РЕШЕНИЕ
№ 116
гр. Бургас, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на четвърти юни
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Калина Ст. Пенева
Кремена Ил. Лазарова
при участието на секретаря Марина Д. Димова
като разгледа докладваното от Калина Ст. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20252000500149 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 16/02.02.2025 год. по гр.д. № 146/2024 год. по описа на
Сливенския окръжен съд е осъдено НАЦИОНАЛНО БЮРО НА
БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, БУЛСТАТ
*********, със седалище и адрес: гр. София, 1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2,
ет. 2, представлявано по делото от Адвокатско дружество „Х. Я. и Ц.“,
БУЛСТАТ *********, чрез адв. Р. Ц., с адрес: гр. С., ул. „С.“ № *, ет. * да
заплати на В. В. М., ЕГН **********, от гр. С., ул. „Д. К. С.“ № * ет. *, ап. **,
със съдебен адрес: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № *, ет. *, офис *, чрез адв. П. Н.,
обезщетение за неимуществени вреди, поради смъртта на баща му – В. А.
М., настъпила в ПТП на **.**.**** г., по вина на О. Б. (O. B.), роден на
**.**.**** г. в Р. М., като водач на товарна композиция, съставена от влекач
Волво с peг. СЕ7442ВС и полуремарке Шмитц с peг. № СЕ4689ХТ, съгласно
вляза в сила присъда по НОХД № 386/2020 г. по описа на Ямболски окръжен
съд, в размер на 100 000 лв. /сто хиляди лева/, заедно със законна лихва върху
тази сума, считано от 18.02.2023 г., като е отхвърлена претенцията за
законна лихва за периода от 09.10.2020 г. до 17.08.2023 г. като неоснователна.
Осъдено е НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ
АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, БУЛСТАТ *********, със седалище
и адрес: гр. София, 1 000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 2, представлявано по
делото от Адвокатско дружество „Х. Я. и Ц.“, БУЛСТАТ *********, чрез адв.
Р. Ц., с адрес: гр. С., „С.“ № *, ет. * да заплати на основание чл. 38, ал. 2
1
ЗАДв адвокатско възнаграждение на адв. П. С. Н., АК – С., с адрес на
кантора: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № *, ет. *, ап. *, сумата 10 380 лв. /десет хиляди,
триста и осемдесет лева/ за осъщественото пред окръжния съд безплатно
процесуално представителство на В. В. М., ЕГН **********. Осъдено е
НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ
ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес: гр. София,
1 000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 2, представлявано по делото от Адвокатско
дружество „Х., Я. и Ц.“, БУЛСТАТ *********, чрез адв. Р. Ц., с адрес: гр. С.,
ул. „С.“ № *, ет. * да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на
бюджета, по транзитна сметка на Сливенски окръжен съд, дължимата по
делото държавна такса в размер на 4 000 лв. /четири хиляди лева/.
В дадения срок е постъпила въззивна жалба от „НАЦИОНАЛНО
БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ”, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев” № 2, ет.
2, чрез процесуален представител адв. Р. И. Ц. - *АК, срещу решението в
частите, с които исковата претенция за неимуществени вреди е уважена
за сумата над 70 000 лв. до размера от 100 000 лв., ведно със законната
лихва и в тежест на бюрото са възложени съответни съдебни разноски.
