Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: 438 Година 2019г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 18.11. 2019 година
В публично( закрито)
заседание , в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ :
БОРИСЛАВ ИЛИЕВ
ЕЛИ
КАМЕНОВА
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА
МЛАДЕНОВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа
докладваното от съдията КРАСИМИР
НЕНЧЕВ в. гр. д. № 683 по описа за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно обжалване .
Районен съд Пазарджик е
сезиран с искова молба,подадена от Профи
Кредит „ЕООД гр. София
,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление на дейността,
гр. София , бул. „България“ № 49, бл.
35Е, вх. „В“, против С.С.Ф. , ЕГН **********, с постоянен
адрес ***.
С исковата молба е предявен
положителен установителен иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 422 от ГПК .
С Решение № 537/ 22. 04 .2019г. на районен съд Пазарджик , постановено по гр. д. № 2825/2018г. по описа
на същия съд, искът е отхвърлен изцяло ,като неоснователен.
Решението на районния съд се обжалва с въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство„Профи Кредит „ЕООД гр.
София , ЕИК *********, ,подадена
чрез процесуалния представител на
страната. Във въззивната жалба се
излагат съображения за неправилност на обжалваното решение ,поради нарушение на материалния закон,
необоснованост и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила . Искането
е да се отмени решението на районния съд и се постанови ново решение от
въззивната инстанция по съществото на спора, с което се уважат предявените
искове . Претендира се заплащането на съдебно
–деловодни разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е
постъпил писмен отговор от противната страна.В отговора се оспорва въззивната жалба. Прави се искане решението на районния съд , като правилно и законосъобразно да се потвърди .
В открито съдебно заседание страните чрез пълномощниците си поддържат
становищата си.
Пазарджишкият окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност
на съдебното решение , които са посочени
във въззивната жалба , като взе предвид становището на страните и събраните доказателства пред първата
инстанция , при спазване разпоредбата на чл.
235 от ГПК ,прие за установено следното :
Въззивната жалба е процесуално
допустима .
Жалбата е подадена от активно
легитимирана страна ( ищец в производството пред
районния съд ).
Жалбата е подадена в преклузивния
двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл. 269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при
проверка на обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по
валидността на решението . По допустимостта
на решението в обжалваната му част . По
останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата
.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на
обжалваното съдебно решение или за неговата процесуална недопустимост.
Възраженията , които се правят са
свързани с правилността на съдебното решение .
Разгледана по същество въззивната жалба е
неоснователна .
От доказателствата по делото се установява ,че на 14. 10. 2015г. страните
са сключили Договор за потребителски кредит/ДПК/ по смисъла на
чл. 9 ал. 1 от ЗПК, „Профи кредит стандарт“. Договорът за потребителски кредит е сключен при следните параметри :
- Размер на кредита 1500 лв. ;
- Срок на кредита – 24 месеца – 15. 10. 2017г. ;
- Размер на вноската по кредита – 92,73лв. ;
- ГПР- 49, 89%; ГЛП- 41,17% ; лихвен процент на ден - 0, 11%;
- Договорна лихва – 725, 52лв. ;
- Общо дължима сума – 2225, 52лв;
С договора ищцата е избрала и
пакет от допълнителни услуги „Екстра “.Параметрите на пакета за допълнителни услуги са следните :
- Възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги – 1125, 12лв.;
- Месечна вноска по закупения пакет от допълнителни услуги – 46,88лв. ;
Общо задължение по ДПК и пакета от допълнителни услуги – 3350,
64лв.
Обща месечна погасителна
вноска по ДПК и по пакета от допълнителни услуги – 139,61лв.
Към ДПК страните са подписали на същата дата и „Споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги „.
В раздел „А“ на ДПК „ Декларации“е
посочено ,че неразделна част от ДПК са Общите условия/ОУ/ на кредитора за физически лица .
Посочено е ,че при подписването на договора препис от ОУ са предадени на
клиента , запознал се е с тях и ги приема . При това положение,на основание чл.
298 ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, ОУ на кредитора
са станали задължителни за клиента.
І. По основанието за отхвърляне на иска, посочено в
обжалваното съдебно решение.
