№ 2161
гр. София, 07.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско
дело № 20231110148190 по описа за 2023 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, за нарушено
право по чл. 5, § 4 ЕКЗПЧОС.
Ищецът Ш. Н. е предявила иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди
от разглеждане на дело извън разумния срок, предвиден в чл. 5, §4 ЕКЗПЧОС, който иск е с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Ищецът твърди, че е била принудително
настанена със заповед № 272з-2080/3.9.2018г. на началник група Миграция – ОД МВР
Хасково в Специален дом за временно настаняване на чужденци Любимец, на 17.9.2018г.
подала жалба срещу заповедта до АС- Хасково, с подадено искане за освобождаване от
държавна такса, оставено без уважение, като таксата е внесена на 3.10.2018г. Твърди, че
първото заседание е насрочено и проведено на 15.11.2018г., с решение от 14.12.2018г. на АС
Хасково, жалбата й е отхвърлена като неоснователна, като е оставено без уважение
оспорването на непълнолетната, към онзи момент, дъщеря на ищцата *** и производството
е прекратено. С определение от 14.3.2019г. ВАС е отменил решението в тази му част, като е
върнал делото на АС- Хасково, за разглеждането на жалбата, като с решение от 26.6.2019г.
на АС – Хасково, жалбата е отхвърлена и в тази й част. Решението е обжалвано, като с
решение от 6.1.2020 г., същото е отменено.
Ищцата счита, че съгласно чл. 5, § 4 ЕКЗПЧОС е имала правото на произнасяне по
жалбата в кратък срок, АС – Хасково се е произнесъл първи път – след три месеца, втори
път след три месеца и половина. Ищцата счита, че срокът не отговаря на предвиждането на
чл.5 §4 ЕКЗПЧОС да е налице произнасяне по жалбата в кратък срок, като нищо в
преценката на обстоятелствата не оправдава ответника за бавното произнасяне, доколкото
по делото е проведено едно о.с.з. и с поведението си жалбоподателят не е забавил
производството. Поради изложеното, предявява осъдителен иск за осъждане на ответника да
й заплати 4000лева – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на
правото й по чл. 5, § 4 ЕКЗПЧОС на произнасяне по жалбата в кратък срок, заедно със
законна лихва от 17.9.2018г. до плащането.
В срока по чл.131 ГПК АС – Хасково оспорва редовността на исковата молба –
1
според изложеното, неясно е на какви обстоятелства се основава иска, като се сочи, че не е
посочено какви вреди са претърпени, от какво произтичат, за какъв период, по какъв начин
са свързани със срока за произнасяне. При условията на евентуалност, искът се счита за
недопустим, защото правата, предвидени в чл. 5, § 4 защитават задържане в смисъл на
лишаване от свобода или арест, а ищцата е с наложена принудителна административна
мярка, като същата не съставлява акт на лишаване от свобода. Съдът се е произнесъл в
рамките на административно производство, като за вредите от него, се сочи, че не е
предвидено обезщетяване. Счита се, че доколкото ищцата е била задържана по силата за
заповед, то ответникът не е легитимиран да отговаря, защото АС Хасково е разгледал делото
по реда на глава 10, раздел 1, и не е действал като правозащитен орган. Оспорва се иска по
основателност, като се сочи, че произнасянето на съда е в разумен срок .
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията
на ответника, намира за установено от фактическа страна следното:
Представена е Заповед № 272з-2080/03.09.2018 г., издадена от Началник група
„Миграция“ при ОДМВР - Хасково на основание чл. 44, ал. 6, ал. 9 и ал. 10 от Закона за
чужденците в Република България, съгласно която ищцата Ш. Н. и дъщеря *** са
настанени принудително в Специален дом за временно настаняване на чужденци към
дирекция „Миграция“ на МВР. Заповедта е издадена за срок до отпадане на пречките за
изпълнение на наложена принудителна административна мярка „Връщане в страна на
произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, но не повече от три месеца,
като е допуснато предварително изпълнение. От представените приемо-предавателен
протокол и съпровождаща справка се установява, че ищцата и дъщеря са настанени в
СДВНЧ на същата дата, 03.09.2018 г.
На 17.09.2018 г. ищцата е депозирала от свое име и от името на дъщеря си жалба до
*** срещу горепосочената заповед, като с разпореждане от 18.09.2018 г. съдията докладчик
е оставил жалбата без движение с указния до жалбоподателя в едноседмичен срок от
съобщението да представи оригинал на пълномощно на процесуалния си представител, като
го е предупредил, че в противен случай производството ще бъде прекратено.
С молба от 21.09.2018 г. ищцата е представила заверено копие от адвокатско
пълномощно, както и декларация за семейно и имотно състояние.
С Определение от 01.10.2018 г. съдът е разгледал и оставил без уважение
инкорпорираното в жалбата искане за освобождаване на ищцата от заплащане на държавна
такса, като е указал такава да бъде внесена в седемдневен срок от съобщението. От
държавна такса е освободена само дъщеря й ***.
С молба от 05.10.2018 г. ищцата е представила доказателства за внесена държавна
такса по своята жалба, като с разпореждане от 08.10.2018 г. съдът е указал препис от
жалбата да се изпрати на административния орган, който да бъде задължена в тридневен
срок от съобщението да представи административната преписка по атакуваната заповед.