Твърди се, че в обжалваните части решението е неправилно. Сочи се, че съдът
правилно е отчел 40% съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
бащата на ищеца, но неправилно е определена базата на дължимото
обезщетение от 170 000 лв. Твърди се, че справедливия базов размер на
обезщетението не следва да е по-висок от 120 000 лв., поради което и при
отчитане на 40 % съпричиняване, претенцията е основателна за сумата от
70 000 лв. Твърди се, че при отчитане на релевантните критерии за определяне
на справедлив размер на обезщетение, окръжният съд неправилно е приел за
установена от фактическа страна голяма близост и изключително тежкото
преживяване от ищеца на смъртта на баща му. При анализа на свидетелските
показания съдът се е задоволил да обсъди само тези, които подкрепят
твърденията в исковата молба за изключително тежко преживяване на
загубата, като е игнорирал други, които опровергават твърдяната близост,
обема и интензитета на претърпените вреди. Не е обсъдено заявеното от
свидетелката Енева по възражението на ответника за липса на характерната за
тази степен на родство близост между ищеца и пострадалия, която да
обоснове определения от съда размер на обезщетение от 170 000 лева. Твърди
се, че съдът не е съобразил нито критериите за определяне на справедлив
размер на обезщетение, нито конкретните факти, които са установени от
доказателствата по делото. Посочените нарушения са в резултат от
обсъждането на част от доказателствата, а не на всички поотделно и в
съвкупност, както и от недостатъчната и незадълбочена оценка на тези
доказателства, вследствие на което съдът не е установил правилно фактите по
делото и не ги е ценил съобразно доказателствения материал. В противоречие
с вмененото му задължение да установи фактите по делото съдът е игнорирал
напълно доказателствата, установяващи по-скоро приятелска, а не бащино-
синовна връзка, водения от ищеца живот далече от баща му, в друга държава и
в собствена среда, каквато е семейството на самия ищец - жена и деца, а в
детската му възраст до непълнолетните му години съвместен живот с майка
му, която го е отглеждала и възпитавала. Отделно, съдът не е обсъдил
2
задълбочено вредите на ищеца и тяхното съдържание, вид, интензитет и
продължителност. Не е отчетена установената по делото обичайна траурна
реакция и отсъствието на количествено и качествено въздействие върху
психиката на ищеца, и начина му на живот. Твърди се, че по делото не е
доказано ищецът да е преживял такива по същността си негативни
изживявания, а събитието да е оказало такова влияние върху него, което е
съизмеримо с болката от загубата на родител, с който едно лице е имало
изградена трайна и дълбока емоционална връзка, независимо от етапа на
живота му. Сочи се, че по делото не е доказано извънредно въздействие на
смъртта на пострадалия върху ищеца, не са съобразени кратките периоди на
съвместно живеене на ищеца и баща му, раздялата на родителите, която е
довела до раздяла на ищеца с баща му, възрастта на ищеца към датата на
смъртта на баща му, като определеният от съда размер в горната граница на
присъжданите от съдилищата обезщетения е за случаи, при които е доказана
по-голяма и трайна близост и по-високи по интензитет и продължителност
душевни болки и страдания. Твърди се, че сочените пороци на решението са
основание за частичната му отмяна. Направено е искане за отмяна на
решението в обжалваните части, за отхвърляне на ищцовата претенция
за размера над 70 000 лв. до 100 000 лв., ведно със законната лихва върху
разликата и съответните разноски, както и за присъждане на
направените пред въззивната инстанция разноски, включително
адвокатско възнаграждение с ДДС.
С въззивната жалба е представено нововъзникнало доказателство -
платежно нареждане за плащане на 19.02.2025 год. в полза на ищеца на
сумата от 84 308,85 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в размер на
70 000 лв. и законна лихва върху сумата дължима към датата на плащане, с
искане за приемане като доказателство по делото, за да бъде взето предвид
при постановяване на въззивното решение. Доказателството е прието от
въззивния съд.
В дадения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от В. В. М.,
чрез процесуален представител адв.П. Н. - АК - С., в който са изложени
съображения за нейната неоснователност и правилност на решението в
обжалваните части. Твърди се, че с въззивната жалба е направена произволна
интерпретация на установените по делото факти и обстоятелства, която е по-
скоро и по предположение, а не основана на обективните доказателства по
делото, неглижирана е установената емоционална, духовна и фактическа
връзка между ищеца и неговият баща. Сочи се, че независимо от факта, че
бащата на ищеца се е разделил с неговата майка, това не само не е довело до
отчуждаване между двамата, но тяхната връзка още повече се е обогатила,
включително и поради силната привързаност на ищеца към неговия баща, а
раздялата не е довела до никаква промяна в осъществяваните контакти.
Твърди се, че фактът, че ищецът не е пребивавал постоянно в гр. Сливен, а е
работил в чужбина, не се е отразил на поддържаната връзка с неговия баща.
Двамата са провеждали често телефонни разговори, включително и чрез
различни електронни приложения, позволяващи да бъде осъществявана
видеовръзка между тях в реално време. При всяко едно завръщане в страната
ищецът е прекарвал не малко време със своя баща. Тези отношения между тях
са останали без никаква промяна до датата на настъпване на ПТП, вследствие
3
на което е починал В. А. М., което е установено от разпита на свидетелите.
Твърди се, че определеният от съда размер на обезщетението кореспондира с
критериите за справедливост, като не са налице фактически или правни
основания за изменение на определения от окръжния съд размер на
обезщетението. Направено е искане за потвърждаване на решението в
обжалваните части и за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано за обжалване
лице, срещу акт на окръжния съд, който подлежи на въззивно обжалване пред
настоящия съд, поради което е ДОПУСТИМА.
С решението в обжалваните части Сливенският окръжен съд се е
произнесъл по иск с правно основание чл. 513, ал. 2, вр. чл. 511, ал.1, т.1 от КЗ
и по претенция за законна лихва.
Решението не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която
претенциите на ищеца са уважени за неимуществени вреди в размер на 70 000
лв., ведно със законната лихва и съответните разноски, както и в частта с
която претенцията за законна лихва върху главницата от 100 000 лв. е
отхвърлена за периода от 09.10.2020 год. до 17.08.2023 год.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд страните поддържат
изразените становища, както и исканията за присъждане на съдебни разноски.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложеното по-горе и
събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна
страна следното:
При проверка по чл.269 от ГПК се установи, че решението по спора е
постановено от законен съдебен първоинстанционен състав, в съответната
форма, при наличие на задължителните реквизити и е валидно.
Като постановено по допустима искова претенция, решението в
обжалваната част е допустимо. Постановено е по иска на ищеца В. В. М.
срещу ответника Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи /НББАЗ/ за осъждане на ответника да заплати на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди – изключителни болки и страдания,
които ищецът твърди, че е претърпял от смъртта на неговия баща В. А. М.
настъпила при ПТП на **.**.**** год., в размер на 100 000 лв., ведно със
законната лихва върху сумата считано от 09.10.2020 год. до окончателното
изплащане на сумата. Пред въззивния съд претенцията за главница се
поддържа в пълен размер, ведно с претенцията за законната лихва
считано от 18.02.2023 год. до окончателното плащане на сумата. Изразено
е съгласие с определения от окръжния съд базов размер на обезщетението от
170 000 лв., което при отчитане на съпричиняване от 40 % от страна на бащата
на ищеца за вредоносния за него резултат, формира дължима главница от
100 000 лв. Пред първоинстанционния съд ищецът е ангажирал доказателства,
направил е искане за уважаване на исковата претенция.
От наведените с отговора пред първоинстанционния съд възражения,
пред настоящия съд ответникът поддържа възражението за прекомерност на
размера на обезщетението за сумата над 70 000 лв., ведно със законната лихва.
4
Поддържа се възражението за съпричиняване на вредоносния от страна на
бащата на ищеца на вредоносния за него резултат в размер на 40 % и при
базов размер на обезщетението не повече от 120 000 лв., се иска над сумата от
70 000 лв. претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна. Пред
първоинстанционния съд са ангажирани доказателства, направено е искане за
присъждане на разноски.
Ищецът е син на починалото при процесното ПТП лице В. А. М., което е
установено от представеното по делото удостоверение за наследници.
По предявения иск по чл. 513, ал. 2, вр. чл. 511, ал.1, т.1 от КЗ не се
оспорват обстоятелствата, относно отговорността на ответника за
обезщетяване на причинените на ищеца по делото неимуществени вреди от
смъртта на неговия баща, настъпила при процесното ПТП. Не се оспорва
виновното противоправно деяние на О. Б., роден на **.**.**** г. в Р. М.,
представляващо престъпление по чл. 343, ал. 4, във вр. с ал. 3, б. „б“, предл. 2
- ро, във вр. с ал. 1 б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 1 НК, а именно, че на
09.10.2020 г. в 05.36 часа, на път 1-7, км. 315+816 м., между град Елхово и
ГКПП Лесово, област Ямбол при управление на МПС - товарен автомобил
марка „Волво“, с рег. № СЕ7442ВС, с прикачено към него полуремарке марка
„Шмитц“, с рег. № СЕ4689XT, нарушил правилата за движение, като паркирал
управлявания от него пътен състав на пътното платно, в дясната за него лента
за движение - чл. 94, ал. 2 и чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, вследствие на което
предизвикал ПТП с движещо се по това време, по същия път, в същата посока
и в същата лента за движение МПС - автобус марка и модел „ИВЕКО 50 Ц
14В“, с рег. № СН0955АХ, управляван от В. А. М. и както и, че е причинил по
непредпазливост смъртта на три лица, едно от които – бащата на ищеца – В. А.
