№ 1371
гр. Варна, 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на втори
април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Добрина Петрова
при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова
като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело №
20243110111773 по описа за 2024 година
Предявен е иск от Ж. М. А. срещу Д., представлявана от м.ф. с правно
основание чл.439 от ГПК съдът, да се произнесе с решение, с което да признае за
установено между страните, че Ж. М. А. с ЕГН ********** не дължи на Д. -
Република България, представлявана от м.ф. следните суми, обективирани в
изпълнителен лист №4914 от 20.05.2016г. издаден по частно гражданско дело №3153
по описа за 2016 година на XLVI с-в при Районен съд - Варна, въз основа на който е
образувано изпълнително дело №775 от 2016г. по описа на Частен съдебен изпълнител
Н.Г. с peг. №*** към КЧСИ, а именно:
-6 385.37 лв. /шест хиляди триста осемдесет и пет лева и тридесет и седем
стотинки/, представляваща изискуема главница по договор за студентски кредит от
13.09.2010г.;
- законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по
чл. 417 ГПК - 22.03.2016г. до окончателното изплащане на задължението;
- 151.78 лв. /сто петдесет и един лева и седемдесет и осем ст./ за периода от
20.10.2015г. до 06.03.2016г., представляваща изискуема редовна лихва;
- 32.80 лв. /тридесет и два лева и осемдесет ст./ за периода от 20.11.2015 г. до
21.03.2016 г., представляваща изискуема наказателна лихва -131.39 лв.,
представляваща внесена държавна такса, поради погасяване на вземанията по давност.
Ищцата твърди, че по частно гражданско дело №3153 по описа за 2016 година
на XLVI с-в при Районен съд - Варна е бил издаден изпълнителен лист №4914 от
20.05.2016г., съгласно който Ж. М. А. е осъдена да заплати на „Р.Б." ЕАД следните
суми:
-6 385.37 лв. /шест хиляди триста осемдесет и пет лева и тридесет и седем
стотинки/, представляваща изискуема главница по договор за студентски кредит от
13.09.2010г.;
- законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по
1
чл. 417 ГПК - 22.03.2016г. до окончателното изплащане на задължението;
- 151.78 лв. /сто петдесет и един лева и седемдесет и осем ст./ за периода от
20.10.2015г. до 06.03.2016г., представляваща изискуема редовна лихва;
- 32.80 лв. /тридесет и два лева и осемдесет ст./ за периода от 20.11.2015 г. до
21.03.2016 г., представляваща изискуема наказателна лихва - 131.39 лв.,
представляваща внесена държавна такса.
Ищцата сочи, че на 10.09.2016г. при Частен съдебен изпълнител Н.Г. с peг. №***
към КЧСИ е подадена молба за образуване на изпълнително дело от упълномощен
представител на Национална агенция по приходите към която е бил приложен
горепосочения изпълнителен лист. Образувано е изпълнително дело №775 от 2016г. по
описа на Частен съдебен изпълнител Н.Г. с peг. №*** към КЧСИ, предмет на което за
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист.
Твърдят се извършени действия по принудително събиране на вземането, като
на 02.11.2016г. взискателят е подал молба да бъде наложена възбрана на самостоятелен
обект в сграда с площ - 74.150 кв. м., находящ се в *******, по отношение на който
недвижим имот ищцата била собственик на 1/6 идеална част от правото на
собственост. Възбраната е вписана в Служба по вписванията - Разград на 23.02.2017г.
Следващата молба от взискателя за извършване на изпълнително действие е от
16.08.2023г., с която същият е поискал да бъде наложен запор на трудово
възнаграждение на длъжника. Посочва се, че за периода от 02.11.2016г. до 16.08.2023г.
взискателят е бездействал и не е поискал да бъде извършвано никакво изпълнително
действие.
Ищцата счита, че вземането по издадения изпълнителен лист №4914 от
20.05.2016г. по частно гражданско дело №3153 по описа за 2016 година на XLVI с-в
при Районен съд - Варна, която е предмет на принудително изпълнение по изп. дело
№775 от 2016г. по описа на Частен съдебен изпълнител Н.Г. с peг. №*** към КЧСИ, е
погасено по давност. Към датата на образуване на изпълнително дело №775 от 2016г.
по описа на Частен съдебен изпълнител Н.Г. с peг. №*** към КЧСИ е било в сила TP №
2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие.
