Р
Е Ш Е Н И Е
№124
гр. Велико Търново, 5.05.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – шести състав, в открито заседание на двадесет и четвърти
април през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН БУЮКЛИЕВ
при
участието на секретаря С.Ф., като разгледа докладваното от председателя адм.
дело №643 по описа на Административния съд за 2021 година и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 118, ал. 1 от КСО.
Производството е образувано по жалба на С.Т.П. ***, с която се оспорва
законосъобразността на решение №1012-04-144#2/27.09.2021 година на директора на
Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Велико Търново. С
този спорен пред съда акт е отхвърлена като неоснователна жалбата и срещу
разпореждане №041-00-1361-3/18.08.2021 година на оправомощено лице за
ръководител на осигуряването за безработица при същата териториална дирекция.
Съответно, с това разпореждане на основание на разпоредбата на чл.54ж, ал.1 във
връзка с разпоредбата на чл.54а, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване е
отказано отпускането на парично обезщетение за безработица.
Жалбоподателката, в жалбата си поддържа и пред съда, както и в жалбата
си, че ответникът неправилно е разтълкувал Споразумението за оттеглянето на
Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и
Европейската общност за атомна енергия /“Споразумението“ за лаконичност/.
Според нея разпоредбата на чл.30 от него урежда именно случаи като нейният, тъй
като при завръщането си на територията на страната – членка на ЕС, тя е създала
трансгранична ситуация, каквато се урежда от разпоредбите на това Споразумение.
Аргументира се, че жалбоподателката е гражданка на Съюза, за която към края на
преходния период се прилага законодателството на Обединеното кралство в края на
преходния период. Всъщност се поддържа, че ако жалбоподателката би продължила
да упражнява трудова дейност на територията на Обединеното кралство, ситуацията
за нея не би била трансгранична, тъй като и полагания труд, а и правото да
получи обезщетение биха били подчинени на правото на Обединеното кралство.
Именно поради това съответните служби на Обединеното кралство са издали и
приложен към заявлението и документ, установяващ относими към обезщетението за
безработица факти и обстоятелства. Според нея разпоредбата на чл.30 от него
урежда именно случаи като нейният, тъй като при завръщането си на територията
на страната – членка на ЕС, тя е създала трансгранична ситуация, каквато се
урежда от разпоредбите на това Споразумение. Аргументира се, че жалбоподателката
е гражданка на Съюза, за която към края на преходния период се прилага законодателството
на Обединеното кралство в края на преходния период. Поддържа, че ако тя би
продължила да упражнява трудова дейност на територията на Обединеното кралство,
ситуацията за нея не би била трансгранична, тъй като и полагания труд, а и
правото да получи обезщетение биха били подчинени на правото на Обединеното
кралство. Именно поради това съответните служби на Обединеното кралство са
издали и приложен към заявлението и документ, установяващ относими към
обезщетението за безработица факти и обстоятелства.
Ответникът – директорът на ТП на НОИ – Велико Търново, чрез процесуалния
си представител юрк.В., отрича основателността на жалбата. Подробни аргументи
за този правен резултат са изложени в представената по делото писмена защита на
процесуалния му представител. В открито заседание излага, че всъщност решението
му е правилно и законосъобразно като краен резултат с оглед даденото тълкуване
на приложимото право на ЕС в определение на СЕС. Претендира разноски.
Съдът намира, че жалбата е допустима. Жалбоподателят е легитимиран да
оспори решението на ответника, издадено по реда и при условията на чл. 117 от КСО, тъй като е негов адресат и го засяга неблагоприятно. В случая е налице
решение на ответника, произнесено във връзка с жалба против разпореждане по
чл.117, ал.1, т.2, буква „б“ от КСО на ръководител на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отказано отпускането на
безработица на жалбоподателката. Самото решение е връчено редевно на 1.10.2021
година, като видно от клеймото на пощенският плик, с който жалбата е подадена до
съда чрез ответника, същото е от 11.10.2021 година, при което 14 дневният
преклузивен срок е спазен.
По същество жалбата е неоснователна.