Указанията са връчени на административния орган на 09.10.2018 г., като същият е
предоставил преписката и тя е приложена към делото на 11.10.2018 г.
На 20.10.2018 г. *** е постановил определение, с което е насрочил делото за
15.11.2018 г., като е указал на ответника по жалбата, че може в 14-дневен срок от
съобщението да депозира отговор.
В проведеното на 15.11.2018 г. открито съдебно заседание съдът е счел, че дъщерята
на ищцата неправилно е конституирана като жалбоподател, поради което я е заличил от
списъка за призоваване. В същото заседание е даден ход по същество на жалбата на Ш. Н..
На 14.12.2018 г. ответникът *** е постановил решение, с което е отхвърлил жалбата
на ищцата Ш. Н., а производството по отношение на дъщеря *** е прекратил като
2
недопустимо.
Препис от решението е връчен на жалбоподателите на 02.01.2019 г., като същите са
депозирали касационна жалба до ВАС, чрез АС – Хасково, на 09.01.2019 г. и на същата дата
съдът е разпоредил препис да се връчи на насрещната страна за отговор в 14-дневен срок.
Препис от жалбата е получен от ответника по нея на 10.01.2019 г., като в предоставения му
срок не е депозирал отговор, поради което на 25.01.2019 г. съдът е разпоредил делото да се
изпрати на ВАС.
Делото е постъпило във ВАС на 31.01.2019 г., като с разпореждане от 04.02.2019 г.
Председател на отделение е оставил касационната жалба без движение с указания за внасяне
на държавна такса в едноседмичен срок от съобщението. Препис от разпореждането е
връчен на жалбоподателите на 25.02.2019 г., като на 05.03.2019 г. са представили
доказателства за заплатена ДТ.
На 08.03.2019 г. Председател на отделение е разпоредил делото да се докладва на
съдията - докладчик, а на 14.03.2019 г. ВАС е постановил Определение, с което е отменил
решението на *** в частта с характер на определение, с която е оставена без разглеждане
жалбата на дъщерята на ищцата и производството е прекратено, като е върнал делото за
постановяване на решение и по тази жалба.
Делото е постъпило при ответния съд на 19.03.2019 г., който с Определение от
02.04.2019 г. го е насрочил в открито съдебно заседание за 18.04.2019 г., а с разпореждане от
11.04.2019 г. го е отсрочил за 25.04.2019 г., поради служебна ангажираност на съдията
докладчик.
В проведеното на 25.04.2019 г. о. с. з. не е даден ход на делото, тъй като преводачите
на жалбоподателката *** не са успели да се явят и адвокатът й е отсъствал. Делото е
отложено за 30.05.2019 г., на която дата е даден ход по същество, а на 26.06.2019 г. АС –
Хасково е постановил решение, с което е отхвърлил жалбата и на дъщерята на ищцата.
На 04.07.2019 г. пред ВАС е депозирана касационна жалба от ***, като на 05.07.2019
г. съдът е разпоредил жалбата да се изпрати на АС – Хасково за администриране и
окомплектоване с делото. Делото е върнато на ВАС на 29.07.2019 г., като на 01.08.2019 г.
Председател на отделение е оставил касационната жалба без движение с указания за внасяне
на държавна такса в едноседмичен срок от съобщението. Тези указания са връчени на
27.08.2019 г., а на 2.09.2019 г. дъщерята на ищцата е депозирала молба за освобождаване от
държавна такса, като същата е уважена с определение на ВАС от 30.09.2019 г.
Делото пред ВАС е насрочено за 21.10.2019 г., в което заседание е даден ход по
същество и на 06.01.2020 г. съдът е постановил решение, с което е уважил касационните
жалби на ищцата и дъщеря й и е отменил атакуваната Заповед № 272з-2080/03.09.2018 г.
Страните по делото не са ангажирали други доказателства, относими към правния
спор, с който е сезиран първоинстанционният съд.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, за нарушено право по чл.
5, § 4 ЕКЗПЧОС. В тежест на ищеца по този иск е да докаже пълно и главно, че
произнасянето на АС - Хасково е извън краткия срок по чл. 5, § 4 от Конвенцията , че
вследствие на нарушаване на този срок е претърпял болки и страдания във вида, посочен в
исковата молба, както и пряката причинна връзка между тях и нарушението, а в тежест на
ответника е да докаже обстоятелствата, които твърди, че изключват отговорността му.
По доводите на ответника за недопустимост на производството.
Съгласно чл. 5, § 4 ЕКЗПЧОС всяко арестувано или лишено от свобода лице има
право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък
3
срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди
незабавното освобождаване на задържаното лице.
Първият спорен въпрос, поставен пред съда, е дали е налице „задържане“ по смисъла,
вложен в цитираната разпоредба. Разпоредбата кредитира задържането, в случай, че лицето
е „арестувано“ или „лишено от свобода“, видно от самата разпоредба.