Посочва, че съгласно чл.14, ал.4 от Закона за кредитиране на студенти и
докторанти процесното вземане срещу ищцата представлява частно държавно вземане,
то се събира по реда на ГПК и за него е приложима общата петгодишна давност по
чл.110 ЗЗД То няма характера на публично държавно вземане за което по отношение на
погасяването по давност се прилага чл.171 от ДОПК. За периода от 02.11.2016г. до
16.08.2023г. взискателят е бездействал и не е поискал да бъде извършвано никакво
изпълнително действие, поради което е настъпила погасителна давност на основание
чл.110 от ЗЗД.
Счита, че ако се приеме, че вписването на възбраната, което се е случило на
23.02.2017г., е последното валидно изпълнително действие преди 16.08.2023г. - когато
взискателят е поискал да бъде наложен запор на трудово възнаграждение на длъжника,
то отново е настъпила погасителна давност на основание чл.110 от ЗЗД.
Ищцата навежда твърдения, че предявява иска си срещу Д., тъй като тя е
погасила задължението на ищцата към банката и на основание чл.14, ал.3 от Закона за
кредитиране на студенти и докторанти в нейна полза е възникнало правото да получи
от кредитополучателя всичко, което е платила за негова сметка, заедно със законната
2
лихва от момента на плащането.
Ищцата счита, че е изтекла абсолютната погасителна давност, претендира
съдебно-деловодни разноски.
В едномесечния срок за отговор ответникът оспорва иска. Сочи, че по искане
на лицето, с влязло в сила Постановление на ЧСИ от 16.10.2024 г. изпълнителното
производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Възразява, че
ответникът е поискал извършване на изпълнителни действия по образуваното
производство и давността не е изтекла. Моли искът да бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно, като съобрази предметните
предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на
основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически
положения:
По делото е представен изпълнителен лист № 4914/20.05.2016г. по гр.д. №
3153/2016г. по описа на ВРС за осъждане Ж. М. А., ЕГН **********, ***** ДА
ЗАПЛАТИ на „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК **********, гр. София сумата от 6 385.37 лв.,
представляваща изискуема главница по договор за студентски кредит от 13.09.2010г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК –
22.03.2016г. до окончателното изплащане на задължението, изискуема редовна лихва в
размер на 151.78 лв. за периода от 20.10.2015г. до 06.03.2016г., изискуема наказателна
лихва в размер на 32.80 лв. за периода от 20.11.2015 г. до 21.03.2016 г., както и
направените по делото разноски в размер на 468.39 лв. представляващи внесена
държавна такса от 131.39 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 337.00 лв
Приобщен по делото е и заверен препис от изп. дело №2016********* на ЧСИ
Н.Г.,рег.№***, с район на действие ВОС.
Съгласно нормата на чл. 14, ал. 1 от Закона за кредитиране на студенти и
докторанти /ЗКСД/, ако кредитополучателите не изпълнят задълженията си по
договора за кредит, банките имат право да претендират изпълнение от Д. при
условията и по реда, предвидени в типовия договор по чл. 7. Съгласно чл. 14, ал. 2
ЗКСД, банките са длъжни да положат грижа на добър търговец за събиране на своите
вземания.
Те могат да претендират от Д. да заплати неизпълнената част от задължението
на кредитополучателите само след като представят доказателства, че са претендирали
дължимата сума първо от кредитополучателя. Конкретните условия, редът и
необходимите документи за претендиране на дължимата сума от Д. се уреждат в
типовия договор по чл.7,чл.14 ,ал. 3 от ЗКСД предвижда, че когато Д. изпълни в
случаите по ал. 2 задължението на кредитополучателя, в нейна полза възниква право
да получи от кредитополучателя всичко, което е платила за негова сметка, заедно със
законната лихва от момента на плащането. Така посочените норми уреждат хипотеза
на законова суброгация на Д. в правата на удовлетворения кредитор /банката/ до
размера на платеното, поради което от момента на извършване на плащането
/13.09.2010 г. /, Д. е встъпила в правата на Р.Б.“ ЕАД срещу длъжника по заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист /чл. 429, ал. 1 ГПК/.
Д. е кредитор на вземането, но не провежда принудителното му изпълнение
пряко в качеството си на взискател, а чрез своя процесуален субституент –
Националната агенция за приходите. Този извод следва от нормата на чл. 14, ал. 4
3
ЗКСД, която предвижда, че вземанията на Д. срещу кредитополучателите, възникнали
в резултат на заплащане на цялото или на част от тяхното задължение към банките, са
частни държавни вземания и се установяват и събират от Националната агенция за
приходите по реда на Закона за Националната агенция за приходите. На този текст
съответства нормата на чл. 3, ал. 7, т. 8 ЗНАП, според която агенцията събира други
частни държавни вземания, чието събиране със закон е определено да се извършва от
агенцията. С оглед спецификата на случая, в тази хипотеза не се съставя акт за
установяване на частно държавно вземане, тъй като вземането вече е установено със
заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, в правата по които Д. се суброгира по
силата на закона. Както е изяснено в съдебната практика /Определение № 732 от
10.12.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 832/2009 г., II т. о., ТК, Определение № 513 от
06.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 465/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 50022 от
21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2697/2021 г., II т. о., ТК и Решение № 170 от 6.04.2020 г.
на ВКС по т. д. № 2506/2018 г., II т. о., ТК/ в такива случаи пасивно
процесуалноправно легитимирана по предявения иск е именно Д., представлявана от
м.ф. /чл. 31, ал. 1 ГПК/ като кредитор, а не НАП, на която единствено са възложени
правомощия по събирането на частното държавно вземане, без да се явява негов
кредитор. Следователно ответникът се явява надлежно легитимиран да отговаря по
исковете.
Релевираното от ответника възражение за недопустимост на исковете поради
липса на висящо изпълнително производство е неоснователно. Действително, от
приетия препис от изпълнителното дело се установява, че с Постановление от
16.10.2024г. по искане на длъжника производството по изп. дело №2016********* е
прекратено,на осн.чл.433,ал.1,т.8 от ГПК, като наложените запори са били вдигнати.
Прекратяването на изпълнителното дело е законова последица от уважаването
на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК /вж. чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК/, а не негов предмет. В този
смисъл прекратяването на висящото изпълнително дело в хода на процеса не изчерпва
предмета на спора и не удовлетворява претенцията на ищеца, защото ответникът
продължава да притежава подлежащо на принудително изпълнение вземане, чието
изпълнение може да бъде възобновено във всеки момент. Тъй като давността не се
прилага служебно, а процесното вземане е частно държавно и се изпълнява само по
общия гражданскоправен ред /чл. 163, ал. 2 ДОПК/, без да се прилагат специалните
правила на ДОПК, единствената възможност на ищеца да предотврати неговото
бъдещо изпълнение е чрез установяване със сила на присъдено нещо, че вземането не
се дължи поради изтекла погасителна давност.Именно в този смисъл е и съдебната
практика /Решение № 60282 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 903/2021 г., III г. о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 ГПК и Определение № 513 от 24.11.2016 г. на ВКС по
ч. т. д. № 1660/2016 г., I т. о., ТК, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/, съобразно
която длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на
погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на
което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е налице висящ
изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз
основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително производство,
обуславя интереса на длъжника да иска установяване, че вземането е погасено по
давност.
Предвид гореизложеното, предявените искове са процесуално допустими. По
тяхната основателност съдът намира следното.
4
Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК, предмет
на спора по който е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за
вземането на ответника, поради погасяването му по давност. За основателността на
предявения иск следва да се установи, че от настъпването на изискуемостта на
вземането е изтекъл предвиденият в закона период на погасителна давност, който
период не е бил спиран или прекъсван. В тази връзка в доказателствена тежест на
ищеца е да установи момента на настъпване на изискуемостта на отричаното от него
право, а в тежест на ответника е при условията на пълно и пряко доказване да
установи съществуването на това право, както и че за периода от настъпване на
изискуемостта на вземането до изтичане на срока, с който законът свързва погасяване
на вземането по давност, са били налице основания за спиране или прекъсване
течението на давността.
Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със
съдебно решение, давността е пет години. Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на присъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.
Целта на заповедното производство е да се провери дали вземането е спорно или
безспорно, което означава, че при влязла в сила заповед за изпълнение не е налице
вече правен спор.
Давността, съгласно чл. 116 б. "в" ЗЗД се прекъсва от предприемането на кое да
е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите на
т. 10 от т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС са изброени действията за принудително
изпълнение – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и
оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н.
до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица.
