О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ІІ- 2163 11.12.2017 г. Град Бургас
Бургаският окръжен
съд, въззивно гражданско отделение, ІІ
въззивен състав
На единадесети декември през две
хиляди и седемнадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:1.
ТАНЯ РУСЕВА- МАРКОВА
2. ГАЛЯ БЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно
гражданско дело №1689 по описа за 2017 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение №1130 от 27.07.2017г. постановено
по гр.д.№1560 по описа за 2016г.*** са уважени частично исковете на Дмитрий А.С., ЛНЧ **********, представляван от адв.В.С.
против Г.П.Д. ЕГН:**********, М.Г.П. ЕГН:**********, Д.Т.Ч. ЕГН:**********, С.С.Г.
ЕГН:**********, Тодор Я.Т. ЕГН:**********, С.В.С. ЕГН:********** и Я.М.Г. ЕГН:**********,
като последните са осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата от 6200 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от 40 лв.-
обезщетение за имуществени вреди за непозволено увреждане на 17.04.2011г.***,
пред сградата на вероизповеданието „Свидетели на Йехова“, ведно със законната
лихва върху сумата от 18.04.2014г. до окончателното изплащане на задължението.
Искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за
разликата над уважения размер до претендирания от 10000 лв., като е отхвърлен и
иска за присъждане на законна лихва за периода от датата на увреждането-
17.04.2011г. до 17.04.2014г.
Ответниците
са осъдени солидарно да заплатят на ищеца разноските съобразно уважената част
от исковете- 1386,97лв., а последният е осъден да заплати на ответниците
разноски съобразно отхвърлената част от исковете както следва- 303 лв. на
ответника Д.; и по 314,14 лв. на ответниците П., Г., Ч., Г. и Т..
Решението е съобщено на страните
както следва: на ищеца- на 16.08.2017г., чрез адв.С., а на ответниците, както
следва: на отв.Г.- на 10.08.2017г. чрез
адв.С., на отв.С.- на 14.08.2014г. чрез адв.С.; на отв. П., Ч., Г. и Т.- на
21.08.2017г. чрез адв.Д.; на отв.Д.- на 23.08.2017г. чрез адв.Б..
Срещу решението са подадени три
въззивни жалби.
Първата- вх.№31663 от
18.08.2017г. е подадена от адв.Д. като пълномощник на М.П., Д.Ч., С. Геров и Т.Т..
С нея решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че решението е
неправилно, като са изложени подробни съображения. Според тези въззивниците
съдът неправилно е приел и обсъдил всички доказателства, представени от
ищцовата страна, въпреки оспорванията на ответниците и исканията им за
изключването им от доказателствата по делото. Неправилно съдът приел, че
претенцията е основателна и доказана в уважения размер, както и че вредата е
причинена от всички ответници. Развити са доводи, че задължителната сила на
присъдата съгласно чл.300 ГПК се ползва със сила на пресъдено нещо, но само за
конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт (в случая- споразумението),
но не и за друго, различно деяние. Цитирана е и съдебна практика на ВКС. Сочи
се, че доколкото наказателния съд е диференцирал участието на всеки един от
ответниците и в случай, че тези действия осъществяват състава на престъпление,
което вече е било доказано, то тези елементи от фактическия състав на
непозволеното увреждане не следва да бъдат изследвани повторно от гражданския
съд. Наказателният съд е очертал освен предмета на престъплението, извършено от
всеки от ответниците, така и отговорността, която следва да носи относно
причинените вреди- имуществени или неимуществени. Затова намират, че от
задължителната сила на присъдата за гражданския съд не следва безпрекословно да
се приеме, че всички ответници са виновни и същите следва да носят солидарна
отговорност. Изложени са съображения относно спецификите на солидарната
отговорност, като се акцентира на това, че за да е налице такава, то
ответниците следва да са причинили едни и същи вреди. Възникването на такава
отговорност предполагало и един и същи юридически факт, от който да са
настъпили последиците. Ето защо, след като не е доказано в производството по
делото от кого именно са причинени описаните вреди, то в случая липсва
основание за солидарно осъждане на ответниците, още повече, че в наказателното
производство съдът не е приел наличието на съучастие помежду им. Изложени са
още доводи за съпричиняване от страна на ищеца, което според въззивниците
следва да се отрази на размера на присъденото обезщетение. Сочат се и
оплаквания, че съдът не е обсъдил заключението на в.л.Янков, че нараняванията
са причинени от едно лице и е възможно да е налице самонараняване. Молят за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което исковете бъдат
отхвърлени изцяло като недоказани, а на въззивниците се присъдят разноските по
делото. Алтернативно се иска да бъде намален размера на присъденото
обезщетение. Съобразно указанията на съда е внесена държавна такса.