За да се определи дали едно лице е „лишено от свобода“, трябва да се разгледа
конкретната ситуация и да се вземат предвид набор от критерии като видът,
продължителността, ефектите и способите за изпълнение на разглежданата мярка. В
решението по делото Енгел и други срещу Нидерландия (Engel et autres c. Pays-Bas), 8 юни
1976 г, §§ 58-59 /“ е посочено: Границите, които член 5 (чл. 5) изисква държавата да не
надвишава, не са еднакви за военнослужещи и цивилни. Дисциплинарно наказание или мярка,
която при анализ несъмнено ще се считат за лишаване от свобода, ако се приложат по
отношение на гражданско лице, може да не притежават тази характеристика, когато
бъдат наложени на военно лице. Независимо от това, такова наказание или мярка не
избягва условията на член 5 (чл. 5), когато е под формата на ограничения, които очевидно
се отклоняват от нормалните условия на живот в рамките на въоръжените сили на
Високодоговарящите държави. С цел да се установи дали това е така, следва да се вземе
предвид цяла гама от фактори като естеството, продължителността, ефектите и
начина на изпълнение на наказанието или мярката.“/, и Гузарди срещу Италия (Guzzardi c.
Italie), 6 ноември 1980 г, § 92, серия A № 39) /пример за лишаване от свобода/. Разликата
между понятието „лишаване от свобода“ и „ограничение на свободата“ се състои само в
степента, или в интензитета, а не по естество или по същество. Понякога класирането в една
или в друга категория се оказва трудно, тъй като в отделни или крайни случаи това е въпрос
на индивидуална оценка, но Съдът не може да избегне да направи избор, от който зависи
приложимостта или неприложимостта на член 5 (Гузарди, (Guzzardi) цит. по-горе, § 93).
Ш. Н., видно от материалите по делото, е гражданка на Афганистан, с отказан статут
на бежанец, като оспорената от нея заповед е издадена по предложение на МВР, с оглед
изпълнение на наложената й / и на семейството й/ ПАМ „връщане до страна на произход
или друга държава“. Постановено е, че тя следва да напусне Република България, като
Предложението е издадено поради посочването, от страна на жалбоподателите, че няма
къде да живеят до момента, в който се изпълни наложената ПАМ „връщане до страна на
произход или друга държава“, на основание чл.44,ал.6, ал.8 и 10 ЗЧРБ, предложителят е
приел, че е налице опасност от укриване и отклоняване от страна на жалбоподателите от
изпълнението на посочената ПАМ, и е предложено издаване на заповед за временно
настаняване в дом за временно настаняване на чужденци. Началник група Миграция е издал
исканата заповед, с допускане на предварителното й изпълнение, на датата 3.9.2018г., като
на същата дата е съставен приемно – предавателен протокол за принудително настаняване
на Ш. и *** в дома. От приложените доказателства към административното производство се
налага извод, че до 3.12.2018г., Ш. Н. не е била освобождавана. Със Заповед № 272з-
2080/03.09.2018 г., за срок 3 месеца, Ш. Н. е била настанена в специален дом за временно
настаняване на чужденци.
Видно от специалната НАРЕДБА № Iз-1201 от 1.06.2010 г. за реда за временно
настаняване на чужденци в специалните домове за временно настаняване на чужденци и в
техните звена и за организацията и дейността им /изд. от министъра на вътрешните работи, с
последно изменение ДВ бр.52/2017г./, настанените в СДВНЧ нямат правото свободно да
напускат институцията, имат правото на посещения, и консултации, по предвидения ред/.
Следователно, налага се извод, че за период на наложената ПАМ, ищцата е била лишена от
свобода по смисъла, вложен в чл.5, §4 от ЕКПЧ, доколкото е била принудително въдворена
в място, определено от Държавата, при ограничаване на правото й на свободно излизане от
него, както и на свободно придвижване.
4
Ето защо, формално, настаняването на ищцата отговаря на „лишаване от свобода“, а
жалбата, уважена от ВАС, е срещу нейното „задържане“ по смисъла на разпоредбата на
чл.5, § 4 ЕКЗПЧОС.
По довода на ответника, че не е осъществил правораздавателна дейност. Доводът е
неотносим към иска, тъй като същият не намира правното си основание в ЗОДОВ, а в
директната приложимост на разпоредбата на Конвенцията.
По съществото на спора. Въпросът дали е било спазено правото на бързо решение по
законността на задържането на ищцата, следва да бъде разгледан самостоятелно за всеки
отделен случай в зависимост от конкретните обстоятелства. По отношение на понятието
"бързо" ЕСПЧ е постановил редица решения, в които е посочил началния момент, от който
следва да се отчита времетраенето на производството – подаването на молбата за сезиране
на съда и крайния му момент – постановяване на окончателния съдебен акт, като времето
обхваща и периода на обжалване. При преценка времето на разглеждане на производството
следва да бъдат отчетени и други фактори, като: дали решението е взето от несъдебен или
съдебен орган; дали задържането е застрашаващо здравето на задържаното лице; дали
производството се развива пред първостепенен, въззивен или конституционен съд, в
зависимост от характера на производствата; сложността на производството, поведението на
националните органи и на жалбоподателя. В решението по делото Харкманс срещу Естония
Европейският съд по правата на човека е приел, че арестът или задържането могат да бъдат
законосъобразни, съгласно националното право, но все пак в нарушение на чл. 5, което
прави приложим чл. 5, пар. 5 от ЕКЗПЧ. / така изрично – ВКС в Решение № 113 от
30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4179/2021 г., IV г. о., ГК, като по – горе е предаден
отговорът на въпроса, допуснат до касационно обжалване/.
Следователно, за целите на настоящото производство срокът за произнасяне по
законността на „задържането“ на ищцата, по смисъла на чл.5, § 4 е продължил от датата на
самото задържане, до датата, на която ищцата е освободена фактически, поради следното.