В исковата молба ищеца се е
позовал на предсрочна изискуемост
на вземането . Посочил е, че предсрочната изискуемост е
настъпила при условията на чл. 12.3. на Общите условия ,поради просрочие на
една месечна вноска с повече от 30 дни . Посочено е в исковата молба ,че
предсрочната изискуемост е настъпила
на 27. 09. 2016г. с автоматичното прекратяването
на договора . Посочено е ,че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника
на 03. 10. 2019г. чрез изпратено до него уведомително писмо .
Въззивната инстанция споделя
извода на районния съд за това ,че разрешенията
дадени в т.18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на
ОСГТК на ВКС относно предпоставките за настъпване на предсрочната
изискуемост при договора за банков
кредит по чл. 430 ал. 1 от ТЗ следва да се прилагат и при договора за потребителски кредит по чл. 9
ал.1 от ЗПК.
В мотивите на т. 18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на ОСГТК на ВКС( както и в други решения на ВКС ,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК ) е посочено,че предсрочната изискуемост на
вземането при договора за банков кредит настъпва при наличието на две
предпоставки:
-обективна предпоставка ( условията за настъпване на предсрочната
изискуемост , които са посочени в договора за банков кредит ) и
-субективна предпоставка ( волеизявлението на кредитора до длъжника за това ,че счита кредита за
предсрочна изискуем.) Предсрочната изискуемост се счита за настъпила от момента на „обявяването й“ от
кредитора(чл. 60 ал. 2
от ЗКИ) , т. е . от
момента , когато волеизявлението
на кредитора за това, че счита кредита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника.
В конкретния казус, тъй като
не се касае за договор за банков кредит ,правното основание на
предсрочната изискуемост не е
текста на чл. 432 от ТЗ , а текста на чл. 71 от ЗЗД. Това е така,тъй
като по своята правна природа договора
за потребителски кредит по чл. 9 ал. 1 от ЗПК е разновидна форма на договора за заем за потребление по
чл. 240 ал. 1 от ЗЗД( виж определението на договора за потребителски кредит , което е дадено в чл. 9
ал. 1 от ЗПК).
В този смисъл е и разрешението , което е дадено в Решение № 114/ 07. 09.
2016г. по т. д. № 362/2015г. на ІІ-ро т.
отд. на ВКС.
Въззивната инстанция споделя
извода на районния съд за това ,че и
при договора за потребителски кредит,
както и при банковия кредит ,условията за настъпване на предсрочната
изискуемост , които са посочени в
договора , както и волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната
изискуемост трябва да са осъществени
преди подаване на заявлението по чл. 410
или по чл. 418 от ГПК за издаване на
заповед за изпълнение.
Това изискване на т. 18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на ОСГТК на ВКС е съвсем
логично , като се има предвид характера на установителния иск по чл. 422 от ГПК
.Този иск няма самостоятелно съществуване . Съществуването на този иск( правото на иск ) е поставено в зависимост от развило се предходно
заповедно производство , което е приключило с издаването на заповед за
изпълнение или на заповед за незабавно
изпълнение. Искът за съществуване на
вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение , когато е спазен срока по чл. 415 ал. 4 от ГПК. Ето защо преди подаване на заявлението(преди подаването на иска ) трябва да са осъществени всички предпоставки
на предсрочната изискуемост , които бяха посочени по – горе. След като в исковата
молба,респективно в заявлението за издаване на заповед за изпълнение ищеца се
позовава на предсрочна изискуемост на вземането предпоставките на предсрочната
изискуемост трябва да са осъществени
преди подаване на исковата молба в съда .
Спорният въпрос по делото е относно правните последици от
волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост , когато
това волеизявление е достигнало до длъжника с
връчване на преписа от исковата молба и приложенията към нея.
По делото е установено ,че волеизявлението на кредитора за обявяване на
кредита за предсрочо изискуем не е достигнало до длъжника преди подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК( Уведомителното писмо от 03. 10. 2016г. не връчено на длъжника ). Волеизявлението на кредитора за предсрочната изискуемост е достигнало до
длъжника с връчването на преписа от
исковата молба и приложенията към нея.
В съдебната практика на ВКС са застъпени две становища по този въпрос.
Първото становище ( виж Р. № 139/05. 11. 2014г. по т. д. № 57/2012г. на І-во т. отд. на ВКС;
Р. № 161/08. 02. 2016г. по т. д. №
1153/2014г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС; Р. № 77/10. 05. 2016г. по т. д. № 32472014г. та ІІ-ро т. отд. на
ВКС; Р. № 114/07. 09. 2016г. по т. д. №
362/2015г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС;) приема следното: Няма законова пречка волеизявлението на кредитора за предсрочната
изискуемост да бъде връчено на длъжника след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение или след подаване на исковата молба по чл.
