничено в състава на
престъплението и изрично е отчетено от наказателния съд, постановил
присъдата.
Доколкото влязлата в сила присъда включва в състава на
престъплението, за което е осъден ответникът, формата на вината на С. А. Ш.
по отношение на смъртта на С.Ж., то гражданският съд е обвързан от силата
на пресъдено нещо и от установителната сила на присъдата, т.е. в настоящото
производство не само не може да се установява самостоятелно от гражданския
12
съд различна форма на вина, но и не може да не се зачете вече установената
форма на вина, а именно непредпазливост.
За пълнота следва да се посочи, че ищцата е била конституирана като
частен обвинител в наказателното производство. Съгласно практиката на
наказателните съдилища, частният обвинител не може да предявява
претенции спрямо повдигнатото от прокурора обвинение, но като
самостоятелна страна в производството може да поддържа различно
становище по отношение на формата на вината и да релевира съответни
възражения. Съгласно Решение № 503 от 1.12.2008 г. на ВКС по н. д. №
499/2008 г., II н. о., НК, докладчик съдията Лидия Стоянова, „частният
обвинител и гражданският ищец са самостоятелна страна в процеса и те могат
да организират участието си в процеса по своя преценка, без да са обвързани с
позицията на прокурора и да осъществяват функциите на самостоятелни
страни, както по отношение на обвинението, което е предявено на
подсъдимия, така и с оглед възможността да защитят правата си по
гражданския иск“. Те разполагат с правата по чл. 79 от НПК да правят
възражения /вкл. по отношение на формата на вината/, да правят искания /вкл.
за събиране на доказателства по техните възражения/ и да обжалват актовете
на съда, които нарушават правата им. В случай, че Е. Е. Х. в качеството си на
частен обвинител беше направила пред наказателния съд възражения по
отношение на формата на вината на ответника за смъртта на съпругата и
дъщеря му, съдът щеше да бъде длъжен да събере доказателства във връзка с
възраженията и да обсъди в мотивите си тези възражения. С неупражняване
на дадените права в наказателното производство, за възраженията на ищцата
по отношение на формата на вината е настъпила преклузия, и Е. Е. Х. не може
да ги релевира в настоящото гражданско производство, на основание чл. 300
от ГПК.
В тази връзка неоснователно се явява възражението на ищцата, че
формата на вина не е установена от съд, доколкото изцяло в правомощията на
прокурора е било да повдига и поддържа обвинението и съдът не може да се
отклони от посоченото в обвинителния акт. Отчитайки правомощията на
частния обвинител, настоящият съдебен състав намира, че в тежест на ищцата
е било да наведе своевременно своите възражения относно формата на вината
на ответника, а именно в рамките на наказателното производство, като
13
пропускът й не може да бъде саниран в настоящото гражданско производство.
В този смисъл неоснователни се явяват и възраженията й за несъответствие на
българското законодателство с изискванията на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС и чл.47
от ХОПЕС за разрешаване на спора в справедлив съдебен процес. В НПК на
страната са дадени необходимите за реализиране на правата й правомощия
/чл. 79 от НК/, а упражняването им или неупражняването им зависи изцяло от
свободната воля на лицето.
Поради гореизложеното и съгласно чл. 3, б. „а“ от Закона за
наследството, С. А. Ш. не се явява недостоен да наследи С.Ж..
Втората теза на ищцата се свежда до твърдението за неприложимост на
разпоредбата на чл. 3, б "а" от ЗН, доколкото тя противоречи на КРБ /чл. 5. ал.
4 от КРБ/, европейски правни норми /чл. 2 и чл. 8 от ЕКЗПЧОС, респ. чл. 2 и
чл. 7 от ХОПЕС, чл. 2 §1 от Рамково решение 2005/212/ПВР, чл.1 §2 и
съображение 9 от Директива 2012/29 на Европейския парламент и на Съвета
от 25 октомври 2012 година/, на правни принципи /“никой не може да черпи
права от собственото си противоправно поведение“/ и на справедливостта.
Съгласно чл. 5 ал. 4 от КРБ международните договори, ратифицирани по
конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са
част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на
вътрешното законодателство, които им противоречат.
Посочената разпоредба указва само йерархията на правните норми, като
не предвижда гарантирането на материални права.
В чл. 2 от КОНВЕНЦИЯ за защита на правата на човека и основните
свободи е установено зачитането на правото на живот.
