Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
09.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 12528 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 435721 от 22.06.2018г. по гр.д. № 8514/2018г. Софийски районен
съд, 78 състав признал за установено на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, че Т.П.Н.,
ЕГН **********, дължи на „С.Б.“ ЕООД,
ЕИК ********, сумата 1 200 лв. – неустойка по чл. 13 от договор за повишаване
на квалификацията от 05.11.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение до
окончателното плащане, и отхвърлил изцяло иска по чл. 415, ал. 1 ГПК в частта за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата 252.50 лв. - лихва за забава в плащането на
главницата от 1 200 лв. за периода 28.10.2015г. - 21.11.2017г. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 387.16 лв. -
разноски за исковото производство, и сумата 322.40 лв. - разноски за
заповедното производство; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата 69.18 лв. - разноски за исковото производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Т.П.Н., която го
обжалва в частта, с която искът за главницата е уважен, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост. В нарушение на
съдопроизводствените правила районният съд не обсъдил релевираните от
ответницата с отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора за
повишаване на квалификацията, нито евентуалните възражения за недоказаност на
иска по основание и размер, както и евентуалното възражение за намаляване на
неустойката по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Договорът за повишаване на квалификацията нямал ясен предмет - не съдържал
задължителните реквизити, определящи действителността му - професията и
специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, както и
мястото, формата и времето на обучение. Не ставало ясно по коя професия или специалност
ще се извърши обучението, тъй като към този момент служителят заемал длъжността
„готвач, ресторантски работник“, а т.нар. длъжност „мениджър“ фигурирала
единствено в длъжностното разписание на работодателя, но не била официално
заеманата от служителя позиция „салонен управител“. Така не ставало ясно какви
знания и умения ще се надграждат у служителя, за да заеме посочената позиция. В
действителност не било извършено обучение за повишаване на квалификацията, а
обучение-инструктаж относно това какво поведение работодателят очаква от
служителите си при изпълнение на възложените им функции, които нямали нищо общо
с мениджмънт или друга високо квалифицирана професия. Разминаването на
позициите, които служителите заемат официално за пред компетентните органи и
наименованията на същите съгласно вътрешното длъжностно разписание
представлявало двоен стандарт, в противоречие с разпоредбите на закона и целяло
неговото заобикаляне. Използването на НКПД било задължително за работодателя,
като въпреки наличието в класификацията на специално обособен код за „мениджър“,
той не бил използван от работодателя. Налице били основания за прогласяване
нищожността на договора за повишаване на квалификацията поради липса на
основание, противоречие с императивни разпоредби на закона, заобикаляне на
закона и противоречие с добрите нрави. Със сключването на подобни договори
ищецът се опитвал да заобиколи закона, като под формата на обучение за
повишаване на квалификацията извършвал курс по инструктаж за поведение на
служителите си, като същевременно ги обвързвал за дълъг период от време, без
възможност да прекратят едностранно договора без да понесат материална санкция.
Подобни действия представлявали тенденциозно неравноправно третиране на
икономически по-слабата страна, скрепени с неправомерно завишена имуществена
санкция, което водело до нищожност на договора поради противоречие с добрите
нрави. Освен това искът бил недоказан по основание и размер. Проведеният курс
на обучение не отговарял на сключения договор за повишаване на квалификацията.
Въззивникът бил назначен на длъжност „салонен управител“, като липсата на
реална квалификация по професия и специалност се виждала и от сертификатите,
издадени от работодателя. Поради това не било налице изпълнение от страна на
ишцовото дружество по сключения договор за повишаване на квалификацията. Ищецът
не доказал в какво се е състояло самото обучение, действително ли е изпълнен
сключеният договор и дали е повишена квалификацията на служителя. Това не се
установило с показанията на св. Узунов. Допълнителното споразумение между страните
за промяна на длъжността предхождало по време завършването на втория модул от
т.нар. курс, следователно не били необходими специални познания за изпълнението
на конкретните трудови функции. И от несвоевременно представените от ищеца
извлечения – справки относно извършено „обучение“ много ясно се виждало, че на
името на служителя излиза да е завършил обучение по специалността
„производство обслужване в заведенията
за хранене и развлечения“ по професията „ресторантьор“, което не съответствало
на „мениджър“ или „салонен управител“ или на уговореното в договора за
повишаване на квалификацията. В нарушение на съдопроизводствените правила
първостепенният съд не обсъдил и евентуалното възражение на ответника за
прекомерност на претендираната неустойка и за намаляването й предвид
обстоятелството, че ответникът е изпълнил частично задължението си - работил до
28.10.2015г. при работодателя, поради което
размерът на неустойката следвало да бъде намален пропорционално на
уговорения срок. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваната част и
вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения главен иск.
Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на
пълномощника на въззивника на основание чл. 38 ЗА. Прави евентуално възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от 17.05.2019г.
Въззиваемата страна „С.Б.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
искове – с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 234, ал. 3 КТ вр. чл. 92 ЗЗД за сумата 1 200 лв., представляваща неустойка по чл. 13 от договор за
повишаване на квалификацията от 05.11.2014г., за неизпълнение на задължението
по чл. 12 от същия договор, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата 252.50 лв. - лихва за забава в плащането на главницата от 1
200 лв. за периода 28.10.2015г. - 21.11.2017г. Претендирана е и законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
23.11.2017г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 2434/2017г. на РС –
Ловеч.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
е оспорила предявените искове с възражения, част от които се поддържат и във
въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Предмет на въззивна проверка /освен за валидност/ е първоинстанционото
решение в частта му по главния иск.
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен в срока по чл. 415, ал. 1
(сега ал. 4) ГПК и е допустим.
Настоящият състав намира обаче решението
за частично неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и
по делото се установява, че по силата на трудов договор от 02.07.2014г.
страните са били в трудово правоотношение, към момента на прекратяването му
безсрочно, по силата на което ответницата първоначално е заемала при ответника
длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“ /отговаряща по вътрешното
длъжностно разписание на работодателя на длъжността „ресторантски работник“/,
при посочено в договора почасово трудово възнаграждение.
На 05.11.2014г. между страните е сключен
договор за повишаване на квалификацията към трудовия договор от 02.07.2014г.,
по силата на който работодателят се задължил да проведе курс за повишаване
квалификацията на служителя за длъжността „мениджър“, а служителят се задължил
да я усвои. Съгласно чл. 2, работодателят ще подготви и проведе обучението под
формата на два курса – „Основен курс за управление на смяна“ и „Курс управление
на смяна за напреднали“. Уговорено е, че курсовете ще бъдат проведени в срок до
6 месеца от датата на подписване на договора; Първият курс ще бъде с продължителност
три дни и ще се проведе в гр. София; Три месеца след завършване на първия курс
работодателят ще проведе втория курс, също с продължителност три дни и с място
на провеждане гр. София; Предвидено е задължение на работодателя да уведоми
служителя за дните на провеждане на курсовете поне три дни преди тяхното начало
/чл. 3 - 6 от договора/. Съгласно чл. 12, служителят се задължава да не
прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след
неговото завършване, а според чл. 13, в случай, че служителят прекрати трудовото
правоотношение преди изтичане на срока по чл. 12, същият дължи на работодателя
неустойка в размер на 1 200 лв.
По делото се установява, че първият курс
на обучение е проведен в периода 18 - 20.11.2014г., а вторият – в периода 04 –
06.03.2015г., видно от представените график и резултати от проведените курсове,
като в съответствие с чл. 11 от договора за повишаване на квалификацията
служителят е получил сертификати /дипломи/ от работодателя за успешно
завършените два курса.
Междувременно, след завършване на първия
курс, с допълнително споразумение от 26.11.2014г. към трудовия договор страните
се съгласили, че служителят занапред ще изпълнява длъжността „салонен
управител“, която длъжност отговаря на определената от работодателя във
вътрешното длъжностно разписание на „мениджър“, като е уговорено и повишение на
почасовото трудово възнаграждение за дневен и нощен труд. С чл. 11.1 уговорили,
че всяка от страните може да прекрати трудовото правоотношение с двумесечно
писмено предизвестие.
Не се спори и се установява, че с молба
от 27.08.2015г. служителят отправил до работодателя писмено изявление за
прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 28.10.2015г. Трудовото
правоотношение между страните е прекратено с изтичане на срока на двумесечното
предизвестие, считано от 28.10.2015г., т.е. след завършване на обучението на
06.03.2015г. служителят е работил при работодателя 7 месеца и 21 дни.
Приети по делото са длъжностни
характеристики на длъжността „готвач, заведение бързо хранене“ /наименование
„ресторантски работник“ по вътрешното длъжностно разписание/ и на длъжността
„салонен управител“ /наименование „мениджър“ по вътрешното длъжностно
разписание на работодателя/, видно от които първата длъжност има изпълнителски
функции в посочените зони в ресторанта, а втората – контролни и организаторски
функции, вкл. контрол на работата на ресторантските работници.
Разпитаният по делото свидетел И.У.установява,
че познава ответницата, двамата били на курс за обучение за повишаване на
квалификацията в „Макдоналдс“, проведен от работодателя. Курсовете продължили
два пъти по три дни. Служители на „Макдоналдс“ ги обучавали как да бъдат
мениджъри. След провеждане на курса заемали длъжността „мениджър“, успешното
преминаване на курса било условие за заемане на длъжността.