М., и средни телесни повреди на множество лица, за което е осъден с влязла
в сила присъда по НОХД № 386/2020 г. по описа на Ямболския окръжен
съд, задължителна за съдилищата относно елементите по чл. 300 от ГПК.
Безспорно пред въззивния съд е правото на ищеца по предявения иск да
получи обезщетение за претърпените от него душевни болки и страдания от
смъртта на неговия баща.
За установяване на вида, характера и интензитета на претърпените от
ищеца болки и страдания, пред окръжния съд са ангажирани свидетелските
показания на свидетелите Маргарита Енева и Антоний Андонов – без родство
със страните и техните представители.
Свидетелката Е. познава отдавна В. и неговия баща В. Знае, че след
развода на родителите, когато ищецът е бил още малък, въпреки, че останал да
живее с майка си, В. често посещавал баща си. Свидетелката има лични
впечатления от връзката между баща и син за времето, когато майката
заминала за А., а В. - тогава все още тийнейджър, останал при баща си, като
контактите между тях по това време се засилили. Според свидетелката те били
не само баща и син, но и приятели. Двамата имали еднакви интереси -
поправяли коли заедно. В. се оженил една година след като завършил
средното си образование, а една година след това заминал за Л., малко по-
късно там отишла и жена му. Преди баща му да почине, В. имал едно дете, а
след смъртта му, се родило и второ дете, като той съжалявал, че баща му няма
да види второто си внуче. Свидетелката сочи, че в момента В. живее със
5
семейството си в А., но и след заминаването в А. не е прекъсвал връзката с
баща си. Баща му не е ходил при него в Л., но всяка година В. си идвал в Б. по
два-три пъти. След процесното ПТП майката на ищеца се обадила на
свидетелката /явно тя също продължава да живее в Л./, с молба да не пише
съболезнования във Фейсбук и да не се обажда на сина й, защото все още не е
казала на В. за смъртта на баща му. Майката на В. се притеснявала от
реакцията на сина си, тъй като той бил малко по-емоционален. Свидетелката
твърди, че поддържа постоянна връзка с майката на В., която й споделила, че
след като разбрал за смъртта на баща си, В. много тежко го преживял, не
ходил на работа един месец, получил панически атаки, за което ходел на лекар
и пиел лекарства. Свидетелката знае, че и преди това ищецът е имал такива
атаки. След смъртта на баща си, В. разговарял със свидетелката, споделил
мъката си с нея и много плакал. Според свидетелката към момента В. се
чувства по-добре, но шест месеца след смъртта на баща си бил направо рухнал
и бил в тежко емоционално състояние.
Свидетелят А. живее в съседство с дома на бащата на ищеца и е бил
приятел на Велян, с когото са израснали заедно и приятелството им е от
детските години. След като се оженил, В. и съпругата му живеели в къщата на
В., чиито съсед е свидетеля. След като се родил В., той бил още малък, когато
родителите се развели, а около 1993-1995 г. година майката заминала за А.
Докато живеел с майка си, В. често посещавал баща си и баба си. След
развода с майката на В., В. сключил друг брак, от който има дъщеря. Бил
отговорен и всеотдаен към децата си родител, не ги делял, грижел се и милеел
и за двете си деца, бил приятел с тях, водел ги по екскурзии, държал сина му
да е добре облечен. Бил нормален баща с най-добри чувства към децата си, а
отношенията между баща и син били нормални, дори след развода на
родителите. След заминаването на майката в А., В. останал при баща си. В.
настоявал сина му да завърши средното си образование и тогава да замине за
А., той поддържал нормални отношения с бившата си съпруга. От нея
свидетелят научил, че след смъртта на В., децата тежко приели загубата и
много страдали. В. поддържал много близки отношения и с дъщеря си, която
се установила да живее във В.
Съдът кредитира събраните по делото доказателства, които преценени
поотделно и в тяхната съвкупност сочат, че отношенията създадени приживе
между ищеца и починалия при ПТП негов баща са нормалните, типични
отношения между баща и син. Между тях е била изградена силна
емоционална връзка на обич и разбирателство, която въпреки раздялата на
родителите, когато ищецът е бил още дете, не е била прекъсвана до момента
на трагичното събитие. Двамата взаимно са се подкрепяли и са си помагали,
изпитвали са взаимна обич, доверие и уважение един към друг. При съвкупен
анализ на доказателствата обаче, съдът не приема твърдението, че
изградената емоционална връзка между бащата и сина е била
изключителна. Първоначално, след развода на родителите, ищецът е живял с
майка си, като често е посещавал и баща си. За известен период в
юношеството на ищеца, когато майката е била в А., ищецът е живял с новото
семейство на баща си в дома на последния и той е полагал грижи за него, но в
този период той не е прекъсвал и връзката с майка си. Явно ищецът е
посещавал майка си в Англия и е искал да отиде при нея, като по настояване
6
на баща си е останал в Б. до завършване на средното си образование. Скоро
след завършване на училище, ищецът е създал свое семейство, което се е
преместило да живее постоянно в А., а в Б. се е връщал по два – три пъти в
годината. След заминаването си за А. ищецът е продължил да поддържа
постоянни отношения с баща си на взаимна обич и разбирателство, но липсват
установени по делото факти, които да характеризират отношенията между тях
като изключителни. От свидетелските показания на свидетелката Е. става
ясно, че към момента на процесното ПТП, ищецът, които към този момент е
бил на ** години, постоянно е живеел в А. със семейството си, което тогава е
включвало съпруга и дете. В А. постоянно живее и майката на ищеца, с която
той също поддържа връзка. Съдът дава вяра на свидетелските показания
относно това, че и след установяване на семейството на ищеца в А., година
след като е завършил средното си образование, когато е бил на **-** години,
емоционалните контакти между бащата и сина не са били прекъснати, като са
съхранени отношенията на взаимопомощ, обич и доверие, но отчита, че това е
обичайно за тази степен на родство и не разкрива твърдяната изключителност
в емоционалните връзки. При отглеждането и възпитанието на ищеца в
детската и юношеската възраст, участие според възможностите си са взели и
двамата родители, като и двамата са се отнасяли към сина си с родителска
любов и грижа, а той е бил привързан и към двамата, и не е прекъсвал
контакта с никой от тях. Дори в юношеската възраст между ищеца и неговия
баща да са били създадени и приятелски отношения, това не е показател за
изключителност на родствената връзката между баща и син. Поддържането на
обичайни комуникационни връзки между бащата и сина, след като последният
е създал свое семейство, с което се е установил да живее в чужбина, също не е
необичайно. Нормално за родствената връзка са и посещенията на бащината
къща няколко пъти в годината, след прибирането на ищеца в Б. Свидетелят А.
също определя отношенията между ищеца и неговия баща като нормални –
„грижеше се като нормален баща с най-добри чувства към децата си“.
Само на базата на чутото от свидетелката Е. от майката на ищеца, че
ищецът е дълбоко емоционален и смъртта на баща му е предизвикала у него
психическа разруха и панически атаки, не би могла да се приеме извънредна и
необичайна траурна реакция, която да е продължила шест месеца. По делото
не са представени медицински документи, които достоверно да установяват
твърденията за такава реакцията при ищеца, надхвърляща нормалното
емоционално и психическо състояние, характерно за трагичното събитие.