В решението по делото М.М. срещу България, постановено по жалба №
75832/2013г., Съдът е приел следното, необходимо да се пресъздаде изцяло, тъй като
отговаря на почти всички доводи на ответника: „ 51. Съдът припомня, че чл. 5 § 4 признава
правото на всеки лишен от свобода да обжалва в съда, за да бъде извършена проверка за
спазването на процедурните изисквания и изискванията по същество, необходими за
законосъобразността на лишаването му от свобода, съгласно Конвенцията.
Натовареният с тази проверка съд трябва „в кратък срок“ да се произнесе относно
законосъобразността на задържането и да може да постанови освобождаването му в
случай на незаконосъобразно задържане (вж., наред с други, M.A. c. Chypre, № 41872/10, §
160-162, ЕСПЧ 2013 (извлечения)).
52. Правото на съдебно обжалване, заложено в чл. 5 § 4 и процедурните гаранции, които
са предвидени в него, имат за цел да предпазят лицето от произволно задържане (вж.
Khoudiakova c. Russie, № 13476/04, § 93, 8 януари 2009 г.) или от продължаването на
задържане, което, макар и първоначално да е законно разпоредено, впоследствие става
незаконосъобразно или губи основание (вж. Rahmani et Dineva c. Bulgarie, № 20116/08, § 78,
10 май 2012 г.). По-конкретно изискванията относно бързината и периодичния съдебен
контрол на разумни интервали, са продиктувани от това да се избегне риска едно
задържано лице да остане задържано дълго време след момента, в който лишаването му
от свобода е изгубило всякакво основание (вж. Bezicheri c. Italie, 25 октомври 1989 г., § 20,
серия A № 164, и Rahmani et Dineva, loc. cit.). Предвидените в чл. 5 § 4 гаранции обаче се
прилагат само спрямо лицата, лишени от свобода. В резултат на това те не могат да
5
бъдат приложени, ако задържаното лице е освободено по законосъобразен начин (вж.
Stephens c. Malte (№ 1), № 11956/07, §§ 102‑103, 21 април 2009 г.).
53. От друга страна, ако чл. 5 § 4 не задължава договарящите страни да въведат
двуинстанционно съдебно производство за разглеждането на законосъобразността на
задържането, когато една страна приеме такава система, тя принципно трябва да
предостави същите гаранции както при обжалване, така и на първа инстанция, по-
конкретно по отношение на изискването да се произнесе „в кратък срок“ (вж. Navarra c.
France, 23 ноември 1993 г., §§ 28-29, серия A № 273-B). Съдът все пак приема, че
изискването за бързина може да бъде не чак толкова строго в апелативно производство,
по-конкретно когато законосъобразността на задържането е потвърдена от
първоинстанционен съд (вж. Veliyev c. Russie, № 24202/05, § 164, 24 юни 2010 г.,
и Khoudiakova, цитирано по-горе, § 93).
54. Въпросът дали изискването за „кратък срок“ е спазено трябва да се разглежда в
светлината на обстоятелствата на всеки конкретен случай (вж. Khoudiakova, цитирано
по-горе, § 95). Съдът например счита, че срокове от 17 или 23 дни за една инстанция или 43
или 54 дни за две инстанции не са съвместими с чл. 5 § 4 (вж. съответно Kadem c. Malte, №
55263/00, § 44, 9 януари 2003 г., Rehbock c. Slovénie, № 29462/95, §§ 85-88, ЕСПЧ 2000‑XII,
Jablonski c. Pologne, № 33492/96, § 94, 21 декември 2000 г. и Khoudiakova, цитирано по-горе,
§§ 99-100). За да определи дали едно решение е постановено с бързината, изисквана за
целите на тази разпоредба, Съдът взима предвид срока на разглеждане на жалбата,
сложността на въпросите, подлежащи на разрешаване, бързината, която властите
проявяват и забавянията по вина на жалбоподателя или дължащи се на обективни
причини (вж. Delijorgji c. Albanie, № 6858/11, § 87, 28 април 2015 г., и цитираната там
съдебна практика).
55. В настоящия случай Съдът отбелязва, че вътрешното право е изменено през май 2009
г. и вече предвижда специално правно средство за защита в приложение на чл. 46a, ал. 1
от Закона за чужденците, за да се оспори задържане, разпоредено с цел експулсиране или
съпровождане до границата, както и периодичен автоматичен контрол на основанието за
задържането, в приложение на чл. 46, ал. 4 от този закон. Жалбоподателят използва тази
възможност и на 30 декември 2013 г. подава жалба, за да оспори второто си задържане.
Той обаче не получава окончателно решение по жалбата си преди 6 април 2015 г. Въпреки
това, за целите на чл. 5 § 4, Съдът ще вземе предвид единствено периодът до
освобождаването на жалбоподателя на 16 декември 2014 г. След тази дата, тъй като
жалбоподателят вече не е лишен от свобода, гаранциите на чл. 5 § 4 в действителност
вече не са приложими (вж. параграф 52 по-горе, in fine). Следователно срокът за
разглеждане, който трябва да бъде взет предвид, е близо дванадесет месеца, което на
пръв поглед изглежда несъвместимо с изискването за бързина, залегнало в чл. 5 § 4.
