Решение по дело №47/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 104, ал. 1 и чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител Закона за държавния служител (ЗДСл) във връзка с чл. 203 от Административнопроцесуалния кодекс АПК).

Образувано е по искова молба на Н. И. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. **, чрез пълномощник адв. Г., срещу Държавен фонд „Земеделие“ за присъждане на обезщетение общо в размер на 13 884 лева, представляващо 6 работни заплати за времето, през което ищецът е останал без работа и не е заемал държавна служба в периода от 26.04.2021 г. до 26.10.2021 г., ведно с лихва за забава, считано от датата на отмяна на Заповед № 1471/12.04.2021 г., издадена от Изпълнителния директор на ДФЗ, както и сумата в размер на 1 322,29 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа в периода от 09.04.2021 г. до 26.04.2021 г. вкл., ведно с лихва за забава, считано от 27.04.2021 г. до окончателното изплащане на главницата. Претендират се и сторените по делото разноски, съгласно представен списък.

Ответникът – Държавен фонд „Земеделие“, чрез процесуален представител юриск. Н. в молба с вх. № 4539/14.03.2025 г. по описа на съда, оспорва исковите претенции и моли същите да бъдат отхвърлени. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендирания от ищеца адвокатски хонорар.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

Със Заповед № 1471/12.04.2021 г. на Изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ (л. 6) е било прекратено служебното правоотношение с Н. И. Н., считано от 12.04.2021 г., която заповед е връчена на лицето на 26.04.2021 г. (така известие за доставяне на л. 28 от адм. дело № 1134/2021 г. на ПАС). Същата е обжалвана от Н. и е отменена като незаконосъобразна с Решение № 2359/30.11.2021 г., постановено по адм. дело № 1134/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХV състав, оставено в сила с Решение № 3919/21.04.2022 г., постановено по адм. дело № 1122/2022 г. по описа на ВАС, Пето отделение. Цитираните съдебни дела са приложени по делото.

Междувременно със Заявление за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и заплащане на обезщетение за оставяне без работа с вх. № 02-6500/1919 от 06.04.2021 г. по описа на ДФ „Земеделие“ (л. 7) ищецът е уведомил ответника, че с влязло в сила съдебно решение по адм. дело № 2308/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, VIII състав, оставено в сила с Решение № 3878/26.03.2021 г., постановено по адм. дело № 13055/2020 г. по описа на ВАС, Пето отделение, е отменена предходна заповед за прекратяване на служебно правоотношение, а именно Заповед № 1680/17.08.2020 г. на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ и заявява, че в рамките на законовия двуседмичен срок ще заема длъжността, на която е възстановен, а именно на 09.04.2021 г., който е последният ден от срока, в който има право да реализира правото си да заеме длъжността.

Подадено е и Заявление с вх. № 02-160-6500/12517 от 09.04.2021 г. по описа на ДФ „Земеделие“, ОД – Пловдив, адресирано до Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, с което Н. е уведомил ответника, че на 09.04.2021 г. се е явил в ДФЗ Пловдив в 09,00 часа, но не е бил допуснат до работа (л. 8).

В хода на настоящото съдебно производство са изготвени и приети основно и допълнително заключение по съдебно-счетоводна експертиза, оспорени от страна на ответника, вещото лице, по които, след запознаване с приетите по делото доказателства, е установило, че основната заплата към 21.04.2022 г. (датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена като незаконосъобразна заповедта за прекратяване на служебното правоотношение) за заеманата от ищеца длъжност, е в размер на 2 314 лв., съответно размерът на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, а именно 6 работни заплати, би било такова в размер на 13 884 лв., изчислена е и мораторната лихва, считано от датата на отмяна на заповедта, а именно 21.04.2022 г. до датата на предявяване на исковата молба. Изчислено е също така и какво би било дължимото обезщетение по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл за периода от 09.04.2021 г. до 26.04.2021 г. вкл., когато се твърди, че ищецът не е бил допуснат до работа (с уточнението, направено в о.с.з.), а именно в размер на 110,19 лв. дневно или за период от 12 работни дни – в размер на 1 322,28 лв., ведно с лихва за забава, считано от 27.04.2021 г. до датата на предявяване на исковата молба в размер на 394,17 лв.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като обективно и компетентно изготвено и доколкото е отговорило вярно на поставените му задачи, като същото ще бъде коментирано по-долу в решението.

