№ 110
гр. София, 09.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира И.а
Членове:Райна Мартинова
Георги Стоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело №
20221100502650 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20222351/14.12.2021 г., постановено по гр.д. № 71839/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, I ГО, 28 с-в, е уважен предявения от Т. Б. М., ЕГН **********,
положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. 79 ЗС срещу Р. П.
У., ЕГН **********. Признато е за установено в отношенията между страните, че ищецът е
собственик на основание изтекла придобивна давност за периода от 01.01.1994 г. до
10.12.2019 г. на 1/4 идеална част от недвижимия имот, представляващ самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 68134.4361.70.2.20 по КККР на гр. София, одобрен със Заповед №
РД-18-14/06.03.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, съгласно схема на
самостоятелен обект в сграда № 15-1095486-02.12.2019 г., издадена от СГКК – гр. София, с
адрес на имота: гр. София, район Л., ж.к. „*******, който обект е разположен на етаж 7 в
сграда с идентификатор 68134.4361.70.2, брой надземни етажи 7, брой подземни етажи 0,
предназначение: жилищна сграда – многофамилна, която сграда е разположена в поземлен
имот с идентификатор 68134.4361.70, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент, брой нива на обекта: 1 (едно), със застроена площ от 84,00 кв.м ( осемдесет и
четири квадратни метра), стар идентификатор: няма, ВЕДНО с прилежащи части: избено
помещение № 12 и 1,154% (едно цяло и сто петдесет и четири процента) идеални части от
общите части на сградата, при съседи: на същия етаж 68134.4361.70.2.19, под обекта
68134.4361.70.2.17, над обекта няма, която идеална част съответства на притежаваното
вещно право от Р. П. У. към момента на прекратяване на брака между страните с Решение от
22.04.1994 г. по бр.д. № 319/1993г. на СРС, 84 състав. Първоинстанционният съд се е
произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от особения представител
на ответника, с която обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за
неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните
1
правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на
събрания доказателствен материал. Счита, че съдът неправилно е приел за установено, че е
налице обективна невъзможност за ищеца да демонстрира промяна на намерението си за
своене спрямо ответника. Твърди, че от събрания доказателствен материал не се установява
началния момент на придобивната давност, респективно действията, с които се демонстрира
промяна на намерението от държане във владение на общата вещ. Моли решението да се
отмени като неправилно и вместо него да се постанови акт, с който се отхвърлят исковете
претенции на ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. М.,
чрез адв. П., с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения,
подробно изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и
да бъдат присъдени направените съдебни разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са
наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд,
водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК
на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е
приложена правилно императивна материалноправна норма. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в
обжалваната част на решението.
Във въззивната жалба се навеждат твърдения за неправилност на решението, поради
допуснати процесуални нарушения на съда свързани с преценката и анализа на събрания
доказателствен материал, водещи до неправилни фактически изводи, както и поради
противоречие с материалния закон.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По основателността:
Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Предмет на делото е твърдяното от ищеца право на собственост върху 1/4 идеална
част от собствеността на процесния недвижим имот, придобито при осъществяване на
фактическия състав на придобивната давност - чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за периода от 01.01.1994 г.
до 10.12.2019 г.
От събраните по делото доказателства се установява, че 1) ищецът на 17.06.1976 г. е
придобил 1/2 идеална част от правото на собственост върху процесния недвижим имот въз
основа на договор за продажба по реда на чл. 117 ЗТСУ; 2) след сключването на брак с
ответника, в условията на съпружеска имуществена общност, аргумент от чл. 19 СК(отм.)
вр. § 4 от ПЗР на СК(отм.), ищецът е придобил от баща си останалата 1/2 идеална част от
правото на собственост върху процесния недвижим имот, въз основа на договор за
продажба, обективиран в Нотариален акт № 30, том XXX, дело 4958/87г; 3) след
прекратяването на брака с Решение № 22.04.1994 г. по бр.д. № 319/1993г. на СРС, 84 състав,
жилището е предоставено за ползване на ищеца; 4) като на основание чл. 27 СК(отм.) вр. § 4
от ПЗР на СК(отм.), всеки от бившите съпрузи е придобил в условията на обикновена
съсобственост 1/4 идеална чат от правото на собственост върху апартамента. Следователно
към 1994г. ищецът е притежавал 3/4 идеални части от правото на собственост върху
процесния недвижим имот, а ответника 1/4 идеални части.