56. Съдът отбелязва по-конкретно, че административният съд се произнася по жалбата
на жалбоподателя на 10 февруари 2014 г., или четиридесет и два дни след
предявяването , което изглежда прекалено от гледна точка на съдебната му практика
6
(вж. параграф 54 по-горе) и още повече, че задържането му е разпоредено от несъдебен
орган и се е касаело за първо разглеждане на законосъобразността на задържането от съд
(вж. Shcherbina c. Russie, № 41970/11, §§ 65-70, 26 юни 2014 г.). След това, повече от пет
месеца минават преди Върховният административен съд да се произнесе по жалбата на 21
юли 2014 г. Дори като се има предвид не толкова строгия характер на изискването за
бързина, касаещо разглеждането от второинстанционен съд, този срок изглежда
прекален. Тези забавяния се утежняват и от факта, че Върховният административен съд
не се произнася по съществото на жалбата, а я връща за ново преразглеждане на
административния съд, като връща производството в началния му стадий.
Административният съд се произнася едва два месеца и половина по-късно, на 6 октомври
2014 г. Накрая Съдът счита, че въпреки че задържането на жалбоподателя на по-късната
дата не е било законосъобразно, последният е задържан за още няколко месеца заради
забавянията, които са необходими за разглеждането на жалбата, подадена от Държавна
агенция „Национална сигурност“. Той е окончателно освободен на 16 декември 2014 г., след
изтичане на законния срок на задържането, преди дори Върховният административен съд
да се произнесе окончателно по жалбата му.
57. Съдът припомня, че изискването за „кратък срок“ следва да се преценява в
светлината на обстоятелствата на всеки отделен случай и, наред с това, в зависимост
от сложността на въпросите, по които трябва да се вземе решение. Той не изключва
факта, че в конкретния случай въпроси, касаещи националната сигурност и задържането
на жалбоподателя, може да са имали нужда от комплексни оценки. Правителството
обаче не предоставя доказателства, които оправдават толкова дълъг срок на
разглеждане (вж., mutatis mutandis, Musiał c. Pologne [ГК], № 24557/94, §§ 47-48, ЕСПЧ
1999-II). Съдът по-конкретно счита, че разглеждането на жалбата на жалбоподателя
изглежда надхвърля сроковете, предвидени от вътрешното право както на първа, така и
на апелативна инстанция (вж. параграфи 31 и 56 по-горе). Освен това разглеждането на
жалбата е забавено от факта, че съгласно процедурата, предвидена от вътрешното
законодателство, Върховният административен съд не се произнася по съществото на
жалбата, а я връща за преразглеждане на административния съд. Съдът не следва да се
произнася относно съществуващата процесуална система на държавата-ответник. Все
пак следва да се отбележи, че връщането на делото от Върховния административен съд и
необходимостта да се извърши ново разглеждане на жалбата на жалбоподателя водят до
значително забавяне на разглеждането на жалбата. В тази връзка Съдът припомня, че
договарящите страни следва да организират съдебната си система по начин, който да
позволява на националните съдилища да отговарят на изискванията на Конвенцията и по-
конкретно на чл. 5 § 4 (вж. R.M.D. c. Suisse, 26 септември 1997 г., § 54, Сборник с решения и
постановления 1997-VI).
58. Съдът отбелязва също, че докато производството по разглеждане на жалбата му е
висяща, на 21 юли 2014 г. Административен съд София, в рамките на периодичния контрол
на задържането съгласно чл. 46a, ал. 4 от Закона за чужденците, разпорежда
7
продължаване на задържането на жалбоподателя. Жалбата на жалбоподателя срещу
това решение е разгледана на 2 октомври 2014 г. Съдът няма основание да се съмнява, че
упражненият по този повод контрол над продължаването на задържането на
жалбоподателя е могъл, както изисква чл. 5 § 4 от Конвенцията, да се отнася до
законосъобразността на задържането му и да доведе, при необходимост, до
освобождаването му. Въпреки това дори ако се приеме, че това решение е могло да
прекрати периода, който трябва да се вземе под внимание на основание чл. 5 § 4 относно
разглеждането на първоначалната жалба на жалбоподателя, срокът от подаването на
тази жалба на 30 декември 2013 г., или около девет месеца, не може да се счита за
удовлетворяващ условието за „кратък срок“, предвидено от тази разпоредба.
59. С оглед на гореизложеното Съдът констатира, че жалбоподателят не е могъл да
получи произнасяне на съд в кратък срок относно законосъобразността на задържането
му и разпореждане за освобождаването му, ако задържането му е било счетено за
незаконосъобразно. Следователно е налице нарушение на чл. 5 § 4.“
С оглед дадените указания от страна на ЕСПЧ, и то по задържането по Закона за
чужденците, се налага извод, че ищцата има право на иск по чл.5,§4, дори и след като
реално е била освободена поради изтичане срока на заповедта, а самото произнасяне на
Съда след изтичане на този срок е без правна относимост към правото на ищцата да получи
обезщетение или не. Това е така, защото, след изтичане на предвидения в заповедта срок,
ищцата е била освободена законосъобразно и вече не е била лишена от свобода.