От представена по делото справка, обективирана в писмо с рег. № 94-00-1289/14.02.2024 г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив (л. 38) се установява, че няма данни за сключени действащи трудови договори от ищеца за периода от 26.04.2021 г. до 26.10.2021 г. съгласно Регистъра на осигурителите за регистрирани трудови договори в НАП, както и няма данни за осигуряването (декларация обр. 1) за периода от 01.04.2021 г. до 31.10.2021 г., няма и информация за служебни правоотношения за визирания период.

А съгласно молба с вх. № 8092/10.05.2024 г. по описа на съда, представена от ответника, обезщетения по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл по отменената Заповед № 1471/12.04.2021 г., не са изплатени на ищеца (л. 99).

Като доказателства по делото са приети, представени от ответника и изискани служебно от съда документи, по които вещото лице е работило (л. 109 и сл., л. 131 и сл., л. 142 и л. 160 и сл.).

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.

Съобразно разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, държавният служител има право да иска обезщетение за времето, през което не е бил на служба поради незаконното прекратяване на служебното му правоотношение.

Според чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение. Основната заплата за определяне на обезщетението е определената му такава към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата.

Най-сетне, съобразно чл. 86, ал. 1, изр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.

Както се посочи и по-горе, не е спорно между страните, че със Заповед № 1471/12.04.2021 г., издадена от Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, е прекратено служебното правоотношение на Н. на длъжност Началник на отдел в Областна дирекция – Пловдив, отдел „Регионална разплащателна агенция“, считано от 12.04.2021 г., която заповед е отменена с влязло в сила на 21.04.2022 г. съдебно решение. Последицата от това е, че за Н. възниква правото на обезщетение за времето, през което не е заемал държавна служба, поради незаконното уволнение.

Конкретният размер на обезщетението е посочен в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл и той е основната работна заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно или неявяването на служителя да заеме работа, но за не повече от шест месеца.

В случая от събраните по делото доказателства се установява, че служебното правоотношение на ищеца е прекратено, считано от 12.04.2021 г.

Съдът не споделя посоченото в исковата молба, че това е било сторено на 26.04.2021 г., която дата е моментът, в който му е била връчена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Това е така, защото заповедта за прекратяване на служебно правоотношение произвежда действие от момента на издаването й, респ. от датата на предписаното й действие – в случая 12.04.2021 г. и именно тогава настъпват правните й последици. Съгласно чл. 108 от ЗДСл служебното правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт, който се издава в писмена форма и трябва да има определеното в тази норма съдържание. Законодателят е свързал прекратяването на служебното правоотношение с издаването на съответния акт, а не с неговото съобщаване и изпълняемост. Връчването на заповедта за прекратяване на служебно правоотношение е от значение единствено за срочното упражняване на правото на жалба срещу нея, но няма отношение към момента на прекратяване на това правоотношение и в този смисъл е трайната съдебна практика.

Не се установява и за периода, считано от 12.04.2021 г. до момента на признаване на прекратеното служебно правоотношение за незаконно, а именно 21.04.2022 г. ищецът да е заемал някаква друга държавна служба, в т.ч. и да е бил осигуряван на друго правно основание, поради което и следва да се приеме, че му се дължи обезщетение за пълния, предвиден в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл период от време (шест месеца).

Конкретният паричен размер на обезщетението според чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е съизмерим с основната заплата към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването на служителя да заеме службата. Според заключението на вещото лице – основното месечно възнаграждение за заеманата от ищеца длъжност към м.04.2022 г. (момента на признаване на уволнението за незаконно с влязлото в сила съдебно решение) е в размер на 2 314 лв., сиреч размерът на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, в случая възлиза на сумата от 13 884 лв. (6 основни заплати х 2 314 лв.) – точно толкова, колкото се претендира и с исковата молба.

Във връзка с наведеното бланкетно оспорване на заключението на вещото лице от страна на ответника, е необходимо да се посочи, че същият не е ангажирал доказателства, в т.ч. и допълнителна или тройна експертиза, с която да обори констатациите на вещото лице и да опровергае определения от вещото лице размер. Отделно от това, от страна на ответника не е оказано и необходимото съдействие на вещото лице за изготвяне на заключението по ССЕ, така напр. с молба вх. № 6434/11.04.2024 г. по описа на съда вещото лице е посочило, че е налице трудна комуникация и непредставяне на изисканите документи от страна на ответника (л. 76), в каквато връзка съдът многократно е задължавал ответника да представи необходимите за изготвяне на заключението доказателства, в т.ч. и му е наложил глоба за неизпълнение на съдебно разпореждане (така протоколно определение от 15.04.2024 г. – л. 79-гръб, протоколно определение от 27.06.2024 г. – л. 94, протоколно определение от 30.09.2024 г. – л. 104-гръб, протоколно определение от 11.11.2024 г. – л. 122, протоколно определение от 13.01.2025 г. – л. 143-гръб). В този смисъл и с оглед доказателствената тежест в процеса, указана на страните с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание, съдът приема за доказан претендирания от ищеца размер, установен и от вещото лице в същите параметри.

При констатирана основателност на главното обезщетение, ответникът дължи и обезщетение за забавено плащане при условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В тази насока, следва да бъде посочено, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. на ВКС по т. гр. дело № 3/2004 г., ОСГК, при незаконни административни актове, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, е моментът на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният акт. Доколкото обаче, претенцията е на основание непозволено увреждане, то не се дължи посочване на отделни претенции на закъснителните лихви до и след входиране на исковата молба, респ. посочване на конкретен техен размер до завеждане на делото, а върху дължимите главници се присъждат мораторни лихви от съответната дата на увреждане, които се изчисляват последващо при изпълнението. При това положение, с оглед заявеното, следва да се присъди лихва върху уважената главница – 13 844 лв., считано от 21.04.2022 г. до окончателното й изплащане.

На следващо място, от страна на ищеца се претендира присъждане на обезщетение за незаконно недопускане до работа в периода от 09.04.2021 г. до 26.04.2021 г. вкл., ведно с лихва за забава, считано от 27.04.2021 г. до окончателното изплащане на главницата.

В тази връзка следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 122, ал. 3 от ЗДСл, съгласно която, когато възстановен по реда на ал. 1 (при отменяне на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение) държавен служител не бъде допуснат да изпълнява съответната длъжност, той има право и на обезщетение в размер на основната му заплата от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения.

В конкретния случай между страните не е спорно, че след влизане в сила на Решение № 1906/28.10.2020 г., постановено по адм. дело № 2308/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, VIII състав, оставено в сила с Решение № 3878/26.03.2020 г., постановено по адм. дело № 13055/2020 г. по описа на ВАС (л. 43 и сл. от адм. дело № 1134/2021 г. на ПАС), Н. е подал на 06.04.2021 г. заявление да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, като е заявил, че ще се яви на 09.04.2021 г., който е последният ден от срока, в който има право да реализира правото си да заеме длъжността (така заявление на л. 7).

Установява се също така и че на 09.04.2021 г. – петък (присъствен ден) Н. се е явил в ДФ „Земеделие“ ОД – Пловдив, но не е бил допуснат (така заявление на л. 8) и за този ден му се следва полагащото се обезщетение.

Неоснователно е искането да се присъди обезщетение и за периода до 26.04.2021 г., доколкото, както вече се посочи и по-горе, считано от 12.04.2021 г. служебното правоотношение на ищеца е прекратено с нова заповед, което е предпоставка за обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, поради установената от доказателствата по делото незаконосъобразност и на тази заповед, като съответно не е налице предпоставката за обезщетение по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл. Недопускането до изпълнение на съответната длъжност касае фактически действия, като издаването на последваща заповед за прекратяване на служебното правоотношение, въвежда нов юридически факт. Това виждане е застъпено в наложилата се практика на ВАС, залегнала в решение № 3403/31.03.2023 г. по адм. д. № 7228/2022 г.; решение № 7787/01.06.2012 г. по адм. д. № 8956/2011 г.; решение № 10221/26.10.2023 г. по адм. д. № 11693/2022 г., трите на V о.

В този смисъл и доколкото дните 10.04.2021 г. и 11.04.2021 г. са били неприсъствени (събота и неделя), Н. има право на обезщетение по реда на чл. 122, ал. 3 от ЗДСл единствено за 09.04.2021 г.

С оглед на това и доколкото от заключението на вещото лице се установява, че към м.03.2021 г. (който е моментът на признаване на това уволнение за незаконно) основната заплата на ищеца е в размер на 2 314 лв., то при положение, че м.март 2021 г. има 22 работни дни, обезщетението за един ден се явява такова в размер на 105,18 лв.

При това положение, тази искова претенция ще следва да бъде уважена частично, а именно в размер на 105,18 лв., като искът до пълния му размер от 1 322,90 лв., ще следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

При констатираната частична основателност на главното обезщетение, ответникът дължи и обезщетение за забавено плащане при условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В тази насока, следва да бъде посочено, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. на ВКС по т. гр. дело № 3/2004 г., ОСГК, при незаконни действия или бездействия на административни органи, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, е от момента на преустановяването им, което в случая следва да се приеме, че е на 12.04.2021 г., доколкото, както вече се посочи и по-горе, този е моментът, в който на лицето е било прекратено служебното правоотношението и от този момент за него вече е налице друго основание за обезщетяване. Доколкото обаче с исковата молба се претендират лихви, считано от 27.04.2021 г., същите следва да бъдат присъдени от тази дата.

При това положение, с оглед заявеното, следва да се присъди лихва върху уважената главница – 105,18 лв., считано от 27.04.2021 г. до окончателното й изплащане.

С оглед изхода на спора, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски, съразмерно с уважената част от иска.

На първо място, по отношение на претендираното с представения списък адвокатско възнаграждение в размер на 2 223,05 лв. (л. 184), за който се твърди, че е платен изцяло, е необходимо да се посочи, че по делото е представен Договор за правна помощ фактура № 475/22.12.2023 г., в който е обективирано и договорено адвокатско възнаграждение в размер на 2 223,05 лв., платимо по банков път по посочена банкова сметка и с посочен падеж на плащане 22.12.2023 г. (л. 11), като доказателства в тази насока, а именно за извършено плащане по банков път, не са представени по делото. В тази връзка следва да бъде съобразено Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 6 ноември 2013 г., постановено по т. д. № 6/2012 г. по описа на Върховния касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегия, според което съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая, както вече се посочи, липсват каквито и да било доказателства, че страната е заплатила договореното възнаграждение в размер на 2 223,05 лв., поради което и не следва да бъдат присъждани като разноски, направени в настоящото производство. Това от своя страна прави излишно обсъждането на направеното от ответника възражение за прекомерност.

С представения списък на разноските се претендира и присъждане на адвокатско възнаграждение за явяване в повече от две заседания в размер на 1 500 лв. общо (за 5 заседания х 250 лв. и 20 % ДДС), за което е представен Договор за правна помощ фактура № 581/17.03.2025 г., в което е договорено възнаграждение в общ размер на 1 500 лв., с отразяване, че е платено изцяло и в брой на 17.03.2025 г. (л. 185) и което настоящият съдебен състав намира, че не е прекомерно, с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

За изготвяне на заключение по допуснатата ССЕ от страна на ищеца е заплатен депозит в общ размер на 300 лв. (200 лв. за първоначалната такава и 100 лв. за допълнителната), с представения списък на разноските обаче се претендира единствено платено възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв., поради което и този размер ще бъде съобразен от съда.

На ищеца следва да бъде присъдена и заплатената държавна такса в размер на 10 лева.

Или, общо извършените от ищеца и претендирани разноски се явяват такива в размер на 1 710 лв., поради което и съразмерно с уважената част от иска, му се следват 1 573,13 лв.

На ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита в съответствие с изхода на спора. Според настоящия съдебен състав, юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100 лв. на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото, а изчислено по съразмерност възлиза на 8,00 лв. и именно тази сума следва да бъде присъдена на ответника.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“ – [населено място], [улица]да заплати на Н. И. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. **, сумата от 13 884 (тринадесет хиляди осемстотин осемдесет и четири) лева, представляваща обезщетение за времето, през което не е заемал държавна служба, поради незаконно прекратеното му служебно правоотношение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.04.2022 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“ – [населено място], [улица]да заплати на Н. И. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. **, сумата от 105,18 (сто и пет лева и осемнадесет стотинки) лева, представляваща обезщетение за недопускането му до работа на 09.04.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.04.2021 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за сумата над 105,18 лева до пълния й размер от 1 322,29 лева.

ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“ – [населено място], [улица]да заплати на Н. И. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. ** сумата в размер на 1 573,13 (хиляда петстотин седемдесет и три лева и тринадесет стотинки) лева, представляваща извършени разноски по производството – заплатените държавна такса, възнаграждение за вещо лице и един адвокат, съразмерно с уважената част от иска.

ОСЪЖДА Н. И. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. ** да заплати на Държавен фонд „Земеделие“ – [населено място], [улица]сумата от 8 (осем) лева, представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита, съразмерно с отхвърлената част от иска.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.