Решение по дело №122/2025 на Административен съд - Търговище

Производството е по реда на чл. 145 и сл АПК във вр.с чл. 46, ал.1 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/.

Образувано е по жалба на М. А., с постоянен адрес: [населено място], [улица], вх.*, ет.*, ап.*, [ЕГН], действаща чрез процесуалния си пълномощник адв. А. А. М. от АК-Търговище, против Заповед за налагане на принудителна административна мярка №363з-239/10.02.2024г. на ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, с която на жалбоподателката е наложена на основание чл.39а, ал.1, т.1 във връзка с чл.40,ал.1,т.5 и чл.44,ал.1 от ЗЧРБ принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване в Република България”. В жалбата се излагат доводи, попадащи в отменителните основания по чл. 146 т.1, т.2, т.3, т.4 и т.5 АПК. Визира се липса на компетентност на органа, издал заповедта - ВПД Директор на ОДМВР - Търговище, тъй като същият не бил сред лицата, посочени в чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Според жалбоподателката оспорената заповед не отговаря на изискванията на чл. 59 АПК като в същата липсвали изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 АПК реквизити. Като допуснати нарушения на административнопроизводствените правила се сочат : липсата на направена от органа цялостна преценка на обстоятелствата, посочени в чл.44, ал. 2 от ЗЧРБ; органът нарушил задължението си по чл. 26 АПК, тъй като М. А. не била надлежно уведомена за започналото срещу нея административно производство; нарушен бил и чл. 35 АПК, тъй като не били изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая. Като нарушение на материалния закон се сочи, че установените и посочени в заповедта данни не са достатъчни да обосноват наличие на предпоставките по чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ за отнемане правото на пребиваване на М. А.. Визира се нарушаване принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК, тъй като наложената ПАМ в случая ограничавала правата на жалбоподателката, а следвало да е определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща преследваната от закона цел. Оспорващата страна твърди, че с наложената принудителна административна мярка ще се ограничи правото ѝ на личен и семеен живот по чл. 8 от ЕКЗПЧОС и пряко ще се създадат затруднения за поддържането на тези връзки с държавата ѝ по произход. Посочва, че ЗЧРБ не дефинира минималните срокове за престой на територията на страната с оглед изискванията за дълготрайно, постоянно пребиваване и няма задължителна разпоредба, която да установява задължителните изискуеми срокове за престой, за да не се отнема правото на пребиваване на чужденец в Р България. Ето защо моли за отмяна на оспорената ЗНПАМ.

В съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, не се явява, но се представлява от процесуалния си пълномощник адв. А. А. М. от АК-Търговище, която поддържа жалбата и моли за отмяна на оспорената заповед.

Ответникът по жалбата – ВПД директор на ОДМВР-Търговище С. П. С., редовно призован, не се явява и не изпраща представител в съдебно заседание. От надлежно упълномощения главен юрисконсулт при ОДМВР – Търговище Д. М. е депозирано писмено становище, в което оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето ѝ. Развива доводи, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган предвид нормата на чл. 44 ал.1 от ЗЧРБ и чл. 39а ал. 1, т.1 от ЗЧРБ, независимо от това кой е органът, издал разрешението за пребиваване на територията на Република България. Твърди липса на допуснати нарушения на изискванията за форма на акта и на административнопроизводствените правила. Сочи, че след направена пълна проверка на административното досие във връзка с депозирано заявление за предоставяне на административна услуга, са установени факти и обстоятелства за отнемане правото на пребиваване на жалбоподателката в Република България, регламентирани в чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Според ответната страна в рамките на едногодишния срок, предвиден в закона, жалбоподателката е имала кратковременни пребивавания в страната общо за период от 20 дни като част от този период бил по повод извършване на действия във връзка с процедурата по предоставеното ѝ право на пребиваване. Заявява, че събраните данни по преписката установявали, че лицето не ползва посочения от него адрес в България, а трайно пребивава в Турция, въпреки че е пенсионер. Изтъква, че в предоставения 7-дневен срок след започване на административното производство по оспорената ЗНПАМ оспорващата не е представила обяснения или доказателства за извънредно обстоятелство, препятствало трайното ѝ установяване на територията на Р. България. Във връзка с тълкуването на чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ посочва, че пребиваването на чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната, като съобразно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ постоянното пребиваване е с разрешен неопределен срок. Според ответната страна под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително, и в този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Според тази страна, след като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически демонстрира липса желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, а това води до отнемане на разрешението на основание чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. Уточнява, че така направеното тълкуване на цитираните правни норми не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е установен в България. Посочва, че и при съобразяване на понятието „място на обичайно пребиваване“, регламентирано в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009г. на ЕП и на Съвета, не следва да се приеме, че жалбоподателката е пребивавала в България както в едногодишния срок след издаване на решението за пребиваване, когато е била в България общо 13 дни, така и след този срок, тъй като липсвали доказателства за наличие на непреодолими пречки за такова трайно установяване в страната. Ответната страна поддържа изложените в ЗНПАМ мотиви и моли съда да постанови решение, с което да отхвърли като неоснователна жалбата срещу тази заповед.

Конституираната на основание чл. 16 ал.1 т.3 АПК страна в настоящото съдебно производство Окръжна прокуратура – Търговище се представлява от заместник окръжния прокурор Д. С., който счита жалбата за неоснователна и моли за отхвърлянето ѝ, тъй като не са допуснати посочените в нея съществени процесуални нарушения при издаване на атакуваната заповед и са налице материалноправните предпоставки за издаване на тази заповед, с оглед констатациите, че не е налице трайно установяване на жалбоподателката след получаване на разрешението за пребиваване в Република България.

С Определение №783/08.05.2025г. по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по изложените в съдебния акт съображения. Същата е подадена в законовия срок от надлежна страна – адресат на оспорената заповед, и срещу подлежащ на оспорване административен акт.

След преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа съвкупност:

С Решение рег.№ 850624/13.10.2021г. на директора на Дирекция „Миграция“ при МВР на основание чл.25,ал.1,т.9 от Закона за чужденците в Република България е разгледано заявление №111/11.08.2021г. и е разрешено на М.А./М. А. - родена на [дата]., гражданство Република Турция, право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България.

На 04.12.2024г. в ОДМВР - Търговище е депозирано от турската гражданка М. А. заявление вх. №363000 - 39003/04.12.2024 г. за издаване на удостоверение относно датата, на която на същата е разрешено постоянно пребиваване в Република България. Във връзка със заявената административна услуга е извършена служебна справка относно влизанията и излизанията на заявителката в и от Р България и е направена адресна проверка. От справката за пътуване на лице – чужд гражданин/л.45 от делото/ следва, че в периода от 01.01.2021г. до 05.12.2024г. М. А. е посещавала и напускала България общо 12 пъти през ГКПП Лесово и ГКПП Малко Търново, т.е. от РТурция за РБългария за следните времеви периоди :

Влизане в Р България на : Излизане от Р България на:

ГКПП ЛЕСОВО на 11.08.2021г. в 02:42ч. ГКПП ЛЕСОВО на 12.08.2021 г. в 15:48ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 10.10.2021г. в 22:22ч. ГКПП ЛЕСОВО на 11.10.2021г. в 16:52ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 08.11.2021 г. в 00:23ч. ГКПП ЛЕСОВО на 11.11.2021г. в 14:30ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 02.05.2022г. в 18:17ч. ГКПП ЛЕСОВО на 04.05.2022г. в 15:51ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 27.05.2022г. в 01:21ч. ГКПП ЛЕСОВО на 02.06.2022г. в 15:48ч.

ГКПП МАЛКО ТЪРНОВО на 08.09.2022г.в 07:25ч. ГКПП ЛЕСОВО на 13.09.2022г. в 13:49ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 25.04.2023г. в 01:25ч. ГКПП ЛЕСОВО на 06.05.2023г. в 12:47ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 08.06.2023г. в 18:08ч. ГКПП ЛЕСОВО на 10.06.2023г. в 15:36ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 27.02.2024г. в 15:49ч. ГКПП ЛЕСОВО на 01.03.2024г. в 13:30ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 23.09.2024г. в 16:39ч. ГКПП ЛЕСОВО на 25.09.2024г. в 13:27ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 13.11.2024г. в 17:53ч. ГКПП ЛЕСОВО на 16.11.2024г. в 12:46ч.

ГКПП ЛЕСОВО на 04.12.2024г. в 08:08ч. ГКПП ЛЕСОВО на 05.12.2024г. в 14:00ч.

По делото на листи 53 и 54 е приложен протокол за проведено на 16.12.2024г.интервю по чл.20в от ЗЧРБ с жалбоподателката, в което последната е отговорила, че в рамките на една година посещава регистрирания си адрес в [населено място] около пет пъти и престоява по около 5 или 10 дена, като определя продължителността на общия си престой в България в рамките на една година от около един месец, а последното ѝ пребиваване било преди седмица за 3 дни. Жалбоподателката признава, че в апартамента на посочения адрес, състоящ се от три стаи и кухня, живеят сестра ѝ и нейният съпруг, като тя лично имала ключ за жилището и стая, която ползва. В интервюто същата посочва, че не работи в България, а е пенсионер и е [семейно положение], живее в собствено жилище в [населено място], няма непълнолетни деца, като в България има роднини в градовете Омуртаг и Търговище. Признава, че доскоро работела като мед.сестра за това не можела да идва често в България, но вече не работела и ще можела да идва често като посочва, че имала наследствена къща в с. Зелена морава, общ. Омуртаг. С подписването на протокола жалбоподателката е декларирала, че е уведомена за това, че в срока на предоставеното ѝ постоянно пребиваване е задължена да се установи и пребивава в България, като в противен случай няма да ѝ бъде предоставено ново пребиваване по смисъла на директивата на ЕС „обичайно пребиваване“, което означава място, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни през календарната година.

Видно от наличната на л.48 от делото докладна записка рег.№363р-757/08.01.2025г., изготвена от инсп.гр.“Миграция“ към ОДМВР – Търговище, при извършена на 08.01.2025г.адресна проверка на чуждия гражданин М. А., при която бил проведен разговор с лицето М. М. - син на собственика на имота, който заявил, че турските граждани А. М. и М. М. са негови леля и братовчед, които идвали в България за кратко, като семействата им били в Турция, където и те се били установили да живеят и работят. При разговора М. посочил, че М. М. има фирма за текстил, а А. М. е пенсионерка. Описал е, че имотът на посочения адрес : [населено място], [улица], вх. В, ет. 1 ап. 1, е апартамент с три стаи и нямало обособена стая за двамата турски граждани, защото те не се установявали за дълъг престой, тъй като целта им била да получат пребиваване. Изложените в докладната записка данни се съдържат и в приложеното на л.49 от делото сведение, подписано от М. С. М..

Установените при извършените проверки данни са послужили като основание на административния орган – ВПД директор на ОДМВР – Търговище, за започване на административно производство за налагане на принудителна административна мярка на основание чл.39а,ал.1,т.1 и чл.40,ал.1,т.5 от Закона за чужденците в Република България. В тази връзка от органа е изготвено до М. А. съобщение с УРИ № 363000 -938/09.01.2025г., с което същата се уведомява на основание чл.26,ал.1 от АПК за започване на това административно производство и че заповедта за налагане на ПАМ ще бъде издадена до 09.02.2025г. На основание чл.34, ал.1 и ал.3 от АПК М. А. е приканена в срок до 7 /седем/ дни от датата на връчване на уведомлението да се запознае с материалите по административната преписка, както и да представи обяснения и допълнителни документи, като същите в случай че са на чужд език, да бъдат преведени и легализирани по ред, определен с акт на Министерският съвет, като тези документи следва да обхващат целия период на отсъствието ѝ от страната и биха довели до спиране или прекратяване на административното производство. Досежно връчването на изготвеното съобщение по делото е приложена докладна записка УРИ №363р-1498/15.01.2025г. на мл.ПИ в група „Миграция“ в ОДМВР – Търговище, в която е отразено, че при извършена проверка на регистрирания адрес на М. А. в [населено място] лицето не е намерено и съответно не му е връчено лично изпратеното съобщение, и след съобразяване на обстоятелството, че последното му регистрирано напускане на Р. България е на 19.12.2024г. и няма данни за влизане в страната, съобщението е било залепено на вратата поради това, че домакинът на адреса не желаел да го получи. Според наличния на л.42 от делото протокол за връчено съобщение по реда на чл.18а от АПК, полицейският инспектор на 15.01.2025г. е залепил на входната врата изготвеното съобщение на адрес : [населено място], [улица], вх. В, ет. 1, ап. 1. Наред с това, видно от Протокол рег.№363р-1618/16.01.2025г./л.43 от делото/ 3-членна комисия от служители на група „Миграция” при ОДМВР – Търговище на осн.чл. 26 ал.1 АПК е публикувала съобщението за започване на административно производство по налагане на ПАМ на Интернет страницата на ОДМВР - Търговище на 16.01.2025г. и е отразен срок за сваляне на същото на 23.01.2025г. От Протокол рег. №363р-2510/23.01.2025г. /л.44 от делото/ 3-членна комисия от служители на група “Миграция” при ОДМВР – Търговище на 23.01.2025г.е свалила от Интернет страницата на ОДМВР – Търговище поставеното съобщение след изтичане на 7-дневния срок.

Във връзка със започналото производство е изискана информация от директора на ТД на НАП – Варна, офис Търговище относно осигуряването на М. А. по КСО и/или ЗЗО в Република България и при наличие на извършени плащания да се посочи дали същите са регулярни или плащането е еднократно. На 16.01.2025г. в ОДМВР – Търговище е получено писмо от директора на офис Търговище към ТД на НАП – Варна /л.51 от делото/, с което отговаря, че за периода от 13.10.2021г. до 15.01.2025г. за лицето М. А. няма данни за осигуряване по КСО, докато за същия период лицето се осигурява здравно на основание чл. 40, ал. 5 от ЗЗО при извършено на 16.12.2024г. еднократно плащане на дължими здравноосигурителни вноски, въз основа на подадена декларация обр.7 с вх.№ 254812405216521/16.12.2024г.. за периода от 13.10.2021г.-31.12.2024г.

След приключване на проверката началникът на Група „Миграция“ при ОДМВР – Търговище е изготвил докладна записка УРИ №363р-4404/10.02.2025г. и предложение УРИ №363р-4405/10.02.2025г., с които е предложил спрямо чужденката М. А. /М.А. - родена на [дата]. в Република България, гражданство Република Турция, [ЛНЧ], [ЕГН], с постоянен и настоящ адрес в [населено място], общ.Омуртаг, обл.Търговище, [улица],вх.В, ет.1, ап.1, да бъде издадена заповед, с която да ѝ бъде наложена принудителна административна мярка на основание чл.39а,ал.1,т.1 и чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, а именно: „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“, която се налага, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16“, тъй като било установено, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната и не изпълнява разпоредбите на чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В мотивите на предложението е обсъдено, че : 1/ общо установеният период на пребиваване на чужденеца на територията на Република България за периода от 13.10.2021 г. (когато на същия е разрешено право на постоянно пребиваване) до 05.12.2024 г. (когато е извършена справката в АИС МВР) е общо 51 дни, от които в рамките на едногодишния срок от 13.10.2021 г. до 13.10.2022 г е общо 20 дни, разделени на краткосрочни влизания и пребивавания.; 2/ същият не се е установил трайно на територията на страната в частност на заявения постоянен и настоящ за пребиваване в Р България като продължава да е трайно установен заедно със семейството си в Република Турция, където продължава да пребивава и не е осъществил реално преместване в приемащата държава - членка Република България.; 3/ не са установени извънредни обстоятелства, които да сочат наличие на особени причини, респ. не се сочи извънредно обстоятелство по смисъла на чл.9, §2 от Директива 2003/109/EO, което обективно да е възпрепятствало изпълнението на изискването чужденецът да се установи трайно и трайно да пребивава в Р България през целия период; 5/ не са налице предпоставките, визирани в чл.44,ал.2 от ЗЧРБ; 6/ чужденецът не е реализирал заявеното от него желание за трайно установяване в определения от закона срок от една година, поради което той няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл.25,ал.1,т.9 от ЗЧРБ; 7/ налагането на посочената ПАМ няма да засегне правото на семеен живот на чужденеца по смисъла на чл.8 от ЕКЗПЧОС предвид факта, че същият няма членове на своето семейство, които трайно да са установени на територията на страната; 8/ не са установени данни, че чужденецът М. А. попада в категорията „уязвими лица“ съгласно разпоредбите на §1,т.4б от ДР на ЗЧРБ, като такива данни няма и за членове на нейното семейство, които да са установени на територията на Република България. В тази връзка се счита, че налагането на посочената принудителна административна мярка е съобразена с принципа на съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК. Предложението е утвърдено от ВПД директора на ОДМВР – Търговище на 10.02.2025г., след което последният е издал и оспорения административен акт - Заповед за налагане на принудителна административна мярка №363з-239/10.02.2025г., с която на основание чл.39а,ал.1,т.1 във връзка с чл.40 ал.1 т.5 и чл.44,ал.1 от ЗЧРБ е заповядано да се наложи принудителна административна мярка „отнемане правото на пребиваване в Република България” на чужденката: М. А./М.А., родена на [дата]. в Република България, гражданин на Република Турция, [ЛНЧ], [ЕГН], като на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен срок за доброволно напускане на страната от 14 дни. Отразено е, че на основание чл.34 АПК на лицето е дадена възможност да се запознае с преписката и да даде своите обяснения. Указана е възможността за обжалване на заповедта по административен и по съдебен ред като е разпоредено препис от същата да се връчи на лицето. В мотивите на ЗНПАМ органът е приел следните фактически положения: 1/ Ч. М. А. /М.А. - родена на [дата]. в Република България, гражданство Република Турция, [ЛНЧ], [ЕГН], с постоянен и настоящ адрес в [населено място], общ.Омуртаг, обл.Търговище, [улица],вх.В,ет.1, ап.1, е с предоставено право на постоянно пребиваване, считано от 13.10.2021 г. на основание Решение рег.№ 850624/13.10.2021 г. на дирекция „Миграция“ гр.София на основание чл.25,ал.1,т.9 ЗЧРБ.; 2/ за периода от 13.10.2021 г. до 13.10.2022 г. чужденецът има краткосрочни пребивавания на територията на страната за общ срок от 20 дни, като част от престоя е бил за формални процедури по приключване на производството във връзка с предоставеното му право на пребиваване: заплащане на такса, вписване в регистъра на населението, генериране на ЕГН и издаване на български личен документ „разрешение за пребиваване“. През втората година след разрешеното право на постоянно пребиваване (от 13.10.2022 г. до 13.10.2023 г.) е установено, че чужденката има установени две краткосрочни влизания и пребивавания на територията на Република България за общо установен срок от 19 дни, а през третата година (13.10.2023г. - 05.12.2024 г.) е установено, че е пребивавала краткосрочно в Република България за общо установен срок от 12 дни. Общо установеният период на пребиваване на чужденката на територията на Република България за периода от 13.10.2021 г. (когато на същата е разрешено право на постоянно пребиваване) до 05.12.2024 г. (когато е извършена справката в АИС МВР) е 51 дни.; 3/ при извършена фактическа проверка на заявения от чужденката постоянен и настоящ адрес на пребиваване в [населено място], [улица], вх.В,ет. 1, ап.1, същата не е установена. В резултат на проведен разговор с лицето М. М. - син на собственика на имота, е установено, че чужденката не се е установявала трайно на адреса, а продължава да пребивава в Република Турция, въпреки, че е пенсионерка. Апартаментът на посочения адрес се състоял от 3 стаи и нямало обособена стая за чужденката, предвид факта, че същата пребивава с цел гостуване и не се е установявала трайно на адреса.; 4/ от датата на разрешеното ѝ постоянно пребиваване в Република България до момента чужденката не е извършвала регулярни плащания данъчно - осигурителна сметка, същата не се е осигурявала регулярно здравно, а е заплатила еднократно на 16.12.2024 г. дължимите ѝ се здравни осигуровки, с цел формално да изпълни законовите изисквания и да получи българско гражданство.

Въз основа на фактическите установявания, направени след обстоен анализ на всички материали по преписката, и след констатации за спазването на всички етапи от производството, органът е направил извода, че чужденката само формално е поддържала разрешеното ѝ постоянно пребиваване с цел получаване на българско гражданство и не изпълнява условието, на чието основание е получила постоянно пребиваване - да се устрои трайно на територията на страната, като формалните влизания и излизания от страната и краткосрочно пребиваване не могат да се възприемат за установяване на територията на страната. С оглед изследване на обстоятелствата по чл. 44 ал.2 ЗЧРБ органът е обсъдил, че жалбоподателката не се е установила и трайно не пребивава на територията на Република България, а е трайно установена на територията на Република Турция, където е обичайното й пребиваване и в която държава е центърът на жизнените ѝ интереси, и където са културните, социалните и семейните ѝ връзки. В този смисъл е посочено, че двете й деца трайно пребивават в Турция, като единият ѝ син е пенсионер, а другият продължава да осъществява трудова дейност, като и двамата са трайно установени в Турция. Изрично е посочено, че не са установени извънредни обстоятелства, които да сочат наличие на извънредно обстоятелство по смисъла на чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО, което обективно да е възпрепятствало изпълнението на изискването чужденката да се установи и трайно да пребивава в Република България през целия изследван период, а това е доброволен акт. Обсъдено е, че случаят не попада и сред визираните в чл.40,ал.1, т.5 от ЗЧРБ изключения. В мотивите на заповедта е прието, че понятията „установяване“ и „пребиваване“ следва да се тълкуват с оглед обичайното им житейско съдържание и под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл е посочено, че инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Органът е приел, че освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, нормата предвижда да е налице и желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната, което желание, ако не бъде реализирано в рамките на разумен срок, определен в случая в размер на една година, води до извода за липса на такова желание, респ.на липса на предпоставките по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Органът е направил препратка за смисъла на понятието „пребиваване“ към дефиницията по чл. 1 §3, б. "й" от Регламент (ЕО)№ 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г.(основния регламент) и чл. 11. § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането). Констатирано е, че след като чужденката няма членове на своето семейство по смисъла на чл.2,ал.3 от ЗЧРБ, които трайно да живеят на територията на страната, няма заплатени регулярно задължителни здравни осигуровки в страната, и посещава Р България единствено за формални процедури и гостуване, издаването на ЗНПАМ по ЗЧРБ не засяга правото ѝ на семеен живот по смисъла на чл.8 от КЗПЧОС. Обсъдено е, че не са установени данни чужденката да попада в категорията „уязвими лица“ съгласно разпоредбите на § 1 ,т.4б от ДР на ЗЧРБ, като такива данни не са налични за членове на нейното семейство, които да са установени на територията на Република България, както и не са установени открити производства за предоставяне право на пребиваване по ЗЧРБ или за закрила по Закона за убежището и бежанците. Посочено е, че и при налагане на ПАМ чужденката може да реализира кратките си посещения с краткосрочни визи в Република България или да получи право на постоянно пребиваване на същото правно основание, при което не се нарушава принципа на съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК.

С цел уведомяване на жалбоподателката за издадената ЗНПАМ до същата е изготвено съобщение УРИ № 363000-5515/12.02.2025г./л.55 от делото/, в което освен номера, датата и разпореждането на издадената ЗНПАМ, е посочено, че адресатът ѝ следва да се яви незабавно в група „Миграция“ при ОДМВР - Търговище, бул. „Спиридон Грамадов“ №36 за връчване на екземпляр от горепосочената заповед и в срок от 14 дни да напусне територията на Република България, считано от датата на връчване на заповедта. В същото са посочени реда и срока за обжалване на издадената заповед. Видно от изготвената докладна записка УРИ №363р-4819/13.02.2025г./л.56 от делото/ младши полицейски инспектор е посетил адреса в [населено място], [улица],вх.В, ет.1, ап.1 с цел връчване на горепосоченото съобщение на адресата, но последният не бил установен там, като не били установени също домакина и собственика на имота, поради което съобщението било залепено на входната врата. По преписката е приложен/л.57 от делото/ и изготвения на 13.02.2025г. от мл.ПИ протокол за връчено съобщение по реда на чл.18а АПК, от който е видно, че съобщението е залепено на входната врата на горепосочения адрес в [населено място] на 13.02.2025г. Наред с приложения способ за връчване чрез друго лице, ОДМВР – Търговище са предприели и друг начин на уведомяване на М. А. за издадената срещу нея ЗНПАМ по ЗЧРБ като са публикували съобщението на интернет страницата на ОДМВР – Търговище. Видно от изготвения протокол рег.№363р-4888/13.02.2025г.за поставяне на това съобщение, подписан от тричленна комисия, съобщението е било публикувано на 13.02.2025г. за срок от 14 дни и с отразен срок на сваляне на 27.02.2025г.

Въз основа на установените факти и след съвкупната преценка на събраните доказателства съобразно правомощията си по чл. 168 АПК и на основанията по чл. 146 АПК съдът прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 44 ал.1 ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. Цитираната разпоредба не поставя условие за идентичност на органа, налагащ ПАМ по ЗЧРБ, и органа, издал решението за разрешаване на пребиваване. При това положение, независимо от факта, че решението, с което е предоставено правото на постоянно пребиваване на жалбоподателя в Р България, е издадено от директора на Дирекция „Миграция“ към МВР, директорът на ОДМВР (вкл. временно изпълняващия тази длъжност) като един от законово оправомощените органи по чл. 44 ал.1 ЗЧРБ е материално компетентен да издаде заповед за налагане на ПАМ. Още повече, че регистрираните постоянен и настоящ адреси на жалбоподателката са били именно в района на ОДМВР – Търговище, което определя и териториалната компетентност на този орган предвид възможността подчинените му служители с проверки да установят наличието на условието по чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. По делото са представени заповед №8121к-7451/15.08.2023г. на министъра на вътрешните работи и акт за встъпване в длъжност от 15.08.2023г., както и заповед №8121к-11748/09.08.2024г. на министъра на вътрешните работи и акт за встъпване в длъжност от 15.08.2024г от които следва, че ст.комисар С. П. С. е преназначен временно на длъжността „Директор на ОДМВР – Търговище“ за срок от една година, считано от 15.08.2023г., удължен със срок от една година, считано от 15.08.2024г. Изложените данни показват, че към датата на издаване на оспорената заповед издалият същата орган е имал необходимата за това компетентност. Ето защо съдът намира, че липсва отменителното основание по чл. 146 т.1 АПК.

Оспорената заповед отговаря на всички императивни изисквания за форма. Предвид съдържанието на нормата на чл. 44 ал.1 ЗЧРБ, която съответства на принципното изискване на чл. 59 ал. 2 от АПК за писмена форма на индивидуалния административен акт, оспорената заповед е издадена в предписаната от закона писмена форма като е индивидуализирана с регистрационен номер №363з-239 и е посочена датата на издаването ѝ: 10.02.2025г. В обжалваната заповед обстойно са изложени всички установени по време на проверката фактически обстоятелства, обосновали извода на органа за наличие на правното основание по чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. В същата са обсъдени и събраните при тази проверка доказателства, от които са изведени установените фактически обстоятелства. Въз основа на приетата фактическа съвкупност органът е формирал обстойни правни съображения, които е субсумирал под посоченото от него в заповедта правно основание за издаването ѝ. Оспорената заповед съдържа всички реквизити, предвидени в общата разпоредба на ч. 59 ал.2 АПК, поради което напълно отговаря на изискванията за форма и съответно не е налице отменителното основание по чл. 146 т.2 АПК.

По отношение на визираното от оспорващата страна наличие на отменително основание по чл. 146 т.3 АПК - съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които според жалбоподателя се изразяват в липса на направена от органа цялостна преценка на обстоятелствата, посочени в чл.44, ал. 2 от ЗЧРБ, в неизпълнено от органа негово задължение по чл. 26 АПК, тъй като М. А. не била надлежно уведомена за започналото срещу нея административно производство, в нарушение на чл. 35 АПК, тъй като не били изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая, съдът прецени следното: Фактическите обстоятелства, обосноваващи прилагане на оспорената ПАМ, възникват post factum, след издаденото вече разрешение за постоянно пребиваване, и именно те са проверени и обсъдени от органа в обжалваната заповед. При тази проверка задължително се преценяват и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, което органът е сторил в мотивите на заповедта. В съответствие с общото правило на чл. 26 ал.1 АПК органът е изготвил и изпратил до жалбоподателката съобщение за започване на административното производство, в което е посочил и датата, до която ще бъде издадена заповедта. Съобразно изискването на чл. 26 ал.2 АПК органът е предприел връчване по реда на чл. 18а АПК. В рамките на процедурата по връчване на съобщението е била установена невъзможност за лично връчване на жалбоподателката, тъй като същата не е намерена на регистрирания ѝ постоянен и настоящ адрес – опитът за връчване на адреса е направен на 15.01.2025г., а според отразеното в докладната записка същата е напуснала страната на 19.12.2024г.и не е влизала до средата на м.януари 2025г. Предвид отразеното нежелание на домакина на адреса да получи и предаде съобщението, е приложен способа на уведомяване по чл. 18а ал.9 АПК чрез залепяне на уведомление на адреса. Паралелно с това връчване е приложен и способа по чл. 18а ал.10 АПК чрез публикуване на съобщението на интернет страницата на ОДМВР – Търговище. След изтичане на 7-дневния срок и по двата начина жалбоподателката е счетена за уведомена за започналото административно производство на 23.01.2025г. В хода на същото са направени необходимите справки, проверки и интервю с адресата, които са обсъдени от органа в процесната заповед и въз основа на същите са изведени съответните правни изводи. Жалбоподателката е била уведомена чрез фингирано връченото съобщение за възможността да представи обяснения и допълнително документи, но не е сторила това. Оспорената заповед е връчена подобно на съобщението по двата способа, визирани в чл. 18а ал.9 и ал.10 АПК и жалбоподателката е имала възможността да упражни правото си на жалба в законния срок, поради което и в този аспект не е нарушено правото ѝ на участие в административното производство. Предвид изложените съображения съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, поради което не е налице и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК.