422 от ГПК. Това има за правна последица
настъпване на предсрочната изискуемост към този момент( което действително е така). Това обаче променя
основанието , от което произтича
вземането на кредитора по издадената заповед за изпълнение. Вземането на
кредитора не се основава вече на издадената заповед за изпълнение , а на
облигационните отношения между страните. Това дава основание на кредитора
да предяви нов осъдителен иск или да подаде ново заявление за издаване на
заповед за изпълнение. Предявеният установителен иск по чл.422
от ГПК ще следва да се отхвърли , като неоснователен.Разпоредбата
на чл. 235 ал. 3 от ГПК не може да бъде
приложена по аналогия, тъй като е променено основанието ,от което произтича
вземането по издадената заповед за изпълнение. Цитира се разрешението ,
което е дадено в т 11б на ТР № 4/18. 06.2014г. на ОСГТК на ВКС,според което в
производството по чл. 422 от ГПК е недопустимо да се променя основанието, от
което произтича вземането на кредитора по издадената заповед за изпълнение, при
хипотезите на чл. 214 ал. 1 от ГПК. Това е допустимо само чрез предявяване на
осъдителен иск , съединен с
установителния иск при условията на евентуалност. Това се отнася и за
хипотезата , когато вземането на кредитора е предявено частично в заповедното производство. В установителното
производство разликата до пълния размер на вземането може да бъде предявена
чрез осъдителен иск, съединен с установителния иск при хипотезата на чл. 210
ал.1 от ГПК.
Приема се ,че длъжника не може
да бъде уведомен за предсрочната изискуемост чрез подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ,тъй като препис от заявлението не се връчва
на длъжника. Приема се ,че длъжника не може да бъде уведомен за предсрочната
изискуемост чрез връчване на препис от заповедта за изпълнение,тъй като тя не
изхожда от кредитора и в нея не се
съдържа волеизявление на кредитора за предсрочната изискуемост.
Второто становище (виж Р. № 15/09. 05. 2017г. по т.
д. № 60034/2016г. на І-во гр. отд. на ВКС; Р. № 7/19. 05. 2017г. по т. д. № 60053/2016г. на ІІ-ро гр. отд. на
ВКС;) приема следното : В установителното производство по чл. 422 от ГПК е допустимо да се
приложи разпоредбата на чл. 235 ал. 3 от ГПК. Настъпилата предсрочна
изискуемост след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
респективно след подаване на исковата молба в съда следва да бъде взета предвид от съда,като факт с правно значение. При
това положение изискуеми и подлежащи на принудително изпълнение са просрочените
вноски с настъпил падеж към момента на
приключване на устните състезания във въззивната инстанция .
От тези две становища районния
съд е възприел първото становище. Приел е ,че иска следва да се отхвърли ,като неоснователен , тъй като
предсрочната изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, а след това – с връчване на преписа от
исковата молба и приложенията към нея. Приел е ,че при това положение се
променя основанието от което произтича
вземането на кредитора по издадената заповед за изпълнение. Приел е ,че за кредитора съществува правната
възможност да предяви нов осъдителен иск
за вземането си или да подаде ново заявление за
издаване на заповед за изпълнение.
Настоящият съдебен състав споделя тези изводи на първоинстанционния съд
.
Както бе посочено по –горе, съдебната практика на ВКС няма противоречие
за това ,че предсрочната изискуемост настъпва в момента ,в който тя бъде
обявена на длъжника чрез волеизявление на кредитора до длъжника. Съдебната
практика на ВКС също е единодушна по
въпроса за това ,че предсрочната изискуемост на вземането може да бъде обявена от кредитора на длъжника и след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение,респективно след подаване на
исковата молба по чл. 422 от ГПК , като има за правна последица настъпване на
предсрочната изискуемост към този момент. Поставя
се въпроса – в този случай променя ли се по някакъв начин основанието , от
което произтича вземането на кредитора по издадената заповед за изпълнение ? Отговорът
на този въпрос е отрицателен, тъй като основанието ,от което произтича
вземането на кредитора не се променя . Основанието на вземането на
кредитора е договорното правоотношение между страните и неизпълнението на договорните задължения от
страна на длъжника. Променя се обаче
правната природа на иска , което е недопустимо .Исковата претенция няма вече
установителен характер , каквато е правната природа на иска по чл. 422 от ГПК,
а има осъдителен характер. Това е така , тъй като към момента на
подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение вземането на кредитора не е било изискуемо .То не е било изискуемо и към момента на издаване на заповедта за изпълнение .