В българското национално право принципът за произнасяне на съда в кратък срок, в
случай на жалба на задържано лице срещу законността на това задържане, е прокаран в
редица правни норми, като идеята е своевременно да се провери акта на задържане, тъй като
сериозно и интензивно се въздейства върху личността на задържания, и трябва максимално
кратко да се ограничи правото му на свободно придвижване, в случай, че задържането е
незаконосъобразно. Настоящото дело касае атакувана от ищцата Заповед за принудително
настаняване на чужденец в Специален дом за временно настаняване, издадена на основание
чл. 44, ал. 6, ал. 9 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/.
Следователно, в този случай е бил приложим чл. 46а, ал. 2 ЗЧРБ в относимата му към онзи
момент редакция и установените в него срокове за произнасяне на съда, които са по-кратки
от общите такива в АПК и според настоящия състав имат за цел да поставят конкретни
рамки на задължението на съда по чл. 5, § 4 от Конвенцията за бързо произнасяне.
Чл. 46а, ал. 2 от ЗЧРБ в редакцията си преди измененията от 2021 г. и относима към
датата на подаване на жалбата, гласи следното: „Съдът разглежда жалбата в открито
заседание и се произнася с решение в срок до един месец от образуването на делото.
Явяването на лицето не е задължително. Решението на първоинстанционния съд може да
се обжалва пред Върховния административен съд, който се произнася в срок до два
месеца.“ От това се налага извод, че при произнасянията си ответникът е следвало да се
ръководи от този специален срок в светлината на чл. 5, § 4 от Конвенцията и с оглед
особеностите на конкретния случай, а не от общите срокове по АПК. Предвид изложеното,
за да се прецени, дали ответникът *** се е произнесъл в „кратък“ срок относно законността
на задържането на ищцата, следва да се съобрази спазен ли е чл. 46а, ал. 2 от ЗЧРБ в
съответната редакция и какви са били евентуалните пречки за несвоевременно произнасяне.
Настоящият съдебен състав приема, че ответникът не се е произнесъл в кратък срок,
тъй като първоначално е постановил решение почти 3 месеца след образуване на делото, а,
8
след като ВАС е отменил решението му и е върнал делото, се е произнесъл повече от 3
месеца по-късно, като причините за това са били неговите процесуални действия,
поведението на други участници в производството /невъзможност за явяване на преводач
при новото разглеждане на делото и неявяването на адвоката на жалбоподателя/ и
процесуалните действия на ищцата. В тази връзка съдът съобразява следното: жалбата е
била нередовна, като съдът е дал указания на следващия ден след постъпването й; в жалбата
се е съдържало и искане за освобождаване от държавна такса, по което съдът се е
произнесъл десет дни след отстраняване на нередовностите в жалбата; съдът е отказал да
освободи ищцата от държавна такса, като доказателства за внесена такава са представени в
петък, пет дни след произнасянето, след което в първия присъствен ден съдът е разпоредил
да се изпрати препис от жалбата на насрещната страна и е изискал административната
преписка в тридневен срок; в указания срок преписката е постъпила, като след 21 дни съдът
е постановил определение за насрочване на делото и е насрочил последното за след 24 дни;
след разглеждане на делото в едно заседание съдът е постановил решение 30 дни по-късно,
към който момент ищцата вече е била освободена от СДВНЧ заедно с дъщеря си; след
обжалване на първото решение на АС – Хасково, ВАС се е произнесъл само в частта му с
характер на определение по отношение на дъщерята на ищцата, но не и в частта, в която
жалбата на ищцата е разгледана по същество, като е върнал цялото дело на ответника; след
връщане на делото от ВАС ответникът е постановил определение за насрочване 13 дни по-
късно и е насрочил делото за след 16 дни, като го е отсрочил за след още една седмица – т.е.,
след като делото се е върнало от ВАС е минал повече от месец до разглеждането му в
открито заседание; при проведеното о. с. з. не е даден ход, поради липса на преводач и
неявяване на адвокат на жалбоподателя, и делото е отложено за след повече от един месец;
при второто о. с. з. е даден ход по същество, като решение е постановено 27 дни по-късно.
Тук е моментът да се посочи, че административният съд е спазил законоустановените
срокове за произнасяне с краен съдебен акт, но, поради посочените по – горе обстоятелства
– нередовност на жалбата, неприлагане на цялата преписка от административния орган,
допълнителната процедура по допустимост на жалбата на *** /която, макар да има
самостоятелно право на жалба, предвид обстоятелството, че е дъщеря на ищцата, дете,
поради което и не може да се отдели от майка си/, както и произнасянето на 14.03.2019 г. на
ВАС , с Определение, с което е отменил решението на *** в частта с характер на
определение, с която е оставена без разглеждане жалбата на дъщерята на ищцата и
производството е прекратено, като е върнал делото за постановяване на решение и по тази
жалба, са довели до допълнително забавяне крайното произнасяне на *** с краен акт по
същество, дали заповедта е незаконосъобразна или не.
Следва да се посочи, че чл. 5, § 4 от Конвенцията защитава правата на задържаните
лица, като цели да им гарантира, че правораздавателен орган ще разгледа законността на
задържането им в кратък срок, така че своевременно да разберат дали са нарушени правата
им и да не бъдат лишени от свобода неоправдано дълго. Извод за това може да се направи и
от последващата част от параграфа, както и от чл. 46а, ал. 5 от ЗЧРБ в съответната му
редакция, където се посочва, че когато съдът отмени обжалваната заповед за принудително
настаняване или определи освобождаване на чужденеца, той се освобождава незабавно от
специалния дом. Освен това според Ръководството по чл. 5 от Конвенцията /Guide on Article
5 of the European Convention on Human Rights/, публикувано на електронната страница на
Европейския съд по правата на човека, задължението за произнасяне в кратък срок по
законността на задържането съществува и след като лицето е освободено. Като не е
съобразил срока, за който ищцата е задържана, и като се е произнесъл след фактическото
освобождаване - и двата пъти със забавяне около три месеца, ответникът е нарушил
задължението си за произнасяне в кратък срок. По този начин е лишил подадената жалба от
основния й смисъл, а именно – да се освободи своевременно задържаното лице, в случай че
е лишено от свобода неправомерно. Подобно бързо произнасяне от ответника, в качеството
9
му на орган на съдебната власт, е било наложително и поради факта, че принудителната
мярка спрямо ищцовата страна е била взета от несъдебен орган – в този смисъл са и
посочените по-горе мотиви на ЕСПЧ по делото Щербина срещу Русия.
Гореизложеното само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че ищцата е
претърпяла неимуществени вреди, поради очакването , че ще получи своевременна защита
от съд, и че евентуално ще бъде освободена в кратък срок след задържането й (каквато
свобода реално се е полагала, предвид постановеното по-късно отменително решение на
ВАС) и че в разумен период от време ще има яснота за законосъобразността на атакуваната
заповед. Във връзка с доводите в отговора на исковата молба следва да се посочи, че ВКС
приема, че за редовността на исковата молба и писмените бележки на ответника /неясно е
какви вреди е претърпяла ищцата/, във всичките му хипотези, е достатъчно да се претендира
обезщетение за неимуществени вреди, като предмета на спора е очертан в рамките на
обичайните негативни преживявания за съответното действие /бездействие на разследващ
орган, прокуратурата или съда. Трайната съдебна практика на ВКС и ЕСПЧ приема, че
поначало неимуществените вреди се предполагат, щом противоправното поведение е
достигнало минимално ниво на социална значимост и нетърпимост според конкретните
обстоятелства на случая. Така, например, в Решение № 316 от 14.10.2013 г. по гр. д. №
121/2013 г. на ВКС е изведено, че „не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си
негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е
установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя
преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК
отм.)“. В този смисъл е и Определение № 96 от 07.02.2018 г. по гр. д. № 3153/2017 г. на
ВКС и Решение № 18 от 20.02.2014 г. по гр. д. № 2721/2013 г. на ВКС ІV г. о.
В Решение № 388 от 2.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г. на ІV г. о., Решение № 3 от
29.01.2014 г. по гр. д. № 2477/2013 г. на ІV г. о. и Решение от 04.02.2013 г. по гр. д. №
85/2012 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о. е посочено, че при търсене на обезщетение за
неимуществени вреди съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за
установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи.
Когато се твърди причиняване на болки и страдания, над обичайните за такъв случай, или
конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, с оглед
конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено
положение, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно и главно
доказване от ищеца. В тази връзка следва да се отчете и Решение от 02.02.2006 г. на ЕСПЧ
по делото „Йовчев срещу България“ и в частност § 146 от същото. В него е констатирано
нарушение от страна на българските магистрати на ЕКЗПЧОС, състоящо се в отхвърляне на
иск за обезщетение на неимуществени вреди, поради това, че ищецът не бил ангажирал
доказателства за търпените от него болки и страдания. Националните съдилища изисквали
отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя. ЕСПЧ
посочва, че този подход изглежда неподходящо формалистичен, а вътрешните правни
средства за защита губят ефективността си. Българските съдилища не са отчели обективните
обстоятелства (като социална значимост на извършеното нарушение), които закономерно
водят до неимуществени вреди и по този начин са процедирали в нарушение на ЕКЗПЧОС.
В настоящия случай съдът счита, че самият факт на забавено произнасяне на
ответника, при положение че ищцата е била принудително настанена и впоследствие се е
оказало, че задържането е незаконно, е бил достатъчен да причини обичайните
неимуществени вреди, каквито би претърпял всеки в подобно положения – разочарование,
притеснение, чувство за безпомощност и безнадеждност, обезверяване в правосъдието и др.
Настоящият състав счита, че ищецът следва да докаже претърпени неимуществени вреди,
само ако твърди, че е претърпял негативни изживявания, които в конкретния случай
надхвърлят обичайните неимуществени вреди в сходни случаи и обосновават присъждане
на обезщетение в по-висок размер от обичайния, който се присъжда в сходни случаи.
