Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

Номер 127 Дата 30.04.2018 година

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети състав,

                                           Председател: Красимир Коларов

Членове:        Георги Чамбов

                                                                              Емил Митев

Секретар: Златка Стойчева

в открито съдебно заседание на 4 април 2018 г.

разгледа докладваното от К. Коларов

търговско дело номер 1466 по описа за 2012 година

и за да се произнесе взе предвид:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

Обжалвано е Решение № 539 от 02.04.2012 г., поправено с Решение № 1557 от 24.10.2012 г., постановени от П. окръжен съд по гр. д. № 908/2012 г., с което съдът е постановил следното:

 

          „ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.1.” ЕООД срещу „Е.Ю.” ЕООД иск за обявяване за окончателен сключения на 01.07.2003 г. между „А.1.” ЕООД като купувач и „Е.Ю.” ЕООД като продавач предварителен договор за покупко – продажба на следния недвижим имот: 2000/3240 ид. ч. от дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 3240 кв. м., съставляващо УПИ **** от кв. * – нов по плана на кв. Х.Б. – *****, гр. П., при граници: ул. „А. П. Д., ДИП „Б.” и ДИП „В.”, който имот съгласно писмо изх. № 11-13815 от 10.06.2011г. на Началника на СГКК П. попада в границите на следните недвижими имоти: ПИ с ИД – **********, **********, **********, **********и **********по кадастралната карта на гр. П..“

 

В полза на ответника „Е.Ю.“ ЕООД са присъдени и разноски в размер на сумата 400 лева.

 

Решението се обжалва от ищеца „А. - 1.“ ЕООД, с подробни съображения за неговата неправилност.

 

Ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.

 

          Апелативният съд прецени данните по делото и съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:

 

          Първо, според процесния предварителен договор от датата 01.07. 2003 г. (л. 5), продаваният от ответника имот е бил идентифициран като „2000/3240 идеални части от дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 3240 кв. м., съставляващо УПИ **** от кв. *-нов по плана на кв. „Х.Б.“ – *****, гр. П., при граници: ул. „А. П. Д.“, ДИП „Б.“ и ДИП „В.“, като продавачът „Е.Ю.“ ЕООД (с предишно наименование на фирмата „Б. И.“ ЕООД) се е легитимирал като собственик на този имот чрез покупката по нот. акт № * том, ***, рег. № ****, дело № 619 от 08.04.1999 г. на нотариус В.Б. (л. 7).

 

          Както бе изяснено с подробното и неоспорено заключение на вещото лице инж. В.Г. по назначената пред настоящата инстанция техническа експертиза, след поредица от издавани и отменяни заповеди за изменяне и за одобряване на кадастралната карта на района, за територията, в която попада описания в предварителния договор терен, понастоящем е издадена и вече е влязла в сила Заповед № РД-18-12 от 20.01.2018 г. на ИД АГКК С., с която е одобрена КККР на следните поземлени имоти: КИ *********, КИ *********, КИ ********* и КИ *********.

 

          Посочената в предварителния договор площ от 3240 кв. м. попада понастоящем в границите на ПИ КИ *********, който е с площ от 2797 кв. м. и заема част от КИ *********, който е с площ от 18834 кв.м., вж. и скицата – Приложение № 5 към заключението.

 

          Като собственик на ПИ КИ *********, обаче, в кадастралната карта е записано друго (трето) лице – дружеството „Б. И.“ АД.

 

Следователно, онази част от описаната в предварителния договор площ от 3240 кв.м., която понастоящем попада в границите на поземлен имот КИ *********., на основанието по чл. 363 ГПК, е невъзможно да бъде прехвърлена по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

 

Същото дружество „Б.И.“ АД е записано като собственик и на 871 кв. м. от общата площ (2797 кв. м.) от поземлен имот КИ *********, тази част, на същото основание (чл. 363 ГПК) не може да бъде прехвърлена в настоящото производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

 

Затова продавачът по предварителния договор понастоящем може да се легитимира като собственик само на оставащата разлика от 1926 кв. м. като част от ПИ КИ *********. (2797 кв. м. – 871 кв. м. = 1926 кв. м.), а това означава – като собственик на 1926/2797 ид. ч. от този имот.

