№ 111
гр. Русе, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20224520104262 по описа за 2022 година
Ищцата Т. Х. С. твърди, че на 27.10.2021 г. сключила Договор за паричен заем
Axi Credit № 962057 с ,,Аксес Файнанс" ООД /чиито правоприемник е ,,Аксес
Файнанс" АД/, по силата на който ответното дружество поело задължението да й
предостави сумата от 900 лв., а ищцата се задължила да я върне, ведно с
възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва: Общ размер на кредита -
900 лв.; ГПР - 49,01 %; Лихвен процент на кредита - 40 %; Лихвен процент на ден,
приложим ПРИ ОТКАЗ от договора - 0,11% /но без изрично посочен лихвен цроцент
на цен, каквито били задължителните изисквания нa ЗПК/; Брой погасителни вноски -
12, като всяка била дължима ежемесечно, съгласно посочената в договора дата в
таблица, която нямала характер на погасителен план пo смисъла на ЗПК; Размер на
двуседмичната погасителна вноска — 92,22 лв.; Обща сума, дължима по кредита -
1106,64 лв.
В договора, обаче, на ищцата било вменено и задължението да предостави един
от следните видове обезпечения на кредита: „1. Едно физическо лице – поръчител,
което да отговаря на изброените изисквания; 2. Банкова гаранция с бенефициер -
заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност 30 дни след крайния cpок за
плащане на задълженията по настоящия договор; 3. Одобрено от заемодателя
дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки по занятие, съгласно
предмета му на дейност и в съответствие с всички необходими законови разпоредби,
относими към упражняването на такава дейност". Ищцата твърди, че така още при
изготвянето на договора икономически по-силната страна предвидила неизпълними
1
условия пред заемополучателя за предоставяне на обезпечения, поради което
единствената опция за потребителя била да посочи, че иска заемът да бъде обезпечен
от дружество-гарант, одобрено от заемодателя-ответник. При това положение,
ответното дружество предвидило заплащане на допълнителна такса в размер на 464,88
лв. за обезпечение от дружество-гарант, одобрено от заемодателя. Тази такса
изначално била предвидена като дължима допълнителна сума към всяка месечна
вноска от по още 38,74 лв., при което месечната вноска била в размер на 130,96 лв.
Така при отпуснат заем от 900 лв., ищцата била задължена да върне общо 1571,52 лв.,
тоест реално лихвата върху отпуснатите 900 лв. възлизала на 671,52 лв., като таксата
„гарант" не била включена при изчислението на ГПР, тъй като ако била включена,
размерът на ГПР щял значително да надхвърли законоустановения максимум от пет
пъти размера на законната лихва, регламентиран в ЗПК.
Поради горното ищцата счита, че процесният договор за паричен заем е изцяло
недействителен по смисъла на ЗПК и ЗЗП. В условията на евентуалност счита, че
същият съдържа и отделни нищожни клаузи, каквато е тази за „таксата гарант". Същата
практически била дължима пряко на „Аксес Фaйнaнc" ООД, но не била включена в
ГПР при формиране на общите разходи по кредита. В чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК, като
задължителен реквизит на договорите бил посочен техния срок, какъвто в процесния
договор нямало. Същият съдържал единствено схема на погасяване /дати/, но не е и
погасителен план по смисъла на материалния закон. При липса на такъв план
договорът за потребителски кредит също бил недействителен. Всяка погасителна
вноска следвало да съдържа главница и лихва. В случая изобщо не ставало ясно и
разбираемо каква част от всяка двуседмична вноска представлява главница и каква —
лихва. Освен това, в чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като задължителен реквизит от
съдържанието на всички договори за потребителски кредити било регламентирано да
бъде посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, каквато в
процесния договор липсвала. Посочен бил размерът на възнаградителната лихва – 40
%, като ГПР бил фиксиран на 49,01 %. Пo никакъв начин не било посочено какви такси
или други разходи са включени в разликата от 9,01 % между ГПР и догорната лихва,
което означавало, че ГПР е посочен абстрактно, без да е спазено изискването на ЗПК да
се посочи методиката за неговото изчисляване и какво точно съдържа оскъпяването на
кредита. Грубо нарушена била и императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
В Договора, както и в погасителния план, не можело да се извлече информацията за
размера на включените в месечната погасителна вноска суми - колко лихва, колко
главница и колко такса се погасява с всяка вноска, както и дали се дължат други такси
по кредита, каквато била задължително вменената на ищцата такса „гарант" в размер
на 464,88 лв., разбита на отделни вземания още при сключване на договора, в полза на
ответника от по 38,74 лв. към всяка отделна двуседмична вноска. Отделяйки сумата от
допълнителни 484,88 лв. под формата на „такса гарант", кредиторът действал
2
абсолютно недобросъвестно. Целта била формално контрактът да съответства на
изискванията на ЗПК по отношение максималния размер на ГПР, но реално таксата
гарант, ако била включена в ГПР, щяла да наруши разпоредбите на ЗПК, тъй като ГПР
щяло значително да надхвърли тавана от пет пъти размера на законната лихва. За
кредит от 900 лв. ищцата следвало да върне печалба за ответника от 671,52 лв., което
било в пъти над петкратния размер на законната лихва, а не посоченият в договора
49,01 %, който не било ясно какво точно включва. Поради липсата на погасителен план
не било ясно дали при отделните вноски не било налице начисляване и на лихва върху
лихва или лихва върху таксата „гарант". Неясно оставало и защо таксата гарант се
дължала не на дружеството „гарант", дъщерно на ответника, а пряко в полза на
„АКСЕС ФАЙНАНС" ООД. Това обстоятелство също доказвало, че всъщност таксата
гарант била скрита лихва или такса по усвояване и управление на кредита, поради
което следвало да бъде включена в ГПР.
Предвид горните съображения, моли да бъде постановено решение, с което да
бъде прогласена недействителността на Договор за паричен заем Axi Credit №
962057/27.10.2021 г., сключен между страните, поради противоречие с разпоредбите на
ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност моли да бъде прогласена нищожността на
отделни негови клаузи, а именно - клаузата, регламентираща лихвен процент в размер
на 40 % и клаузата, възлагаща в тежест на заемателя да предостави задължително
обезпечение на кредита, а ако не го предостави - да сключи договор за предоставяне на
гаранция с дружество, посочено от ответника. Претендира и разноските, направени в
настоящото производство.
В отговора на исковата молба ответникът счита предявените искове за
процесуалио допустими, но изцяло неоснователни. Не оспорва фактическите
твърдения на ищеца относно сключения между тях Договор за кредит „AXI CREDIT"
№ 962057. Оспорва всички останали фактическите твърдения, обосноващи
претенциите досежно нищожността на договора. Счита твърденията на ищеца, че
Договорът за паричен заем нарушава изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК и съдържа
подвеждащи клаузи, за напълно неоснователии. Заявява че всички условия на
контракта са описани ясно, подробно и разбираемо за потребителите. В чл. 2, ал. 1, т.3
от него ясно било посочено, че срокът на заема е 12 месеца. Представеният с исковата
молба договор имал и приложен погасителен план, който напълно отговарял на
изисиканията на ЗПК. Същият съдържал информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение
на вноските между различиите неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването, както и информация с каква част от вноската се
погасява главница и с каква част лихва. Доколкото бил уговорен фиксиран годишен
лихвен процент и ГПР, като не било предвидено заплащане на суми, дължми при
различни лихвени проценти, то не било необходимо, а в случая било и невъзможно да
3
се посочва последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. Позовава се на практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО
относно договорите за потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г.,
Peшение от 05.09.19 г. по дело С-331/18/, според която в договора за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно
която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.
От погасителния план към Договора ясно било посочено и с каква част от
вноската се погасява главница и лихва.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че договореният размер на
фиксирания годишен лихвен процент противоречал на добрите нрави, че била налице
явна нееквивалентност на престациите и се нарушавал принципът на добросъвестност
при участие в облигациоините отношения. Никакво ограничение относно допустимите
размери на възнаградителната лихва не било предвидено в приложимото
законодателство и нямало правила за определяне възнаграждението на кредитодателя.
Доколкото било налице изрично лимитиране на годишния процент на разходите, в
изчисляването на който се взимал предвид и лихвеният процент, ако се приеме, че за
кредитора съществуват и допълнителни рестрикции, то той би бил допълнително
ограничен неоснователно и в разрез с идеята, заложена от законодателя.
Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от кредитора
услуга - ползването на парични средства - и поради това той бил свободен да определи
какъв да е нейният размер. В процесния случай възнаградителната лихва от 43.2 %
надвишава допустимата според ищеца стойност от трикратния размер на законната
лихва пренебрежимо малко. Спазено било единственото ограничение, предвидено в
закона - чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според което ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва. Този размер не бил надвишен - видно от договора ГПР
възлизало на 49.01 %. При изчислявянето му бил взет предвид и размера на
фиксирания годишен лихвен процент като един от елементите, служещ за изчисляване
на ГПР. Доколкото разходите по кредита били в законоустановените граници и не
било налице отделно ограничение по отношение на възнаградителната лихва, то
възраженията за нищожност се явявали напълно неоснователни.
Кредитодателят информирал предварително клиента за всички условия по
кредита, включително за размера на възнаградителната лихва, още с предоставянето на
Стандартен европейски формуляр. Потребителят, вече информиран, имал свободата да
реши дали предложените му условия го устройват и дали да се обвърже с тях.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правела за
4
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка ищецът
следвало да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай, да
наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип,
каквито обосновка и доказателства не били ангажирани.
Договорената възнаградителна лихва не можела да се счете за прекомерна,
водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави.
Поставянето на общо максимално ограничение на договорната лихва до трикратния
размер на законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната
специфика, пазара и разходите за отпускането им, не било адекватно ограничение.
Счита за недопустимо към отношения, възникнали по силата на ЗПК да се прилага
съдебна практика, третираща заеми по 33Д.
Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
постановление на МС на Република България - Постановление № 426 от 18.12.2014 г.
за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, с оглед
на което нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК, като съобразно текста на договора, в него
били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, с оглед на което била спазена и разпоредбата на
чл.11, ал. 1, т.11 от ЗПК.
Възнаграждението на Дружеството-гарант не било част от заемното
правоотношение по Договора за заем. Същото било дължимо не към заемодателя, а за
предоставена услуга от „Файненшъл България“ ЕООД, за което било уговорено да
възникне задължение по нея, само при неизпълнение от страна на заемателя на
задължението му да представи едно от другите две обезпечения по договора за заем.
В договора за паричен заем ГПР бил фиксиран. Посочена била и общата сума за
плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР бил по формула, съдържаща
се в Приложение № 1 към ЗПК, като нямало законово изискване механизмът да бъде
посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следвало
да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна
в ГПР. В конкретния случай договорът за кредит не съдържал възможности за промяна
в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни
варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на договора, ГПР
бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата.
С подписването на договора за предоставяне на гаранция „Файненшъл
България" ЕООД се е задължило срещу възнаграждение да издаде гаранция за плащане
/за изпълнение на парични задължения/ в полза на кредитодателя, с
наредител-потребителя /ищеца/ с цел гарантиране изпълнението на всички задължения
на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички
5
последици от неизпълнение на задължението на потребителя. Гаранцията се издавала
от гаранта и влизала в сила в 5-дневеи срок само и единствено в случай, че заемателят
не изпълни задълженията по сключения Договор за паричен заем да предостави
обезпечение. Ответникът твърди, че задължението по договора за предоставяне на
гаранция не било обвързано с договора за паричен заем.
Претендира отхвърляне на исковите претенции и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
На 27.10.2021 г. между страните е сключен Договор за кредит „AXI CREDIT" №
962057, по силата на който на ищцата е предоставена заемна сума от 900 лева при
фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40 % и годишен процент на разходите
49.01 %. Уговорен е срок и начин на плащане - 12 месечни вноски, всяка в размер на
92.22 лв., с която се погасява част от главницата и начислената възнаградителна лихва,
с конкретно изброени дати на плащане.
Според чл.7 от заемния договор, общата сума, дължима от заемателя, е в размер
на 1106.64 лв. и се състои от заемната сума и възнаградителната лихва за целия срок на
договора.
Съгласно чл. 3 от същия, заемателят се задължава в срок до пет дни от датата на
сключване на контракта, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
1. Физическо лице-поръчител, което да отговаря на конкретни условия; 2. Банкова
гаранция с бенефициер-заемодателя или 3. Одобрено от заемодателя дружество-гарант,
което предоставя гаранционни сделки по занятие и в съответствие с всички
необходими законови разпоредби.
Към отговора на исковата молба ответникът представя и Договор за
предоставяне на гаранция № 962057/27.10.2021 г., сключен между ищцата-потребител
и „Файненшъл България“ ЕООД - гарант, чрез посредника „Аксес Файнанс“ ООД. С
него гарантът се съгласява да издаде гаранция в полза на „Аксес Файнанс“ ООД-
бенефициер за по-малката от двете суми: 1219.14 лв. или сума, равна на усвоената и
невърната главница, начислената договорна лихва и законна лихва за забава при забава
на плащането, разходи за събиране на вземането и съдебни разноски. За поемане на
това задължение потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 464.88
лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 38.74 лв. Вноските са
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за заем, сключен
с „Аксес Файнанс“ ООД
От представения погасителен план към процесния договор се установява, че
всъщност общият размер на месечната вноска е 130.96 лв. /а не 92,22 лв./, включваща
6
главница, лихва и възнаграждението за гарант от 38.74 лв. месечно /или общо от 464.88
лв./.
Страните не спорят, че ищцата е усвоила изцяло отпуснатата сума.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум,
съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване недействителността на договор
за паричен заем № 962057, сключен на 27.10.2021 г., а в условията на евентуалност - за
прогласяване нищожността на отделни негови клаузи.
Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице,
което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност, и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща
кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният контракт
има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета,
чл.10 и чл.11, като на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11
ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за
потребителски кредит е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК- за посочване на общата
дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено по договора за заем, че ГПР е 49, 01 %, а лихвата - 40 %,
но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
7
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание. Отделно от това, в договора за
заем е посочен общият размер на дължимата сума - 1106,64 лева, която, видно от
погасителния план, е сборът от стойността на главницата и лихвата. Наред с това
обаче, заедно с подписване на договора за кредит, на същия ден, между ищцата и
„Файненшъл България“ ЕООД, чрез посредника си „Аксес Файнанс“ ООД, е сключен
друг договор за предоставяне на гаранция под същия номер, с който се обезпечава
задължението на потребителя по кредита, като за услугата на гаранта се дължи
възнаграждение в размер на 464,88 лева. Именно в тази връзка двата договора не само
са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията) е предвидено да се
заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна
свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от
съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за
гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и
договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има
вписана уговорка за обезпечения, която произтича от чл. 3 от контракта, но размерът
на възнаграждението на гаранта е дължим по друг договор, сключен с
посредничеството ответника. Сумата за възнаграждението се явява част от договора за
заем, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в
договора за заем заемателят принципно има право на избор - сам да си осигури
поръчител, отговарящ на множество изисквания, да предостави банкова гаранция или
пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява „Файненшъл
България“ ЕООД), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи
допълнително възнаграждение. Това съвсем не означава, че възнаграждението за
обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде
включено като разходи по него, след като именно това възнаграждение го оскъпява
значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем,
които той трябва да плати.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като
спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение
на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
8
Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи
на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Според договора за
кредит ГПР е 49, 01 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника,
защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранцията по другия договор, а с
включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза
за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на
кредита, регламентирани в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи,
които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на
нормата на чл.21, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или
резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази
неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да
не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от
ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазване
забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Именно затова клаузата от договора не
отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора
предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази
клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1,
предл.1 от ЗЗД.
Атакуваният договор не съдържа информация и относно размера на лихвения
процент на ден /такъв е предвиден само при отказ от договора/, което също е част от
задължителното му съдържание, предвидено в чл.11, ал.1, т.20 ЗПК и самостоятелно
основание за неговата недействителност.
9
По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва, са налице и други
основания за недействителност. В договора е предвиден лихвен поцент – 40 %. Така
уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Действително към датата на сключване на договора няма императивни разпоредби,
определящи максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че
свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за
потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна,
поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и
съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или
проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице е трайно установена
практика на ВКС, според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. Към датата на
сключване на процесния договор, размерът на законната лихва е 10.00 %, т.е.
уговореният в контракта годишен лихвен процент надвишава повече от три пъти
законната лихва, в нарушение на добрите нрави. Поради това клаузата на чл.2, т.6 от
Договора накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е
в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява
нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
По изложените мотиви съдът приема, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на Договор за паричен заем № 962057/27.10.2021 г. като противоречащ
на императивни разпоредби на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД е основателен и като такъв следва да се
уважи.
За настоящото производство следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищцата - адвокат К. Б..
Същата й е предоставила безплатно правна помощ, съгласно чл.38, ал.2 ЗА за защита в
настоящото производство, което се установява от приложения на гърба на л.5 договор
за правна защита и съдействие. На основание чл. 38, ал.2 ЗА, вр. с чл. 7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията й към датата на подписване на договора за правна помощ, на адвокат Б.
следва да се присъди адвокатско възнаграждение от 340 лв.
Ответникът, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, дължи заплащане на държавна такса
по сметка на РС-Русе в размер на 62.86 лева.
Така мотиивран, съдът
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем Axi Credit №
962057/27.10.2021 г., сключен между ,,Аксес Файнанс" АД /правоприемник на ,,Аксес
Файнанс" ООД/, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, бул.“Балша“ 1, бл.9, ет. 2 и Т. Х. С., ЕГН
**********, от гр. Русе, като противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП, ЗПК и
ЗЗД.
ОСЪЖДА ,,Аксес Файнанс" АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, бул.“Балша“ 1, бл.9, ет. 2,
да заплати на адвокат К. И. Б. от АК-Русе, с ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2
от ЗА, 340 лева адвокатско възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна
адвокатска помощ в настоящото производство.
ОСЪЖДА ,,Аксес Файнанс" АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, бул.“Балша“ 1, бл.9, ет. 2,
да заплати по сметка на Районен съд- Русе държавна такса по делото в размер на 62.86
лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
11