РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И
Е
№ 1389
гр. Пловдив, 27.07.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІ състав, в публично
заседание на девети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МИХАЙЛОВА
при секретаря Р. П. и участието
на прокурора МИРОСЛАВ ХРИСТЕВ, като
разгледа докладваното от председателя МАРИАНА МИХАЙЛОВА административно дело № 880 по описа за 2020 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/.
Ищецът „ДИ ЕЙЧ ВИ ГРУП“ ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Дунав“ №
5, вх. „А“, ет.2, ап. 3, чрез процесуалния представител адвокат Й.Л., съдебен
адрес: ***, иска ответникът
Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ – гр.София, да бъде осъден да заплати сумата в
размер на 350 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на
Наказателно постановление (НП) № 36-0000149/22.03.2019г., издадено от Главен
инспектор в ОО“Автомобилна администрация“- гр.Пловдив и представляващи
сторените в хода на съдебното обжалване (по АНД № 3789/2019г. по описа на Районен съд – гр.Пловдив) разноски за договореното адвокатско
възнаграждение за тази съдебна инстанция, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на депозиране
на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 300 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на
Наказателно постановление (НП) №36-0000149/22.03.2019г., издадено от главен
инспектор в ОО“Автомобилна администрация“- гр.Пловдив и представляващи
сторените в хода на съдебното обжалване (по КАНД № 2702/2019г. на Административен съд-Пловдив) разноски за договореното адвокатско
възнаграждение за тази съдебна инстанция, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на депозиране
на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се сторените в
настоящото производство разноски.
В
представена молба вх.№
10301/07.07.2020г. от адв. Л. същата заявява,
че поддържа изцяло исковата молба. Взема становище по съществото на спора.
Ответникът в отговора на исковата
молба, от процесуалния представител изрично заявява, че признава иска за
основателен относно претенцията на ищеца за обезщетяване на вреди във връзка с
изплатен адвокатски хонорар в размер на 650 лв. по отмененото НП, както и
относно претенцията за присъждане на законна лихва върху сумата от 650 лв.,
считано от датата на получаване на исковата молба от ИА „АА“ до окончателното й
изплащане. Възразява срещу присъждане на
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Иска се от Съда, при
съгласие от страна на ищеца за прекратяване на съдебното дирене, да се
постанови решение при условията на чл. 237 ГПК, като относно разноските се
приложи разпоредбата на чл. 78, ал.2 от ГПК.
Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че
исковата молба е доказана по основание и размер и следва да бъде уважена.
Пловдивският Административен Съд – дванадесети състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и
доводите на страните, намира за установено следното:
От данните по делото се установява, че на „ДИ ЕЙЧ ВИ ГРУП” ЕООД е издадено Наказателно постановление (НП) № 36-0000149/22.03.2019 г. от Главен
инспектор в Областен отдел “Автомобилна администрация“ – Пловдив, с което на „ДИ
ЕЙЧ ВИ ГРУП” ЕООД е наложено административно наказание имуществена санкция в
размер на 1000 лева, за извършено нарушение по чл. 10, ал. 1 от ЗАвП Посоченото НП е обжалвано от „ДИ ЕЙЧ ВИ
ГРУП” ЕООД, за което е образувано АНД № 3789 по описа за 2019 г. на Районен съд – гр.Пловдив
(приложено по настоящото дело). По това дело е
постановено Решение № 1370/19.07.2019г., с което процесното
НП е отменено. Последното (решение на РС – гр.Пловдив) е обжалвано от
страна на ОО „Автомобилна администрация“-Пловдив пред Административен съд – Пловдив, който с Решение
№ 2432/22.11.2019г. постановено по КАНД № 2702/2019г. е потвърдил решението на
РС – гр.Пловдив, с което е отменено наказателното постановление.
Пред РС – гр.Пловдив
„ДИ ЕЙЧ ВИ ГРУП” ЕООД е представляван от адвокат Й.Л.,
съгласно пълномощно (приложено на лист 11 по АНД № 3789/2019 на РС – гр.Пловдив) и Договор за
правна защита и съдействие от 12.06.2019 г. (приложен, на лист 12 по АНД № 3789/2019 на РС –
гр.Пловдив). От съдържанието на цитирания Договор за правна защита и
съдействие, се установява, че между страните е договорено
възнаграждение в размер на 350,00 лв., което е платено по банков път на
12.06.2019 г., съгласно представена фактура № ********** от 12.06.2019 г. и
преводно нареждане (л. 22 и л. 23 по настоящето дело).
Пред АС - Пловдив „ДИ ЕЙЧ ВИ ГРУП” ЕООД е представлявано от адвокат Й.Л., съгласно пълномощно (приложено на лист 19 по КАНД № 2702/2019 на АС - Пловдив) и Договор за правна помощ от 05.08.2019г. (приложен на лист 20
по КАНД № 2702/2019 на АС -
Пловдив). От съдържанието на цитирания Договор за правна помощ и
представена фактура №********** от 05.08.2019г. и преводно нареждане (приложени
на лист 25 и л. 26 по настоящото дело), се установява,
че ищецът е заплатил изцяло по банков път уговореното в договора адвокатско възнаграждение
в размер на 300,00 лева.
Пред настоящата
съдебна инстанция е представен и трети договор за правна помощ
от
11.03.2020 г. и фактура №********** от 11.03.2020 г. (лист
9 и л. 10 по
настоящото дело),
за процесуално представителство по настоящото дело, по който ищецът
е заплатил изцяло по банков път адвокатско възнаграждение
в размер на 360 лева.
Истинността на въпросните документи не
е оспорена по надлежния процесуален ред, нито са ангажирани доказателства
опровергаващи тяхното съдържание. Липсват основания, поставящи под съмнение доказателствената им стойност, поради което и следва да
бъдат ценени като достоверен и достатъчен източник на данни за връзката между
извършеното от клиента плащане на сумата на адвокатския хонорар и договора за
правна защита и съдействие.
След
анализа на така изложените фактически обстоятелства Съдът съобрази следното от
правна страна:
Съгласно чл. 237, ал. 1 от ГПК когато
ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и
се произнася с решение съобразно признанието. При признаване на иска делото не се
прекратява, а се постановява решение, вкл. и по реда на чл. 237 от ГПК.
/Определение № 9766 от 24.09.2015 г. на ВАС по адм.
д. № 10340/2015 г., I о./. За да бъде прекратено съдебното дирене обаче, ищецът
следва да е изразил желание за това - "по искане на ищеца съдът прекратява
съдебното дирене" /ал.1/. В случая такова искане не е налице поради
липсата на реално удовлетворяване на претенцията му. По тази причина ПАС следва
да се произнесе по общия ред - чл. 235 и сл. от ГПК /Решение № 51 от 16.04.2015
г. на ВКС по гр. д. № 5299/2014 г., I г. о., ГК/, като следва да се мотивира по
основателността на исковата претенция, съобразно събраните в хода на
производството доказателства и относимите към предмета
на спора нормативни разпоредби.
Признаването на иска представлява
заявление от страна на ответника, че правното твърдение на ищеца отговаря на
действителното правно положение. Чрез това изявление ответникът сочи, че няма
да се брани срещу иска, защото същият е основателен. Наличието обаче на две
съвпадащи по съдържанието си правни твърдения не десезира
съда от разглеждането на спора, предвид, че от страна на ищеца не е направено
искане съдът да се произнесе с решение при признаване на иска, по реда на чл.
237 от ГПК. В случая признаването на иска се приема за процесуално действие,
което не обвързва съда и не е достатъчно само по себе си, за да се установи
основателността на претенцията.
В казуса на първо място следва да бъде
съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, което съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за
съдебната власт е задължително, и от
което се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за
вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ,
разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК,
отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление, следва да се
преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от
административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна
дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното
постановление, с което се налага административно наказание, да не е индивидуален
административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.
На следващо място при разрешаване на
настоящия административноправен спор следва да бъде
съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк.
д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук съотнесено
към конкретиката на настоящия казус налага да се
приеме следното:
Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения
за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се
разглеждат по реда на Глава единадесета,
а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите
на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на Административнопроцесуалния
кодекс.
