РЕШЕНИЕ
№
град София, 19.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-г въззивен състав, в публично заседание на пети март през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ :
СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ.СЪДИЯ МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретар Маргарита Димитрова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова гр. д. № 2844/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Със съдебно решение от 18.11.2019 г., постановено по гр.д. № 80536/2015 г. СРС съдът е отхвърлил исковете на „Г.К.Н.” АД, ЕИК *******, заведени срещу А.Г.Т., ЕГН ********** за сумите 14 211,06 лв. главница по споразумение от 20.06.2014 г., ведно със законната лихва в размер на 1 712,30 лв. за периода от 03.10.2014 г. до 20.12.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2015 г. до окончателното изплащане. С оглед изхода на правния спор е разпределил разноските между страните.
Недоволен от съдебното решение е останал ищецът - „Г.К.Н.” АД, ЕИК *******, който в законоустановения срок е подал настоящата въззивна жалба, с която твърди, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал разпоредбите на Споразумение от 20.06.2014 г., сключено между страните, което е довело и до неправилни правни изводи за недължимост на претендираните суми. Излага подробно становище в подкрепа на твърденията си.
В срок по делото е подаден отговор на въззивната жалба от страна на А.Г.Т., ЕГН **********, с който се обосновава становище за правилност на обжалваното съдебно решение и се иска неговото потвърждаване.
За да се произнесе, Софийски градски съд съобрази следното :
Жалбата е процесуално допустима, подадена в срок, от легитимирана страна в процеса и против акт, подлежащ на разглеждане по реда на въззивното производство.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а досежно неговата правилност съдът намира следното:
По делото е представен договор № 476/21.11.2013 г., сключен между „Г.К.Н.” АД, ЕИК ******* и А.Г.Т., ЕГН **********, който има характер на договор за изработка и има за предмет предоставянето от първия на услуга в полза на втория срещу възнаграждение, установено по чл.4, ал.2.
От представеното по делото споразумение от 20.06.2014 г. се установява, че А.Т., с адрес *** и „Г.К.Н.” АД са прекратили действието на описания горе договор, считано от 20.06.2014 г.( чл.1). В чл.2 от споразумението е уговорено, че страните взаимно си гарантират и декларират, че А.Т. дължи на „Г.К.Н.” АД сумата от 6 055,00 евро за периода от 21.11.2013 г. до 20.06.2014 г. във връзка с прекратяването на договора. В чл. 3 от споразумението е посочено, че всички текущи плащания, включително на месечни такси по Договора, предмет на прекратяване с това споразумение, възникнали и/или дължими до датата на прекратяване са дължими от А.Т. и ще се погасят след издаването на фактура от „Г.К.Н.” АД.
Представена е фактура, издадена от „Г.К.Н.” АД с № ******** с получател А.Г.Т., с адрес: ***. Фактурата е от 03.10.2014 г. за стойност от 11 842,55 лв. без ДДС и 14 211,06 лв. с ДДС, а като основание за издаването й е посочено – Договор № 476/21.11.2013 г. и споразумение от 20.06.2014 г. към договор № 476.
Към делото е приложена и разписка от Л.Е., от която се установява, че „Г.К.Н.” е изпратило до Ю.С.ООД пратка с документи, приети на 08.10.2014 г. от лице с иметоП.на адрес: ул. ********, с която разписка въззивникът твърди, че е връчил на въззиваемия А.Т. описаната горе фактура.
Във връзка с направеното от ответника възражение за прихващане по делото е представен договор за цесия от 12.02.2016 г., сключен между Ю.С.ООД и А.Г.Т., по силата на който в полза на последния е прехвърлена част от вземанията на Ю.С.ООД от „Г.К.Н.” АД в размер на 16 000 лв. Посочено е, че сумата е част от вземания, възникнали въз основа на договор от 28.11.2012 г., сключен между Ю.С.ООД, в качеството на подизпълнител и „Г.К.Н.” АД, в качеството на възложител с предмет поемане на задължение от Ю.С.ООД да участва като подизпълнител на „Г.К.Н.” АД в процедура по Открит избор с Пояснителен документ с обект „ Доставка ДМА по опис с включен инженеринг по асемблиране и интегриране на компонентите по 6 обособени позиции по Проект „ Изграждане на 3 D телевизия и принос на 3 D телевизионен сигнал през IP преносна среда“ съгласно ДБФП № СПП-02-10/02.08.2012 г. на ТТВИ ЕООД- Бенефициент по следния начин: „Г.К.Н.” АД( изпълнител) по ДБФП № BG 161РО003/СПП-02.10/02.08.2012 г. – изпълнява доставките с включен инженеринг по Обособена позиция № 1, 2, 3,5 и 6, а Ю.С.ООД( подизпълнител) – изпълнява доставките с включен инженеринг по Обособена позиция № 4 – Доставка на ДМА „Многоформатен 3 D обработващ комплекс за конвертиране между различни 3 D стандарти по спецификация и инженеринг по асемблиране и интегриране на компонентите на комплекса“. Договореното възнаграждение за подизпълнителя Ю.С.ООД( подизпълнител) е в размер на 245 000 лв. без ДДС и стойност на доставката в размер на 294 000 лв. с ДДС.
Представена е и издадена фактура от „Г.К.Н.” АД за Ю.С.ООД № 2120 от 07.05.2014 г., в която като основание за възникналото в тежест на „Г.К.Н.” АД задължение е посочено: „Обособена позиция № 4 – Доставка на ДМА „ Многоформатен 3 D обработващ комплекс за конвертиране между различни 3 D стандарти по спецификация и инженеринг по асемблиране и интегриране на компонентите на комплекса“. Фактурата е сума в размер на 234 000 лв. с ДДС или 195 000 лв. без ДДС.
Към описаните документи е приложен Приемно-предавателен протокол към договора, във връзка с фактура № 2109/22.01.2014 г. и фактура № 2120/07.05.2014 г.( посочената горе) от 07.05.2014 г., с който „Г.К.Н.” АД е приел работата, предоставена от Ю.С.ООД в изпълнение на договор от 28.11.2012 г., сключен между Ю.С.ООД, в качеството на подизпълнител и „Г.К.Н.” АД, в качеството на възложител.
Във връзка с договора за цесия по делото е приложено уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД, изпратено от Ю.С.ООД до „Г.К.Н.” АД чрез телепоща и връчено на 24.02.2016 г. на „Г.К.Н.” АД, както и отговор на това уведомление от страна на последното дружество от 25.02.2016 г., с който то оспорва да има каквито и да било задължения към Ю.С.ООД.
По делото е прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява, че „Г.К.Н.” АД е осчетоводил фактура № ******** от 03.10.2014 г. на стойност 14 211,06 лв. с ДДС. В документите на същото дружество е вписано, че фактурата е изпратена на въззиваемия с товарителница от 07.10.2014 г. от Л.Е. и е получена на 08.10.2014 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
В чл. 2 от Споразумение от 20.06.2014 г. е посочено, че въззиваемият дължи на въззивника сумата от 6055 евро за периода от 21.11.2013 г. до 20.06.2014 г. Други вземания не са предмет на уреждане с това споразумение. В чл. 2 е посочено и че „ всички текущи плащания, включително за месечни такси по Договора“( разбирано като договор № 476/21.11.2013 г.), които са „предмет на споразумението“, са дължими от А.Т. след издаване на фактура от страна на „Г.К.Н.” АД. При така формулирания в договора текст и при условията на чл. 20 ЗЗД, настоящият съд, в противоречие с изводите на първоинстанционният, намира, че доколкото единствено сумата от 6 055 евро е предмет на споразумението, то под „всички текущи плащания, включително месечни такси по Договора“ се имат предвид именно вземанията на стойност от 6 055 евро. Тази сума е дължима след издаването на фактура от „Г.К.Н.” АД, като в споразумението не е предвиден срок за изпълнение на задължението от А.Т..
Равностойността на сумата от 6055 евро е 11 842,55 лв. като следва да се има предвид, че въззиваемият с отговора на исковата молба е признал, че дължи именно тези суми в лева или съответно в евро.
Не е спорно между страните, а се установява и от представените писмени доказателства, че въззивникът е издал фактурата, предвидена в чл. 3 от споразумението. В същата е посочено, че се издава на основание на това споразумение и е на стойност равна на равностойността на сумата от 6055 евро в лева без начислен ДДС. Разликата в крайната сума по фактурата идва от начисления ДДС.
В чл.2 от споразумението от 20.06.2014 г. е посочена сумата от 6055 евро без да е изрично уточнено, че тя е без начислен ДДС. Съобразно чл. 67, ал.2 ЗДДС когато не е изрично посочено, че ДДС се дължи отделно от сумата се приема, че той е включен в договорната цена. Съответно, доколкото в споразумението сумата дължима по договора е посочена без уточнението „ без ДДС“ следва да се приеме, че тя съответства на всички дължими задължения по това споразумение, включително в нея е заложен и дължимия ДДС.
С оглед изложеното съдът намира, че въззивникът, в качеството на ищец в първоинстанционното производство е установил при условията на пълно и главно доказване възникването и изискуемостта на вземането си в размер на 6 055 евро или 11 842,55 лв. Ответникът от своя страна е признал дължимостта на тази сума, т.е не е твърдял и не е провеждал доказване, че е заплатил същата. При така установеното искът на въззивника се явява основателен за сумата от 11 842,55 лв. главница по споразумение от 20.06.2014 г. и неоснователен за горницата до пълния предявен размер от 14 211,06 лв.
Искът за присъждане на законна лихва, считано от датата на издаване на фактурата – 03.10.2014 г. до 20.12.2015 г. съдът намира за неоснователен. В тази връзка съдът установи, че при постигане на договореностите между страните, обективирани в споразумение от 20.06.2014 г. страните не са договори срок, в който да следва да се заплати сумата от 6055 евро, предвид което длъжникът изпада в забава единствено след покана от страна на кредитора. По делото не са представени доказателства, от които да може да се заключи, че покана е била изпратена и връчена на въззиваемия. Твърдението, че покана съставлява връчената на 08.10.2014 г. с разписка на Л.Е. фактура не са доказани от ищеца. В тази връзка съдът съобрази на първо място, че с тази разписка са връчени документи без да е посочено какви са те. На следващо място изпращач и получател по нея са съответно „Г.К.Н.” и Ю.С.ООД, като от представените по делото доказателства е видно, че между тези дружества съществуват договорни отношения, предвид което има голяма вероятност изпратените документи да засягат именно тези отношения, а не тези, които първото дружество има с настоящия въззиваем. Този извод не се променя от факта, че в съдебно заседание А.Т. признава, че е съдружник в дружеството Ю.С.ООД. На следващо място пратката с документи е изпратена на адрес гр. София, ул. ********, но това не е адресът, посочен от А.Т. за контакт в споразумението от 20.06.2014 г. Вписванията в счетоводството на самия въззивник, че фактурата е връчена с Л.Е. нямат доказателствено значение, тъй като имат характер на изходящи от него твърдения, които са оспорени от срещуположната страна.
С оглед изложеното съдът приема, че преди подаването на исковата молба кредиторът ( въззивникът) не е отправил нарочна покана до длъжника за изпълнение на задължението, поради което не е поставил същия в забава. Доколкото исковата молба се явява покана за изпълнение и е направено изрично искане за присъждане на законна лихва от датата на нейното предявяване, то само тази претенция е основателна. Претенцията за заплащане на законна лихва за периода преди датата на подаване на исковата молба е изцяло неоснователна.
С оглед извода на съда за частична основателност на предявената претенция за главница, следва да се разгледа направеното от въззиваемия възражение за прихващане.
Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД включва: съществуването на две действителни вземания/ задължения/ ; вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която прихваща / активното вземане/ да е изискуемо и ликвидно.
При материалноправното прихващане, двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес обаче е допустимо и когато вземането не е нито ликвидно, нито изискуемо. При съдебното прихващане погасителния ефект настъпва, след като влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането става ликвидно и безспорно.( пр. решение № 113 от 09.07.2013 г. по гр. д. № 1274/2013 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и др.). При възражението на ответникът за съдебно прихващане максималния полезен резултат, който той може да постигне е отхвърлянето на първоначалния иск, поради погасяването на вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника до размера на прихванатата сума.
Като се има предвид изложеното в доказателствената тежест на въззиваемия( ответника, заявил възражението за прихващане) е да установи пред съда валидното възникване и съществуване на негово насрещно задължение срещу въззивника и неговия размер. Последният може да се защити с правопогасяващи възражения, например че е изплатил задължението си, каквито не са направени в рамките на настоящето дело, като същият не е оспорил и представените писмени документи, обективиращи договор за цесия, по който въззиваемият е цесионер, договор за възникването и съществуването на цедираното вземане, в това число издадена от самия въззивник фактура за задължението към този договор и приемно- предавателен протокол за приемане на работата по него. Не е спорно, а се установява и от представените писмени доказателства, че цесията е редовно съобщена на въззивника.
С оглед горното по делото се установи, че в полза на въззиваемия е налице валидно възникнало вземане срещу въззивника в размер на 16 000 лв. Както е посочено горе изискуемостта и ликвидността на това вземане не е предпоставка за уважаване на съдебно предявено прихващане, поради което съдът следва да уважи направеното възражение. Насрещните вземания се погасяват до размера на по- малкото, което в случая е вземането на въззивника по споразумението от 20.06.2014 г. в размер на 11 842,55 лв.
Съгласно трайната съдебна практика страната се освобождава от задължението си за лихва от момента, в който е могла да извърши прихващане. При направено възражение за съдебно прихващане с неликвидно вземане, каквото е възражението на въззиваемия в настоящия случай, правният му ефект настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването и изискуемостта на активното вземане, т.е. погасителното действие на прихващането е занапред. Следователно, ответникът дължи законната лихва върху главницата от 11 842,55 лв. от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2015 г. до влизане в сила на съдебното решение. ( определение № 57 от 24.02.2016 г. по т. д. № 1661/2015 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, определение № 74 от 23.01.2017 г. по гр. д. № 3163/2016 г., г. к., ІV г. о. на ВКС и др.).
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Това правило важи и в случаите, когато искът е отхвърлен поради успешно проведено възражение за прихващане на ответника. Предявявайки го в сроковете и по реда на чл. 131 ГПК, ответната страна упражнява правото си на защита по делото. От друга страна, съгласно изричната разпоредба на чл. 298, ал. 4 ГПК, относно това насрещно право - независимо дали е било предявено с насрещен иск или с възражение - се формира и сила на пресъдено нещо /т.е. разрешава се окончателно съответния спор/. При това положение страната, която е избрала пътя на защита, включващ предявяване на правото й да прихване чрез възражение, а не чрез насрещен иск, не би следвало да бъде санкционирана за този свой избор чрез възлагане в нейна тежест на разноски - въпреки успешно проведената й защита, довела до отхвърляне на иска /изцяло или частично/. Ирелевантно е обстоятелството дали, в случай на неупражняване на правото на защита на ответника по определен начин, искът би бил основателен /аналогично би било и положението в хипотеза, когато предявеният иск се отхвърля поради погасяването му по давност - в този случай причината за отхвърлянето му отново е упражняването на правото на защита на ответника чрез повдигане на възражение за погасяване на претенцията по давност/. Противно тълкуване би надхвърлило целения с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК ефект и би довело до отклонение от изрично предвидения в чл. 78, ал. 1 ГПК начин на разпределение на разноските - съразмерно с уважената и отхвърлената част на иска. ( определение № 44 от 28.01.2019 г. по ч. гр. д. № 1/2019 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 98 от 04.03.2021 г. по ч. т. д. № 846/2020 г., т. к., І т. о. на ВКС, определение № 27 от 10.01.2019 г. по ч. т. д. № 1469/2018 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).
С оглед изложеното ответникът в първоинстанционното производство има право на направените от него разноски в размер на 2 400 лв. адвокатско възнаграждение. Същият не е претендирал разноски за въззивното производство.
По изложените мотиви, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
съдебно
решение от 18.11.2019 г., постановено по гр.д. № 80536/2015 г. по описа на СРС
и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, предявения от „Г.К.Н.”
АД, ЕИК ******* срещу А.Г.Т., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 79 ЗЗД
вр. чл. 266 вр. чл. 365 ЗЗД за сумата от 14 211,06 лв., съставляваща главница
по споразумение от 20.06.2014 г., сключено между „Г.К.Н.” АД, ЕИК ******* и А.Г.Т., ЕГН ********** като част от сумата в размер на
11 842,55 лв. е погасена изцяло чрез съдебно прихващане с насрещно
еднородно вземане на А.Г.Т., ЕГН ********** срещу „Г.К.Н.” АД, ЕИК *******,
произтичащо от договор за цесия от 12.02.2016 г., сключен между Ю.С.ООД( цедент)
и А.Г.Т., ЕГН **********( цесионер), с който в полза на последния е прехвърлено
вземане в размер на 16 000 лв., съставляващи част от вземания, възникнали
на основание Договор от 28.11.2012 г., сключен между Ю.С.ООД, в качеството на
подизпълнител и „Г.К.Н.” АД, в качеството на възложител с предмет поемане на
задължение от Ю.С.ООД да участва като подизпълнител на „Г.К.Н.” АД в процедура
по Открит избор с Пояснителен документ с обект „ Доставка ДМА по опис с включен
инженеринг по асемблиране и интегриране на компонентите по 6 обособени позиции
по Проект „ Изграждане на 3 D телевизия и
принос на 3 D телевизионен сигнал през IP преносна среда“ съгласно ДБФП №
СПП-02-10/02.08.2012 г. на ТТВИ ЕООД- Бенефициент по следния начин: „Г.К.Н.”
АД( изпълнител) по ДБФП № BG 161РО003/СПП-02.10/02.08.2012 г. –
изпълнява доставките с включен инженеринг по Обособена позиция № 1, 2, 3,5 и 6,
а Ю.С.ООД( подизпълнител) – изпълнява доставките с включен инженеринг по
Обособена позиция № 4 – Доставка на ДМА „ Многоформатен 3 D обработващ комплекс за конвертиране между различни
3 D стандарти по спецификация и инженеринг по
асемблиране и интегриране на компонентите на комплекса“, а останалата част до
пълния предявен размер от 14 211,06 лв. отхвърля като неоснователен и
недоказан, ведно с претенцията с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане
на законна лихва върху предявената главница от 14 211,06 лв. в размер на
1 712,30 лв. за периода от 03.10.2014 г. до 20.12.2015 г..
ОСЪЖДА А.Г.Т., ЕГН **********
да заплати на „Г.К.Н.” АД, ЕИК *******
законна лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 23.12.2015
г. до влизане в сила на съдебното решение върху сумата от 11 842,55 лв.,
представляваща погасена чрез съдебно прихващане главница по Споразумение от
20.06.2014 г.
ОСЪЖДА
„Г.К.Н.”
АД, ЕИК ******* да заплати на А.Г.Т., ЕГН ********** сумата от 2400 лв.
разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.