В резултата на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
съдът намира за установено следното:
От преписката се установява, че
жалбоподателката е българска гражданка. Същата е упражнявала дейност като наето
лице при работодатели, установени във Великобритания, както следва: а/ от
1.12.2014 година до 16.07.2016 година е била наета от работодателя Mimosa Health
Care GL; б/ от 16.07.2016 година до 24.12.2018 година е била наета от
работодателя Wellburn Care Homes Ltd; в/ от 20.09.2018 година до 02.02.2020
година е била наета от работодателя Local Care Force LLP и г/ от 3.02.2020
година да 29.03.2021 година е била наета от работодателя NHS YORK Teaching
Hospital. На 02.04.2021 година жалбоподателката е подала заявление в качеството
и на безработно лице, като с него е заявила желанието си да и бъде отпуснато
парично обезщетение за безработица на основание Кодекса за социалното
осигуряване. В заявлението си жалбоподателката е декларирала, че
правоотношението и с работодателя NHS
YORK Teaching Hospital е прекратено, считано от 29.03.2021 година по причина
изтичането на срока на трудовият и договор. Посочила е освен това, че не е
придобила право на пенсия за старост в друга държава, както и други релевантни
обстоятелства. Към това заявление е приложен акта за прекратяването на
трудовото и правоотношение, считано от 29.03.2021 година. Органът, до който е
подадено заявлението, с разпореждане №041-00-1361-1 от 5.04.2021 година, е
спрял административното производство по отпускането на парично обезщетение за
безработица на основание чл.54г, ал.4 от българският КСО. Мотивирал се е с необходимостта
да се удостовери деклариран период на осигурена заетост в Обединеното Кралство.
На следващата дата – 6.04.2021 година този орган е изпратил до жалбоподателката
писмо, изисквайки и представянето на три попълнени документа, както следва:
заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава –
членка, формуляр СА3916 по изискване на компетентната институция на
Великобритания и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с
прилагането на чл.65, параграф 2 от Регламент /ЕО/ №883/2004. Тези документи са
подадени, като са придружени и от документи, издадени от последният работодател,
при който жалбоподателката е престирала труд на територията на Великобритания.
Тези документи установяват описаните в точка 4 обстоятелства. Иницииран е
електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Обединеното
кралство, касаещ осигурителното и досие и размера на получаваната работна
заплата. На 16.08.2021 година, с разпореждане №041-00-1361-2, органът по
осигуряването за безработица е издал разпореждане е възобновил
административното производство по заявлението на жалбоподателката, като е
приел, че от структурирания електронен документ, получен в резултат на
електронния обмен, се установява какви са периодите на осигурена заетост във
Великобритания, както и последният период от 3.2.2020 година до 29.03.2021
година, които данни са необходими за
преценката на правото на парично обезщетение за безработица. На 18.8.2021
година органът по осигуряване за безработица е издал разпореждане
№041-00-1361-3, с което се е произнесъл по подаденото заявление. Позовавайки се
на разпоредбите на чл.54ж, ал.1 и на чл.54а, ал.1 от българският КСО, този
орган е отказал да отпусне исканото обезщетение за безработица на лицето.Прието
е, че жалбоподателката има осигурителни период във Великобритания от 8.12.2014
година до 29.03.2021 година, след което няма „български“ осигурителни периоди.
Направен е извод, че не може да се приложи чл.30 от Споразумението за
оттегляне, тъй като със завръщането си в България жалбоподателката прекъсва
трансграничната ситуация, в която се намира към 31.12.2020 година и вече
положението и не обхваща едновременно държава – членка и Обединеното кралство.
Освен това е посочено, че чл.32 от това Споразумение регламентира единствено
сумирането на осигурителни периоди, които са придобити преди и след 31.12.2020
година с оглед придобиване на социално-осигурителни права, чиято преценка се
извършва при прилагането на националното законодателство. Всъщност
жалбоподателката не е упражнявала трудова дейност в България, въз основа на прекратяването
на която да се прецени дали отговаря на изискванията на българският закон,
уреждащ правото на обезщетение за безработица. Жалбоподателката е обжалвала
това разпореждане по реда на чл.117 от КСО до ответника по настоящото дело с
жалба от 7.09.2021 година, като е аргументирала, че чл.30 от Споразумението
урежда случаи като нейният. В жалбата си тя твърди, че е гражданин на
Европейския съюз, спрямо който се прилага законодателството на Великобритания в
края на преходния период, както и, че приложим е Регламент /ЕС/ 2019/500 от
25.03.2019 г. По повод на това обжалване е издадено и процесното понастоящем
решение на ответника.
От мотивите му се констатира, че директорът на ТП на НОИ е приел, че е
безспорно, че основното правило при определяне приложимото право в сферата на социалната сигурност е, че
лицата са подчинени на законодателството на държавата, на чиято територия
полагат труда си, като лицата, осъществяващи дейност като заети лица или като
самостоятелно заети лица в една държава – членка, са подчинени на
законодателството на тази същата държава – членка, като изключение са
предвидени единствено в чл.65,§2 от Регламент /ЕО/ №803/2004, регламентиращ
специфичните правила за отпускане и изплащане на обезщетения за безработица на
безработни лица, които по време на последната си дейност като заети лица или
самостоятелно заети лица са пребивавали в държавата – членка, различна от
компетентната. Констатирано е и безспорното и общоизвестно обстоятелство, че от
31.01.2020 година Кралство Великобритания и Северна Ирландия не е член на ЕС и
в сила е вече посоченото по-горе Споразумение. В този контекст е прието, че за П.
е налице период на осигурена заетост във Великобритяния за времето от
03.02.2020 година до 29.03.2021 година и следователно тя попада в хипотезата на
чл.30, §1,т.3 от Споразумението, която хипотеза следва да се прилага при
съобразяване с разпоредбата на чл.30, §2. Прието е, че трансграничната ситуация
е налице когато гражданин на държава – членка полага труд на територията на
друга държава – членка, като с прекратяването на заетостта на П., считано от
30.03.2021 година, тази трансгранична ситуация е прекъсната и последната не
попада в кръга на лица, които има предвид хипотезата на чл.30, §1, т.3 от
Споразумението. Посочено е в крайна сметка, че след като лицето не попада в
посочената хипотеза, за него са неприложими разпоредбите на чл.61 и следващите
от Регламента. Развити са и съображения, които са в смисъл, че чл.32 от Споразумението
определя специални случаи, които не попадат в чл.30, §1, като за същите се
прилага само принципът на сумиране на периоди на осигуряване, заетост,
самостоятелна заетост или придобиване на права и задължения, произтичащи от
такива периоди. За целите на сумирането на периодите, периодите, завършени
преди и след края на преходния период по Споразумението се взимали предвид в
съответствие с Регламента. Обхванатите от разпоредбата лица са граждани на Великобритания, съответно на
държавата – членка, както и лица без гражданство и бежанци, за които преди края
на преходния период се е прилагало законодателството на Обединеното кралство,
съответно на държавата – членка. Това са такива лица според ответника, които са
придобили осигурителни периоди само преди 31.12.2020 година или преди и след
31.12.2020 година /края на преходния период/, а П. няма придобит осигурителен период
по националното законодателство след приключването на осигурителните периоди по
законодателството на Обединеното кралство, които да се сумират с осигурената
заетост по британското законодателство и въз основа на които да се прецени
наличието на предпоставките по чл.54а от КСО.
Какви са изводите на съда?
На първо място следва да се отбележи, че решението на ответника, чиято
законосъобразност е предмет на делото, е валиден административен акт, издаден
от компетентен по материя, степен и територия административен орган. Съгласно
разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО пред ръководителя на
съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се
подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне
и прекратяване на обезщетенията за безработица.
Съответно според разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на
териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано
решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на
териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по
същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от
компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства,
отнасящи се до издаване на разпореждането. Видно от нормата е, че при
реализирането на административното обжалване на разпореждания като обжалваното
по административен ред, компетентен е именно съответният ръководител на ТП на
НОИ, който следва да се произнесе писмено с мотивирано решение, в което да
изложи доводите си по същество, както е процедирано в случая.
Решението на ответника съдържа всички съществени елементи на формата на
индивидуален административен акт, установени с чл. 59, ал. 2 от АПК. Посочени
са фактическите и правни основания, мотивирали постановяването му,
съответствието между които е въпрос по същество.
Предвид обстоятелството, че жалбоподателката, във връзка със заявлението
си е представила декларация относно пребиваване във връзка с прилагане на
чл.65, §2 от Регламента, както и предвид позоваването от страна на ответника на
разпоредбите на чл.30 от Споразумението, съдът отправи отправи искане за даване
на преюдициално заключение по тълкуването на нормите на Споразумението.
