Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 23.01.2020
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6574 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.11.2018 год.,
постановено по гр.дело №72822/2016 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в, е признато
за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Ц.Н.Д. срещу М.П.М.
иск с правно основание 538, ал. 1 вр. с чл. 535 ТЗ, че ответницата дължи на
ищеца сумата от 14 400 лв.,
представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 05.04.2013 год. и с
падеж на 05.04.2014 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
29.07.2016 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз онова на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №43043/2016 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в и ответницата М.П.М.
е осъдена да заплати на ищеца Ц.Н.Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 1 088 лв., както и направените разноски в
заповедното производство в размер на 288 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответницата М.П.М.. Жалбоподателката поддържа, че не била участвала в
първоинстанционното производство. Сочи също така, че запис на заповед бил
подписан при упражнена от ищеца заплаха за нейния живот и живота на детето й.
Процесната сума се претендирала от ищеца по други дела въз основа на други
записи на заповед, при което се поставял въпросът защо всяка година едно лице
дава на заем една и съща сума без да е била върната предишната. Не била виждала
ищеца от 09.01.2012 год. Срещу ищеца трябвало да се заведе дело от
прокуратурата за лихварство и тормоз. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено, а искът – отхвърлен.
Ответникът
по жалбата Ц.Н.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 538, ал. 1 вр. с чл. 535 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Записът на заповед е разновидност на
менителницата, опростена форма на менителницата, при която участват две лица –
издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към
уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са съвместими
с естеството на записа на заповед. При записа на заповед издателят не нарежда
на трето лице да заплати определена сума, както е при менителницата, а поема
сам задължението да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й в
определен срок. От естеството на записа на заповед – обещание за плащане от
страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и
на същото основание, както платецът /приемателят/ по една менителница.
Записът на заповед е абстрактна
сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова
не е условие и за действителност на ефект. Като формална сделка, записът на
заповед трябва да има определено от закона съдържание и е валиден само, ако са
налице всички елементи, предписани от закона – чл. 535 ТЗ, с изключение на
посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.
Прекият менителничен иск принадлежи
на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение
/плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк
менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е
прекият длъжник – издател на записа на заповед.
Съгласно т. 17 от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът–кредитор
доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на
редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени
твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по
повод или връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и
каузалното правоотношение, като по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от
страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването,
респективно несъществуването на вземането по записа на заповед.
В мотивите на Тълкувателното решение
е прието, че ако страните спорят
относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна
книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с
които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този
въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално
правоотношение, независимо от коя от страните е въведено в делото, съдът
разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване
на вземането по издадения запис на заповед.
Ето защо и в приложение на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателното решение, се
налага извода, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна
страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална
причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел
преодоляване на защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и
доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на
менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би
могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна
сделка, независимо от защитата на длъжника – виж например Решение № 248 от
23.01.2015 г. на ВКС по т.дело № 3437/2013 г., І т.о., ТК.
В разглеждания случай ответницата е
релевирала абсолютно възражение – поддържа, че при подписване на записа на
заповед е била упражнена заплаха от страна на ищеца, т.е. за унищожаемост на
менителничния ефект, както и лично /относително/ възражение – твърди, че няма задължение
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди по каузално правоотношение
между страните – договор за счетоводни услуги, по повод на което сочи, че е бил
издаден процесният запис на заповед. Направила е и възражение за антидатиране
на процесния запис на заповед, без обаче да сочи действителната дата на неговото
издаване.
Въззивният съд приема, че
представеният по делото запис на заповед съдържа всички
установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи
условие за действителност на менителничното волеизявление. В него се съдържа
наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието
им. Налице
безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 14 400 лв.;
падежът е уговорен на определен ден, каквото е изискването, визирано в нормата
на чл. 537 вр. с чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ. В записа на заповед като място на издаване е определен гр.София, като място на плащане – гр.София, бул.“********а като кредитор – ищецът по настоящото дело. Вписана е датата на издаване на записа на заповед и върху него е положен подписа на
издателя /ответницата/.
Доколкото процесният запис на
заповед е подписан от ответницата /което обстоятелство същата не оспорва/, то
нейна е била тежестта да установи, че същият е антидатиран. В тази връзка по
делото не са ангажирани каквито и да било данни, поради което и при приложение
на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, въззивният съд счита, че ответницата не е доказала
възражението си издаване на записа на заповед на друга дата от посочената в
него.
Заплашването
като основание за унищожаване на записа на заповед – чл. 30 ЗЗД, предполага
неправомерно въздействие върху волята на ответницата за поемане на менителничното
задължение, респективно упражняване на психическа принуда чрез възбуждане на основателен
страх за засягане на негови или на близките му лични или имуществени блага, наложила подписването на записа на
заповед. В частност твърденията за подписване на процесния запис на заповед под въздействието на заплаха са останали недоказани, а доказателствената тежест
в тази насока е била на ответницата, поради което и законосъобразно СРС е
приел, че абсолютното й възражение се явява неоснователно.
Доколкото ответницата не е
установила по делото при условията на пълно и главно доказване връзката между
записа на заповед и твърдяното от нея конкретно каузално правоотношение, то предявеният пряк менителничен иск, при който и основанието и размера на
претенцията се доказват със самия менителничен ефект /без да е необходимо
доказване на права по каузалната сделка от страна на ищеца, за разлика от иска, основан на
тези отношения – каузален иск/, се явява основателен и законосъобразно е бил уважен от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК /агр. чл. 422, ал. 1 ГПК/.
В връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се
посочи, че е без значение за предмета на спора дали между страните е
съществувало правоотношение по договор за заем /договори за заем/, тъй като
ответницата не е навела въобще възражение, че процесният запис на заповед
обезпечава отговорността й по него /напротив, както вече бе посочено, същата се
позовава на връзка на менителничния ефект със сключен с ищеца договор за
счетоводни услуги/. Неоснователно е и възражението на жалбоподателката, че е
била лишена от възможността да участва в първоинстанционното производство
/респ. да ангажира допуснати доказателства/, тъй като освен че искането й за
отлагане на първото съдебно заседание от 22.06.2018 год. не е било подкрепено с
доказателствата, указани в разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Наредбата за
медицинската експертиза, СРС е допуснал
събирането на гласни доказателства – поискани и от двете страни и е отложил
делото за 26.10.2018 год., но ответницата не се е явила във второто заседание,
нито се е позовала на обективна пречка за това.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като
правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.11.2018 год., постановено по гр.дело №72822/2016
год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/