№ 1919
гр. София, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100500557 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 06.10.2021 год., постановено по гр.дело №13989/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 71 с-в, „Е.-**“ ООД е осъдено да заплати на С. Н. ИЛ. по иск с правно основание
чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 9 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди
– болки и страдания, във връзка с травматични и психологически увреждания в резултат на
трудова злополука, претърпяна на 22.11.2019 год., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на злополуката – 22.11.2019 год. до окончателното й изплащане,
като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 20 000 лв. и
ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
450 лв., представляваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Е.-**“ ООД.
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил нарушил чл. 12 и чл. 235, ал. 2
ГПК при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
Доказаните фактически обстоятелства по делото обосновавали по-малък размер на
обезщетението. Размерът на обезщетението трябвало да кореспондира с вида, интензитета и
продължителността на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. Ищецът
се бил лекувал и възстановявал в непродължителен период от време след настъпване на
трудовата злополука, характерен за този вид травми и без усложнения. Продължил да
работи като строител. Съгласно чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението се определял от съда
1
по справедливост. В тази връзка следвало да бъдат съобразени и разясненията в ППВС
№4/1968 год. Видно било от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза, че единственият
възможен дискомфорт за в бъдеще бил при натоварване предвид специфичната зона на
травмата. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
искът – отхвърлен, респ. размерът на обезщетението – намален. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата С. Н. ИЛ. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че определеният от първоинстанционният съд
размер на обезщетението бил справедлив. Установено било, че при процесната злополука
върху гърба му се бил стоварил 30-килограмов камък, вследствие на което претърпял средна
телесна повреда, изразяваща се в счупване на три ребра в ляво, както и контузия около
гръбнака и под кръста и разкъсна рана с дължина 5 см. над лявата пета. Поради тези
увреждания бил на болнично лечение в продължение на 5 дни, след което бил изписан за
домашно лечение. Видно било от заключението по съдебно-медицинската експертиза, че
счупването на ребрата било свързано със значителна по сила болка, продължаваща до края
на възстановителния период, а раната на крака била довела до образуването на белег.
Според показанията на свидетеля Н.Н. ищецът в продължение на около 2 месеца имал
нужда от чужда помощ за обичайните в ежедневието дейности, като ставане и обличане.
Наложило се да прекъсне работа и ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност в
продължение на 4 месеца – това обстоятелство се потвърждавало от представените по
делото болнични листове. Освен това според вещото лице ищецът щял до края на живота си
да изпитва болки и дискомфорт при извършването на физически труд, свързан с навеждане и
усукване на тялото, тъй като в зоните на счупванията задължително се образували костни
капсули /мазоли/. Следвало да се има предвид, че работата на ищеца била свързана със
строителна дейност и честото извършване на подобни действия било неминуемо и той щял
да изпитва посочените от вещото лице страдания.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетение за
неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
2
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест,
които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50
% или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо
от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването
им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена или
имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по
общественото осигуряване /ал. 3/. Видно е от посочената разпоредба, че фактическият
състав за възникване на отговорността на работодателя, която има обективен характер,
включва следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на трудово правоотношение
между ищеца /или наследодателя му/ и ответника; 2/ професионално заболяване или трудова
злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение
и причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 % или над 50 %
или смърт; 3/ вреда – имуществена или неимуществена и 4/ причинна връзка между
професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-медицинска експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че
към датата на процесната злополука – 22.11.2019 год., между страните е съществувало
трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „зидар“, както и
че на посочената дата, при строително-монтажна дейност на обект в Германия, парче от
строително блокче паднало и ударило ищеца в областта на гърба, в резултат на което му
били причинени следните увреждания: гръдна травма – счупване на 8-мо, 9-то и 10-то
ребро в ляво, контузия около гръбнака и кръста и травма на левия крак – разкъсна рана с
дължина 5 см. над лявата пета.
Не се спори между страните, че посочената злополука има характер на трудова по
смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно
увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната
работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е
причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и
обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в разпореждане №29132 от
27.12.2019 год. на НОИ – Териториално поделение – София град по чл. 60, ал. 1 КСО.
