РЕШЕНИЕ
№ 2460
гр. Пловдив, 20 декември, 2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в открито заседание на двадесет и трети
ноември, две хиляди двадесет и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря В.П. и с участието на прокурора от ОП – Пловдив Славена Костова,
като разгледа докладваното от съдия Св. Методиева касационно административно
дело № 2508 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирани са две касационни жалби против решение № 1129/16.06.2022
г., постановено по административно дело № 328/2022 г. по описа на
Административен съд Пловдив, ХVII състав, с което са уважени отчасти фактически две искови
претенции на Ш.А.М. с ЕГН **********, като съответно е осъдена Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр.София да му заплати обезщетение за неимуществени
вреди в общ определен размер от 3400,38 лева, съставляващи обида, възмущение, стрес,
притеснения, психологически дискомфорт, в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия в периода от 15.10.2015 г. до 18.04.2017 г. вкл., от 16.04.2021 г.
до 05.06.2021 г. вкл., от 11.06.2021 г. до 10.11.2021 г. вкл. и от 10.12.2021
г. до 20.01.2022 г. вкл., при изтърпяване на наказание лишаване от свобода в
Затвора гр. Пловдив, както и
обезщетение за забавено плащане на това парично задължение, в размер на
законната лихва върху главницата, считано от 07.02.2022 г. – датата на
подаване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение е постановено
отхвърляне на исковите претенции до пълния им размер от 50 000 лева и
за останалите периоди в обхвата на претендираните – от 19.03.2015 г. до
19.04.2017 г. и от 01.10.2020 г. до 07.02.2022 г. Освен това с обжалваното съдебно
решение ГДИН- София е осъдена да заплати на ищеца и направените от него
разноски за държавната такса от 10 лева.
Касационният жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ /ГДИН/ гр. София, обжалва Решение № 1129/16.06.2022 г. отчасти в
осъдителната му част, като в касационната жалба се сочи, че жалбоподателят не е
останал доволен от решението в частта му за присъденото обезщетение, ведно със
законна лихва. Твърди се в жалбата на ГДИН, че първоинстанционното
решение в осъдителната му част е неправилно и необосновано, като се сочи, че съдът
не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните доказателства, не
е установил по категоричен начин вредата, бездействието на администрацията и
причинната връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в Затвора – Пловдив
била компенсирана от възможността за раздвижване на лишените от свобода в
коридорите и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществени вреди не били
доказани и съдът бил направил субективна преценка за тяхното наличие, което
било съществен порок на решението му. Прави се искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на ново такова по същество, с което да се отхвърлят
исковите претенции на М. или решението да се отмени в частта му, с която ГДИН е
осъдена да заплати обезщетение общо за сумата над 500 лева до присъдения размер
от 3400,38 лева.
В съдебно
заседание, редовно призован, касационният жалбоподател ГДИН не е изпратил
представител и не е взел становище по същество, нито такова по жалбата на
другия касационен жалбоподател Ш.М..
Касационният жалбоподател Ш.М. в жалбата си, депозирана
чрез пълномощника му адв. С., насочена против отхвърлителната част на съдебното
решение, твърди, че изцяло са били доказани оплакванията по исковата молба,
поради което и претенциите е следвало да се уважат изцяло, като се съобрази и
сочената в жалбата актуална практика на ЕСПЧ. Заявява се, че съдебното решение
в отхвърлителната му част е необосновано, незаконосъобразно и постановено при
съществени процесуални нарушения. В съдебно заседание от страна на пълномощника
на жалбоподателя М. се прави искане за уважаване на касационната му жалба, като
не е взето отношение по касационната жалба на другата страна. Самият М. заявява
становище, че присъденото му обезщетение не е достатъчно.
Прокурор Костова при ОП Пловдив изразява становище за правилност
и законосъобразност на оспореното.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното
съдебно решение по повод на наведените от страните оплаквания, както и във
връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения законов срок
и от страни по първоинстанционното производство, за които в съответната
обжалвана част решението е неблагоприятно, поради което и всяка от жалбите се
явява допустима. Разгледана по същество, всяка от касационните жалби съдът
намира за неоснователна.
Съдът, постановил оспореното решение, като е изложил
възприетата от него на базата на събраните относими доказателства фактическа
обстановка, е приел в мотивите си, че предявените искови претенции с правно
основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за всеки от двата искови периода следва да
се уважат отчасти, като ги е намерил за частично основателни, предвид доказване
оплакванията на ищеца само по отношение на пренаселеността за определени
периоди, включени в рамките на предявените такива. Правилно Административен съд
- Пловдив в състава, постановил обжалваното решение, е установил на базата на
приетите доказателства точните периоди, в които М. практически е бил задържан,
както и по отношение на колко точно дни във всеки от тях на същия не е била
осигурена разполагаема площ от 4 кв.м., според изискването на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС. Съставът, постановил съдебното решение, след като преди това е задължил
ответника да представи съответна информация, законосъобразно е приложил и
нормата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС само по отношение на онези периоди, за които,
въпреки задължаването ѝ, ответната страна не е представила информацията,
необходима за правилното решаване на делото. Обосновано съдът е отхвърлил
останалите оплаквания, свързани с твърдяно бездействие на администрацията в Затвора
Пловдив по осигуряване на благоприятни условия при изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода в съответствие с чл.3 от ЗИНЗС с изключение на това относно
установената пренаселеност за конкретно посочените в съдебното решение периоди.
Последното съдът е сторил, след като е анализирал задълбочено събраните в
значителен обем писмени доказателства, като ги е съпоставил и с гласните
такива. Като
неоснователни поради това и касационната инстанция преценява доводите на
касационния жалбоподател М. относно това, че исковете е следвало да бъдат
уважени в пълен размер поради доказване твърденията му пред първата инстанция.
Напротив, както се посочи, първоинстанционният съд е изложил специално мотиви
по отношение на всяко от конкретните отхвърлени като недоказани оплаквания
поотделно, които напълно се възприемат от настоящата инстанция като обосновани
със събраните доказателства, поради което и в тази част съдът препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, съгласно възможността по чл.221, ал.2 от АПК.
Относно
установените като доказани оплаквания на ищеца първоинстанционният съд е отчел при
разрешаване на случая указаното в пилотното Решение на ЕСПЧ „Нешков и други
срещу България“, както и в други решения на ЕСПЧ, че и само поставянето в условия
на пренаселеност е достатъчно основание да се счете, че е налице нарушение на
чл.3 от ЕКПЧ, респ. чл.3 от ЗИНЗС. Следва да се има предвид, че в исковата
молба на практика се твърди на лишен от свобода да са се полагали по-малко от 3
кв. метра, което изобщо не е доказано, но напротив установено е, че
разполагаемата площ е била над 3 кв. метра, но въпреки това, съдът е приел в
полза на ищеца, че е налице нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, предвид неспазване на
фактически въведеното законово изискване за разполагаеми 4 кв.метра на лишен от
свобода по чл.43 от ЗИНЗС, което съдът правилно е отчел да не е било изпълнено
в посочените в решението периоди. Това, че не е налице в тази връзка приспадане
на площта, заета от мебелите в помещенията по настаняване на ищеца не съставлява
нарушение, доколкото според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение
разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу
България/, действително при оценката
на наличното пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе
предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, но следва да
се има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Що се касае до възражението, конкретно свързано с
неуважаване на претенцията за причинени вреди от наличие на инсекти в
помещенията по настаняване на ищеца, то съдът, постановил обжалваното решение е
дал законосъобразен отговор на това оплакване и го е отхвърлил, като е преценил
правилно, че предприетите активни действия от ответника за осъществяване на
дейности по ДДД обработка, които не се оспорват от ищеца, изключват наличието
на незаконосъобразно бездействие. В тази насока позоваването в касационната
жалба на доклад на АДФИ за извършена проверка на ГДИН не може да повлияе пряко
върху изводите по исковите претенции, доколкото въпросният доклад е служебно
известно на съда да касае проверка за законосъобразното изпълнение на
процедурата по възлагането на обществена поръчка от ГДИН за извършване на дейности
по дезинсекция и дератизация в затвори, арести и ОСИН в страната от 2020 г. и
правилното оформяне на документацията по изпълнение на договора за извършване
на тези дейности от 2021 г., но не касае проверка относно фактическото
изпълнение на дейностите, за което по делото са представени и не са оспорени от
ищеца значителен обем писмени доказателства.
Възраженията на касационния жалбоподател ГДИН
София за неправилност на съдебното решение поради недоказаност на установеното
от съда оплакване на М. относно пренаселеност в местата за лишаване от свобода
настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Ответникът по иска, на
когото е била и надлежно указана доказателствената тежест, е бил длъжен да
обори оплакванията на ищеца за пренаселеност, с което се е справил само
отчасти. Поради това и неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател
ГДИН София за необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковите
претенции в посочената им част, доколкото е видно, че първоинстанционния съд е
основал решението си на годни доказателства и фактът, че ответникът по иска не
е проявил достатъчна активност да ангажира такива в насока потвърждаване на
своята теза за неоснователност на претенциите на М., не може да бъде ползван
като основание за касиране на решението, при условие, че възможност да ангажира
доказателства са били предоставени от съда на ответника по иска.
Неосигуряването на достатъчна жилищна площ, установено от
първоинстанционния съд, категорично е резултат от форма на бездействие на
администрацията в местата за лишаване от свобода и в тази насока е налице пряка
причинно-следствена връзка на тези установени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и
претендираните от ищеца вреди. Правилно
първоинстанционният съд е приел в решението си, че фактът на пренаселеност на
обитаваните от ищеца килии е бил достатъчен, за да се счете, че е налице
поставяне на М. в неблагоприятно положение от администрацията на Затвора
Пловдив, което покрива обективните предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ.
чл.3 от КПЧОС. Според ЕСПЧ при
оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на
липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори:
(а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко
задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в)
размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат
свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си
поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на
този член. В тази насока и възражението по касационната жалба на ГДИН,
съдържащо и признание за наличната пренаселеност, че независимо от това,
пренаселеността се преодолявала с оглед факта, че на лишените от свобода било
позволено да се движат по коридора и да посещават други помещения, не може да
бъде преценено като основателно. И това е така, защото, както се каза вече за
посоченото в пилотното Решение Нешков и др. срещу България, при оценката на наличното пространство в
местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството в килията. Приема се, че има нарушение
винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща се на един затворник,
е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено нарушение, когато тя е под 3
кв.м., предвид факта, че основно лишените от свобода прекарват своето време
именно в килиите /спалните помещения/.
Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на
ГДИН София и че вредите, признати за причинени на М., са останали недоказани
пред първоинстанционния съд и съдът ги бил извел на база свои субективни
възприятия. Следва да се има предвид тук факта, че според разпоредбата на чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, а именно на установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди, каквито са претендирани, се
предполага до доказване на противното. В случая, тази презумпция не е била
оборена от страна на касационния жалбоподател ГДИН София при разглеждане на
делото пред първоинстанционния съд касателно установените от съда факти на
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. Съгласно неколкократно цитираното вече пилотно
решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу
България, също не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот
в условията на арест. Според настоящата съдебна инстанция, първоинстанционният
съд е установил категорично нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, правилно е намерил, че то действително води до
неприятните психически изживявания, посочени от ищеца в исковата му молба. В
тази насока от страна на ответника по исковете, както се каза, не са ангажирани
доказателства, които да са могли да доведат до противен извод. В случая не е
била налице искова претенция, при която е следвало да се изследват поставени от
страна на ищеца някакви по-високи изисквания, свързани с индивидуални негови
битови потребности, както се твърди в жалбата на ГДИН.
Съобразно с общите принципи, изложени и в
Делото Ананиев и др. срещу България, властите трябва да гарантират, че едно
лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото
достойнство, че начинът и методът на изпълнение на наказанието лишаване от
свобода или друг вид мярка за задържане не подлага човека на стрес или
трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща на
задържането и практическите изисквания на лишаването от свобода, че здравето и
благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна степен. Поради това и
обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване от свобода и именно
поради това е в пенитенциарно заведение, не може да се сочи като основателен
довод във връзка с това, че именно поради този факт няма как да не му бъдат
причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е присъдено, поради
констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с поставяне на
лишен от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието му,
изрично предвидени в закона като основание да се приеме нарушение по чл.3, ал.1
от ЗИНЗС.
Неоснователно
е възражението в касационната жалба, както на ГДИН - София, така и тази на М.,
по отношение на размерите на присъдените обезщетения. Съдът, при постановяване
на решението си е съобразил в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди за всеки от
двата иска, като е съобразил и общата продължителност на престой на ищеца през
всеки от периодите при установените неблагоприятни условия. Според настоящата инстанция общото присъждане
на обезщетение и за двата приети за частично доказани искови периода, без
конкретно разграничаване на всяка от двете отделни искови претенции, макар и да
е процесуално неиздържано, доколкото се касае до две отделни претенции не
оказва влияние върху законосъобразността на решението, като се има предвид и
основаването на претенциите на идентични факти.
Приложеният от първоинстанционния
съд подход при определяне размер на обезщетението и извършване на сравнение с
определения в страната месечен гарантиран минимален доход за осигуряване на
основни жизнени потребности на гражданите в страната в съответните искови
периоди, не се явява несъответен на практиката на ЕСПЧ, както се твърди в
жалбата на М.. Напротив, ЕСПЧ сочи по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизнения стандарт в държавата,
дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/. ЕСПЧ вече е имал възможност
последователно да затвърди становището си, че с оглед различията в жизнения
стандарт в различните държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30
процента от това, което този съд е определил, би било достатъчно и справедливо
/Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./. При това положение оценяването на размера
на обезщетение при извършване на съпоставка с установените в страна размери на
минимален месечен гарантиран доход за гражданите на страната се явява съответно
на установения от ЕСПЧ стандарт за преценка и държи сметка за принципа за
определяне на обезщетението по справедливост.
Определеното обезщетение общо по двата иска се явява и
съобразено с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото
обезщетение, посочено в приложение към Решение Иванов и др. срещу България,
както и напр. Йорданов и Джелебов срещу България, Илиев срещу България и др.,
като се има предвид и че по отношение на лицата, за които са присъдени обезщетения
от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително по-голям брой и по-сериозни
оплаквания по условията в местата за лишаване от свобода, отколкото по
настоящото дело, като е преценявано и кумулативното им въздействие върху
лишените от свобода, а по това дело е налице въздействие само на едно установено неблагоприятно условие на мястото
за изтърпяване на наказание. Ето защо и съдът намира, че
първоинстанционният съд е съобразил принципите, залегнали в практиката на ЕСПЧ,
на които се акцентира в жалбата на М..
С оглед приетите за основателни претенции,
правилно и съдът се е произнесъл по разноските.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно.
По
изложените мотиви и съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1129 от 16.06.2022 г., постановено по АД № 328/2022
г. на Административен съд – Пловдив, ХVII състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.