Изискуемостта на вземането е настъпила в
един по-късен момент. Както бе посочено по – горе, установителния иск по
чл.422 от ГПК няма самостоятелно
съществуване , а е обусловен от предходно развило се заповедно производство
,приключило с издаването на заповед за изпълнение. Целта на
установителната претенция по чл. 422 от ГПК е да установи съществуването
на вземането по издадената заповед за
изпълнение. При положение ,че към момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респективно
към момента на издаването на заповедта за изпълнение вземането на
кредитора не е било изискуемо правната
природа на иска няма установителен характер, тъй като вземането на кредитора не
е било изискуемо към този момент. Претенцията на ищеца има чисто осъдителен
характер.Това е достатъчно основание иска да се отхвърли ,като неоснователен.
ІІ. Разгледана и
по същество претенцията на ищеца също е неоснователна .
В текста на чл. 10 ал.1 от ЗПК са посочени общите основания за валидност ( действителност) на ДПК , а именно- договорът следва да се сключи
в писмена форма , на хартиен или на друг траен носител ,по ясен и разбираем
начин ,при размер на шрифта не по –малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора. От
съдържанието на ДПК и приложенията към него (Споразумение за
предоставяне на пакет от
допълнителни услуги и Общи условия на кредитора за физически лица ) съдът прави извода ,че ДПК
отговаря на общите условия за
действителност на такъв вид договор. Договорът е сключен в писмена форма ,клаузите на договора са
написани граматически по ясен и
разбираем за потребителя начин , шрифта на договора е по –голям от 12, договорът е сключен в два екземпляра – по един за всяка страна .
Подписан е от страните по договора.
ДПК не отговаря обаче на специалните изисквания на ЗПК
за действителността на договора .
1. По възражението в отговора
на исковата молба за нищожност на
клаузата за ГПР.
Възражението е основателно.
В текста на чл. 19 ал. 1 от ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието
ГПР. Посочено е ,че ГПР представлява общите
разходи на потребителя по ДПК ,настоящи и бъдещи ( лихви , други преки или
косвени разходи ,комисионни възнаграждения
от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В текста на чл. 19 ал. 2 от ЗПК е посочено ,че ГПР се изчислява по формула ,
съгласно Приложение №1 .
В текста на чл. 19 ал. 4 и ал. 5 от ЗПК е посочено ,че ГПР не може да бъде по-висок от 5-пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове
и валута , определена с Постановление на МС на РБ. Клаузи в договора , надвишаващи определения
размер се считат за нищожни.
В текста на чл. 11 ал.1 т.10 от
ЗПК е посочено ,че ДПК трябва да съдържа данни за ГПР
и общата сума , дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
В текста на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено ,че видът размера и действието ,за което се събират такси и/ или комисионни,
трябва да бъдат ясно и точно определени
в договора .
От посочените правни норми може да се направи общия
извод,че не е достатъчно в ДПК да бъде посочен общия размер на ГПР в процентно
съотношение от общия размер на
предоставения кредит. Нужно е освен
общия размер на ГПР в договора да се посочат всички разходи по вид и размер ,от
които се формира ГПР ,така както те са описани в текста на чл. 19 ал. 1 от ЗПК
и Приложение № 1 към закона.
Освен разбивка на всички разходи по вид и размер в ДПК трябва да е посочена
и общата сума , която е дължима от
потребителя ,представляваща ГПР.
При положение ,че в процесния ДПК , ГПР
е посочен само общо , като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит,без да бъдат
посочени отделните разходи по вид и
размер и без да се посочи общата стойност на разходите , които потребителя ще
дължи в края на срока на договора ,не може да се приеме ,че са спазени
изискванията на закона.
В случая годишния процент на разходите не надхвърля 5-пъти размера на
законната лихва за забава( при допустима норма 50% , ГПР е определен на 49,89%) ,но само това не е достатъчно ,за
да се приеме,че уговорката не противоречи на закона .
