№ 7412
гр. София, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело №
20221110151422 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422
вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 232, ал.2, предл.1 ЗЗД и чл. 92, ал.1 ЗЗД от “......“ АД срещу „....“
ЕООД с искане да бъде признато в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата 4440,00 лева, представляваща неплатена наемна цена за м.06.2021г. по
Договор за наем с нотариална заверка на подписите от 16.05.2019 г., ведно със законна лихва
за период от 03.12.2021 г. до изплащане на вземането, както и сумата 8528,81 лева,
представляваща общ размер на неустойки по чл. 9, ал. 1 от договора за наем за забавено
плащане за периода от падежа до датата на плащане на всяко от задълженията за депозита
по чл. 4, ал. 2 от договора и наемната цена за месеците юли, август, септември, октомври и
ноември 2019г., за месеците април, май, юни, юли и август, октомври, ноември и декември
2020 г. , за месеците януари, март, април и май 2021 г за които суми е издадена заповед за
незабавно изпълнение по ч.гр.д. №69483/2021г. по описа на СРС, 71 състав.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за наем от 16.05.2019г. с
нотариална заверка на подписите въз основа на който ответникът дължи месечен наем от
4440 лв. с ДДС /чл.4, ал.4 от договора/ за предоставения му за временно ползване магазин, с
площ 86 кв.м., находящ се в гр. .......... Ответникът се е задължил и да заплати депозит от
8880 лв. в деня на подписване на договора, като същият подлежи на връщане при
прекратяване на договора, плащане на всички дължими суми по чл.4, ал.4, чл. 7 и чл. 8 и
предаване на имота обратно на наемодателя. Чл. 7 предвижда разходи за консумативи,
дължими от наемателя, а по силата на чл. 8 от договора наемателят е поел задължение да
заплаща такса битови отпадъци. Поддържа, че в чл. 9, ал. 1 от договора при забава на
плащане на дължима наемна цена или друга сума по договораот страна на наемателя,
същият дължи неустойка в размер на 1% върху просрочената сума за всеки ден забава. Сочи,
че на 19.06.2021г. договорът е прекратен, поради изтичане на срока му като са останали
незаплатени сумите за наем за м. май и юни 2021 г. Към датата на прекратяване на договора
наемателят е бил в забава за плащане на дължими по договора суми, поради което са
начислени и се претендират неустойки за времето от падежа до датата на плащане, чиито
общ размер е 8258,81 лева. Сочи, че ответникът не е изпълнил задължението си за
заплащане на наемна цена за м.07.2019г. в размер на 4440 лв. и депозит на падежа, като това
1
е сторено с 31 дни забава, за което е начислена неустойка-1376,40 лв. за забава при плащане
на наема за м.07.2019г. и 2752,80 лв. за забава при плащане на депозита. Отделно от това е
налице забава и при плащането на наема за м.08-м.11.2019г., м.04-м.08.2020г., м.10.2020г.-
м.01.2021г. и м.03-м.05.2021г., за което се дължи неустойка от 4399,61 лв. Посочва, че
ответникът не е заплатил сумата 4378,76 лева част от наемна цена за м.05 2021 г., както и
сумата 2811,92 лева – наемна цена за м.06.2021 г. до датата на прекратяване на договора,
както и дължимите консумативни разходи в общ размер 1689,32 лева. Посочва, че през
действие на договора ответникът е заплащал консумативните разходи със забава, поради
което се дължи неустойка. Поддържа, че с внесеният от наемателя депозит е прихванал
сумата 4400 лв. с която е погасил задълженията на ответника за такса битов отпадък и за
консумативи в общ размер 1689,32 лева, както и 2750,68 лева, част от задължението за наем
за месец май 2021 г., а останалата част от депозита в размер на 4400,00 лева е преведена по
банковата сметка на ответника. Моли съда да уважи исковете. Претендира разноски по
представен списък по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба.
Оспорва предявените искове, като сочи, че е изпълнил задължението си по договора.
Навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите
нрави. Поддържа, че неустойката възлиза на 365% на годишна база, което е надхвърля
лихвата за забава над 36 пъти. Сочи, че неустойката е несъразмерно висока спрямо
очакваните вреди за кредитора, както и че е забавата от страна на ответника е в порядъка на
няколко дни, т.е. незначителна. Отделно от това, плащанията, за които се твърди забава, са
авансови. В отговора е посочено, че в нито един момент от срока на договора ищецът не е
има претенции за забавено изпълнение. Навежда доводи и за липса на равнопоставеност, тъй
като при забавено изпълнение на наемодателя се дължи законна лихва по чл. 86, ал.1 ЗЗД
или 10 % на година. Сочи и че клаузата няма краен предел, фиксиран срок, до който може да
се начислява. Ответникът поддържа, че не е налице забава при изпълнението. Прави
възражение за прихващане със заплатения от него депозит в размер на 8880 лв. Моли съда
да отхвърли иска. Претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД:
За основателността на иска ищецът следва да докаже наличието на облигационно
отношение по договор за наем на процесния имот през процесния период, по силата на
което наемодателят е предоставил на ответника, в качеството на наемател, за временно
ползване собствения си имот срещу задължението на наемателя да заплаща уговорения наем
(в претендирания от ищеца размер).
С доклада по делото за безспорно между страните е отделено обстоятелството, че са
сключили договор за наем от 16.05.2019 г., по силата на който ищецът в качеството на
наемодател е предоставил временно и възмездно ползването на собствения си недвижим
имот – магазин, находящ се в гр. ...... като ответникът в качеството си на наемател се е
съгласил да заплаща наемна цена в размер на 3700 лева без ДДС. Страните са се съгласили,
че наемната цена за м. 07.2019 г. следва да се заплати при подписване на договора, а за
останалия срок на договора наемателят ще заплаща авансово наемната цена до 5-то число на
текущия месец по банков път. Съгласно чл. 4, ал. 4, т. 4 от договора плащането на
дължимите суми по договора става срещу предоставена до края на всеки месец за следващия
от наемодателя проформа фактура с начислено ДДС, а след получаване на сумата
наемодателят издава данъчна фактура в месеца, в който е извършено плащането. Уговорено
е и заплащането на депозит в размер на два месечни наема без ДДС. Съгласно чл. 7 и чл. 8
от договора наемателят следва да заплаща разходите за ел. енергия и вода в имота, както и
дължимата годишна такса за битови отпадъци. Не е спорно, че договорът е прекратен на
19.06.2021г., както и че имотът е предаден на наемодателя.
2
Претендираният наем касае месец юни 2021 г. - за времето от 01.06.2021 г. до
19.06.2021 г., чиито размер съгласно издадената от ищеца фактура №2901/02.06.2021 г.,
връчена на ответното дружество на 04.06.2024 г. без възражения възлиза на 2811,92 лева,
което не се оспорва от ответника. Ответникът не представи доказателства наемът за месец
юни 2021 г. да е заплатен до приключване на съдебното дирене, поради което съдът приема,
че същият е дължим, респ. исковата претенция е основателна до сумата 2811,92 лева като за
горницата до 4400,00 лева подлежи на отхвърляне.
По иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД:
Основателността на иска е обусловена от установяването в процеса от страна на
ищеца, че между страните е съществувало валидно облигационно отношение, включващо и
неустоечно съглашение относно забава в плащането, както и да докаже изпадането на
ответната страна в забава и размера на неустойката. В доказателствена тежест на ответника
е да докаже, че е изпълнил задълженията си по договора в срок, или че е погасил
претендираните вземания.
Страните не спорят, че в чл. 9, ал. 1 на сключения между тях договор за наем от
16.05.2019 г. , че в случай на забава от страна на наемателя за заплащането на дължима
наемна цена или друга сума, дължима в изпълнение на договора, той дължи на наемодателя
неустойка в размер на 1% от забавената сума за всеки ден забава.
Плащането на наемната цена по договора е уговорено до 5-то число на текущия месец
по банковата сметка на наемодателя като съгласно чл. 4, ал. 4, т. 4 това става срещу
предоставена до края на всеки месец за следващия от наемодателя проформа фактура с
начислено ДДС, а след получаване на сумата наемодателят издава данъчна фактура в
месеца, в който е извършено плащането. От приобщените по делото извлечения от банковата
сметка на ищеца и издадените от същия фактури се установява, че нaемите за месец август,
септември, октомври и ноември 2019 г. са заплатени съответно на 08.08.2019 г., 10.09.2019 г.,
10.10.2019 г. и на 08.11.2019 г. като основание за преводите са посочени проформа фактури
съответно от 01.08.2019 г., 02.09.2019 г., 01.10.2019 г. и 01.11.2019 г. По отношение на
наемната вноска за м. 07.2019 г. и депозита, дължими при подписване на договора се
установява, че са заплатени от ответника на 18.06.2019 г. с основание на превода – проф. ф.
1/210519 и 2/210519. Независимо, че след проверка в счетоводството на ищеца вещото лице
по допусната по делото съдебно – счетоводна експертиза е дало заключение, че проформа
фактури не са издавани от ищеца, посочването им от ответника като основание на
направените по банков път плащания представлява признания за наличието им към датата
на съответните преводи, който неизгоден за ответника факт, следва да бъде съобразен и да
се приеме, че наемодателят е издавал проформа фактури, които са достигали до знанието на
наемателя. Установява се, че след получаване на плащането наемателят е издавал
представените по делото данъчни фактури, а именно №2663/18.06.2019 г.,
№2664/18.06.2019 г., №2690/08.08.2019 г.,№2703/11.09.2019 г. №2718/10.10.2019 г. и
№2731/08.11.20219 г. При тези данни съдът счита, че се установява забава при заплащането
на гореописаните наемни вноски за 2019 г. и депозит при сключване на договора от страна
на ответното дружество. Установява се също и че последният е бил уведомяван, че през
време на договора е изпадал в забава.
От приетите по делото копия на издадени от ищеца фактури за месеците април, май,
юни, юли, август, октомври, ноември декември 2020 г. и за месеците януари, март април май
2021 г. е видно, че същите са издавани в деня, в който е постъпило плащане от страна на
ответника за наемната вноска за съответния месец, а именно 21.04.2020 г., 07.05.2020 г.,
17.06.2020 г, 13.07.2020 г., 17.08.2020 г., 15.10.2020 г., 13.11.2020 г. 08.12.2020 г., 20.03.2021
г., 16.04.2021 г. и 24.06.2021 г. Действително липсват данни ищецът през този период да е
издавал проформа фактури, предхождащи падежа на задълженията, но независимо от това
съдът, счита че падежът на задълженията (пето число) е уговорен в договора и липсата на
проформа фактура не го променя. Възраженията на ответника, че липсата на проформа
фактура, издадена от наемодателя, представлява забава на кредитора, от която той не може
да черпи изгодни за себе си последици, съдът намира за неоснователно, тъй като не се касае
3
за действия, без които длъжникът не може да изпълни задължението си да плати на падежа.
Според заключението на вещото лице размерът на дължимата неустойка за забава при
съобразяване дните на забава при всяко от задълженията възлиза на 8873,82 лева, от които
ищецът претендира 8528,81 лева, поради което исковата претенция е изцяло основателна.
Ответникът е навел възражение за нищожност на клаузата за заплащане на неустойка за
забавено изпълнение по чл. 9, ал. 1 от договора поради противоречие с добрите нрави с
оглед нейния прекомерен характер и липсата на краен срок за начисляването й.
За нищожност на неустоечна клауза и критериите, които следва да се преценяват при
произнасяне по въведено в процеса правоизключващо възражение от ответника, е
приложимо даденото разрешение в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според задължителните за съдилищата указания,
неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън
присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно
валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора,
съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното
решение критерии – естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; наличие
на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка и на
съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от
неизпълнението. В мотивите на ТР № 1/2009 г. е застъпено разбирането, че съдът следва и
служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на
принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
В настоящия случай неустойката е уговорена за забава при плащане на дължимите по
договора суми като времето, за което ще се начислява е поставено в пряка зависимост от
неизправността на самия длъжник. При преценка начина, по който е уговорена процесната
неустойка, към момента на сключване на договор за наем, а именно в размер на 1% от
забавената сума за всеки ден забава, без краен предел на срока и размера, до който може да
нараства, не може автоматично да изведе извод за нищожността й, тъй като размерът й е
поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие с
призната на съконтрахентите договорна свобода по чл. 9 ЗЗД, вкл. да придадат превес на
санкционната функция на неустоечната клауза.
Преценявайки обаче вида и размера на задълженията, които тази неустойка обезпечава,
както и съотношението между размера на същата и очакваните за кредитора евентуални
вреди от забавено изпълнение се установява, че уговорения в чл. 9, ал. 1 от договора размер
на мораторната неустойка, възлизащ на 365% годишно, надвишава значително размера на
очакваните вреди при забавено изпълнение на паричните задължения в размер на законната
лихва за забава по чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Според заключението на допълнителната съдебно –
счетоводната експертиза и дадените в съдебно заседание по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК
пояснения от вещото лице претендираната от ищеца неустойка е с 3597,12 % по – голяма от
лихвата за забава. Ето защо съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън
присъщите й обезщетителни, обезпечителни и санкционни функции, като още към момента
на сключване на процесния договор за наем създава възможност за несправедливо
обогатяване на кредитора. При договора за наем, с оглед задълженията на страните и вида на
договора, неустойка, уговорена в размер на 1% дневно от дължимата наемна вноска
позволява на наемодателя да реализира значителен приход, без да полага допълнително
каквито и да било усилия за изпълнение на насрещното си задължение. С оглед
добросъвестността при договарянето, вкл. и между търговци, следва да се отчете и
обстоятелството, че в договора липсва насрещно уговорена в тежест на наемодателя
реципрочна неустойка за неизпълнение. Изложеното позволява да се обобщи, че
договорената с чл. 9, ал. 1 от сключения между страните договор за наем неустойка не
съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските
правоотношения и като накърняваща добрите нрави е нищожна, съгласно чл.26, ал.1, пр.3
ЗЗД. (така в решение №142/12.03.2011г. по т.д.№336/2010г. на Второ т.о. на ВКС,
определение №60573/17.11.2021 г. по т.д. №2050/2021 г. на Второ т.о. на ВКС, решение
4
№181/26.02.2015 г. по т.д. №4386/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, решение №234/17.11.2016 г.
по гр.д №1856/2016 г. на Трето г.о. на ВКС и др.)
Нищожността на неустоечната клауза изключва в полза на ищеца да е възникнало
право на вземане от неустойка за забава в размер на претендираната сума, поради което
исковата претенция следва да се отхвърли като неоснователна.
По възражението за прихващане
С оглед основателността на исковата претенция за установяване дължимостта на
незаплатения от ответника наем за месец юни 2021 г. следва да се разгледа направеното от
същия възражение за прихващане със заплатен при сключването на договора депозит в
размер на 8800,00 лева.
Прихващането като способ за погасяване на задължения, уреден в чл. 103 – чл. 105
ЗЗД, изисква наличието на насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи,
поради което преди да бъде преценяван фактическиян състав, при наличието на който ще
настъпи ефектът на прихващането, заявено от ответника, следва да се установи, че в негова
полза съществува вземане срещу ищеца за заплатен депозит.
Страните не спорят, а и с доклада по делото е отделено за безспорно между тях, че при
сключване на договора ответникът е заплатил депозит в размер на 8800,00 лева с ДДС.
Според чл. 5 от договора при прекратяване на договора депозитът подлежи на връщане в
пълния му размер като наемодателят има право да прихване от сумата на депозита
дължимите от наемателя наемни вноски, консумативи и такса битов отпадък.
По делото е прието като доказателство, изпратено до ответника на 05.04.2022 г.
уведомление от ищеца, с което е направил изявление за прихващане на вземанията му за
незаплатени консумативи в размер на 1689,32 лева и за част от наема за м. май 2021 г. в
размер на 2750,86 лева със вземането на ответника за заплатен депозит до сумата 4400,00
лева. Установява се от приетото по делото удостоверение от „Уникредит Булбанк“ АД и
заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че остатъкът от 4400,00 лева е
възстановен на ответника на 04.04.2022 г.
За настъпване на погасителния ефект на направеното извънсъдебно прихващане като
способ за прекратяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото е необходимо
да се установи наличието на предпоставките за това, а именно да съществуват действителни
насрещни вземания на страните с предмет пари или еднородни и заместими вещи, които са
изискуеми и ликвидни, като е необходимо изявлението на прихващащият да достигне до
насрещната страна. Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е
изискуемо, а задължението на прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо,
но трябва да е изпълняемо. Относно другата предпоставка – ликвидността на вземанията, тя
е изискване само към активното вземане.
В случая вземанията на ищеца за незаплатени консумативни разходи в размер на
1689,32 лева, се установяват от събраните по делото доказателства, ответникът не оспорва
техния размер, както и това, че задължението за тяхното плащане е негово съгласно чл. 7 от
договора. По делото не са представени доказателства същите да са заплатени. От събраните
доказателства, вкл. и заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че
наемът за месец май 2021 г., чиито размер също не е спорен, не е заплатен от ответника.
Предвид това съдът счита, че активните вземания на ищеца са ликвидни, тъй като вземането
е ликвидно не само когато е установено с влязло в сила решение, но и когато не е оспорено
от длъжника, срещу когото се прихваща.
Заявлението за прихващане, направено от ищеца, макар и след образуване на
настоящото производство, съдържащо описание както на активните, така и на пасивното
вземане, е достигнало до своя адресат на 05.04.2022 г. При това положение и в съответствие
с дадените в ТР №2 от 18.03.2022 г. по т.д. 2/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС разяснения
съдът намира, че направеното от настоящия ищец изявление за прихващане е породило своя
материално правен ефект като двете насрещни вземания се смятат погасени до размер на по
5
– малкото от тях с обратна сила от първия момент, в който прихващането е можело да се
осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното е било изпълняемо
като кога е настъпила ликвидността е без значение. Вземанията за консумативи и за наем за
месец май 2021 г. са станали изискуеми преди прекратяване на договора за наем на
19.06.2021 г., но вземането на ответника за възстановяване на депозита е следвало било
платимо с прекратяване на договора, поради което съдът приема, че това е най – ранният
момент, в който се погасява задължението на прихващащия за сумата 4400,00 лева.
Направеното от ищеца извънсъдебно прихващане макар и след предявяване на иска е
факт от значение за спорното право и на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде
съобразен от съда. Зачитайки погасителния ефект на направеното от ищеца извънсъдебно
прихващане, както и обстоятелството, че остатъкът от депозита е възстановен, отново в хода
на делото, съдът счита, че ответникът няма вземане за депозит, с което да може да се
направи съдебно прихващане, респ. възражението му е неоснователно. Доводът, че щом
действието на прихващането е винаги обратно, то независимо от възстановяването на сумата
4400,00 лева от страна на ищеца, следва да бъде съобразено към момент, в който вземането е
съществувало, не се споделя от съда, а и такова прихващане би довело до неоснователно
обогатяване на ответника.
Ответникът не доказа вземането на ищеца за наем за месец юни 2021 г. да е погасено
чрез плащане или друг способ, поради което исковата претенция следва да бъде уважена за
сумата 2811,92 лева.
На ищеца следва да се присъди и законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозиране на исковата молба в съда – 03.12.2021 г. до окончателното й изплащане.
По разноските
При този изход на спора разноски се следват и на двете страни. В съответствие със
задължителните тълкувателни разяснения на ТР №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът
следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство, но страните са претендирали такива само за настоящото
производство.
Ищецът претендира разноски за заплатена държавна такса 701,20 лева, за депозит за
вещо лице – 350,00 лева и адвокатски хонорар в размер на 1500,00 лева, като направеното от
ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно предвид
фактическата и правна сложност на делото, броя проведени съдебни заседания, както и
обстоятелството, че не са претендирани разноски за заповедното производство. Ето защо на
ищеца следва да се присъди сумата 554,86 лева съразмерно с уважената част от исковите
претенции.
Ответникът претендира присъждане на разноски за заплатен депозит за вещо лице в
размер на 350,00 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1977,00 лева като
направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно
предвид фактическата и правна сложност на делото, броя проведени съдебни заседания,
както и обстоятелството, че не са претендирани разноски за заповедното производство.
Предвид това ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 1547,01 лева
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че „....“ ЕООД ЕИК ........... със седалище и адрес на
управление: гр. ...... дължи на „......“ АД ЕИК ...... със седалище и адрес на управление: гр.
...... на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 232, ал.2, предл.1 ЗЗД сумата 2811,92 лева,
представляваща неплатена наемна цена за м.06.2021г. по Договор за наем с нотариална
заверка на подписите от 16.05.2019 г., ведно със законна лихва за период от 03.12.2021 г. до
6
изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по
ч.гр.д. №69483/2021г. по описа на СРС, 71 състав като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 232, ал.2, предл.1 ЗЗД за разликата над 2811,92 лева до пълния предявен
размер 4400,00 лева и иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92, ал.1 ЗЗД сумата 8528,81
лева, представляваща общ размер на неустойки по чл. 9, ал. 1 от договора за наем за
забавено плащане за периода от падежа до датата на плащане на всяко от задълженията за
депозита по чл. 4, ал. 2 от договора и наемната цена за месеците юли, август, септември,
октомври и ноември 2019г., за месеците април, май, юни, юли и август, октомври, ноември и
декември 2020 г. , за месеците януари, март, април и май 2021 г за които суми е издадена
заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №69483/2021г. по описа на СРС, 71 състав като
неоснователни.
ОСЪЖДА „....“ ЕООД ЕИК ........... със седалище и адрес на управление: гр. ...... да
заплати на „......“ АД ЕИК ...... със седалище и адрес на управление: гр. ...... на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата 554,86 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „......“ АД ЕИК ...... със седалище и адрес на управление: гр. ...... да заплати
на „....“ ЕООД ЕИК ........... със седалище и адрес на управление: гр. ...... на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата 1547,01 лева – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7