Дори да се приеме, че ищецът е получил панически атаки, не е установено по
делото при условията на пълно доказване, че те са били в пряка причинно-
следствена връзка със смъртта на неговия баща. Относно физическото и
психическо състояние на ищеца преди процесното ПТП не са ангажирани
достоверни медицински доказателства, а показанията на свидетелката Е. са
колебливи относно това, дали преди смъртта на баща си ищецът е получавал
такива атаки. Установено е по делото, че смъртта на бащата на ищеца е
предизвикала у него дълбока скръб, болка и тъга, които са нормални при
създалата се ситуация. Както сочи и свидетелят А., при ищеца и при неговата
еднокръвна сестра, реакцията на страдание е била нормалната за такива
случаи - „майката на В. каза, че доста са страдали /децата/ - нормални
взаимоотношения и от дъщеря му, и от сина му.“ Към момента фактор за
7
преодоляване на първоначалната силна и дълбока тъга от загубата на бащата е
появата на нов член на семейството на ищеца – раждането на второто му дете,
и макар мъката от загубата да остава завинаги, не може да се приеме, че е
налице изключителност на претърпените от ищеца болки и страдания от
смъртта на неговия баща.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието
„справедливост“ не е абстрактно понятие-ППВС № 4 / 23.12.1968 год. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. В съответствие с чл.51 от ЗЗД на обезщетение
подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и
непосредствена последица на непозволеното увреждане. Както е посочено и в
обобщаващото съдебната практика на ВКС Определение № 53 от 4.02.2020 г.
на ВКС по т. д. № 862/2019 г., II т. о., ТК, за да се реализира справедливо
възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени
вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да
извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния
спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите,
преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи
съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Във всички
случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията
за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е
обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии –
момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на
пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето,
което претендира обезщетение, действителното съдържание на
съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение
житейски отношения. При прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за
определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на
застраховане нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат взети
предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи
значение за формиране критерия за справедливост, като определеното от съда
обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените
неимуществени вреди по критериите на чл. 52 от ЗЗД, а не с лимита на
отговорността на застрахователя.
Икономически условия в страната при настъпване на увреждащото
действие сочат средна работна заплата от 1437 лв. месечно. Лимитът на
застрахователна отговорност общо за неимуществени вреди към момента на
ПТП е до 10 420 000 лв. /чл.492, т.1 от КЗ/. Съдът отчита и инфлационни
процеси от настъпване на ПТП до настоящия момент над 30%.
Предвид конкретните обстоятелства установени по делото и обсъдени
по-горе, както и като взе предвид момента на настъпване на процесното ПТП
– 09.10.2020 год., съдът намира, че за претърпените от ищеца душевни болки и
страдания от смъртта на неговия баща, настъпила в резултат на процесното
ПТП справедлив базов размер на обезщетението е сумата от 120 000 лв.,
като споделя възражението на въззивника, че определеният от окръжния съд
базов размер от 170 000 лв. се явява прекомерен, с оглед момента на
8
настъпване на ПТП и на конкретно установените по делото обстоятелства за
действителните отношения приживе между бащата и сина и траурната
реакция при сина след смъртта на неговия баща.
Пред въззивния съд страните не спорят за механизма на ПТП, както и че
от страна на пострадалото лице е налице съпричиняване на вредоносния
резултат, като не са заявени възражения и по приетия от окръжния съд размер
от 40 %. Както е констатирал и окръжния съд на базата на заключението на
вещото лице по приетата пред първата инстанция съдебно-техническа
експертиза, освен нарушенията на ЗДвП допуснати по вина на О. Б. като водач
на товарна композиция, причина за настъпване на ПТП – респективно на
вредоносния за него резултат е и поведението на бащата на ищеца, който като
водач на автобус Ивеко, с pег. № СН0955АХ нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като
управлявал МПС със скорост, която, освен, че е била превишена, е била
несъобразена с пътните и атмосферните условия и най-вече с условията на
видимост и зоната на видимост при осветяване напред от къси светлини, за да
може да спре при възникнала опасност за движението. Действителната
скорост, с която пострадалият е управлявал автобуса, установена от
заключението е 99 км/ч, при което опасната зона за спиране е около 118 м. и
при тази скорост водачът на автобуса Ивеко не е можел да предотврати удара
със спрелия неправомерно на пътното платно, без включени аварийни
светлини товарен камион, но ако е управлявал автобуса с разрешената скорост
от 80 км./ч., е можел да спре на девет метра преди камиона и да предотврати
удара. Бащата на ищеца значително е допринесъл за настъпване вредоносния
за него резултат, макар превес в приноса за настъпване на ПТП да има водачът
на товарната композиция, който е нарушил чл. 94, ал. 1 и чл. 98, ал. 1, т. 1
ЗДвП, поради което обезщетението от 120 000 лв., следва да се намали с
приетия и от окръжния съд процент на съпричиняване от 40%. Размерът
на дължимото обезщетение в полза на ищеца след отчитане на
съпричиняването е 72 000 лв. Претенцията на ищеца се явява основателна
за сумата от 72 000 лв., ведно със законната лихва считано от 18.02.2023
год. до окончателното й плащане.
На осн. чл. 235, ал. 3 от ГПК въззивният съд следва да вземе предвид
новонастъпилото обстоятелство по извършеното от страна на ответника по
делото плащане в полза на ищеца, след постановяване на решението на
първата инстанция – преведена по сметка на ищеца на 19.02.2025 год. сума
в размер на общо 84 308,85 лв. Тъй като не е изрично отразено в платежния
документ какво погасява плащането, на осн. чл.76, ал.2 от ЗЗД следва да се
счете, че са погасени първо лихвите върху дължимата сума от 72 000 лв.,
считано от 18.02.2023 год. до деня прехождащ плащането – 19.02.2025 год. ,
които са в размер на 19 237,02 лв., а остатъка погасява част от главницата в
размер на 65 071,83 лв. Ето защо и при отчитане на извършените в хода на
процеса, след постановяване на обжалваното решение плащания,
претенцията на ищеца следва да бъде уважена за неплатената разлика от
6928,17 лв. – главница, върху която следва да бъде присъдена законна
лихва считано от 19.02.2025 год. до окончателното плащане на сумата.
Предвид горното, обжалваното решение както поради различните
правни изводи на въззивния съд за базовия размер на дължимото
обезщетение, така и поради извършеното в хода на процеса частично
9
плащане, следва да бъде отменено от обжалваните части, в частта, с която е
присъдена главница над 6928,17 лв. и законна лихва върху разликата до 100
000 лв. – т.е. върху разликата от 93 071,83 лв., считано от 18.02.2023 год. до
окончателното плащане на сумата, като в тези част претенцията следва да
бъде отхвърлена, а в частите, с които ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата от 6928,17 лв. и законна лихва върху нея, считано от 19.02.2025 год. до
окончателното й плащане, решението се явява правилно и следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Предвид изложеното по-горе, решението следва да бъде отменено в
частта, с която ответникът е осъден да заплати държавна такса над 2880
лв.
Съгласно размерите по т.4 на чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за възнагражденията за адвокатската работа, в полза на адв. Н. на осн. чл. 38,
ал. 2 от ЗА следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната на
ищеца безплатна адвокатска помощ пред първата инстанция, съобразно
основателната част от иска, в размер на 6410 лв., поради което решението
следва да бъде отменено и в частта, с която му е присъдено
възнаграждение над тази сума.
Тъй като претенцията на ищеца е частично основателна за размера от
72 000 лв., при направени разноски от ответника пред първата инстанция
общо в размер на 11 185 лв., съразмерно на неоснователната част от исковата
претенция, в полза на ответника по иска са дължими разноски в размер на
общо 3131,80 лв., които следва да бъдат възложени в тежест на ищеца.
Частичното плащане извършено от ответника в полза на ищеца е
непосредствено след постановяване на обжалваното решение, което следва да
се отчете при разпределяне на разноските пред въззивния съд.
При основателност на въззивната жалба за сумата от 93 071,83 лв., при
направени разноски в размер на общо 4260 лв., в полза на въззивника
следва да се присъдят разноски общо в размер на 3965 лв., които следва да
се възложат в тежест на въззиваемия.
На осн. чл.38, ал.2 от ЗА, съобразно неоснователната част от жалбата за
сумата от 6928,17 лв. в полза на процесуалния представител на
въззиваемия - адв.Н. следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.
7, ал. 2 от от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската
работа, за защита срещу неоснователната част от жалбата в размер на 993 лв.,
което следва да се възложи в тежест на въззивника.
Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 16/02.02.2025 год. по гр.д. №146/2024 год. по
описа на Сливенския окръжен съд, В ЧАСТИТЕ, с които:
- е осъдено НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ
АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, БУЛСТАТ *********, със седалище
10
и адрес: гр. София, 1 000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 2, представлявано по
делото от Адвокатско дружество „Х. Я. и Ц.“, БУЛСТАТ *********, чрез адв.
Р. Ц., с адрес: гр. С., ул. „С.“ № *, ет. * да заплати на В. В. М., ЕГН
**********, от гр. С., ул. „Д. К. С.“ № * ет. *, ап. **, със съдебен адрес: гр. С.,
ул. „Г. С. Р.“ № *, ет. *, офис *, чрез адв. П. Н., обезщетение за
неимуществени вреди, поради смъртта на баща му – В. А. М., настъпила в
ПТП на **.**.**** г., по вина на О. Б. (O. B.), роден на **.**.**** г. в Р. М.,
като водач на товарна композиция, съставена от влекач Волво с peг. СЕ7442ВС
и полуремарке Шмитц с peг. № СЕ4689ХТ, съгласно вляза в сила присъда по
НОХД № 386/2020 г. по описа на Ямболски окръжен съд, за сумата над
6928,17 лв. до размера от 100 000 лв. – т.е. за разликата от 93 071,83 лв.,
ведно със законната лихва върху разликата считано от 18.02.2023 год. до
окончателното й плащане.
-е осъдено НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ
АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, БУЛСТАТ *********, със седалище и
адрес: гр. София, 1 000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 2, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА за адвокатско възнаграждение на адв. П. С. Н.,
АК – С., с адрес на кантора: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № *, ет. *, ап. *, сумата над
6410 лв. /шест хиляди четиристотин и десет лева/ до размера от 10 380 лв. - за
осъществено пред окръжния съд безплатно процесуално представителство на
В. В. М., ЕГН **********.
-е осъдено НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ
АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, БУЛСТАТ *********, със седалище и
адрес: гр. София, 1 000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 2, да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета, по транзитна сметка на
Сливенски окръжен съд, държавна такса за размера над 2880 лв. /две
хиляди осемстотин и осемдесет лева/ до размера от 4 000 лв.
КАТО ВМЕСТО РЕШЕНИЕТО В ОТМЕНЕНИТЕ ЧАСТИ
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на В. В. М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
С., ул. „Г. С. Р.“ № *, ет. *, офис *, чрез адв. П. Н. за осъждане на
НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ
ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес: гр. София,
1 000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 2 да му заплати за обезщетение на
неимуществените вреди, претърпени от смъртта на баща му - В. А. М.,
настъпила в ПТП на **.**.**** г., по вина на О. Б., роден на **.**.**** г. в Р.
М., като водач на товарна композиция, съставена от влекач Волво с peг.
СЕ7442ВС и полуремарке Шмитц с peг. № СЕ4689ХТ, сумата над 6928,17 лв.
/шест хиляди деветстотин двадесет и осем лева и седемнадесет стотинки/ до
размера от 100 000 лв. – т.е. разликата от 93 071,83 лв. /деветдесет и три
хиляди седемдесет и един лева и осемдесет и три стотинки/, ведно със
законната лихва върху разликата, считано от 18.02.2023 год. до
окончателното и плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16 / 02.02.2025 год. по гр.д.№146 / 2024
год. по описа на Сливенския окръжен съд, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ
ЧАСТИ.
ОСЪЖДА В. В. М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ул. „Г.
11
С. Р.“ № *, ет. *, офис *, чрез адв. П. Н. да заплати на НАЦИОНАЛНО
БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ,
БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес: гр. София, 1 000, ул. „Граф
Игнатиев“ № 2, ет. 2, направени пред първоинстанционния съд разноски
съобразно отхвърлената част от иска в размер на 3131,80 лв. /три хиляди сто
тридесет и един лева и осемдесет стотинки/, както и направени пред
въззивния съд разноски съобразно основателната част от въззивната жалба в
размер на 3965 лв. /три хиляди деветстотин шестдесет и пет лева/.
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ
АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ, БУЛСТАТ *********, със седалище
и адрес: гр. София, 1 000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 2, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. П. С. Н., АК - С., с адрес на кантора: гр. С.,
ул. „Г. С. Р.“ № *, ет. *, ап. *, адвокатско възнаграждение съобразно
неоснователната част от въззивната жалба в размер на 993 лв. /деветстотин
деветдесет и три лева/.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с
касационна жалба, в едномесечен срок от връчването на препис от него на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12