Решение по дело №7637/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№

 

гр. София, 07.01.2019 г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание на десети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

МАРИНА ГЮРОВА

 

като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 7637 по описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Със съдебно решение № І-31-294695 от 15.12.2017г., постановено по гр.дело № 62883/2017г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 31-ви състав, по предявения от Е.Г.Б., против „Т.С.“ ЕАД, иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК, е признато за установено, че в полза на ответника и в тежест на ищцата не съществува вземане по чл. 150 от ЗЕ за главница за цена на топлинна енергия за периода м.12.2008 г.- м.12.2009 г., за имот: апартамент № 11, находящ се в гр. София, бул. „******, абонатен № 253139, за разликата над 1 026.73 лв. до пълния предявен размер от 1 221.10 лв., като е отхвърлен иска до размера от 1 026.73 лева. С решението районният съд е разпределил разноските между страните, съобразно уважената и отхвърлена част от иска, а на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е осъдил „Т.С.“ ЕАД да заплати на адв. В.В.Т.сумата от 23.88 лв. възнаграждение за безплатно представителство на ищцата в процеса.

Срещу решението в частта, с която искът е отхвърлен до размера на 1 026.73 лева, е постъпила въззивна жалба от Е.Г.Б., чрез пълномощника – адв. К.И.Б. от РАК, в която са изложени твърдения за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон. Въззивникът развива подробни съображения срещу решението в обжалваната част и моли за неговото обезсилване, а при условията на евентуалност – за отмяната му като неправилно и незаконосъобразно. Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции, като представя списък на разноските пред въззивната инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият ответник не е подал отговор на въззивната жалба. С молба от 06.12.2018г., чрез упълномощен представител, „Т.С.“ ЕАД иска да се даде ход на делото и се потвърди решението на СРС. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В открито съдебно заседание, страните редовно призовани, не изпращат представители.

По делото е депозирана и частна въззивна жалба от адв. С.А.К., като пълномощник на адв. Т., срещу определение от 08.03.2018г. по гр. дело № 62883/2017г. по описа на СРС, І ГО, 31-ви състав, с което е оставена без уважение молбата на адв. В.В.Т.от 29.01.2018г. с правно основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, като неоснователна. В тази жалба се поддържа, че определението на СРС е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и в разрез със съдебната практика на съдилищата. Иска се да бъде отменено определението и да бъде осъдена „Т.С.“ ЕАД да заплати на адв. Т. сумата от 50.05 лв. – за адвокатски хонорар на основание договор за правна помощ и съдействие на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Страните не сочат доказателства и не са правили доказателствени искания. Във въззивното производство не са събрани доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е допустимо в обжалваната част, тъй като са били налице положителните предпоставки (и са липсвали отрицателните) за предявяване на иск, а съдът се е произнесъл именно по иска, с който е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Въззивната съдебна инстанция намира постановеното от СРС, 31-ви състав решение за неправилно в обжалваната част, поради следните съображения:

І. Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК.

Ищцата Е.Г.Б. е поискала да бъде признато за установено по отношение на „Т.С.“ ЕАД, че не дължи сумата 1 221.10 лв. – главница за потребена топлинна енергия за периода м.12.2008г. – м.12.2009г., поради погасяването на вземанията по давност с изтичането на тригодишна погасителна давност. Ищецът е обосновал правния интерес от предявения иск с начисляване на процесната сума от ответното дружество в счетоводството и я претендира за плащане.

Съгласно представеното по делото съобщение с изх. № 19728 от 25.09.2017г. на „Т.С.“ ЕАД до Е.Г.Б. (лист 21 от делото на СРС), както и от съобщението към фактура № **********/31.07.2017г. (лист 20 от делото на СРС), издадена от ответното дружество, дължимата за процесния имот за плащане топлинна енергия към 20.08.2017г., е в размер на 5442.50 лв. Адресат на двете съобщения е Е.Г.Б., а сумите за топлинна енергия са начислени за имот с аб. № 253139. Исковата молба е подадена на 08.09.2017г.

Ответникът „Т.С.“ ЕАД, в отговора по чл. 131 от ГПК, е признал погасяването на вземанията по давност, но е заявил, че не е дал повод за завеждане на иска, поради което не дължи разноски по предявения иск.

Съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, от гледна точка на правен интерес, с оглед въведените твърдения в исковата молба за формално начисляване на процесната сума в счетоводните документи на ответника и включването й към сумите, които ищцата дължи за потребена ТЕ. Преценката на допустимостта на иска се основава само на твърденията в исковата молба. Правният интерес на ищеца се основава на представените по делото и изходящи от ответника съобщение към фактура № **********/31.07.2017г. и писмо изх. № 19728 от 25.09.2017г. до ищеца, с което към 25.09.2017г. се претендира общо сумата от 12 325 лв.