Втората жалба- вх.№31734 от
21.08.2017г. по описа на БРС, е подадена от ответника Я.Г. чрез адв.С.. Същият
обжалва решението в частите, с които е осъден солидарно с останалите ответници
да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, ведно със
законната лихва, както и разноски по делото. Намира, че в обжалваните от него
части решението е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и
при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а така също е и
необосновано. Този въззивник също сочи, че съдът е тълкувал неправилно нормата
на чл.383, ал.1 НПК във връзка с чл.300 ГПК относно задължителния характер на
влязлата в сила присъда за гражданския съд. Изтъква, че ако престъплението не
включва съставомерни вреди , какъвто е настоящия случай, присъдата не се ползва
със СПН относно вредите, които следва да се установят при условията на пълно и
главно доказване с всички допустими доказателствени средства. Видно от
диспозитива на определението, с което е одобрено споразумението по
наказателното дело, в него не били посочени вреди за ищеца С., които да са му
били причинени от деянието, за извършването на което въззивникът Г. се е
признал за виновен, поради което процесните вреди следвало да бъдат доказани в
гражданското дело при условията на пълно и главо доказване. Сочи се също, че
деянията не са извършени в съучастие с останалите ответници, поради което не
може да се търси солидарна отговорност по чл.53 ЗЗД. Цитирана е съдебна
практика на ВКС. Анализирани са доказателствата по делото и са изведени изводи,
че неправилно БРС е приел причинно-следствена връзка между деянието на
въззивника Г. и причинените на въззиваемия неимуществени вреди. Не бил
установен механизма на нанесените увреждания- дали същите са причинени от
юмручни удари или от хвърлени предмети. Не била установено участието на
въззивника в твърдяното нападение над ищеца. Експертът Янков изложил становище,
че нараняванията било възможно да бъдат причинени от много неща, защото нямат
специфичен характер, като не е изключил самонараняването като възможност. В
съдебно-медицинското удостоверение ищецът посочил, че бил ударен по главата с
камък, а други наранявания не били съобщени от него, нито били констатирани.
Съпругата на ищеца потвърдила, че по съпруга й не са нанасяни удари, а съпругът
й се самонаранил по ръцете. Акцентира се на това, че при инцидента на
17.04.2011г. са присъствали много хора, сред които и ответниците. На следващо
място са въведени оплаквания, че съдът не се е мотивирал при определяне размера
на обезщетението, поради което не било ясно каква част от присъденото
обезщетение била определена за вреди от нанесените телесни увреждания и каква
за негативните преживявания. Намира за неправилно и решението на съда в частта
за разноските, като според този въззивник същото следва да е 332 лв., или 40%
от 830 лв. Моли за отмяна на съдебния акт в атакуваните от него части и
постановяване на ново решение, с което исковете против въззивника Г. бъдат
отхвърлени изцяло, а на последния да се присъдят разноските за въззивната
инстанция. Съобразно указанията на съда е внесена държавна такса.