Следва да се приеме ,че уговорката относно ГПР е
недействителна до степен на нищожност, поради противоречие със закона, на
основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11
ал. 1 т.10 от ЗПК, чл. 19 ал. 1 от ЗПК и
чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
2. По възражението в отговора
на исковата молба за нищожност на клаузата за ГЛП.
Възражението е основателно.
Горепосоченото за ГПР важи и за ГЛП.
В текста на чл.11 ал. 1 т. 9 от
ЗПК е посочено ,че в ДПК трябва да се посочи лихвения процент по кредита , условията за
прилагането му , както и условията и
процедурите за промяна на лихвения
процент.
В ДПР лихвения процент е посочен общо
на годишна база ,като процентна величина. Посочен е и лихвения
процент на ден. Това обаче не достатъчно
,за да се приеме ,че уговорката за лихвения процент съответства на закона. В ДПК не е посочен текущия(месечния ) лихвен процент , с който ще се олихвява кредита . Не са посочени
условията за прилагането на лихвения процент по кредита , което означава да се
посочат показателите , по които се формира ГПР,като основен лихвен процент , който кредитора прилага в случая и и съответните надбавки над него. Не са
посочени също така условията и процедурите за промяната на лихвения процент
по кредита .
Следва да се приеме ,че уговорката относно лихвения
процент по кредита е недействителна до степен на нищожност,
поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т.9 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
Отделно от това,уговорката за заплащането на договорна( възнаградителна ) лихва е нищожна и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД ,
като противоречаща на добрите нрави.
Съгласно трайно установената практика на ВКС( виж Р. № 906/ 30. 12. 2004г. по
гр. д.№ 1106/2003г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС ; Р. № 378/ 18. 05. 2006г. по гр. д.№ 315/2005г. на ІІ-ро гр. отд. на
ВКС ; Определение № 901/10. 07. 2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ІV-то гр.
отд. на ВКС) уговорката за
заплащането на възнаградителна лихва ще
противоречи на добрите нрави, когато надвишава 3-пъти размера на
законната лихва за забавна, а по обезпечените кредите 2-пъти .
Към момента на сключването на ДПК размера на законната лихва по
просрочени парични задължения , определена с ПМС № 426/ 18. 12. 2014г. е 10%( основния лихвен процент на БНБ за
текущата година(проста годишна лихва ) е 0% + 10%
надбавка = 10%). Максималният
размер , до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва ,за да не
противоречи на добрите нрави е 30%. В случая уговорения ГЛП е в размер
на 41,17%, което надхвърля допустимия размер. Според клаузите на
договора при отпуснат кредит в размер на 1500 лв. , дължимата
възнаградителна лихва е 725,52лв., което е почти половината от размера
на кредита. Тази лихва противоречи на
добрите нрави по конкретна на общоприетите
принципи за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и еквивалентност на
насрещните престации.
3.По възражението в отговора на исковата молба за нищожност на Споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги .
Възражението е основателно.
В Споразумението е посочено ,че по искане на клиента може да
му бъде предоставена една или всички от изброените услуги . Посочено е ,че
клиента има право ,но не е длъжен да поиска фактическото предоставяне на
услугите, както и че подписването на споразумението не е условие за сключването
на договора .Посочено е ,че определеното
в договора възнаграждение става изискуемо с подписване на споразумението
,независимо от това дали услугите фактически са ползвани от клиента.
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно
на три отделни правни основания .
а./ Споразумението е нищожно на основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД , поради
нарушение на императивни разпоредби на ЗПК .
В текста на чл. 10а ал. 2 от ЗПК е посочено ,че кредитора не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия ,
които са свързани с усвояване и
управление на кредита . Услугите, които са посочени в Споразумението
представляват действия по усвояване и
управление на кредита. Такава е услугата по
приоритетно разглеждане и изплащане на
кредита . Такива са услугите по отлагането на определен брой погасителни
вноски , намаляването на определен брой погасителни вноски , смяната на датата
на падежа и улеснена процедура за получаването на допълнителни парични
средства.
В текста на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено ,че видът ,размера и действието ,за което се събират такси и/ или комисионни,
трябва да бъдат ясно и точно определени
в договора . Тази правна норма ,приведена към клаузите на Споразумението
означава ,че в Споразумението трябва ясно и точно да е посочено възнаграждението за всяка една услуга. Възнаграждението за услугите е посочено общо в Споразумението .
б./ Споразумението е нищожно на
основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави .
Съдебната практика на ВКС ( виж Р. № 452/ 25.
06. 2010г. по гр. д.№ 4277/2008г. на ІV-то
гр. отд. на ВКС ; Р. № 153/ 24. 07. 2015г.
по гр. д.№ 3014/2014г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС ;) еднозначно приема ,че договора ще
противоречи на добрите нрави , когато е нарушен принципа за
еквивалентност на насрещните престации.
В конкретния казус при отпуснат кредит в размер на 1500 лв., възнаграждението
за допълнителните услуги е в размер на 1125,12 лв. , което е повече от
2/3 от размера на кредита .
Споразумението противоречи на добрите нрави и поради
нарушаване на принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. Неморално и неетично е да се
уговаря възнаграждение за услуги , които не са предоставени на клиента.
в./ Споразумението е нищожно и на основание чл. 21 ал. 1 от ЗПК във вр. с
чл. 26 ал.1 от ЗЗД, поради заобикаляне на закона.
Както бе посочено по – горе , в чл. 19 ал. 4 от ЗПК е въздигната
забраната да се определя ГПР , който е по- висок от 5-пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения . Такава уговорка е нищожна на основание чл. 19 ал.5 от ЗПК. При положение ,че в Споразумението е предвидено заплащането на
възнаграждение независимо от това дали
ще бъдат предоставени допълнителните
услуги на практика чрез споразумението се заобикаля
забраната в чл. 19 ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР. Пакетът от допълнителни услуги
представляват разходи по кредита за потребителя . Тези разходи би следвало да
намерят стойностно изражение в ГПР,при
което ГПР щеше да надхвърли максималния законов размер. За да не се допусне това кредитора е
използвал правната форма на „пакет
от допълнителни услуги „ ,чрез която заобикаля забраната на закона за по –
висок размер на ГПР. При установената нищожност на Споразумението за допълнителни услуги очевидна е целта на кредитора да постигне непозволен правен резултат, а именно по – висок ГПР, чрез позволени правни
средства-споразумение към договора за предоставяне на допълнителни услуги
.
г./От представеното с исковата молба извлечение от кредитната сметка на
ответника се установява ,че към 12. 07. 2018г. ищеца е погасил сумата 1829, 61лв. При положение ,че
клаузите на договора , с които е ,уговорено заплащането на ГЛП и на
Допълнителните услуги представляват нищожни договорни клаузи, кредитора не може
да претендира възнаграждение по тези клаузи на договора . Претенцията на ищеца
е допустима и основателна до размера на
главното вземане , а именно сумата
1500 лв. , която очевидно е
погасена от ответника с извършените плащания на 13 погасителни вноски. Следва да се отбележи,че претенцията на
ищеца не съдържа искане за заплащането на закъснителни лихви на основание чл. 12.1. от Общите условия към
договора .
При положение ,че правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези
на районния съд, решението на районния
съд, като правилно и законосъобразно ще следва да се потвърди .
По обжалваемостта на
въззивното решение.
От удостоверението за търговска регистрация на
дружеството „ Профи Кредит България“
ЕООД се установява ,че дружеството по
занятие сключва договори за парични заеми , със средства , които не са
набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства .Дружеството е „търговец „ по смисъла на чл. 1 ал. 2 т. 1 от ТЗ - търговско
дружество. При това положение , договора за
потребителски кредит от 23. 04. 2018г. следва да се определи, като „търговска сделка“ по смисъла на чл. 286
ал. 1 и ал. 3 от ТЗ. При положение ,че за едната страна сделката е
търговска,разпоредбите на ТЗ за търговските сделки се прилагат и за двете
страни - чл. 287 от ТЗ . По неуредените
въпроси ( какъвто е настоящия казус , тъй като сделката
представлява договор за заем за потребление по чл. 240 от ЗЗД, който не се
урежда от разпоредбите на ТЗ ) ще следва да се прилагат
разпоредбите на гражданското законодателство и по конкретно тези на ЗЗД - чл. 288 от ТЗ.
От съдържанието на исковата молба се установява ,че вземането на
кредитора е с обща цена под 20, 000 лв.,поради което на основание чл.
280 ал. 3 т.1 от ГПК решението не
подлежи на касационно обжалване .
Предвид на гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р
Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
537/ 22. 04 .2019г. на районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. №
2825/2018г. по описа на същия съд,
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК( търговско дело с цена на иска
под 20 000 лв. ) решението на въззивната инстанция не подлежи на касационно обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: