Р Е
Ш Е Н И Е
№……….../………11.2019г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на
двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. АТАНАСОВ
мл.с.НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева, като разгледа
докладваното от съдията Атанасов, въззивно търговско дело №1213 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на “Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.“В“, действащо
чрез ю.к.Р.И., против Решение №1286 от 28.03.2019г. по гр.д.№9462/2018г. на PC Варна, в частта, с която са отхвърлени
предявените от жалбоподателя, против П.Р.И., иск с правно основание чл.422 от ГПК за приемане на установено, че въззиваемия дължи на въззивника разликата над
983.63лв. до 3361лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №********** от
09.06.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението в съда-02.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане,
за което вземане по ч.гр.д.№3216/2018г. на РС Варна е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК, и иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за осъждане на въззиваемия да заплати на въззивника сумата от 7222.98лв.,
представляваща договорно възнаграждение /лихва/ за периода от 15.07.2014г. до
15.10.2018г. по посочения договор за кредит.
В жалбата се
излага, че решението на РС Варна е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че уговореният
размер на годишния процент на разходите се явява нищожен, като противоречащ на
законовите ограничения визирани в чл.19, ал.4 от ЗПК. Поддържа се, че в случая
следва да бъде съобразен прокламирания в чл.9 от ЗЗД принцип на свободното
договаряне, съгласно който всеки е свободен да встъпва в правни и договорни
връзки и сам да определя, и се съгласява със съдържанието на създаденото по
негова воля правоотношение. Поддържа се, че с оглед посочения принцип, страните
са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен процент на разходите в
размер на 157.76 %. Твърди се, че кредитополучателя се е съгласил с тази цена
на кредита, по време на преддоговорния етап с получаването на стандартен
европейски формуляр за сравняване на различни предложения, към момента на
сключването на договора и с погасяването на месечните вноски. Поддържа се, че
паричният ресурс на небанковите институции, е многократно по-скъп от този на
банките, с оглед на факта, че не могат да осъществяват влогонабиране, както и с
оглед риска, който поемат да отпускат финансов ресурс на кредитополучатели,
които не могат да получат такъв от банките, поради ниска кредитоспособност. Ето
защо се поддържа, че случая меродавна, е пазарната цена на кредитите в сектора,
а не законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите
от потребителя лихви. Твърди се, че понастоящем няма нормативно определен
размер на договорната лихва, поради което същия може да бъде уговарян свободно
между страните до определеният с ПМС №72 от 08.04.1994г. на МС 5-кратен размер
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Предвид
посоченото се поддържа, че в случая не е налице нищожност на уговорения лихвен
процент, поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва. На
следващо място се сочи, че уговорения годишен процент на разходите в размер от
157.76 %, не накърнява добрите нрави, тъй като попада в границите на посочените
от БНБ лихвени проценти, на които останалите небанкови финансови институции
предлагат потребителски кредити и които са установени в обществото по повод
потребителското кредитиране от небанкови финансови институции. Сочи се, че не е
налице противоречие с добрите нрави на уговорения ГПР и защото законодателната
промяна-изменението на ЗПК, в сила от 23.07.2014г., въвеждащо максимален размер
на ГПР до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на МС, е настъпила след сключване на
процесния договор. Наред с това се сочи, че не може да е налице недействителност,
поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с
императивна правна норма. Ето защо се поддържа, че критерии за накърняване на
добрите нрави при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране, не
следва да е размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на
същата. На последно място се сочи, че процесния договор за потребителски
кредит, има характеристиките на търговска сделка за кредитора при условията на
чл.286 ТЗ, което на основание чл.287 от ТЗ обосновава приложимостта на
разпоредбите за търговските сделки и за другата страна. Сочи се, че според
разпоредбата на чл.430, ал.2 от ТЗ, заемателят плаща лихва по кредита,
уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с добрите нрави,
каквото ограничаване, е изрично посочено в други разпоредби на ТЗ. В този
смисъл се поддържа, че при процесният тип сделки на изследване подлежи логиката
на отношенията между страните на пазара на “бързите кредити“ и мотивите за
законодателните изменения в ЗПК, влезли в сила на 23.07.2014г., което
изследване би установило, че уговорения лихвен процент не влиза в противоречие
с добрите нрави. Сочи се още, че задължението за плащане на възнаградителна
лихва по кредит, следва от нормите на закона, тъй като по правило договорите за
потребителски кредити, са възмездни. Ето защо се поддържа, че страните по
договорите за потребителски кредит могат да уговарят размера на
възнаграждението за ползване на финансовия ресурс, в т.ч. възнаградителна
лихва, но не могат да уговорят дали да има такова възнаграждение въобще. С
оглед изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната му част и
уважаване изцяло на предявените претенции.
В срока по чл.263
от ГПК въззиваемата страна не е депозирала отговор на въззивната жалба.
В съдебно заседание
въззивника, не се представлява и не взема становище. Въззиваемата страна, чрез
писмена молба подадена от пълномощникът ѝ, оспорва жалбата, моли за
потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноски.
За да се произнесе
по спора съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с
иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и с чл.79 от ЗЗД за
приемане на установено, че П.Р.И. дължи на “Профи Кредит България“ ЕООД сумата
от 3361лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит
№********** от 09.06.2014г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда-02.03.2018г. до
окончателното ѝ изплащане, за което вземане по ч.гр.д.№3216/2018г. на РС
Варна е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, който
иск е съединен с осъдителен такъв с правно основание чл.79 от ЗЗД вр. чл.430 ТЗ
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 7222.98лв.,
представляваща договорно възнаграждение-лихва по горепосоченият договор за
кредит за периода 15.07.2014г. до
15.10.2018г.
В исковата молба се
твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
********** от 16.05.2017г., по силата на който ищеца е предоставил на ответника
сумата от 3000лв., срещу задължение на втория да я върне в срок от 48 месеца.
Сочи се, че на 09.06.2014г. сумата е преведена по посочена от ответника банкова
сметка, ***.12.2014г. кредитополучателят е подал молба за промяна на погасителния
план, с която е декларирал желание за отлагане на 2 погасителни вноски. Сочи
се, че на 30.12.2014г. е сключен Анекс №1 към договора, с който страните са
договорили отлагане на погасяването на вноски №5 и №6 по погасителният план и
че договорното възнаграждение по отложените вноски ще се капитализира, чрез
прибавяне към главницата. Поддържа
се, че след 30.05.2015г.
длъжникът не е погасявал в срок дължимите вноски, поради което на основание
условията на договора и т.12.3 от ОУ към него, кредиторът е обявил автоматично
предсрочната изискуемост на дълга. Твърди се, че с Писмо от 12.08.2015г.
длъжника е уведомен от кредитора за изгубването на преимуществото на срока за
погасяване на задължението. Поддържа
се, че съгласно чл.4 от
ОУ ответника дължи на кредитора годишна лихва за ползвания заем, чиито размер
от 9165.22лв. е предварително определен и е разсрочен на вноските, предвидени в
погасителният план. Поддържа се още, че общия
сбор на погашенията, които ответника е извършил по кредита, възлиза на 2052лв., от които
74.13лв.-главница и 1942.24лв.-възнаградителна лихва.
С постъпилият от
ответника отговор на исковата молба, се признава, че страните са сключили
процесния договор. Поддържа се, че разпоредбите на договора и ОУ, които уреждат
размера на лихвата и годишният процент на разходите /ГПР/, противоречат на
добрите нрави, поради което на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД са нищожни. Поддържа се още, че чл.7.5 от ОУ, който урежда отлагане на
плащането на определен брой вноски, е неравноправна клауза, която е нищожна по
смисъла на чл.146 от ЗЗП. Твърди се, че в договора не е посочена ясно цената на
услугите, за които се събират такси и комисионни и че уговореното договорно
възнаграждение, независи от предоставяне на конкретна услуга. Ето защо се поддържа,
че предявените искове са неоснователни и се моли за отхвърлянето им.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд,
като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда,
същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2
от ГПК, въззивният съд по принцип е ограничен от посочените в жалбата оплаквания
за неправилно формираните от съда изводи. В случая оплакванията на въззивника, съставляват
оспорване на изводите на районния съд за недействителност на част от клаузите
на процесния договор, поради противоречието им с императивни норми на ЗПК. Така
направените оспорвания не съставляват новонаведени възражения или фактически
твърдения, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
По делото не е
налице спор и от приетите преписи от Договор за потребителски кредит
№********** от 09.06.2014г., ведно с Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, Погасителен план и Общи
условия, е видно, че ищеца е предоставил на ответника кредит в размер на
3000лв., за срок от 48 месеца, при месечна погасителната вноска от 252.01лв.,
годишен лихвен процент от 98.52 % и ГПР от 157.76 %, като общо дължимата сума е
в размер на 12096.48лв. Видно е още, че на основание т.7.5.1 от ОУ заемателят
може да поиска от кредитора еднократно отлагане на максимално три
последователни вноски, в случай, че е дългосрочно нетрудоспособен, трудовия му
договор е прекратен или поради други причини.
Не е налице спор
между страните и от приетия препис от платежно нареждане се установява, че
ищеца е превел заемната сума по сметката на ответника.
По делото е
представен заверен препис от Уведомително писмо от 12.08.2015г., съдържащо
волеизявление на кредитора до длъжника, за обявяване на предсрочна изискуемост
на задълженията по процесния договор, поради допусната забава в погасяване на
задължението, като няма доказателства същото да е получено от адресата
С оглед оспорването
от ответника на автентичността на Анекс №1 към договор за кредит и липсата на
изявление от страна дали ще се ползва от документа, съответно да го представи в
оригинал, същия е изключен от доказателствения материал по делото, респективно
не следва да бъде коментиран.
Според заключението Съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като компетентно и добросъвестно изготвено, погасената
сума по кредита е общо 2052лв.,
от които 74.13лв.-главница, 1942.24лв.-възнаградителна лихва и
35.63лв.-наказателна лихва.
Въз основа на
горното, въззивният съд намира следното:
Предвид правилата
за разпределение на доказателствената тежест и с оглед премета на предявените
претенции, ищеца следва да установи, че между страните е сключен договор за кредит,
съдържащи твърдените права и задължения /размер, срок, падеж, лихви,
обезщетения и т.н./, в това число и предаване на кредитната суми от кредитора
на кредитополучателят. Следва да установи и наличие на предпоставките за
настъпване на предсрочната изискуемост /включително и обявяването ѝ на
длъжника по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ/ на задължението по процесния
договор, който има характеристиките на договор за потребителски кредит. На
последно място ищеца следва да докаже размера на претенции за главница, лихви и
неустойки. Ответникът следва да установи правоизключващите си възражения за
липсата на настъпила предсрочна изискуемост и за недействителност на процесния
договор или че е изправна страна, т.е. че е налице погасяване на задължението.
Както се изложи
по-горе сключването на процесният договор за кредит и получаването на сумата
предмет на същия, не се оспорва от ответника, който възразява с твърдения за недействителност
на клаузите на договора определящи размера на възнаградителната лихва и ГПР,
както и за разсрочване на плащания, като противоречащи на добрите нрави и поради
неравноправност по смисъла ЗЗП. Действително липсва нарочно възражение на
длъжника за недействителност, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, но
предвид съдържащата се в тях императивна закрила, срещу неравноправно
договаряне, съдът има служебно задължение да извърши проверка за нарушение на
специалните норми регламентиращи потребителското кредитиране.
На първо място следва
да се посочи, че предвид момента на договаряне, процесния договор попада в
приложното поле на ЗПК и общата императивна закрила, предвид факта, че кредита
е предоставен на физическо лице, като не са налице данни то да е действало като
професионалист, респективно кредитополучателя се явява потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 от ЗПК. Наред с това договора е сключени от търговско дружество,
което предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална или
търговска дейност. Приложението на този закон е признато от кредитора с
представянето на длъжника за попълване на формуляра за преддоговорна
информация, а имено на Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
На следващо място
видно от клаузите на договора е, че е договорено заплащането на годишна възнаградителна лихва
в размер на 98.52 %, респективно ГПР възлиза на 157.76 %. Според правната доктрина и съдебна практика
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице,
когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен
чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй
като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този
принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД и по конкретно чл.8, ал.2,
чл.9 от ЗЗД, също намират приложение. За да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3
от ЗЗД, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи,
се прави съобразно обстоятелствата за всеки конкретен случай. В разглежданият казус, както вече се посочи,
с процесния договор за потребителски кредит на ищеца е предоставена в заем сума
от 3000лв., при уговорен ГЛП в размер на 98.52 % и ГПР в размер на 157.76 %.
Характера на лихвата по договора е възнаградителен, тъй като тя е уговорената
за ползване на дадената парична сума. Действително към датата на сключване на
процесния договор за кредит-09.06.2014г. липсват императивни разпоредби на ЗПК
по отношение размера на възнаградителната лихва, тъй като ал.4 и ал.5 от чл.19
от ЗПК, според които ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи
този размер, се считат нищожни, са влезли в сила от 23.07.2014г. Приемането
обаче на тези норми, макар и в по късен момент и факта, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, респективно
се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, налага извода, че максималният
размер на лихвата /възнаградителна или за забава/ е ограничен. Обратното би
означавало икономически по-слаби участници в гражданският оборот да бъдат
третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект
се използва за облагодетелстване на друг. Наред с това трайната съдебната
практика приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за
обезпечени кредити-двукратния размер на законната лихва/. Ето защо в случая при
преценка на съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва
да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен като
към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта, като конкретно към
сключване на договора-09.06.2014г. размерът на законната лихва е 10.03 % на
годишна база. Следователно, уговорената с процесния договор годишна
възнаградителна лихва от 98.52 % е повече от деветкратно по-висока от размера
на законната лихва. С оглед, на което съдът намира, че уговорката определяща
размера на възнаградителната лихва, съответно на ГПР, противоречи на добрите нрави
и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по
процесния договор и такова задължение не е възникнало за длъжника-ответник. От
което следва едновременно извод за неоснователност на предявената осъдителна
претенция и че с всички извършени плащания от длъжника, е погасявано основаното
му задължение-главницата, чиито размер е 3000лв. Съгласно заключението на ССч.Е
извършените плащания по договора възлизат на 2052лв., от които
74.13лв.-главница, 1942.24лв.-възнаградителна лихва и 35.63лв.-наказателна
лихва. Ето защо и предвид липсата на оплакване относно плащането на наказателна
лихва, следва извода, че длъжника е погасил 2016.37лв. от общо дължимите
3000лв. главница, респективно че е останало да дължи сумата от 983.63лв. Тук е
мястото да се посочи, че предвид изключването на Анекс №1 от30.12.2014г. от
доказателствената съвкупност, ищеца не доказа увеличаване на размера на
главница, чрез акумулиране в същата на
дължимата възнаградителна лихва по отсрочените вноски.
В заключение
съставът на въззивният съд приема, че претенцията за установяване на
съществуването на главница по договор за потребителски кредит, за която е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК се явява
основателна до размера от 983.63лв., като за разликата до претендираните
3361лв. следва да се отхвърли. С оглед констатираната нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, претенцията за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 7222.98лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от
15.07.2014г. до 15.10.2018г. по посочения договор за кредит, се явява изцяло
неоснователна и следва да се отхвърли.
Като е достигнал до
същия краен извод, макар и по различни съображения, първоинстанционният съд е
постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, и в съответствие с направеното искане, в полза на ответника, следва да се присъдят деловодни разноски, които според доказателствата за извършването им възлизат на 750лв. за заплатен адвокатски хонорар.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1286 от 28.03.2019г. постановено по гр.д.№9462/2018г.
на PC Варна, в обжалвана му част.
ОСЪЖДА
“Профи Кредит България“ ЕООД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“
№49, бл.53Е, вх.“В“, да
заплати на П.Р.И., с ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 750лв.,
представляваща деловодни разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.