Третата жалба- вх.№33804 от
7.09.2017г. по описа на БРС е подадена от Г.Д. чрез адв.Б.- А.. С нея решението
на БРС е обжалвано в осъдителните му части, касаещи въззивника Д., включително
присъдените на ищеца разноски. Този въззивник също е изложил оплаквания за
неправилност на решението. Поддържа възраженията си за нередовност на исковата
молба- не било ясно каква е претенцията на ищеца за причинените му болки и
страдания и тази за притеснението му за другите хора, както и спрямо кой от ответниците
какви вреди се претендират. Въпреки това съдът осъдил въззивника Д. наравно с
другите ответници както за причиняването на телесните повреди на ищеца, така и
за притеснението му за другите хора, като не ставало ясно какъв е размера на
обезщетението за всяко от двете увреждания. Изтъква се, че двете вреди са
различни по естеството и механизма сина настъпване. Установено било, че
телесните вреди са настъпили по друго време и очевидно нанесени от различни
хора, поради което счита, че е несъстоятелно да се приеме, че всички ответници
вкупом са нанесли едновременно всички
вреди. Необосновано, непочиващо на доказателствата по делото съдът е осъдил
въззивника Д. да заплати солидарно с останалите ответници обезщетение за
неимуществени вреди, представляващи болка и страдание, макар да нямало
доказателства, че последният е упражнил под каквато и да било форма физическа
агресия спрямо ищеца, да му е нанесъл телесна повреда или да е установена
причинно-следствена връзка между
телесните увреждания на ищеца и поведението на Д.. Не било установено и че Д. с
думи или действия е създал у С. притеснение, че ще навреди на други хора в
залата. След анализ на събраните доказателства въззивникът е стигнал до
заключението, че съдът е го е осъдил за причинени телесни увреждания на ищеца и
за притесненията му за други лица само въз основа на предположение, което
намира за недопустимо. Това предположение за виновността на въззивника следвало
от мотивите на съда, че самото участие на Д. в неразрешения по надлежния ред
протест на 17.04.2011г., още повече като водач на ВМРО- гр.Бургас като
политическа организация представлявало поведение, намиращо се в причинно-
следствена връзка с настъпилите от инцидента вредоносни последици. Развити са подробни съображения, като се
акцентира, че доказателствената тежест в случая се носи от ищеца, а законът
презумира единствено вината, но само ако по несъмнен начин е доказано
извършването на деянието и неговото авторство. Според въззивника съдът не бил обсъдил
кои доказателства по делото доказвали противоправно деяние, извършено от него. Изтъква
се още, че не било ясно от кое доказателство по делото съдът е приел, че
въззивникът е водач на ВМРО-Бургас и какво съдържание влага в това понятие.
Отново без доказателства съдът приел, че ВМРО- БНД е националистическа
българска политическа партия, без да прави разлика между национално и
националистическо движение, което въззивникът намира за недопустимо. Не било
ясно и каква е връзката на тези съждения с предмета на делото. В заключение е
посочено, че от изложеното се установявало, че решението е напълно необосновано
и като такова следвало да бъде отменено в обжалваната част. На следващо място
за развити пространни съображения в подкрепа на становището на въззивника Д.,
че съдът без основание, цитирайки решение на ЕСПЧ по делото Караахмед срещу
България вменил на въззивника задължение да отговаря по ефективен начин за
действията на демонстрантите, макар същият като физическо лице, регионален
координатор на местна структура на парламентарно непредставена към този момент
партия да нямал задължения, идентични с тези на властите, както било прието в
цитираното от съда решение. Необосновано съдът приел и че увреждането било
причинено от неколцина, макар от влязлото в сила определение на наказателния
съд да било установено кой от ответниците какви деяния е извършил. Счита, че в
тази връзка съдебната практика е трайна и безпротиворечива, че не може
гражданския съд да приема друго, различно от това, което е приел наказателния.
Неоснователно районният съд приел като годни доказателства разпечатки от
интернет, които били оспорени от ответната страна като авторство и
автентичност. Съдът не открил дори производство по оспорване документ, въпреки
надлежно и своевременно направените оспорвания, а в нарушение на
съдопроизводствените правила приел, че оспорването е недоказано, макар да не
разполага със специални знания за проверка на автентичността на представените
от ищеца писмени доказателства, които въззивникът счита за неистински
изявления, представени от негово име. Напротив, игнорирани били свидетелските
показания, съобразно които към датата на деликта не е имало електронна медия
списвана от ответника или от ВМРО-Бургас. Не почивал на доказателствата по
делото и извода на съда, че по делото имало електронна кореспонденция. Според
него нито едно от изявленията на хартиен носител не представлявало електронна
кореспонденция на отв.Д., нито било доказано между кои лица била водена тази
кореспонденция. В тази връзка не ставало ясно защо съдът не е изключил тези
неистински документи- неподписани писмени изявления от доказателствата по
делото. На следващо място в жалбата са обсъдени постановлението за прекратяване
на наказателното производство спрямо въззивника Д. поради несъставомерност на
деянието и липса на доказателства Д. да е организирал митинга с цел нападение
над представители на „Свидетели на Йехова“. Доказателства за осъществен деликт
от Д. спрямо С. не били събрани и в гражданското дело, нито била установена
причинно- следствена връзка между поведението на Д. и вредоносните последици за
С.. Несъстоятелен според въззивника е изводът на съда, че психическото насилие
над ищеца било и изтезание по смисъла на чл.1 от Конвенцията против изтезанията
и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Сочи
се, че по делото нямало доказателства, че въззивникът е извършил нещо
унизително за когото и да е по време на протеста или да е имал за цел унижение
на ищеца или да го е изтезавал. Нямало и доказателства въззивникът да се е
противопоставял на личните религиозни убеждения на „Свидетелите на Йехова“.
Пространно е развита тезата на въззивника, че единствените доказателства по
делото са в подкрепа на това, че той е упражнил своето право свободно да изрази
своето мнение за агресивното налагане на вярата на „Свидетелите на Йехова“ над
българските граждани, без да е използвал това свое право за накърняване правата
или доброто име на другиго или за призоваване към насилствена промяна на
конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване
на вражда или към насилие над личността. В заключение е посочил, че БРС
неправомерно е ангажирал отговорността му за това, че е упражнил едно свое
конституционно закрепено право. Произволно съдът приел, че упражненото от
въззивника право да изрази свободно мнението си
позицията си представлява проява на дискриминационно отношение. Цитирани
са решение на КЗД и на ВАС по повод жалба от 2011г. на „Свидетели на Йехова“,
като се сочи, че тези институции са приели обратното. Изтъква се още, че за
същия инцидент, при който пострадал ищеца имало постановени още четири решения,
в които било прието, че той не е извършил деликт, което според въззивника сочи
на недопустима предубеденост и тенденциозност у решаващия състав по това дело
във вреда та отв.Д.. Моли решението на БРС да бъде отменено в обжалваните от
него части, като вместо това се постанови нов съдебен акт, с който исковете
спрямо Д. бъдат отхвърлени, а на последния да се присъдят разноските за двете
инстанции. Прилага за сведение четири броя решения на БРС. Приложена е и
квитанция за внесена държавна такса.
По делото са постъпили два броя
отговори от страна на въззиваемия С., чрез адв. С..
Първият е срещу въззивните жалби
на въззивниците М.П., Д.Ч., С. Геров, Тодор Т. и Я.Г.. Същите се оспорват като
неоснователни. Изложени са съображения, че тези въззивници вече са признали
вината си със сключените споразумения по ДП 1664/16г. по описа на БРП за
съответните деяния, като освен това при условията на реална съвкупност с тези
им деяния са се признали за виновни и за участие в тълпа, събрана за нападение
на отделни граждани и техни имоти във връзка с религиозната им принадлежност,
като деянията са извършени виновни, при форма на вина „пряк“ умисъл. Намира за
неоснователни твърденията на въззивниците, че след като има сключено
споразумение, на въззиваемия нямало нанесени вреди. Изтъква се, че въззиваемият
не е бил информиран и привлечен като пострадала страна по НОХД 3296/11 на БРС и
по НОХД 2729/11г. на БРС, за да потвърди нанесените щети, които не са били
възстановени от въззивниците. Счита, че видеоматериалът и свидетелските
показания потвърждават нанесените щети, изразяващи се в болка, страдание,
унижение и депресия. Обсъдено е подробно заключението на комплексната
съдебно-техническа експертиза, въз основа на което въззиваемият намира, че са
установени извършените от въззивниците действия и нанесените от тях материални
щети, присъствието на въззиваемия в сградата малко след началото на нападението
и участието му в защитата, при което е получил процесните наранявания. Счита за
безспорен факт обстоятелството, че нападателите са действали организирано и
като група, поради което намира, че отговарят солидарно на основание чл.53 ЗЗД.
На следващо място са изложени съображения, че искът не е прекомерен, като е
цитирана практика на ЕСПЧ, обсъдено е, че обезщетението е съобразено с
икономическата ситуация в страната, още повече, че в случая пострадалият е пряк потърпевш, а не само
наблюдател на нападението. Изтъква се, че по-ниско обезщетение би било погрешен
сигнал, че е напълно допустимо да се извършва побой над малцинствена група
поради несъгласие с религиозните й вярвания, което би окуражило и други лица
към подобни нападения над мирни граждани. Чрез насилническото нападение на
въззивниците последните са възпрепятствали нормалното провеждане на
религиозното събрание на въззиваемия и останалите членове на „Свидетелите на
Йехова“ като са ги подложили на нечовешко и унизително отношение, нарушавайки
правото им на свобода на религията и сдружаване, като са проявили спрямо тях и
религиозна дискриминация. Цитирана е практика на ЕСПЧ. Изтъква се, че организираният
протест е бил в пряко нарушение на Закона за събранията, митингите и
манифестациите- чл.8 и 9, което според въззиваемия доказва, че единственото
намерение на организаторите и участниците в протеста не е било просто един
мирен протест, а е имало за цел публично да принизи Свидетелите на Йехова
заради тяхната вяра и принадлежност към религиозно малцинство. Това било
утежнено от участието на високопоставени и авторитетни членове на ВМРО-Бургас,
чиито позиции спрямо Свидетелите на Йехова били добре известни,
продължителността на демонстрацията и времето, през което се провежда-
официалният празник на Свидетелите на Йехова, обявяван всяка година в Държавен
вестник. Изложени са подробни съображения в подкрепа на становището на
въззиваемия, че действията на въззивниците не са представлявали просто
сплашване и тормоз спрямо него и останалите членове, а представлявало умишлено
насочване към тяхната религия, с което бил достигнат прага на чл.3 от
Европейската конвенция. Моли жалбите да бъдат отхвърлени, а на въззиваемия се
присъдят разноските за въззивната инстанция, включително адвокатски хонорар.
Вторият отговор е срещу въззивната
жалба на Г.Д., която също се оспорва от въззиваемия като неоснователна. В него
са преповторени част от доводите, съдържащи се в първия отговор- тези по т.11,
12, 13, 14, 15, 16, 17 от първия отговор, които са възпроизведени в т.4, 5, 6,
7, 8, 9, 10 от втория отговор. Конкретно за въззивника Д. се сочи, че
видеоматериалът и свидетелските показания, както и останалите доказателства по
делото потвърждават отговорността на Д. –за нанесените нематериални щети на
въззиваемия. На първо място той бил популяризирал протеста в интернет
страницата на ВМРО, като поканата за организирания митинг все още се виждала
публикувана на същата страница. Всичко било организирано от ВМРО, които
изпратили настоятелна покана до всички местни и национални медии да присъстват
на протестен митинг срещу молитвения дом на вероизповеданието „Свидетели на
Йехова“, а видно от видеото на събитието имало и медии и репортери, както и
журналисти от СКАТ. Въззиваемият счита, че въззивникът Д. е имал намерение
организирания от него „протест“ да прерасне в насилие, но дори да не е имал
намерение насилието да придобие такъв размер, той имал възможност да го
предвиди и предотврати и най-малкото да уведоми предварително органите на реда,
за да не се стига до ексцесии имайки предвид това, че му е било известно какви
хора ще го придружават. Вместо това той приканил участниците в протеста да
носят факли и фойерверки, които да хвърлят по хората от „Свидетели на Йехова“, както и по сградата им
за поклонение. Въззиваемия намира, че очакванията му протестът да прерасне в
насилие личал явно от страницата на Д. във Фейсбук. Експертизата и свидетелските
показания доказвали по безспорен начин, че Д. носел и използвал мегафон с
единствената цел да възпрепятства провеждането на най-важното и свято за
вероизповеданието събитие за годината. С думите си и действията си той
насърчавал и окуражавал по мегафона нападателите да продължават нападението.
Ясно се чувало пускането на революционни песни, както и думите по диктофона „И
преди, и сега, сектите са мафия!“ докато продължавало нападението. По-надолу в
изложението се акцентира на това, че Д. е бил организатор на насилнически
протест против Свидетелите на Йехова и против свещеното им Възпоменание,
предварително изготвил и разпространил на различни места в град Бургас листовка
за протеста, очевидно имал намерение протеста да прерасне в насилие като
приканил участниците да носят факли и фойерверки, които да хвърлят по
Свидетелите на Йехова и сградата им. По повод оплакванията в жалбата за липса
на увреждащо действие от страна на Д. са изложени доводи, че самото му участие
в неразрешения по надлежния ред протест, още повече като водач на ВМР- Бургас
като политическа организация придавало виновност на поведението му за
настъпилите от инцидента вредоносни последици, а поведението му било в
причинно- следствена връзка с тях. Изтъква се, че ако местен политически лидер
решава да участва в неразрешен протест в областта си, с мегафон и знамена на партията си, то той
трябва да приеме последствията. Отново е цитирана съдебна практика на ЕСПЧ.
Изложени са и доводи относно правната природа на солидарната отговорност,
целите на института, както и възможността по чл.53 ЗЗД за солидарна отговорност
в случай, че увреждане е причинено от неколцина. На следващо място се изтъква,
че с деянието на Д. са нарушени няколко основни права и свободи, пригласени от
КРБ- чл.30, ал.1, чл.29, ал.1, чл.6, ал.2, изр.2, чл.13, ал.1, чл.37, ал.1.
Деянието според въззиваемия попадало и в обхвата на нормите на чл.1,3, 4 7 от Хартата на основните права на ЕС.
Нарушена била и забраната за подлагане на унизително отношение. Подчертава се,
че психическото насилие на въззиваемия е и изтезание по смисъла на чл.1 от
Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или
унизително отнасяне или наказание, приета от ОС на ООН, понеже причинило
умишлено психическо страдание на лице, за да бъде то сплашено. Развити са
подробни аргументи, подкрепени със съдебна практика. Моли решението да бъде
отменено и да му се присъдят разноските по делото, включително адвокатско
възнаграждение.
Страните нямат доказателствени
искания.
На основание чл.267 от ГПК съдът
извърши проверка относно допустимостта на жалбата:
Въззивните жалби са подадени против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения двуседмичен срок от
връчването на решението на съответния въззивник. Отговорите на въззивната жалба
също са подадени в законния срок от надлежно упълномощен адвокат.
Жалбите на въззивниците Я.Г. и Г.Д.
са редовни и допустими.
Жалбата на въззивниците М.П., Д.Ч.,
С. Геров и Т.Т. е подадена от адвокат Д., чиято представителна власт съобразно
приложените пред БРС пълномощни се свежда до процесуално представителство пред първата
инстанция, поради което на същите следва да се даде възможност да представят
пълномощно, че са упълномощили адв.Д. да подаде от тяхно име въззивна жалба или
да потвърдят лично извършените от него действия по подаването на жалбата.
Освен това тези въззивници следва
да заявят дали поддържат жалбата си в частта, с която исковете против тях са
отхвърлени и ако това е така- да обосноват правния си интерес да обжалват
решението в тази му част.
Мотивиран от горните съображения
и на основание чл.267 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
Съобщава
на страните ПРОЕКТО-ДОКЛАДА на въззивните жалби, отговорите и останалите
въпроси по чл.267 ГПК съобразно обстоятелствената част на настоящото
определение.
УКАЗВА на въззивниците М.П., Д.Ч.,
С. Геров и Т. да представят пълномощно, че са упълномощили адв.Д. да подаде от
тяхно име въззивна жалба или да потвърдят лично извършените от него действия по
подаването на жалбата, както и да заявят дали поддържат жалбата си в частта, с
която исковете против тях са отхвърлени и ако това е така- да обосноват правния
си интерес да обжалват решението в тази му част.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.