1. Правото на живот на всеки се защитава от закона. Никой не може да
бъде умишлено лишен от живот освен в изпълнение на съдебна присъда за
извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.
2. Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на
разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната
за абсолютно необходима:
а) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;
b) при осъществяването на законен арест или при предотвратяване на
бягството на лице, законно лишено от свобода;
14
с) при действия, предприети в съответствие със закона, за потушаване на
бунт или метеж.
В чл. 8 от КОНВЕНЦИЯ за защита на правата на човека и основните
свободи е установено право на зачитане на личния и семейния живот
1. Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на
неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция.
2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е
недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно
демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност
или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на
безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите.
ХАРТА НА ОСНОВНИТЕ ПРАВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
преповтарят и правата, гарантирани от Конвенцията, а именно:
Член 2 - Право на живот
1. Всеки има право на живот.
2. Никой не може да бъде осъден на смърт, нито екзекутиран.
Член 7 - Зачитане на личния и семейния живот
Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на
неговото жилище и тайната на неговите съобщения.
И двата международни акта дават защита на общочовешки права,
каквито са правото на живот и правото на личен и семеен живот. В
конкретния случай обаче се касае за наследствено-правни взаимоотношения,
които остават в страни от защитата на правото на живот и на
неприкосновеността на семейния живот.
Рамковото решение 2005/212/ПВР НА СЪВЕТА от 24 февруари 2005
година относно конфискация на облаги, средства и имущество от
престъпления, също касае отношения, които излизат извън обхвата на
настоящия спор. Съгласно преамбюла на решението, основният мотив за
приемането му е борбата с презграничната организирана престъпност, чрез
възпрепятстване на финансовата печалба. Поради това целта на настоящото
рамково решение е да гарантира, че всички държави-членки разполагат с
достатъчно ефективни норми относно конфискацията на облагите от
15
престъпление, също и по отношение на доказателствената тежест относно
произхода на имуществото на лице, което е осъдено за престъпление, което е
свързано с организираната престъпност. В същинската си част, решението
касае конфискацията като форма на борба с организираната престъпност.
Съгласно чл. 2 пар. 1, всяка държава-членка взема необходимите мерки, за да
направи възможно конфискуването, изцяло или частично, на средства на
престъплението и облаги от престъпление, за които се предвижда наказание
лишаване от свобода над една година, или на имущество, чиято стойност
отговаря на тези облаги.
„Конфискация“ по смисъла на Конвенцията относно изпиране,
издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление, означава
наказание или мярка, наложена от съд след свързана с едно или няколко
престъпления процедура, в резултат на която окончателно се отнема
собствеността. Конфискацията е винаги в полза на Държавата. Тя се налага
като наказание от наказателен съд или чрез нарочно производство по
ЗПКОНПИ, което се разглежда от гражданските съдилища или т.нар.
„гражданска конфискация“. И двете производства, както и Рамкото решение са
ирелевантни на разглеждания правен спор.
Директива 2012/29/EС - минимални стандарти за правата, подкрепата и
защитата на жертвите на престъпления, се приема с основна цел да гарантира,
че жертвите на престъпления получават подходяща информация и могат да
участват в наказателни производства, независимо къде в ЕС се е случило
увреждането. Всяка държава от ЕС трябва да гарантира, че жертвите на
престъпления се приемат и третират с уважение, по деликатен и
професионален начин в зависимост от техните индивидуални нужди и без
дискриминация. Директивата определя минимални стандарти за всички
жертви на всякакви престъпления независимо от националността и статута на
пребиваване на жертвата. Жертвите трябва да имат право: да разбират и да
бъдат разбирани при контактите си с компетентен орган (например прост и
достъпен език); да получат информация от първия контакт с компетентния
орган; да подават официална жалба и да получават писмено потвърждение; да
получат устен и писмен превод (по време на интервюта/разпитване на
жертвата); да получат информация за развитието на делото; да получат достъп
до служби за подкрепа на жертвите, да получат разглеждане на делото си в
16
съда; да поискат преразглеждане на решението да не се провежда наказателно
преследване; да им бъдат възстановени разходите; да получат правна помощ;
да им се възстанови откраднато имущество.
Съгласно чл. 1 пар.2 на Директива 2012/29/EС - Държавите членки
гарантират, че жертвите са признати и третирани с уважение, тактичност,
разбиране, професионализъм и по недискриминационен начин при всички
контакти със службите за подкрепа на жертвите или за възстановително
правосъдие и с всички компетентни органи, действащи в рамките на
наказателното производство. Правата, установени в настоящата директива,
се прилагат за жертвите без дискриминация, включително във връзка с
правото им на пребиваване.
Посочената Директива също се явява неотносима към настоящия казус,
доколкото касае правото на жертвата от престъпление, каквато в настоящия
случай се явява и Е. Е. Х., да получи информация и съдействие от държавните
органи при участието й в наказателното производство за смъртта на дъщеря
й Р., което към настоящия момент се явява приключило. Отделно от това
Директивата, в качеството си на нормативен акт, приет от институциите на
Европейския съюз, за разлика от Регламента, който се прилага изцяло и
директно, няма пряка приложимост в държавите-членки, а определя цели,
които да се постигнат от страните от ЕС в определен срок.
По отношение на приложението на правните принципи и
справедливостта:
В чл. 5 от ГПК е дадено разбирането на законодателя относно принципа
на законност, а именно: Съдът разглежда и решава делата според точния
смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви -
според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на
основните начала на правото, обичая и морала.
Тази основна правна норма в ГПК е в съответствие с доктрината относно
източниците на правото. Основният източник на правото са правните норми -
нормите в съответната правна система (конституцията, законите,
международните договори). Те съдържат задължителните правила за
поведение. Като субсидиарни източници на правото можем да причислим
съдебната практика и доктрината. Те подпомагат действието на основните
източници на правото само по отношение на тълкуване на смисъла на
17
правните норми и/или действието им, т.е. помагат ни да извлечем „общия
разум на закона“ по смисъла на чл. 5 от ГПК.
Понятието „правни принципи“ означава ръководни начала „на“ и „в“
правото /двете понятия „принцип НА правото“ и „принцип В правото“ са
видове на родовото понятие „правен принцип“/, в които присъства идеално
съдържание, свързано с целта на правото, или те носят и насочват смисъла на
всяко правило за поведение към целта на правото.
Справедливостта е нравственият императив на правото. Тя се разглежда
и като основополагащ принцип на правото и правовата държава, но стои по-
високо от останалите правни принципи, като по-скоро би следвало да бъде
разглеждана като цел на правото.
И двете понятия обаче - и правният принцип, и справедливостта не се
разглеждат като източници на правото, т.е. сами по себе си те не могат да
дадат конкретно правило за поведение.
Съгласно разпоредбата на чл. 5 от ГПК само при липса на закон /на
писана правна норма/, съдът може да основе решението си на основните
начала на правото, обичая и морала. Поради това при наличие на изричната и
ясна разпоредба на чл. 3, б. „а“ от Закона за наследството, съдът не може да
дерогира посочената правна норма на основание, че тя не съответства на
правен принцип или на справедливостта.
Правният принцип или справедливостта могат да се преценяват и с
оглед тълкуването на действащите правни норми, но само при неяснота при
приложението им в практиката по един или друг начин. С други думи ако една
правна норма може да се тълкува по начин, че да се постига както справедлив,
така и несправедлив резултат, тя следва да се тълкува в съответствие с
принципа на справедливостта. В конкретния случай обаче различно тълкуване
на правната норма на чл. 3, б. „а“ от Закона за наследството не може да има,
доколкото в същата ясно се сочи формата на вина, а именно умисъл.
„Тълкуването“ на разпоредбата в частта за формата за вина е било винаги
еднозначно и в обилната съдебна практика, цитирана по-горе в решението.
Доколкото няма неяснота, не може да се пристъпва и към тълкуване на
разпоредбата, още повече, че ищцовата страна не желае тълкуването й, а
„отмяната“ й от съда - неприлагането на ясна правна норма.
Относно „морала“ и „справедливостта“:
18
Понятието „морал“ /включено в разпоредбата на чл. 5 от ГПК/ означава
система от неписани правила за нравствено поведение в обществото. Тези
неписани правила се формират на база общото усещане за „правилност“ и
„справедливост“ на преобладаващата част от обществото. Всеки правен
субект, в качеството му на отделен индивид, има собствено разбиране за
правилно поведение и за справедливост /нерядко обусловено от собствени
интереси и потребности/. Осредненият сбор от всички индивидуални
разбирания формира общоприетия „морал“ в едно общество. В съответствие с
общоприетия морал чрез законодателния процес се приемат писаните правни
норми. Поради това писаните правни норми в едно общество отразяват
общоприетия морал на същото. С оглед на това не е допустимо поради
едноличното усещане за справедливост на един правен субект /било то ищеца
или съдията/ да се дерогира общоприетия морал, закрепен в писаните правни
норми /закона/.
Само чрез промяна на чл. 3, б "а" от ЗН по законодателен път, може да се
постигне друго разбиране за справедливост по отношение на въпроса за
недостойнството за наследяване, съобразено с евентуален нов, изменен от
1949г. до сега, общоприет морал.
Разпоредбата на чл. 3, б "а" от ЗН би могла да бъде приета и за
противоконституционна, но само с решение на Конституционния съд на РБ.
До евентуално произнасяне на КС по този въпрос, настоящият съд е длъжен
да прилага горепосочената правна норма като конституционно-съобразна.
Поради несъвпадане на изводите на двете инстанции, настоящият състав
на ВОС намира, че Решение № 260003/30.01.2025г. по гр.д.№ 936/2021г. на
ВРС, 34 състав следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с
което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260003/30.01.2025г. по гр.д.№ 936/2021г. на
ВРС, 34 състав, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Е. Е. Х. ЕГН ********** от гр. С., ж.к. М.Л. - ***,
против С. А. Ш. ЕГН ********** от гр. Варна, ж.к. В.В., ***, за приемане за
установено в отношенията между страните, че С. А. Ш. няма право да наследи
19
С.Ж. ЕГН **********, починала на ***г., на основание чл. 124 ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационна проверка при условията на чл.
280 от ГПК пред Върховния касационен съд с касационна жалба, подадена
чрез съда, който е постановил въззивното решение, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
Особено мнение на съдията Светла Величкова Пенева
Считам, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно по следните съображения:
Когато държавата е приела правила за недостойнството за наследяване, то
разпоредбата на член 8 от ЕКЗПЧОС налага те да бъдат тълкувани и прилагани в
съответствие с духа им и позитивните задължения на държавата, а не формалистично,
ограничително и механично. Разпоредбата на член 3, буква „а“ от ЗН е приета през 1949 г.,
поради което следва да бъде отчетен контекста на тогавашното законодателство и най-вече
на обществено-икономическото развитие, при което причиняването на смърт на
наследодател практически е изглеждало възможно само при умисъл.
В конкретният случай въззивникът е бил длъжен, тъй като е налице нормативно
скрепено задължение, и е могъл да предвиди общественоопасните последици от
извършеното от него деяние /в нарушение на правилата за движение по пътищата,
разписани в Закона за движение по пътищата и в Правилника за прилагането му, Ш. е
навлязъл на железопътен прелез при включена светлинна и звукова сигнализация за задаващ
се влак, като в лекия автомобил са били съпругата му и дъщеря му/. Като не е проявил
изискваното от него поведение, той съзнателно /самонадеяност/ е причинил смъртта на
съпругата си и детето си. Тоест, ако бе действал така, както законите изискват от него, без
това да е свързано с умствени или физически способности, с които не разполага, то смъртта
на посочените две лица не би настъпила.
В конкретния случай въззивникът е осъден с влязла в сила присъда за извършено
престъпление по член 343а, алинея 1, буква „г” във връзка с член 343, алинея 3, буква „б“ от
НК, тоест при форма на вината непредпазливост.
Тъй като съпругата е починала първа, то наследници по закон са съпругът й и дъщеря
й, които получават равен дял от имуществото й, а единствен наследник на починалата си
дъщеря е баща – деецът, който получава в кР. сметка и нейния дял от наследството на
майка й. Като краен резултат се получава, че престъпникът черпи права от собственото си
20
противоправно поведение, наследявайки лицето, чиято смърт е причинил. Щом въззивникът
е нарушил нормативно свое задължение, без да цени достатъчно живота на съпругата си и
детето си, за да изпълни това задължение, в резултат на което е причинил най-тежкия
възможен резултат за последния – загуба на живот, то не следва законът да толерира това
престъпно поведение, като предостави на престъпника облагите от наследственото
имущество.
Визирането в разпоредбата на член 3, буква „а“ от ЗН на формата на вината
единствено на умисъл води до противоконституционен резултат, тъй като създава
предпоставките за несправедлив, неморален и обществено неоправдан резултат. Според член
5 от ГПК съдът е длъжен да разреши спора, прилагайки по правило закона /съответното
правило за поведение/, което по еднакъв за всички начин регулира съответната група
обществени отношения.
Съдия Светла Пенева:
21