С определение по дело С-30/22, СЕС е дал заключение, според което чл.65,
§2 от Регламент №883/2004 /ЕО/ на ЕП и на Съвета от 29 април 2004 година за координация
на системите за социална сигурност трябва да се тълкува, че не се прилага към
положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за
безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило
периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на
която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна
заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази
разпоредба през целия този период.
Всъщност, както е посочил Съда в мотивите към определението си, чл.31 от
Споразумението за оттегляне, който се намира в Дял III /“Координация на
системите за социална сигурност“/ от Част втора на същото, предвижда в параграф
1, че по отношение на лицата, попадащи в обхвата на този дял, се прилагат
правилата и целите, определени в частност в Регламента – т.38 от определението.
При наличието на посоченото изискване Съдът е приел, че преди да провери дали
разпоредбите на Споразумението за оттегляне са приложими към положенията,
установени по настоящото дело, трябва да се установи дали разпоредбите на
Регламент 883/2004 биха или приложими спрямо настоящата жалбоподателка
независимо от факта на оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза или от
факта, че тя е упражнявала дейност на заето лице в тази държава, а не в държава
– членка на Съюза. Съдът на ЕС е посочил при това, че ако това не е така,
всъщност не би било налице придобито по силата на този регламент право за
периода на дейност като заето лице, упражнявана от жалбоподателката в
Обединеното кралство, което Споразумението за оттегляне би имало за цел да
защити.
Както настоящата инстанция вече посочи, а и както се установява от декларацията
относно пребиваване във връзка с прилагането на чл.65, §2 от регламента /лист
32 от делото/, за периода от 1.12.2014 година до 29.03.2021 година, П. е била
заето лице, упражняващо дейност на територията на Обединеното кралство,
съпругът и дъщеря и са били в държавата по последната заетост. Същата е подала
заявлението за обезщетение за безработица на 02.04.2021 година /лист 46 от
делото/, без междувременно да дейност като заето лице /по смисъла на чл.1,
буква „а“ от Регламента/ след завръщането си в България до момента на
подаването на това заявление.
Според чл. 61, параграф 1 от Регламента „Компетентната институция на
държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването,
възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в зависимост или
от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост
зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или
самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга
държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. Въпреки
това, когато приложимото законодателство поставя правото на обезщетения в
зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна
заетост, завършени съгласно законодателството на друга държава-членка, такива
периоди не се зачитат, освен ако такива периоди биха били зачетени като
осигурителни периоди, ако са били завършени в съответствие с приложимото
законодателство.“. От член 61, параграф 2 на регламента обаче е видно, че с
изключение на случаите по чл.65, параграф 5, буква а/, прилагането на първата
алинея на разпоредбата зависи от това дали заинтересованото лице
/жалбоподателката понастоящем/ в съответствие с българското законодателство, по
силата на което се претендира обезщетени за безработица, е придобило последно
осигурителни периоди. Както е посочено в т.42 от мотивите на определнието на
СЕС, а както впрочем се установява и от разпоредбата на чл.54а от КСО,
обезщетението за безработица по националното право е функция от завършване на
осигурителни периоди, каквито след завръщането на П. липсват, претенцията и за
това обезщетение би била допустима единствено ако правното и положение
съответства на разпоредбата на чл.65, параграф 5, буква а/ във връзка с чл.65,
параграф 2 от регламента.
След като разпоредбата на чл.65, параграф 2 от регламента не се прилага
към положението на жалбоподателката с оглед периода на извършването на дейност
като заето лице до подаване на искането за обезщетение, то същата не може да
претендира на основание на чл.54а, ал.1 от КСО за такова обезщетение за
безработица въз основа на тази стълкновителна уредба във връзка с чл.54а, ал.2,
т.4 от КСО.
Жалбата е неоснователна.
На ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение според
разпоредбите на чл.143, ал.3 от АПК във връзка с чл.37, ал.1 от ЗПП във връзка
с чл.24, изречение първо от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер
от 100 лв.
Водим от горното, Великотърновският административен съд, шести състав
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.Т.П. ***, ЕГН **********,
против решение №1012-04-144#2/27.09.2021 година на директора на Териториално
поделение на Националния осигурителен институт – Велико Търново.
ОСЪЖДА С.Т.П. ***, ЕГН **********, да заплати на Националния
осигурителен институт разноски по делото от 100 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: