№ 142
гр. Разград, 25.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на тридесети
септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Рая П. Йончева
Ирина М. Ганева
при участието на секретаря Светлана Л. Илиева
като разгледа докладваното от Ирина М. Ганева Въззивно гражданско дело
№ 20213300500211 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ПЛ. Д. ИВ. против решение № 260045/8.04.2021г.,
поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 260061/16.06.2021г., двете постановени по
гр.д. № 108/2021г. по описа на РС Кубрат, в частта, с която на ищцата И.В. е предоставено
за ползване семейно жилище, находящо се в гр.Русе, ул.“Солун“ № 23, вх.3, ет.2, ап.3 и е
отхвърлена претенцията на ПЛ. Д. ИВ. с правна квалификация чл.57 СК за осъждане на ИВ.
Н. В. да му заплаща наем за неговата част от имота. Жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени решението в обжалваната част и да отхвърли претенцията на ищцата по чл.56 СК,
като твърди, че жилището няма статут на семейно жилище по смисъла на §1 ДР на СК,
защото съпрузите никога не са го обитавали заедно до настъпване на фактическата раздяла
между тях. В условията на евентуалност, в случай, че решението за ползване на семейното
жилище бъде потвърдено, жалбоподателят прави искане въззивният съд да се произнесе по
предявената с писмения отговор претенция по реда на чл.57 ал.1 и 2 СК за определяне на
наема, който ищцата да му плаща. Във въззивното производство ответникът е отстранил
нередовността на своята претенция, като я е конкретизирал в размер на 200лв. месечно за
ползване на 1/2ид.ч. от собствеността, считано от датата на прекратяване на гражданския
брак занапред, ведно с дължимата законна лихва, в условията на евентуалност, ако
жилището бъде предоставено за ползване на ищцата. В съдебно заседание жалбата се
поддържа от упълномощения адвокат.
1
Не е постъпил писмен отговор от ИВ. Н. В.. В съдебно заседание същата изразява
становище за неоснователност на жалбата и моли съда да потвърди решението в
обжалваната част.
Съдът, след преценка на събраните доказателства и твърденията на страните по
фактите, констатира следната фактическа обстановка: П.И. и И.В. са сключили граждански
брак на 10.08.2011г. Предхождащо сключването на брака, на 4.01.2006г. ищцата е родила
едно дете – Д.Н., с неустановен произход от бащата.
Първоначално П.И. живеел и работел във Франция, а И.В. се грижела за детето в
с.Брестовене, в дома на родителите на ответника. Впоследствие тя и Д. също заминали за
Франция и семейството заживяло там в гр.Пиерфит. При връщането си в България отсядали
отново в с.Брестовене. Горните обстоятелства се установяват от св.показания на Н.В. – баща
на ищцата и С. И.а – майка на ответника.
Страните живели съвместно до 12.06.2020г., когато след възникнал между тях
конфликт И.В. напуснала съвместно обитаваното в гр.Пиерфит жилище и заедно със своя
син се преместила при други близки на семейството в съседно населено място. Подала
сигнал в полицията за осъществено срещу нея насилие от ответника. Няколко дни по-късно
напуснала Франция заедно с детето и се настанила в съсобственото със съпруга й жилище в
гр.Русе, ул.“Солун“ №23, вх.3, ет.2, ап.3. Жилището било закупено през 2015г. в режим на
СИО, видно от приложения по делото нотариален акт № 116/20.10.2015г. на нотариус с
район на действие РС Русе.
През м.октомври, 2020г. ответникът също се върнал в България и посетил жилището
в гр.Русе, за да остави вещи на детето, съобразно показанията на св.Ст.И.а. Липсват
доказателства, че ответникът е живял съвместно с ищцата в този апартамент преди или след
фактическата раздяла, напротив, показанията са в обратния смисъл – така св.Росица Илиева
заявява, че за да не стои сама, когато детето е на училище, ищцата ходела при нея; св.С. И.а
твърди, че ответникът е посетил жилището само за да остави вещи на детето и че съпрузите
не са обитавали жилището в гр.Русе заедно дори и за една вечер; св.Н.В. пък обяснява, че
П.И. е дошъл в апартамента и е вдигнал скандал и тъй като ищцата се страхувала от съпруга
си, баща й останал няколко дни при нея и детето, както и че съпрузите никога не са живели
в процесното жилище. Всъщност самата ищца в исковата молба твърди, че след като ищецът
е дошъл в жилището, тя го е напуснала и е заживяла при баща си в с.Смирненски. Изводът
на районния съд, че след фактическата раздяла съпрузите са живели заедно в апартамента –
предмет на претенцията по чл.56 СК, не почива на събраните по делото доказателства, нито
дори на твърденията на страните.
Във въззивното производство е назначена и изготвена съдебно-оценъчна експертиза,
съгласно заключението на която пазарният месечен наем за ползване на процесното жилище
е 300лв., съотв. ползването на 1/2ид.ч. от него е 150лв.
2
Решение №260045/8.04.2021г. по гр.д. № 108/2021г. на РС Кубрат е влязло в сила в
частта, с която бракът между страните е прекратен с развод по вина на П.И..
При така установените факти, съдът направи следните правни изводи, съобразени с
предмета и границите на въззивната жалба: Съгласно чл.56 ал.1 СК при допускане на
развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи,
съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна
нужда, а когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за
ползването на семейното жилище. В § 1 от допълнителните разпоредби на СК се съдържа
легално определение на "семейно жилище" и това е жилището, което е обитавано от двамата
съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. Според задължителната съдебна практика
по тълкуване на разпоредбата, дадена в ППВС № 12/1971г. и поддържана в определение №
568/14.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2018 г., IV г. о. и решение № 404/10.01.2012 г. по
гр. дело № 1720/2010 г. на IIІ г.о. на ВКС, семейното жилище обхваща съвкупността от
жилищни и сервизни помещения, които по своето предназначение задоволяват битовите
нужди на семейството. Това е жилището, обитавано от съпрузите и техните деца до
прекратяването на брака, а при фактическа раздяла – до деня на раздялата, т.е. при
прекратяването на брака и при фактическата раздяла на съпрузите семейно е жилището,
което те са обитавали до настъпването на тези събития. Това обстоятелство дава основание
на всеки един от съпрузите при прекратяване на брака с развод, поради настъпила
фактическа раздяла между тях, да заяви претенция за предоставяне ползването му след
развода именно като семейно жилище.
В настоящия случай се установява по делото, че жилището в гр.Русе, ул.“Солун“ №
23, вх.3, ет.2, ап.3 не е било семейно по смисъла на §1 ДР на СК, тъй като съпрузите не са
живели съвместно в него до деня на фактическата раздяла, настъпила на 12.06.2020г. –
същите са живели в жилище в гр.Пиерфит, Фрация. Всъщност се установява, че страните
никога не са живели в процесното жилище заедно – нито преди, нито след фактическата
раздяла.
При това положение искането по чл.56 ал.1 СК се явява неоснователно. Решението в
частта, с която ползването на жилището е предоставено на И.В., е незаконосъобразно и
следва да бъде отменено, като вместо това искането й бъде отхвърлено като неоснователно.
Доколкото претенцията на ответника за заплащане на наем е предявена в условията
на евентуалност, ако бъде уважено искането по чл.56 ал.1 СК, то след отхвърлянето му
решението в частта, с която е отхвърлено искането на П.И. за осъждане на И.В. да му
заплаща наем, се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено.
Следва да се обсъди и възражението във въззивната жалба, че българският съд не е
компетентен да се произнесе по предоставяне ползването на семейно жилище, тъй като
последното съвместно обитавано жилище преди фактическата раздяла, настъпила на
3
12.06.2020г., е в гр.Пиерфит, Франция. Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. на Съвета на Европа не
разрешава поставения във въззивното производство въпрос за ползването на семейното
жилище – последният е извън обхвата му, тъй като регламентът се прилага само за искове за
развод, законна раздяла и обявяване нищожност на брака. Така приложимост намират чл.7 и
чл.8 КМЧП – брачните искове са подведомствени на българските съдилища, които са
компетентни и по делата за лични и имуществени отношения между съпрузите. Съгласно чл.
29 КМЧП българските съдилища разглеждат делата по българското право, съгласно което в
чл.56 ал.1 СК съдът следва да се произнесе по въпроса за ползване на семейното жилище.
Ето защо българският съд е компетентен да разреши повдигнатия спор по чл.56 СК. Още
повече, че процесното жилище се намира на територията на страната.
Жалбоподателят претендира присъждане на направените във въззивното
производство разноски. Същият е внесъл ДТ за въззивно обжалване в размер 25лв., заплатил
е адвокатско възнаграждение в размер 300лв. и е внесъл депозит на вещо лице в размер
200лв. Съобразно чл.329 ал.2 изр.2 в.в. с чл.78 ал.3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да
му заплати сумата 525лв. за направените във въззивното производство деловодни разноски.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
Отменя решение № 260045/8.04.2021г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение
№ 260061/16.06.2021г., двете постановени по гр.д. № 108/2021г. по описа на РС Кубрат, в
частта, с която на ищцата ИВ. Н. В. е предоставено за ползване семейно жилище, находящо
се в гр.Русе, ул.“Солун“ № 23, вх.3, ет.2, ап.3 до изменение на обстоятелствата във връзка с
жилищните нужди на страните, като вместо това постановява:
Отхвърля искането на ИВ. Н. В. за предоставяне ползването на семейно жилище,
находящо се в гр.Русе, ул.“Солун“ № 23, вх.3, ет.2, ап.3, като неоснователно.
Обезсилва решение № 260045/8.04.2021г., поправено по реда на чл.247 ГПК с
решение № 260061/16.06.2021г., двете постановени по гр.д. № 108/2021г. по описа на РС
Кубрат, в частта, с която е отхвърлена претенцията на ПЛ. Д. ИВ., предявена в условията на
евентуалност, за осъждане на ИВ. Н. В. да му заплаща месечен наем в размер 200лв. за
неговата част от описаното по-горе жилище, считано от датата на прекратяване на
гражданския брак с развод до изменение на обстоятелствата във връзка с жилищните нужди
на страните, ведно с дължимата законна лихва, поради неговата недопустимост.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5