Неправилно първоинстанционният съд е приел, че отрицателният установителен иск относно недължимост на вземане не може да бъде уважен въз основа на наведени от ищеца твърдения за изтекъл давностен срок. Действително, по аргумент от чл. 118 от ЗЗД, съгласно който кредиторът не дължи връщане на вземане, платено от длъжника след изтичане на давностния срок, дори последният да не е знаел за това, погасяването на едно вземане по давност не преустановява неговото съществуване, а го превръща в естествено право. Искът по чл. 124, ал. 1 ГПК може да бъде предявен за установяване съществуването или несъществуването на едно право, когато ищецът има интерес от това, но изводът на първоинстанционния съд, че предявеният иск цели единствено отричане на вземането като материално право е неправилен. Възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо по своя характер възражение, чийто ефект е да парира притезанието, което насрещната страна има срещу длъжника. Същото подлежи на разглеждане единствено ако претендираното материално право съществува и когато бъде уважено, материалното право не се отрича (чл. 118 от ЗЗД), а последиците от вече изтеклия давностен срок се скрепяват със сила на пресъдено нещо – отхвърляне на претенцията на кредитора поради невъзможност за упражняване на правото по принудителен ред.

Всяко право, което може да бъде заявено с възражение, може да бъде предявено с иск (в този смисъл е решение № 76 от 07.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 391/2012 г., IV Г. О., ГК и др.). Редът, по който длъжникът се защитава, зависи от неговия собствен избор. Диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. В този смисъл длъжникът по едно вземане не е длъжен да чака същото да бъде предявено по съдебен ред чрез осъдителен иск или по реда на заповедното производство, за да реализира своята защита чрез възражението си за давност. Не съществува законова пречка длъжникът да поеме инициативата в процеса, като предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, позовавайки се на изтеклия давностен срок по отношение на вземането, като по този начин препятства възможността на ищеца да го претендира в бъдеще. В този случай предмет на отрицателния установителен иск не е установяване липсата на материално право изобщо, а липсата на притезание срещу длъжника-ищец.

Задълженията за плащане на цената на доставяната топлинна енергия представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обобщена с ТР № 3/18.05.2012г. по т.д. № 3/2011г., ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото в цитираното ТР, понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.

Настоящият съдебен състав споделя мотивите на СРС за изтичането на тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД към 08.09.2017г. – датата на исковата молба, както по отношение на изискуемата главница за първия месец – м. 12.2008г., така и за останалите вземания за главница от процесния период. Отделно от изложеното, ответното дружество не е направило оспорвания в тази връзка, не е оспорено, че ищецът дължи незаплатена ТЕ за процесния период, въз основа на които вземания е формирана исковата сума по предявения иск. От ответника, чиято е доказателствената тежест, не се твърди и доказва спиране или прекъсване на давността.

По изложените съображения към момента на подаване на исковата молба е изтекъл тригодишния давностен срок и искът е изцяло основателен, като следва да се приеме, че за ответника не съществува вземане от ищцата по чл. 150 от ЗЕ за главница за цена на топлинна енергия за периода м.12.2008 г.- м.12.2009 г., за имот: апартамент № 11, находящ се в гр. София, бул. „******, абонатен № 253139, тъй като към датата на исковата молба, то е погасено по давност.

Предвид несъвпадението на крайните изводи на двете инстанции, решението, в частта, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск за сумата от 1 026.73 лева, следва да бъде отменено, като бъде уважен в пълния предявен размер.

В необжалваната част решението на СРС е влязло в сила.

 

ІІ. По разноските съдът приема следното:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има само ищецът, поради което решението следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на ответника са присъдени разноски в размер на 84.08 лева. Решението следва да бъде отменено и в частта за присъдените на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в тежест на ищеца и в полза на СРС разноски за вещи лица в размер на 420.41 лв., които също следва да бъдат възложени в тежест на ответника.

На ищеца следва да бъде присъдена допълнително сумата в размер на 42.04 лева, представляваща разлика между присъдените от СРС разноски за платена в първонистанционното производство държавна такса. Доколкото разноските в съдебното производство са акцесорно вземане, което зависи от основателността/неоснователността на предявения иск, в настоящия случай съдът приема, че разноските и за адвокатското възнаграждение следва също да бъдат уважени, тъй като искът е изцяло основателен. По изложените съображения на адв. В. Т. следва да бъде присъдена и разликата над 23.88 лв. до сумата от 150 лева, която сума от 126.12 лева съдът възлага в тежест на ответника.

На основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК на въззивника следва да бъдат присъдени направените и претендирани във въззиваната инстанция разноски в размер от 25 лева за платена държавна такса.

Настоящият въззивен съдебен състав приема, че с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото и обема на извършените от адв. К.И.Б. процесуални действия, които не включват явяване в открито съдебно заседание, следва да се признае възнаграждение за безплатно представителство на въззивницата в размер на 150 лева, която сума следва да се възложи в тежест на ответника на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК. Съдът не присъжда сумата от 5 лева, която е платена като комисионна за банков превод и не следва да се счита за разноски по делото. По изложените съображения съдът осъжда „Т.С.“ ЕАД да заплати на Е.Г.Б. сумата от 25 лева – разноски за платена държавна такса във въззивното производство, а на адв. К.И.Б. от РАК сумата от 150 лева – разноски за предоставена на ищцата безплатна правна помощ в настоящото производство.

Съдът намира за неоснователно направеното от ответника възражение, че не следва да бъде натоварен с разноските по воденето на делото, тъй като не е станал повод за завеждане на съдебното производство (заявено с отговора на исковата молба).

Настоящият съдебен състав приема, че с изпращането от ответника до ищеца на писмо с изх. № 19728 от 25.09.2017г., с което към 25.09.2017г. се претендира общо сумата от 12 325 лв., в която е включена и сумата от 1 221.10 лв. за процесния период, средството за защита на ищеца е именно да води предявения иск. Независимо от признанието на иска, в случая ответникът е дал повод за завеждане на иска, тъй като е начислил процесната сума и извънсъдебно я е претендирал с цитираното писмо. В този смисъл не са изпълнени предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК и разноските за адвокатско възнаграждение следва да се възложат изцяло в тежест на ответника.

С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на обжалване.

 

ІІІ. По частната въззивна жалба срещу определение от 08.03.2018г. по гр.дело № 62883/2017г. по описа на СРС, І ГО, 31-ви състав, съдът приема следното:

Частната жалба е допустима, като подадена в срок и от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Установи се, че ищцата е защитавана безплатно от адв. В. Т. пред СРС, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв – като материално затруднено лице. 

Съгласно чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. Приложимата наредба е Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). С оглед материалния интерес на делото (искът е за установяване недължимост на сума от 1 221.10 лв.) размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, т.е. за защитата пред СРС на адв. Т., според Наредбата, се дължи сумата от 315.48 лв., която сума е претендирана с представения списък по чл. 80 от ГПК.

Настоящият съдебен състав приема за правилни изводите на районния съд, че с оглед естеството на делото и обема на извършените от адв. В. Т. процесуални действия, които не включват явяване в открито съдебно заседание, следва да се признае възнаграждение за безплатно представителство на ищцата в размер на 150 лева, която пропорционално на уважената от районния съд иск, е в размер на 23.88 лева. Тази сума следва да се възложи в тежест на ответника на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. С първоинстанционното решение „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адв. Т. именно сумата от 23.88 лева, поради което и частната жалба срещу определението от 08.03.2018г. е неоснователна и съдът я отхвърля.

При този изход от спора на частния жалбоподател не следва да се присъдят разноски в това производство.

Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав

 

Р   Е   Ш   И:

 

ОТМЕНЯ решение № І-31-294695 от 15.12.2017 г., постановено по гр. д. № 62883/2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31-ви състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Е.Г.Б., ЕГН ********** срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК за признаване за установено, че полза на ответника и в тежест на ищеца не съществува вземане по чл. 150 от ЗЕ за главница за цена на топлинна енергия за периода м.12.2008 г.- м.12.2009 г., за имот: апартамент № 11, находящ се в гр. София, бул. „******, абонатен № 253139 в размер от 1 026.73 лева, както и в частта, в която Е.Г.Б., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** разноски по делото в размер на 84.08 лева, а на Софийския районен съд сумата от 420.41 лева – разноски за вещи лица, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Е.Г.Б., ЕГН **********, срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК, че Е.Г.Б., ЕГН ********** не дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** за главница, представляваща цена на незаплатена топлинна енергия за периода от м.12.2008 г. до м.12.2009 г., за имот: апартамент № 11, находящ се в гр. София, бул. „******, абонатен № 253139, и сумата до размера от 1 026.73 (хиляда двадесет и шест лева седемдесет и три стотинки) лева.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати на Е.Г.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в размер на 42.04 (четиридесет и два лева и четири стотинки) лева – разлика над присъдените с решение І-31-294695 от 15.12.2017 г., постановено по гр. д. № 62883/2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31-ви състав разноски в производството, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в размер от 7.96 лева до пълния размер от 50 лева.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати по сметка на Софийския районен съд и сумата от 420.41 (четиристотин и двадесет лева четиридесет и една стотинки) лева – разноски за вещи лица по гр. д. № 62883/2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31-ви състав;

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати на адвокат В.В.Т., ЕГН **********, сума в размер на 126.12 (сто двадесет и шест лева и дванадесет стотинки) лева – разноски по гр. д. № 62883/2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31-ви състав, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата;

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати на Е.Г.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в размер на 25.00 (двадесет и пет) лева – разноски по въззивно гр. д. № 7637/2018г. по описа на СГС, ГО, ІІ-А въззивен състав;

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН **********, сума в размер на 150.00 (сто и петдесет) лева – разноски по въззивно гр. д. № 7637/2018г. по описа на СГС, ГО, ІІ-А въззивен състав, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата;

Решение № І-31-294695 от 15.12.2017 г., постановено по гр. д. № 62883/2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31-ви състав, в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната въззивна жалба срещу определение от 08.03.2018 г., постановено по гр. д. № 62883/2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31-ви състав, като неоснователна.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

 

 

 

                    2.