10
Следователно, ответникът дължи обезщетение за неимуществени вреди, като същото
се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. При определяне размера на дължимото
обезщетение настоящият състав отчита цялостното забавяне по произнасянето за
законността на задържането на ищцата, като намира, че то се дължи на комплекс от
фактори, а именно: действията на ответника, който въпреки правилото на чл. 5, § 4 от
Конвенцията и конкретно установените в националното право кратки срокове не се е
произнасял с необходимата бързина / в частта, в която делото е администрирано от
предявяването на жалбата до насрочването на о.с.з. за 15.11.2018г., Административният съд
обективно е нарушил разпоредбата на чл.46а, ал.2 ЗЧРБ, като е било възможно
контролирането допустимостта на жалбата на *** още при първото й разглеждане/;
невъзможност на преводачите да се явят при повторното разглеждане на делото /
задължение на съда да осигури явяването им/; на процесуалното поведение на ищцата,
която е депозирала нередовна жалба и същевременно е отправила искане за освобождаване
от държавна такса, което не е било уважено и се е наложило допълнително производството
да се забави, за да се представят доказателства за внесена такса; като произнасянето на ВАС
и забавянията пред него, съобразно установената фактическа обстановка, които също са
допринесли за несвоевременното постановяване на окончателен съдебен акт следва да не се
кредитират от съда като обстоятелства, настъпили по почин на АС- Хасково, с оглед
изложеното по - горе. Настоящият съд съобразява факта, че по делото липсват данни ищцата
да е претърпяла конкретни по-интензивни и необичайни негативни емоции и неудобства
извън типичните такива за всяко лице, което е задържано и очаква, че ще получи
своевременна защита на правата си, респективно – че скоро след освобождаването си ще
разбере дали е било задържано правомерно. Съдът отчита времето, през което ищцовата
страна е била настанена принудително, срокът, в който ответникът се е произнесъл по
жалбата й, обстоятелството, че ищцата е била в дом за временно настаняване, а не в арест
или затвор, както и факта, че ищцата е била задържана заедно с детето си. Преценени в
съвкупност, гореизложените обстоятелства дават основание на настоящия съдебен състав да
приеме, че справедливото обезщетение, което следва да получи ищцовата страна, е в размер
на 1000 лв., като до пълния предявен размер от 4000 лв. искът следва да се отхвърли.
По отношение на искането за присъждане на законна лихва от 17.09.2018 г. до
окончателното плащане, съдът намира следното: Според чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от
непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана – т.е., с факта на
извършване на деликта и възникване на вземането за обезщетение се дължи и лихва за
забава върху последното. В чл. 2 от ЗОДОВ са уредени деликтни състави, като в случая
следва да се приеме, че деликтът е извършен в момента, в който ответникът е нарушил
задължението си за произнасяне в кратък срок. Предвид нормата на чл. 46а, ал. 2 от ЗЧРБ в
относимата редакция, която преследва заложената в чл. 5, § 4 от Конвенцията идея,
следва да се приеме, че ответният съд е нарушил задължението си за произнасяне в кратък
срок след изтичане на един месец от образуване на делото по жалбата на ищцата. От
доказателствата се установи, че производство по жалбата на ищцата е образувано на
17.09.2018 г., поради което ответникът е следвало да се произнесе по законосъобразността
на принудителното настаняване най-късно до 17.10.2018 г., като от следващия ден, по
отношение ответника е налице противоправно поведение и той дължи законна лихва върху
обезщетението за вреди, като за по-ранен период мораторна лихва не следва да бъде
присъждана. Във връзка с възраженията в отговора на исковата молба следва да се посочи,
че релевантен за началото на срочното произнасяне на съда е моментът на образуване на
производството, а не моментът, в който е приключило разглеждането на делото.
Неоснователен е доводът на ответника, че в случая не е действал като правозащитен,
а като административен орган и че принудителната мярка спрямо ищцата не представлявала
арест или лишаване от свобода. Според чл. 120, ал. 1 от Конституцията на Република
България съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на
11
административните органи – именно това е осъществил ответникът, като е разгледал
жалбата на ищцата срещу заповедта, издадена от длъжностно лице при ОДМВР – Хасково.
Следователно, за ответния съд е възникнало задължението по чл. 5, § 4 от Конвенцията, а от
там и възможността да отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Не може да се приеме и че
задържането на ищцата не попада в обхвата на конвенцията, тъй като подобно изключение
не е предвидено, а дори напротив – аргумент може да бъде извлечен и от чл. 5, § 1, б. „f“,
където се сочи, че е допустим законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се
предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат
действия за неговото депортиране или екстрадиция. От това следва, че ищцата е имала
правата по чл. 5, § 4, който, впрочем, не прави разграничение на какво основание лицето е
било задържано, доколкото приоритет има защитата на личността и в частност - правото на
свобода и сигурност, принудителното настаняване накърнява свободата на личността.
По разноските. В исковата молба ищцата, черз адв. Г., е направила искане за
присъждане на разноски, но в проведеното на 22.01.2024 г. открито съдебно заседания
процесуалният представител на ищцовата страна заявява, че не претендира разноски, което
настоящият състав приема за изявление, че не се претендира адвокатско възнаграждение.
На основание чл.10,ал.3 ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да заплати простата
държавна такса, платена при образуването на делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ***, Булстат: ***, с адрес: *** да заплати на Ш. Н., гражданка на
Афганистан, родена на ********** г.,чрез адвокат Д. Г., ЕГН **********, член на САК, с
адрес ***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, сумата от 1000 лева обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на правото на ищцата по чл. 5, § 4
ЕКЗПЧОС на произнасяне по жалба с вх. № 5078/17.09.2018 г. по описа на АС - Хасково в
кратък срок, заедно със законна лихва от 18.10.2018г. до плащането, както и сумата 10 лева
държавна такса.
ОТХВЪРЛЯ иска на Ш. Н., гражданка на Афганистан, родена на ********** г.
против ***, Булстат: ***, с адрес: *** за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди
за горницата над уважения размер от 1000 лева, до пълния му предявен размер от 4000 лева,
както и за присъждане на мораторна лихва за период преди 17.10.2018г., като
неоснователен.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12