 

          Вижда се, че това, което понастоящем притежава продавачът „Е.Ю.“ ЕООД (1926/2797 ид. ч. от поземлен имот от 2797 кв. м.), по своята площ, а и по местоположение, съвсем не е онова, за което страните по предварителния договор са дали общото си съгласие да бъде продадено (2000/3240 ид. ч. от дворно място от 3240 кв. м.). И още се вижда, че щом според предварителния договор са продадени 61.73 % от идеалните части на посочения в този договор имот (2000 х 100 : 32430 = 61.73), а сега се оказва, че ищецът би могъл да придобие – при това в съсобственост не с едно, а с две лица по отношение на целия поземлен имот – само 61.73 % от притежаваните от продавача „Е.Ю.“ ЕООД 1926/2797 ид. ч. от ПИ КИ *********. Тоест – 1189/2797 ид. ч. от сега съществуващия съсобствен между продавача и трето лице поземлен имот, в който продавачът по предварителния договор притежава само 1926/2797 ид. части. Тоест, като площ – малко повече от половината от предмета на сключения между страните предварителен договор. А като се има предвид и разпределеното в предварителния договор право на ползване за в бъдеще (вж. т. ІІ.1. и 2.), сега, при наличието на още един съсобственик („Б.И.“ АД), изобщо не е ясно, каква би била волята на тримата съсобственика и къде точно би могла да бъде ситуирана площта, в която обещаното за прехвърляне на ищеца право на собственост, би могло да бъде упражнявано.

 

          Подобни съществени различия между предмета и условията на предварителния договор и установения в процеса обем на правото на собственост на продавача изключват възможността, дори при прилагането на каквато и да било редукция или изгодно за някоя от страните тълкуване, да се идентифицира правно припокриването между действителната воля на договарящите страни – за конкретното прехвърляне на описаното в предварителния договор право на собственост и настоящата възможност за това прехвърляне. А това на свой ред прави невъзможно, желаният при предварителното договаряне резултат да бъде обявен по съдебен ред за окончателен. Съдът няма компетентност да подменя и/или да тълкува в подобни нереалистични граници намеренията и разпоредителната воля на участниците в търговския оборот, затова – като недоказан по предмет на сделката – предявеният от „А. - 1.“ ЕООД иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е подлежал на отхвърляне (чл. 19, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 363 ГПК).

 

          Второ, размерът на продажната цена по т. 3-та от предварителния договор е бил посочен по размер, но избраният от двете страни начин на плащане и времето на плащане е останал напълно неопределен.

 

Текстът на тази договорна разпоредба дословно гласи следното:

 

„Описаният по-горе недвижим имот се продава за сумата 170 000 лева, като по-голямата част от цената е платима чрез изработка на алуминиева дограма от страна на Купувача за обекти, възложени от Продавача. За всеки обект ще се съставя отделен протокол, неразделна част от настоящия договор, като ДДС по фактурите за закупени от И.К.материали ще се считат за плащане по продажната цена.“

 

Според ищеца, цената е вече платена, при това не само „по-голямата част“ от нея, а цялата цена. Но единственото доказателство в тази посока е представеният от ищеца Протокол от 29.12.2005 г. (л. 6), в който оценка на работите, извършени от „А. - 1.“ ООД на посочения в протокола обект, изобщо няма. Което е условие по чл. 3 за определяне на цената и е очевидно, че това условие – независимо по чия вина – е ненастъпило. В този случай съдебното определяне на стойността на дължимо, но напълно неизвестно възнаграждение на изпълнител по договор за изработка не може да бъде извършено чрез фикцията по чл. 25, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД, за целта е било необходимо провеждането на отделно производство, а такова няма.

 

Следователно, дори и някак да се приеме, че между страните е била постигната уговорка за плащането на цената, тя е толкова зле написана като условие на предварителния договор, че е правно невъзможно това насрещно задължение на купувача да бъде идентифицирано по начина, изискван от разпоредбата по чл. 362, ал. 1 ГПК.

 

          Заключението е, че обжалваното решение е законосъобразен отговор на поставения по делото спор и – като правилно – ще следва да се потвърди.

 

          Ето защо Пловдивският апелативен съд

 

Р      Е     Ш    И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 539 от 02.04.2012 г., поправено с Решение № 1557 от 24.10.2012 г., постановени от П. окръжен съд по гр. д. № 908/2012 г.

 

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ: 1.             2.