При справка в публичните регистри на
Националната агенция за професионално образование и обучение се установява, че
към „С.Б.“ ЕООД има център за професионално обучение за посочени в регистъра
професии и специалности, с лицензия от 2005г. От регистъра на издадените
документи е видно, че ответницата има завършено обучение при ищцовото дружество
по професия „ресторантьор“, специалност „производство и обслужване в
заведенията за хранене и развлечения“.
От
правна страна: Съгласно чл. 234, ал. 1 КТ, страните по трудовото правоотношение могат да сключат договор
за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване
на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация), а според
ал. 2, с договора се определят професията и специалността, по която работникът
или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, финансовите,
битовите и други условия за времето на обучението. Съгласно ал. 3 на чл. 234, с
договора страните могат да уговарят задължение на работника или служителя да
работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и
отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на
задължението за работа за определен срок при същия работодател.
Страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на
благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на
знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия
или специалност. Обучението за повишаване на квалификацията се осъществява
извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила.
Минималното задължително съдържание на договора е определено в чл. 234, ал. 2 КТ, а ал. 3 дава възможност страните
по договора да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на
работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и
каква отговорност се носи при неизпълнение. Целта на разпоредбата е работата в
определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този
работодател да компенсира разходите за обучение. По отношение изпълнението на
договора по чл. 234, ал. 1 КТ и отговорността при неизпълнение
приложими са общите правила на гражданския закон. Когато в договора страните
отнапред са определили обезщетението за вреди (в определен или определяем
размер), дължимо от работника или служителя поради неизпълнение на задължението
да работи при същия работодател за уговорения срок, по същността си тази
уговорка има характер на неустойка и приложими са правилата на чл. 92 ЗЗД.
Според практиката на ВКС /решение № 227/19.04.2011г. по гр.д. №
1861/2010г., ІV ГО, решение № 160/07.06.2011г. по гр.д. № 617/2010г., ІV ГО/,
писмената форма на договора по чл. 234, ал. 1 КТ не е условие за
действителност, поради което задължителните елементи могат да бъдат
установявани с всички допустими доказателствени средства. Само когато с договора
за повишаване на квалификация или преквалификация се променят или създават нови
клаузи, касаещи самото трудово правоотношение, за тях важи изискването да са в
писмена форма като условие за действителността им.
В случая по делото се установи, че между страните е бил сключен трудов
договор, както и договор за повишаване квалификацията на служителя. В договора
от 05.11.2014г. не са посочени професията и специалността, по която служителят
ще се обучава, а е посочена длъжността по вътрешното длъжностно разписание на
работодателя – „мениджър“. Същевременно от справките в публичните регистри на
НАПОО се установява, че в резултат проведеното от работодателя обучение на
служителя същият е повишил квалификацията си по специалност „производство и
обслужване в заведенията за хранене и развлечения“, професия „ресторантьор“. С
оглед така установеното, и тъй като писмената форма не е условие за
действителност на договора за повишаване на професионалната квалификация, съдът
намира за неоснователни възраженията на ответника, поддържани и във въззивната
жалба, за нищожност на договора поради липса на задължителни реквизити на същия.
Що се отнася до мястото, формата и времето на обучението, същите са достатъчно
конкретизирани в чл. 2 – 11 от договора. Обстоятелството, че в договора е
посочена длъжност съгласно вътрешното длъжностно разписание на работодателя, не
може да обоснове извод за нищожност на договора. Доводите в жалбата относно
твърдяното „разминаване в позициите“ /различие в наименованията на длъжностите
по НКПД и по вътрешното длъжностно разписание на работодателя/ всъщност касаят
действителността на трудовия договор и допълнителното споразумение към него, а
в последните е посочена длъжността по НКПД, в съответствие с чл. 66, ал. 4 КТ.
Твърдението да бил извършен само вътрешен инструктаж от работодателя се
опровергава от отразеното в публичните регистри на НАПОО относно придобитата
квалификация от служителя в резултат проведеното от работодателя обучение. По
изложените съображения, и с оглед изрично предвидената в чл. 234, ал. 3 КТ възможност
за уговаряне на клаузи в договора за повишаване на квалификацията за работа за
определен срок при същия работодател и за отговорност на служителя при
неизпълнение на това задължение, съдът намира за неоснователни възраженията на
ответника-въззивник за нищожност на договора поради противоречието му със
закона, заобикаляне на закона и противоречие на добрите нрави.
Основателно е обаче евентуалното
възражение на ответника, поддържано и във въззивната жалба, за намаляване на
неустойката на основание чл. 92, ал. 2, пр. 3 ЗЗД предвид обстоятелството, че
служителят е изпълнил частично поетото задължение. Задължението не е неделимо,
както се поддържа от въззиваемия, а намаляването на неустойката по този ред е
допустимо на общо основание /така и решение № 28/01.07.2011г. по гр.д. №
243/2010г. на ВКС, ІV ГО/.
По делото се установи, че обучението на служителя е завършило на 06.03.2015г.,
или уговореният 18-месечен срок е следвало да изтече на 06.09.2016г. В резултат
едностранното прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие от
служителя по реда на чл. 326, ал. 1 КТ, трудовото правоотношение е прекратено
преди изтичане на уговорения с чл. 12 от договора за повишаване на
квалификацията срок - считано от 28.10.2015г. Налице е следователно частично
изпълнение на задължението – от завършване на обучението до прекратяване на
трудовото правоотношение служителят е работил при ищеца 7 месеца и 21 дни.
Поради това неустойка се дължи в размер, съответен на неизпълнението, който
възлиза на 700 лв. До този размер искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД е
основателен, а за разликата над 700 лв. до 1 200 лв. следва да бъде
отхвърлен.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 234, ал. 3 КТ е уважен за разликата
над 700 лв. и вместо това искът за тази разлика се отхвърли.
При този изход, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първата
инстанция над 225.84 лв., и разноски за заповедното производство – над 188.07 лв.
Съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от още 137.01 лв. –
разноски за първоинстанционното производство.
По разноските за въззивното производство: При този изход, разноски за
настоящата инстанция се следват и на двете страни, които са заявили претенции
за присъждането им. Доказано направените такива от въззивницата са в размер на
25 лв. – дължима държавна такса по жалбата, или съразмерно с уважената част от
жалбата от насрещната страна й се дължат 10.42 лв.
Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на
въззивницата на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е неоснователно. В практиката на ВКС
се приема (решение № 165/26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г., ІІ ТО, решение
№ 97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008 г. ІІ ТО, решение № 220/07.01.2013г.
по т.д. № 1106/2011г., II ТО, решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г.
II ТО и др.), че в случаите, когато се претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, достатъчно е в представения договор
за правна защита и съдействие да е посочено конкретното основание от кръга на
посочените в т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, само при които законът допуска уговаряне на
безплатна адвокатска защита по делата, без да е необходимо страна да представя
доказателства за наличието на някоя от тези хипотези. В случая не просто такова
основание не е посочено, но и изобщо не е представен договор за правна защита и
съдействие, с който да е уговорено безплатно поемане на защитата. Поради това
възнаграждение на адвоката не се присъжда.
Доказано направените разноски от
въззваемия са в размер на 468 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с вкл.
ДДС. Съобразно обжалваемия интерес от 1 200 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. § 2а от ДР на
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 376.80 лв. с вкл. ДДС. Пред настоящата инстанция делото не е било
усложнено от фактическа и/или правна страна, проведено е едно открито съдебно
заседание, поради което въззивният съд намира за основателно възражението на въззивницата
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатеното възнаграждение,
като същото следва да бъде намалено на 380 лв. Или, съразмерно с отхвърлената
част, въззивницата дължи на въззиваемия разноски за настоящата инстанция в
размер на 221.67 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 435721 от 22.06.2018г., постановено по гр.д. № 8514/2018г. на Софийски
районен съд, 78 състав в частта, с
която по предявения иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 234, ал. 3 КТ е признато за установено, че Т.П.Н.,
ЕГН **********, дължи на „С.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, разликата над 700 лв. до 1 200 лв. -
неустойка по чл. 13 от договор за повишаване на квалификацията от 05.11.2014г.,
ведно със законната лихва върху тази разлика от датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение – 23.11.2017г., до окончателното плащане,
както и в частта, с която Т.П.Н.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати на „С.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното производство над сумата от 225.84
лв., и разноски за заповедното производство над сумата от 188.07 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, срещу Т.П.Н., ЕГН **********, иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 234, ал. 3 КТ за разликата над 700 лв. до пълния
предявен размер от 1 200 лв. - неустойка по чл. 13 от договор за
повишаване на квалификацията от 05.11.2014г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 435721 от 22.06.2018г., постановено по гр.д. № 8514/2018г. на
Софийски районен съд, 78 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „С.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.П.Н., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата от още
137.01 лв. /сто тридесет и седем
лева и 01 ст./, представляваща разноски за първоинстанционното производство, и
сумата 10.42 лв. /десет лева и 42
ст./, представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.П.Н., ЕГН **********,***, да
заплати на „С.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК сумата 221.67 лв. /двеста двадесет и един лева
и 67 ст./, представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 8514/2018г. на
Софийски районен съд, 78 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.