За да възникне
правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко,
кумулативно определени предпоставки, а именно: незаконосъобразен акт, действие
или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината;
незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод
изпълнението на административна дейност; причинена вреда - имуществена или
неимуществена; пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и
настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения
фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният
акт да бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като незаконосъобразно
наказателно постановление, каза се следва да се преценява като отменен
незаконосъобразен административен акт). В този смисъл
предявеният от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че Наказателно
постановление № 36-0000149/22.03.2019 г.
издадено от Главен инспектор в Областен отдел “Автомобилна администрация“ –
Пловдив е отменено по съответния ред (с Решение № 1370/19.07.2019г.,
постановено по АНД № 3789/2019г. по описа на ПРС, потвърдено с Решение №2432 от
22.11.2019 г. по КАНД № 2702/2019 г. по описа на Административен съд Пловдив).
От материалите по приложеното КАНД № 2702
по описа за 2019 г. на ПАС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, Наказателно постановление №36-0000149/22.03.2019г.,
от Главен инспектор в Областен отдел “Автомобилна администрация“ – Пловдив, е
издадено в нарушение на закона и като такова се явява незаконосъобразно.
Решението на съда (№2432 от 22.11.2019 г.) е влязло в законна сила на 22.11.2019г.,
т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно
поведение от страна на администрацията, изразяващо в издаването на
незаконосъобразен акт.
Няма съмнение и спор, че от издаването
на обсъждания противоправен акт, за ищеца са
настъпили имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско
възнаграждение в производството
по обжалване на процесното НП.
В случая ищецът,
не би заплатил
адвокатско възнаграждение и
респективно това не би представлявало
вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща
дейност длъжностното лице бе съобразило
материалния и процесуалния закон за налагане
на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда.
В
този смисъл, както бе казано е Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което
при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от
ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни
наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла
на чл. 4 от този закон.
В обсъждания
контекст и с оглед доводите на ответника,
следва да се посочи още, че адвокатската защита е
конституционно гарантирана от чл. 56 от на Република България и е регламентирана дейност със Закона за адвокатурата. Тази защита е задължителна само по определена категория дела и за
определен кръг от лица, но на практика не може и не следва да се изключва възможността за ангажиране на лице с юридическо образование от всеки, който прецени,
че не е в състояние сам да упражни
своевременно и в пълнота правото
си на защита в съдебно производство и в частност при обжалване на
НП. Правото на обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане е регламентирано в
Закона за задълженията и договорите и пресъздадено в Закона за отговорността
на държавата и общините за
вреди. Член 4 от този закон предвижда,
че „държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното
лице“. Едно от условията на
чл. 204 ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по
чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, каза се, е административния
акт да е отменен по „съответния ред“, който е обжалване по административен
или/и/ съдебен ред. Не е задължително
обжалването да бъде осъществено с помощта на адвокат, но това, както бе описано по – горе не изключва възможност за ангажиране на квалифицирана помощ. След като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по съответния
ред и след като в тези производства
гражданина е ползвал адвокатска
защита, защото не е могъл
по някаква причина сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване
на тази защита не е нищо друго, освен имуществена
вреда, която е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен административен
акт /в случая НП/ и е непосредствена последица от него. Потърсената адвокатска помощ и платения адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото НП, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено правно средство за защита на лицето, което твърди,
че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В този смисъл заплащането на адвокатско възнаграждение в случая не може
да се възприеме като израз на доброволен акт и резултат
от свободното договаряне
между равнопоставени страни,
което не е било задължително
и неизбежно. (Така
и в този смисъл е Решение № 5996 от 15.05.2017 г. на Върховният административен
съд на Република България - Трето отделение, постановено по адм.дело № 2210/2016 г. и
други).
Все в обсъждания контекст, е необходимо да се посочи следното: В
мотивите на цитираното по-горе Тълкувателно решение №
1/15.03.2017 г. на ВАС, е отбелязано,
че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само
и единствено такъв размер на обезщетение,
който да отговаря на критериите
на чл. 36, ал. 2 от
Закона за адвокатурата (ЗА) - да е "обоснован и справедлив", тоест да е съразмерен
на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея
вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява
или да облагодетелства
интересите на която и да е от
страните в производството. В чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в приложимата
редакция, е предвидено, че за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела
срещу наказателни постановления, в които административното наказание е под формата на
глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл. 7, ал.
2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от
300 лв., а за процесуално представителство, защита и съдействие по дела от
административнонаказателен характер
извън случаите по ал. 2 възнаграждението е 300 лв.
(чл. 18 ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., сега отменена, но действала към
процесния период).
Само за пълнота
следва да се посочи, че
минималният размер на адвокатските възнаграждения е долна граница, под която
адвокатите не могат да договарят
възнаграждение за оказаната от тях
правна помощ, а самият размер (на адвокатското
възнаграждение) се определя по свободно
договаряне въз основа на писмен
договор с клиента.
В
конкретния случай, оказаната правна помощ от адвокат Й.Л. по АНД №
3789/2019г. се изразява в изготвяне на жалба срещу НП и изготвяне на
становище по делото, а оказаната правна помощ по КАНД № 2702/2019г. се изразява
в изготвяне на отговор на касационна жалба и писмено становище по същество на
спора. В случая минималния
размер на адвокатско възнаграждение за този вид
работа, с оглед разпоредбите на чл. 18, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в приложимата редакция, е 300 лв. за една инстанция. Минималният размер на адвокатските възнаграждения обаче, е само долна
граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната
от тях правна помощ, а самият размер (на адвокатското възнаграждение) се
определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента.
Ето защо, в процесния случай уговореният и
заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение пред ПРС и АСП, който е
ориентиран към минималния размер, следва
да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от
Закона за адвокатурата - "справедлив и обоснован", с оглед
осъществената процесуална защита.
Тези съображения обосновават извода на
съда, че от издаването на незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред),
за ищеца са настъпили претендираните имуществени
вреди. Казано с други думи, искът е доказан по основание и размер и като такъв
ще следва да бъде уважен.
Настоящият състав намира за основателно и
направеното акцесорно искане, което следва съдбата на
основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което ще се
присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при
незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта
на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на
решението, с което се отменят унищожаемите
административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им. В случая
се претендира законна лихва от по-късен от определения с посоченото ТР момент,
а именно завеждането на исковата молба пред настоящия съд, поради което и
следва да се уважи така, както е поискано, като от 13.04.2020 г. се присъди
законната лихва върху сумата на обезщетението.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3
от ЗОДОВ, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски
в размер на 385.00лв. – заплатените държавна такса за образуване на съдебно
производство в размер на 25,00 лв. и възнаграждение за един адвокат в размер на
360,00 лв.
Мотивиран от гореизложеното,
Пловдивският Административен съд, ІІ отделение, ХІІ състав,
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“ – гр.София, ул.“Генерал Й.В.Гурко“№ 5
да заплати на „ДИ ЕЙЧ ВИ ГРУП“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. Пловдив, бул. „Дунав“ № 5, вх. „А“, ет.2, ап. 3, сумата в размер на 350 (триста и петдесет) лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление №36-0000149/22.03.2019г.,
и представляващи сторените в хода на съдебното обжалване (по АНД № 3789/2019г по описа на Районен съд – гр.
Пловдив) разноски за договореното
адвокатско възнаграждение за тази съдебна инстанция, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от
13.04.2020г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 300,00
(триста) лв., представляваща обезщетение за претърпени
от ищеца имуществени вреди, в
резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно
постановление №36-0000149/22.03.2019г., издадено от главен инспектор в ОО“Автомобилна
администрация“- гр.Пловдив и представляващи сторените в хода на съдебното
обжалване (по КАНД № 2702/2019г. по описа
на Административен съд – гр.Пловдив) разноски за договореното адвокатско възнаграждение за тази съдебна
инстанция, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.04.2020г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“ – гр.София, ул.“Генерал Й.В.Гурко“№ 5,
да заплати на „ДИ ЕЙЧ ВИ ГРУП“ ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Дунав“ №
5, вх. „А“, ет.2, ап. 3, сумата в размер на 385 (триста
осемдесет и пет) лв., представляваща
направените по настоящото дело разноски за държавна такса и заплащане на
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: