№ 1533
гр. Пловдив, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно
гражданско дело № 20225300502088 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Въззивният съд е сезиран с жалба с вх.№20789/05.08.2022г. депозирана
от Л. И. Т. с ЕГН-**********, чрез процесуалния му представител адв. В. Д.
против Решение №161 от 30.05.2022г.. на ПРС, постановено по гр.д.
№2200/2021г., първи гр.с., с което са отхвърлени предявените от Л. И. Т.,
ЕГН ********** от гр. А., ул.“***, искове за признаване на установено по
отношение на М. С. Г., ЕГН ********** от гр. А., ул.*** и Д. И. Г., ЕГН
********** от гр. А., ул.“***, правото му на ползване върху самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 00702.513.32.5.5 по КККР на гр. А., адрес: гр.
А., ул.“***, намиращ се на ет.1 в сграда идентификатор 00702.513.32.5,
предназначение на жилищната сграда – многофамилна, разположена в
поземлен имот №00702.513.32, предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 65
кв.м., прилежащи части: избено помещение , таванско помещение, 4,75%
идеални части от общите части на сградата, ниво:1, съседни самостоятелни
обекти: на същия етаж 00702.513.32.5.4, под обекта: няма, над обекта:
00702.513.32.5.11, стар идентификатор: няма, както и за предаване на
фактическата власт върху него. С постановеният съдебен ак, в полза на М.
1
С. Г., ЕГН ********** са присъдени разноски в размер на 800лв.
Решението на първоинстанционния съд се обжалва, като незаконосъобразно,
необосновано, неправилно и постановено в противоречие със събрания
доказателствен материал, по съображения подробно изложени в жалбата.
Моли се въззивният съд да отмени първоинстанционния акт, като вместо
това уважи исковете като основателни. Претендират се разноски, съгласно
представения списък с направени такива.
Въззиваемата страна М. С. Г., ЕГН ********** и Д. И. Г., ЕГН
**********, чрез процесуалния им представител адв.А. П. оспорва жалбата
като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанционния акт, като
правилен и законосъобразен. Не претендира разноски пред въззивната
инстанция.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по
делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен
интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което
се явява процесуално допустима и като такава следва да бъде разгледана по
същество.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният иск с правно
основание чл.108 ЗС във вр. с чл.56 ал.1 ЗС, като е приел, че ищецът е
носител на вещното право на ползване върху процесния имот, но същото се
е погасило поради неупражняването му в продължение на повече от пет
години, на основание чл.59 ал.3 ЗС.
Недоволен от постановеният съдебен акт е останал жалбоподателят,
който твърди че решението е незаконосъобразно и необосновано,
постановено в противоречие с материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната
част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той
проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността
на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на
посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд,
2
като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити
и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на
ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/
В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред
настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или
новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на
база събраните пред първата инстанция доказателства, като след преценката
им намира жалбата за неоснователна по следните съображения:
Безспорно се установява от доказателствата по делото, че ограниченото
вещно право на ползване по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗС е валидно запазено в
полза на ищеца Л. И. Т. до края на живота му, при извършване на
разпоредителната сделка - договор за покупко-продажба, обективирана в
НА №76 том 2 рег.№2019 н.д.№ 263/2008г от 13.03.2008г., а първата
ответница М. С. Г., в качеството и на купувач, се явява „гол“ собственик на
имота..
Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на
ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според
нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се
променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е
противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки,
включително и на собственика на имота, какъвто се явява настоящия случай.
Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице
ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се
лишава от всяка възможност да ползва вещта. Запазеното право на ползване
изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да
упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна
на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/
поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който
не влизат в противоречие с закона и добрите нрави.
В конкретният случай ищецът твърди, че той в качеството си на
ползвател е упражнявал правото си на ползване върху процесния имот чрез
другиго, на основание договор за наем, сключен устно с „голия“
собственик на имота през януари 2008г. Твърди, че първата ответница се
е задължила да му заплаща наем в размер на 100 лева месечно, която
3
последната заплащала в периода от месец април 2008г. до месец юли
2021г. През 2008г. ищецът дал своето съгласие, правото на ползване да се
упражнява и от ответницата Д. И. Г. – дъщеря на първата ответница и от
лицето П.С.С., с когото втората ответница живеела на съпружески начала.
Ищецът твърди, че от м. януари 2009г. до м. май 2016г. процесният
апартамент се е ползвал от семейството на Д. И. Г., а след раздялата на Д. Г.
с П.С. до настоящия момент, апартаментът се ползва само от втората
ответница. Твърди, че през целият период от прехвърляне на собствеността
на първата ответницата през 2008г. до юли 2021г., ищецът е упражнявал
правото на ползване като е събирал гражданските плодове от вещта и е
държал е в апартамента личните си вещи и обзавеждане. През месец юли
2021г. ищецът уведомил М. Г. за намерението си да използва недвижимия
имот съобразно правата си, но при проведените разговори това му било
отказано. Поради това изпратил нотариална покана за получаване на свободен
достъп и за осигуряване на необходимите условия за безпрепятствено
ползване на апартамента. С изпратената нотариална покана, ищецът сочи, че
едностранно е прекратил договора за наем, вследствие на което от август
2021г. наемна цена не е заплащана от първата ответница.