Единственият спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство
е свързан с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
Въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, гласните
доказателства чрез разпита на свидетеля Н.С.Н., които при преценката им /в т.ч. по реда на
чл. 172 ГПК/ следва да бъдат ценени като ясни, последователни, житейски логични и
кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото и заключението на вещото
лице по съдебно-медицинска експертиза, въззивният съд приема за установено, че
3
счупването на три ребра по една линия били причинили на ищеца трайно затрудняване
движението на снагата за период по-голям от 30 дни, като възстановителния процес при
такава травма, при липса на усложнения, както било в частност, бил в рамките на 1-2
месеца. Счупването на ребрата било свързано със значителна по сила болка, продължаваща
до края на възстановителния период, но постепенно спадаща по сила. Разкъсната рана на
лявата пета била причинила на ищеца временно разстройство на здравето, неопасно за
живота, като възстановяването било в рамките на 10-14 дни с образуване на белег. Болките
от раната били по-силни в първите 3-5 дни, постепенно стихващи до края на пълния
възстановителен период. При разпита си в открито съдебно заседание вещото лице е
посочило, че е напълно възможно в бъдеще при извършване на физически труд, свързан с
навеждане и усукване на тялото по оста да останат усещания, свързани с дискомфорт и дори
болка до края на живота на ищеца, предвид специфичната анатомична конфигурация на
ребрата и плътно прикрепените към тях нерви, които при движение се дразнят обичайно, а в
резултат на счупването в зоните на травмата задължително остават т.нар. костни капсули
/мазоли/ – удебеление. Установено е също така, че по време на домашното си лечение в
продължение на около 2 месеца ищецът се нуждаел от чужда помощ за обличане и ставане,
имал болки и ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства –
характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност
на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните
последици, вкл. козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и
възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално
положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-
пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидим
в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат на вредоносното действие /виж т. 11 от
Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС; в този смисъл Решение № 38 от
13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 414 от 21.11.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о., ГК/.
В контекста на изложеното и на основание приетото за вида и тежестта на
уврежданията на ищеца, претърпените от него болки от физическо естество след
увреждането, които са били с нормална продължителност, в т.ч. естеството на лечението и
възстановителния период /не повече от 2 месеца/, интензивността на физическите страдания
на ищеца /силни болки/ и тяхната продължителност, възрастта на ищеца, който към момента
на злополуката е бил на 50 години, причинените неудобства и ограничения в битов и личен
план, обстоятелствата, при които е настъпило травматичното увреждане, както и
остатъчните последици от гръдната травма, а от друга страна – липсата на трайни
последици за здравето, личното и обществено благополучие на ищеца, в т.ч. липсата на
доказателства за допълнително влошаване или усложняване на състоянието на здравето му
/претърпените болки и страдания за процесната травма са типичните/, възстановеното му
4
физическо състояние, липсата на данни, че белегът на лявата пета на ищеца е от такава
висока степен, че да води до решителна промяна на нормалния му външен вид, свързана със
сериозни промени за личността и/или нарушение на социалната му комуникация,
съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване
на вредите, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични
случаи /виж например Определение № 955 от 28.12.2012 год. на ВКС по т. д. № 739/2012
год., II т. о., ТК, Определение № 635 от 7.11.2018 год. на ВКС по т. д. № 1017/2018 год., II т.
о., ТК, Определение № 81 от 25.02.2019 год. на ВКС по т. д. № 2322/2018 год., I т. о., ТК,
Определение № 186 от 16.03.2018 год. на ВКС по гр. д. № 4039/2017 год., III г. о., ГК/,
настоящият съдебен състав намира, че с определянето на обезщетение от 9 000 лв. ще бъде
постигнат справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата
от обезвреда съобразно принципа, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд, за да уважи релевираната претенция
до посочения размер, ведно със законната лихва, считано от датата на трудовата злополука
до окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.10.2021 год., постановено по гр.дело №13989/2020
год. по описа на СРС, ГО, 71 с-в, в обжалваната му част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5