След прекратяването на брака ищецът е започнал да упражнява фактическа власт
върху процесната вещ като държател, тъй като изрично със съдебното решение за
прекратяване на брака между страните му е предоставено ползването върху семейното
2
жилище. Следователно основанието на което е започнал да упражнява фактическата власт
върху общата вещ не изключва владението на другия съсобственик, респективно не е
достатъчно да се докаже единствено осъществяването на фактическия състав на чл. 79 ЗС. В
случая ищецът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща,
поради което има качеството на държател спрямо идеалните части на ответника и
презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2012г.
по тълкувателно дело № 1/2012 ОСГК на ВКС, ако съсобственик се позовава на придобивна
давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е
извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението
да владее техните идеални части за себе си, освен ако това е обективно невъзможно.
Владението представлява фактическо състояние, което се характеризира с
упражняване на фактическа власт (corpus) върху опредЕ. вещ, която владелецът държи
лично или чрез другиго като своя (animus domini, animus rem sibi habendi). Кумулативно с
двата признака под влиянието на чл. 302 ЗИСС(отм.) в съдебната практика се приема, че
владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно.
(Решение № 705 от 29.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1744/2009 г., I г. о., ГК)
Намерението на владелеца да държи вещта като своя се изявява чрез извършваните от
него действия, които по съдържание и обем трябва да съответстват на правото на
собственост /или на друго вещно право/ върху вещта. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че да не оставят съмнение, че владелецът счита себе си за собственик и отрича
правата на други лица върху същата вещ. ( Решение № 453 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр. д.
№ 1248/2011 г.)
Когато основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и
съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като
обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици. За да е налице
преобръщане на владение (interversio possessionis), действията на упражняващия фактическа
власт върху имота съсобственик трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и
недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.
Съгласно Решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2015 г., I г. о., ако
невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на
страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения
имот, манифестирането на подобни действия е обективно невъзможно. В тези хипотеза и
ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на
обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната
в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението
да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. В
този смисъл е и Решение № 51 от 2.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 68/2016 г., II г. о.
От събрания в хода на съдебното дирене доказателствен материал се установи, че
ответникът - Р. П. У. е с неизвестен по делото адрес, като в извършената справка в ГРАО е
налице отбелязване, че ответникът е в Германия от 1992г. Същата е призована чрез
Държавен вестник, но страната или неин представил не е получил препис от исковата молба,
поради което е назначен особен представител. От което следва, че е обективно невъзможно
ищецът, чрез действията си по упражняване на фактическа власт върху общата вещ, да
манифестира промяната на намерението си за своене спрямо другия съсобственик. За
постоянното отсъствие на ответника се прави извод и от анализа на събрания
доказателствен материал. От събраните свидетелските показания се установява, че Р. У. не е
посещавала имота след раздялата, същата не е била виждана от съседите и не са налице
данни да е смущавала владението на ищеца, като го оспорва съдебно или извънсъдебно.
За да настъпят правните последици от придобивната давност следва владението да
бъде явно, т.е. фактическата власт да се упражнява чрез действия, от които всеки
заинтересован може да формира обоснован извод, че владелецът е собственик на вещта или
се счита за такъв. Ако действията, с които се обективира намерението за своене, са били
явни за всички, то и съсобственикът на имота е имал възможност да ги възприеме.
3
Намерението за своене не представлява по своята правна същност волеизявление, което да
бъде насочено към собственика на вещта, а е факт от вътрешното битие на личността, който
се манифестира в обективната действителност чрез характера и същността на действията, с
които се упражнява самата фактически власт, т.е. с действията с които се упражнява
съдържанието на владяното субективно вещно право.
Упражняваната фактическа власт върху вещта не попада и под категорията на
търпимите действия по смисъла на чл. 304 ЗИСС(отм.). Последните не се основават на
субективно материално право, вещно или облигационно, а се извършват въз основа на
добрата воля и съгласие на собственика, респективно съсобственика на вещта, като
действията се характеризират със своята спорадичност.
Ищецът твърди, че е извършил основни ремонтни действия в периода от 1998 г. до
2018 г., като за установяването на истинността на твърденията е ангажирал свидетелските
показания на трима свидетели. Допълнително излага твърдения, че непосредствено след
развода изрично е заявил на другия съсобственик „ че целият апартамент е негов и тя
(ответника) няма нищо общо с него“, като за това обстоятелство свидетелства настоящата му
жена св. М.а. При съобразяване на нормата на чл. 172, ал. 1 ГПК и с оглед останалия събран
доказателствен материал, съдът не кредитира тази част от показанията на св. М.а. Същите са
дадени от заинтересовано лице и не съответстват на установените по делото факти и
обстоятелства. В останалата си част съдът кредитира показанията на св. М.а, като същите
кореспондират на показанията на св. К. и св. В.. От същите се установява, че ищецът през
последните 20 години е извършил значителни подобрения, чрез действията си по
ремонтиране на общата вещ, като тези действия са били явни и са могли да бъдат възприети
от всяко заинтересовано лице, включително и другия съсобственик. Допълнително се
установи, че упражняващият фактическата власт съсобственик е ограничил достъпа на
другия съсобственик до общата вещ, като е сменил входната врата. Като изхожда от
прилагането на законната презумпция на чл. 69 ЗС ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. дело №
9/1974 г. приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху
съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява
с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом
фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател
на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. С извършването на
описаните действия ищецът е демонстрирал промяна на намерението си спрямо общата вещ,
като от държател на чуждите идеални части се е превърнал в техен владелец. От съвкупният
анализ на всички събрани по делото доказателства се обуславя извод, че ищецът е владял
имота изключително за себе си.
Владението му е недобросъвестно, постоянно, непрекъснато, несъмнително,
спокойно и явно, като срокът на придобивната давност е започнал да тече от 2001 г., когато
е налице преобръщане на владение (interversio possessionis), и изтича преди подаването на
исковата молба. До 2000 г. ищецът е владял своята идеална част и упражнявал държане
спрямо идеалните части на ищеца, тъй като от установените по делото факти не може да се
направи извод, че действията му манифестират намерение за своене на цялата вещ.
Позоваването на давността е направено с исковата молба - 2019 г., същото не е елемент от
фактическия състав, но с обратно действие валидира настъпилите по силата на закона
правни последици, а именно придобИ.ето на собствеността върху владяната 1/4 идеална
част от правото на собственост върху процесната вещ. В този смисъл е и Тълкувателно
решение № 4/2012 по т.д. № 4/2012 г. ОСГК на ВКС. Първоинстанционният съд грешно е
приел, че срокът за придобИ.ето на имота по давност започва да тече през 1994г., но това в
случая не променя изхода на делото, поради което същото няма да доведе до отмяна или
изменение на съдебния акт.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивникът. Право на
4
разноски има въззиваемата страна, която е представила доказателства за направени такива в
размер на 1400 лева, от които 1000 лева адвокатско възнаграждение и 400 лева направени
разноски за възнаграждение за особен представител. С оглед изхода на делото въззивникът
следва да плати и сумата от 44,42 лева, представляваща дължимата държавна такса пред
настоящата инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20222351/14.12.2021 г., постановено по гр.д. №
71839/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 28 с-в
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 1 ГПК Р. П. У., ЕГН **********, да заплати на Т.
Б. М., ЕГН **********, сумата от 1400 лева представляваща разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 6 ГПК Р. П. У., ЕГН **********, да заплати по
сметка на Софийски градски съд, сумата от 44,42 лева, представляваща дължимата
държавна такса пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от уведомяването пред
Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5