Първата ответница М. Г. признава факта, че между нея и ищецът е
сключен договор за покупко-продажба на процесния имот, при който Л. Т. е
запазил правото си на ползване върху него. Твърди обаче, че това право е
погасено по давност, поради неупражняването му в продължение на 13
години. Твърди, че е получила владението върху вещта още през 2007г. В
жилището е извършен основен ремонт от нея, като от 2009г. до средата на
2021г, апартаментът е ползван от Д. Г. и нейното семейство. От 2007г. в този
апартамент няма нито една вещ, която е собствена на ищеца. Твърди, че
между нея и ищецът никога не е имало уговорка за заплащане на наем,
съответно договор за наем не е сключен, съответно такъв не е и прекратен с
изпращане на нотариалната покана. Твърди, че през 2018г. тя срещнала
ищеца, който й заявил, че му дължи 4000 лева, които бил похарчил за нея по
време на връзката им. Тя счела, че претенцията му е основателна, поради
което се задължила да му върне тези пари, но на части, което и направила до
месец юли 2021г. включително.
Спорът пред настоящата инстанция се свежда до това, дали ищецът е
упражнявал правото си на ползване върху процесния имот чрез другиго, на
4
основание договор за наем, сключен устно с „голия“ собственик на имота,
считано от прехвърляне на собствеността през 2008г до юли 2021г.
Установява се по безспорен начин от показанията и на двете групи
свидетели, че считано непосредствено след прехвърляне на имота на първата
ответница, ищецът е живял с М. Г. на семейни начала близо 5-6 години /от
2008г до 2013г./ в жилището на последната, както и че Л. е изнесъл личните
си вещи от процесния апартамент, и ги е преместил в жилището на М. Г.. В
процесния апартамент е извършен основен ремонт, според свидетелите на
ищцовата страна от М. и Л., а според свидетелите на ответната страна само
от М., но и двете групи свидетели са категорични, че в процесния имот
никога не е живял или пребивавал Л. след прехвърлянето на имота. В
имота не е живяла и М..В жилището е живяло първоначално семейството
на втората ответница, след раздялата на втората ответница със съпруга и
само последната до заминаването и в чужбина през през 2021г.
Към настоящия момент апартамента не се ползва от
ответниците.
Установява се от показанията на свидетелите на ответната страна З. Г.
/ снаха на М. Г. / и свидетеля В.П. / без родство/, чийто показания съдът
кредитира като обективни и основани на непосредствени възприятия,
доколкото първата свидетелка познава Л. от дете, а вторият свидетел често е
посещавал процесния апартамент, че ищецът няма ключ от апартамента и
че през целият процесен период не е искал достъп до него. Свидетелите са
категорични, че между М. и Л. не е бил сключван договор за наем, а парите
който последната му пращала с пощенски записи са във връзка с уреждането
на техни взаимоотношения възникнали по време на съвместното им
съжителство.
Свидетелката Б.М./ без родство със страните/ посочва, че лично
близо четири - пет месеца през 2018г., е предавала на ищеца, оставени от
първата ответница суми от по 100лв, но М. не може категорично да посочи
основанието, на което ответницата е дължала тези пари. Единствено
свидетелят П.С. посочва, че между М. и Л. е имало уговорка, ответницата
да заплаща наем на ищеца за ползването на процесния имот. Съдът не
кредитира показанията на този свидетел в тази част, доколкото същите се
явяват изолирани и не кореспондират с останалия събран по делото
5
доказателствен материал.
Действително по делото са представени изпращани от първата
ответница адресирани до ищеца пощенски записи - месечно за сумата от
100лв, но депозираната сума не би могла да бъде приета като заплащане на
наемна цена, доколкото основание за плащане не е посочено. Отделно от
това, записите касаят периода от март 2018г. до юли 2021г., който период на
плащане по-скоро подкрепя тезата на ответница М. С. за уреждане на
финансови отношения възникнали между нея и ищеца по време на
съвместното им съжителство. Що се касае до представената по делото
нотариална покана, то безспорно същата представлява искане за връщане на
вещта, но и в поканата, ищецът не се позовава на прекратено облигационно
отношение - договор за наем.
При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства,
настоящият съдебен състав приема, че не се установи при условията на пълно
и главно доказване по делото, че след сключване на договор за покупко-
продажба, между ищеца и първата ответницата да е сключен договор за
наем, доколкото не се доказа наличието на постигнато съгласие за плащане от
ответницата на наемна цена и съответно заплащането на такава за целият
претендиран период от 2008г. до юли 2021г., срещу предоставеното от
ищеца в полза на втората ответница право на ползване върху процесния
апартамент.
Ето защо, доколкото не се установи ищецът да е упражнявал правото
си на ползване върху процесния имот чрез другиго, на основание договор за
наем, сключен устно с „голия“ собственик на имота, считано от
прехвърляне на собствеността през 2008г до юли 2021г, нито се установи
ползвателят да е осъществявал някаква форма на фактическо и правно
използване на имота – било то чрез постоянно или временно пребиваване в
процесния имот или апартаментът да му е служил за място за съхранение
на лични вещи, то настоящият съдебен състав намира, че ограниченото
вещно право на ползване се е погасило по давност, поради неупражняването
му в продължение на повече пет години, на основание чл.59 ал.3 ЗС.
Мотивиран от гореизложеното предявените искове се явяват
неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
Първоинстанционният съд е достигнал до правилни и законосъобразни
6
изводи, поради което решението следва да бъде потвърдено, а жалбата като
неоснователна оставена без уважение.
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна се дължат разноски, но
не се присъждат такива, предвид липсата на претенция в тази насока.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №161 от 30.05.2022г.. на ПРС,
постановено по гр.д.№2200/2021г., първи гр.с.,
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните..
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7