С оглед датата на издаване на заповедта за изпълнение (23.03.2016 г.) и
разпоредбата на чл. 414, ал. 1 ГПК заповедта за изпълнение би могла да влезе в сила
най-рано на 23.03.2016 г., след която дата е започнал да тече и петгодишният
давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Петгодишният погасителен давностен срок, започнал да тече най-рано на
23.03.2016 г., не е изтекъл към предявяване на иска на 17.09.2024 г., тъй като е бил
спиран и прекъсван, поради което и процесните вземане на ответника към ищеца не са
погасени по давност. Съображенията за това са следните:
Петгодишният погасителен давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, започнал да
тече на 23.03.2016 г. (най-ранният възможен момент на влизане в сила на заповедта за
изпълнение), като течението на срока е било прекъсвано на следните дати: но
02.11.2016г. е направено искане за налагане на възбрана върху наследствено
имущество на длъжника, наложена с уведомление от 02.12.2016г.; с молба от 16.08.23г.
е отправено искане от взискателя за налагане на запори върху трудови
възнаграждения.
За прекъсването на давността на основание чл. 116, б. "в" ЗЗД е ирелевантно
дали предприемането на действия по изпълнение е поискано по висящо или по
перемирано изпълнително дело. Съгласно практика на ВКС, формирана след
постановяване на тълкувателното решение от 2015 г., исканията на взискателя за
предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното
5
производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, също прекъсват давността на
основание чл. 116, б. "в" ЗЗД, защото дори срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК да е
изтекъл към датата на молбата, съдебният изпълнител е длъжен да предприеме
поисканото действие и за прекъсването на давността е без значение дали е сторил това
по новообразувано изпълнително дело или по съществуващото такова решение № 37
от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60282 от
19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 127 от 12.07.2022 г. по
гр. д. № 2884/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 3 от 4.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021
г. на ВКС, IV г. о. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по
тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, според т. 3 от което погасителната давност се
прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е
настъпила перемпция.
Давността е била валидно прекъсната на 02.12.2016г., като пет годишната
давност е изтекла на 02.12.2021г. Следващо действие по осъществяване принудително
изпълнение е предприето на 16.08.23г., към който момент вече давността е била
изтекла и вземането е било погасено по давност. Поради това с действието от
16.08.23г., давността не е прекъсвана, тъй като вече е била изтекла.
С оглед на което искът се явява основателен и следва да бъде уважен.
По разноските: Ответникът е направил възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение от ищеца в размер на 600 лв.
Съдът приема противопоставеното, от ответника, възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение от страна на ищеца за неоснователно.
Действително, следва да се съобразява решението на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба №
1/09.07.2024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата
на съсловната организация на адвокатите за адекватните размери на труда. Затова и
тези размери подлежат на преценка от съда с оглед предоставената услуга, като от
значение са вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа,
фактическата и правна сложност на делото и броя предявени искове.
Въпреки че не е обвързан от Наредбата, съдът намира, че няма основание да
определя адвокатско възнаграждение под заплатения размер от 600 лв. Същият е
положил дължимата грижа за изпълнение на поетата работа, проведени са и две
открити съдебни заседания.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК в тежест на ответника следва да се възложат и
направените от ищеца разноски, съобразно представен списък-268,06 лв. д.т., 24 лв. за
изп.д. и 900 лв. за заплатено адв.възнаграждение, съразмерно с уважената част от
исковете или общо 892,06 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ищцата Ж.
М. А. с ЕГН **********, с адрес в ***** не дължи на ответника Д., представлявана от
м.ф. сумите в размер на 6 385.37 лв. /шест хиляди триста осемдесет и пет лева и
6
тридесет и седем стотинки/, представляваща изискуема главница по договор за
студентски кредит от 13.09.2010г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК - 22.03.2016г. до окончателното
изплащане на задължението, 151.78 лв. /сто петдесет и един лева и седемдесет и
осем стотинки/ за периода от 20.10.2015г. до 06.03.2016г., представляваща изискуема
редовна лихва, 32.80 лв. /тридесет и два лева и осемдесет стотинки/ за периода от
20.11.2015 г. до 21.03.2016 г., представляваща изискуема наказателна лихва -131.39 лв.,
представляваща внесена държавна такса, обективирани в изпълнителен лист №4914 от
20.05.2016г. издаден по частно гражданско дело №3153 по описа за 2016 година на
Районен съд - Варна, въз основа на който е образувано изпълнително дело №775 от
2016г. по описа на Частен съдебен изпълнител Н.Г. с peг. №*** към КЧСИ, поради
погасяване на вземанията по давност, на основание чл.439 ГПК.
ОСЪЖДА Д., представлявана от м.ф. да заплати на Ж. М. А. с ЕГН
**********, с адрес в ***** сумата от 892,06 лв. (осемстотин деветдесет и два лева и
шест стотинки), представляваща сторени по делото разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7