ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 144
гр. Перник, 01.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно частно
гражданско дело № 20221700500046 по описа за 2022 година
Предмет на същото е частна жалба, подадена от „Профи кредит България“ ЕООД,
срещу Разпореждане № 1317 от 16.12.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 1159 по описа на
Районен съд Радомир за 2021 г., с което частично е отхвърлено заявлението на „Профи
кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против
длъжника Д. И. Г. за сумата от 1865.97 лв., представляваща договорно възнаграждение,
дължимо за периода от *** до ***.
Излагат се оплаквания за неправилност на постановеното разпореждане, поради
обстоятелството, че заповедният съд не разполагал с правомощия да се произнася по
валидността на сделката, от която заявителят черпи права, а отделно от това не била налице
и констатираната от съда недействителност на клаузата в договора за потребителски кредит
поради липса на съгласие и поради нарушение на изискванията на ЗПК. Отправя искане да
бъде отменено разпореждането, в частта, с която се отхвърля заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и вместо него да бъде постановено да се издаде
заповед за изпълнение относно обжалваното вземане.
Окръжен съд Перник, след като прецени събраните по делото доказателства и
направените с частната жалба оплаквания, намира за установено следното:
Заповедното производство по ч.гр.д. № 1159 по описа на Районен съд Радомир за 2021
г. е образувано по заявление по чл. 410 ГПК, подадено от „Профи кредит България“ ЕООД
срещу Д. И. Г., по сключения Договор за потребителски кредит № ***
Заявлението по чл. 410 ГПК е за заплащане на следните суми: сумата от 4654.30 лв.,
представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит № ***; сумата от
1865.97 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода от
*** до ***; сумата от 1332.64 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупена и
използвана услуга „Фаст“, сумата от 2809.85 лв. представляваща незаплатено
възнаграждение за услугата „Флекси“ и сумата от 30 лв. неплатени такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземанията начислени на ***, лихва за забава считано от ***до
*** в размер на 898.29 лв., както и законната лихва от *** до *** в размер на 165.84 лв.,
ведно със законна лихва върху претендираните суми от подаване на заявлението до
1
окончателното им изплащане.
С Разпореждане № 1317 от 16.12.2021 г. Районният съд е отхвърлил заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 1865.97 лв. представляваща
неизплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода от *** до ***, сумата в размер
на 1332.65 лева, представляваща възнаграждение за закупена услуга „Фаст“, сумата в размер
на 2809.85 лева, представляваща възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, произтичащи
от договор за потребителски кредит с № *** и за сумата от 30 лв. непогасена такса по
тарифа за извънсъдебно събиране по вземането.
За да отхвърли заявлението в горепосочената част, Районният съд е приел, че клаузите
в договора, въз основа на които се претендират сумите противоречат на ЗПК, а относно
уговореното договорно възнаграждение липсвало и съгласие за нея от кредитополучателя.
Издадена е заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 452 от 16.12.2021 г. за останалите суми.
Въззивният съд намира, че разпореждането е правилно и следва да бъде потвърдено по
следните съображения:
Предвид систематичното място и съдържанието, точният смисъл на чл. 411, ал. 2, т. 2
ГПК е напълно ясен и обосновава, че освен за формалната редовност, заповедният съд е
длъжен и без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника да извърши служебно и
проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или
добрите нрави, а съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК (обн. ДВ, бр. 100/2019 г.) – и дали не се
основава на неравноправна клауза или е налице обоснована вероятност за това. С оглед на
това доводите и възраженията в жалбата в обратен смисъл са неоснователни (така
Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение на СЕС
от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633
ГПК и чл. 267 от ДФЕС на реципираната в националното ни законодателство Директива
93/13/ЕИО).
Съгласно изменението на чл. 7, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.) съдът служебно следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е
настоящия договор. В чл. 411, ал. 2 ГПК се създава нова т. 3, която задължава съда да
откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с
потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице
обоснована вероятност за това. Нормата има незабавно действие от момента на влизането й
в сила и урежда занапред всички заварени случаи, доколкото обратното не е предвидено в
процесуалния закон. По тези съображения настоящата инстанция я взема предвид.
Постоянна е практиката на Окръжен съд – Перник, включително и тази на настоящия
въззивен състав, изложена по повод множество идентични казуси, че с оглед предмета,
страните, правата и задълженията процесният договор е за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК.
От изложеното в т. 12 от заявлението е видно, че въз основа на сключен между
заявителя „Профи кредит България“ ЕООД – кредитор и Д. И. Г. – кредитополучател,
Договор за потребителски кредит № ***, подписан при Общи условия, неразделна част от
договора, заявителят е предоставил на кредитополучателя сумата от 5000 лв., а последната
от своя страна е поела задължението да върне договорената като общо задължение сума от
11974.96 лв. за срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план в размер на 498.95
2
лв. и падежна дата всяко 15-то число от месеца. Заплащането на договорното
възнаграждение заявителят претендира въз основа на Общите условия към договора,
съгласно които кредитополучателят дължи договорно възнаграждение за изтегления кредит,
което е предварително определено и възниква в деня на отпускане на кредита, като същото
може да се разсрочи и да се погасява в рамките на погасителния план.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповедният съд е длъжен
служебно, т. е. и без да е налице възражение от длъжника по чл. 414 от ГПК, да извърши
проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или
добрите нрави. В настоящия случай по отношение на породеното между страните
облигационно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение представлява такова по
смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 11, ал. 2 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. При недействителност на
договора на основание сочената разпоредба, съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
потребителят следва да върне чистата стойност по договора за кредит, но не дължи лихва
или други разходи по договора, т. е. следва да бъде издадена заповед за изпълнение само за
дължимата главница по кредита.
Самото договорно възнаграждение, чието заплащане заявителят претендира, не е
посочено изрично в процесния договор за потребителски кредит. Същото е предвидено като
задължение на кредитополучателя в т. 4 от Общите условия към договора, но не чрез
посочване на общия му размер, а само като е определен начинът, по който се изчислява
размерът му – на база лихвеният процент по договора, поради което и посоченото договорно
възнаграждение има характер на договорна лихва и същото трябва да бъде съобразено с
изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно т. VI от договора, уговореният ГПР, който
изразява общите разходи по кредита за потребителя, в това число и възнаградителната
лихва, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, е 49.09 %,
а годишният лихвен процент е 41 %.
В представения договор за потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено
съдържанието по т. 10 на чл. 11, ал. 1 от ЗПК – „годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. В случая са
посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата
дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви
компоненти се включват в него и как е формиран размер от 49.09 %, което представлява
почти половината от заетата сума. Това не е изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне на
информация за потребителския кредит. След като разходът е посочен при липса на яснота по
начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно
реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на пред договорна
информация. Следователно е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 49.09 % (като петкратният размер
на законовата лихва е 50 %), тъй като към договора са включени два пакета „допълнителни
услуги“ – „Фаст“ и „Флекси“, които също са били предмет на заявлението, макар в тая част
3
разпореждането да не е обжалвано, но това не променя факта на наличието на
съглашението, цената на тези пакети – 1500 лв. и 3100 лв., при размер на кредита 5000 лв.,
представлява над 90 % от него и не е включена в ГПР по кредита. Това от своя страна води
до нарушение, както на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като при
това положение ГПР надхвърля многократно петкратния размер на законовата лихва и се
получава оскъпяване на кредита с повече от сто процента. Заплащането на стойността на
тези пакети е предвидено предварително – независимо дали се ползва някоя от услугите,
което го превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън него, но
води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в ГПР по
кредита.
Фактът, че към момента частният жалбоподател не обжалва отхвърлителната, поради
неравноправност, част на разпореждането по отношение на това вземане, не може да доведе
до пренебрегване на съглашенията за закупуване на два пакета „допълнителни услуги“,
инкорпорирани в самия ДПК, и представляващи част от него, тъй като заявителят е очаквал
плащания по тях и е отнасял получените суми и към тези задължения – тоест ги е считал за
източник на облигационно задължение на кредитополучателя. Поради това те следва да
бъдат отчетени и съобразени при общата преценка относно наличието и същността на
неравноправни клаузи.
Така сумите са уговорени при наличие на предпоставките на чл. 21, ал. 1 от ЗПК вр. чл.
10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, които императивно забраняват на кредитора да изисква и да
събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони
или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения
договор за потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Приведени към
настоящия случай, тези отрицателни условия намират своето обективно проявление в
условията на "избраните и закупени пакети „допълнителни услуги“ – „Фаст“ и „Флекси“,
които са и инкорпорирани в самия ДПК, тоест – представляват част от него.
Предметът на тези „допълнителни услуги“ по чл. 15.1 и 15.2 от ОУ към ДПК е
съответно – приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит,
нареждане до 24 часа и право да се променя погасителния си план при изпълнение на
специфични изисквания. Сумите, търсени на базата на това съглашение, съдът намира за
недължими, поради недействителност на клаузите, с които са уговорени, при наличие на
предпоставките на чл. 21, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, които, както бе
посочено по-горе, въвеждат императивни законови забрани. Споразумението за
предоставяне на пакетите от допълнителни услуги е внедрено в самия ДПК, тоест –
представлява част от него. Предметът, цитиран по-горе, макар да е дефиниран като
допълнителни „услуги“, в действителност се състои от действия, свързани с усвояването и
управлението именно на кредита, предоставен с ДПК. Така е налице пълно покритие между
естествените и закономерни права, задължения и възможности за страните по договора за
потребителски кредит, произтичащи от неговия предмет и цел, и услугите, визирани в чл. 15
4
от ОУ към ДПК. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по
този начин кредитодателят се домогва да заобиколи изискванията на този закон, което му е
забранено с чл. 21 и законодателят е повелил, че такава клауза е нищожна.
Така, от своя страна, щом допълнителните услуги не могат да съществуват в
независимо и самостоятелно съглашение, тъй като са генетично свързани и обусловени от
договора за кредит, то те фактически представляват дейности, свързани с управлението и
обслужването на кредита, поради което е следвало те да бъдат включени в ГПР като разходи
по него, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Следователно правилно заповедният съд е отказал да издаде заповед по отношение на
тези вземания, но както се посочи, независимо че в тази част разпореждането му не е
обжалвано, горните обстоятелства рефлектират и върху преценката относно дължимостта на
вземането за договорното възнаграждение лихва.
С оглед описаното по-горе съдържание на договора за потребителски кредит, е видно,
че са налице от една страна нищожни по смисъла на чл. 21, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 от ЗПК
клаузи, а от друга – щом бе констатирано и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК – то процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗПК, се
явява недействителен.
С оглед изложеното частната жалба относно вземането за договорното
възнаграждение, се явява изцяло неоснователна и не следва да се уважава. Като е отхвърлил
искането за издаване на заповед за изпълнение по отношение на посочената сума и период,
заповедният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се
потвърди в атакуваната с частната жалба част.
Разноските на частния жалбоподател за това производство остават за негова сметка.
Воден от горното, Окръжен съд Перник
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1317 от 16.12.2021 г., постановено по ч.гр.д. №
1159 по описа на Районен съд Радомир за 2021 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5