При преценка на всички събрани по делото доказателства и на относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен при спазване на материалния закон и в съответствие с целта му, поради следните съображения:

Съгласно посочената като правно основание за издаване на оспорената заповед норма на чл. 40 ал.1 т.5 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. В настоящия случай правото на постоянно пребиваване на жалбоподателката в Република България е било предоставено на основание чл. 25 ал.1 т.9 ЗЧРБ, съгласно който разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Приложеното основание за издаване на разрешение за постоянно пребиваване не е предвидено сред изключенията в нормата на чл. 40 ал.1 т.5 от ЗЧРБ, а и по настоящото дело не са изложени твърдения и представени доказателства за наличие на тези изключващи обстоятелства по отношение на жалбоподателката. Още в основанието за разрешаване на право за постоянно пребиваване е заложено, освен изискването за обективните предпоставки относно произхода, месторождението на лицето и изгубването на българското гражданство, и изискването за субективния елемент: желанието на заявителя трайно да се установи в Р България. След получаване на разрешение за постоянно пребиваване това желание следва да се демонстрира чрез явно обективирани действия на лицето по установяване и пребиваване на адреса му в Р България. В ЗЧРБ липсва легална дефиниция на понятието „трайно“ по смисъла на този закон, но общоприетият смисъл на този израз при обичайната му употреба означава продължително и дълготрайно състояние. Именно с това значение кореспондира и възприетия в чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ критерий за проверка на реализирането на заявеното желание за трайно установяване, а именно : едногодишен срок от разрешението, в който чужденецът да се е установил и да пребивава на територията на страната. Събраните в хода на административното производство и при съдебното дирене по настоящото дело доказателства, обсъдени по – горе, не доказват трайно установяване и пребиваване на жалбоподателката в България. Според писмената справка от АИС на МВР /л.45 от делото/ в едногодишния срок след датата на решението за предоставяне на право за постоянно пребиваване /13.10.2021г.-13.10.2022г./ жалбоподателката има регистрирани само 4 влизания в Р България, всяко от които е с продължителност от 3 до 7 дни, а всички са с обща продължителност от 20 дни. След този едногодишен период и към момента на образуване на административното производство по случая същата е посетила България общо 6 пъти в рамките на около две години като почти всички посещения са били за периоди от 2 до 4 като само един е бил за 12 дни, а общата продължителност на тези посещения е била от 28 дни. Пътуванията са осъществявани винаги през ГКПП Лесово и ГКПП Малко Търново, което показва, че жалбоподателката е пътувала от Турция за България и обратно. Тези кратки посещения в страната в рамките на едногодишния срок след решението за постоянно пребиваване са посочени от органа като свързани с извършване на действия по приключване на процедурата във връзка с предоставеното ѝ право на постоянно пребиваване: заплащане на такси, вписване в регистъра на населението, както и за генериране на ЕГН и издаване на български личен документ. Липсват доказателства жалбоподателката да се установила и живяла за периоди от поне месец в жилището, на което се е регистрирала в РБългария, да е разположила свои вещи и багаж там, да е създала приятелски или съседски отношения с живущи там лица, да е работила в България. При тези обстоятелства се явява правилна направената от органа преценка по критериите, предвидени в чл. 44 ал.2 ЗЧРБ: изключително кратката и спорадична продължителност на посещенията на жалбоподателката в България, които не попадат дори в понятието за краткосрочно пребиваване по смисъла на чл. 23 ал.1 т.1 ЗЧРБ /до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната/; същата не се явява уязвимо лице; липсата на данни за съществуването на семейни, културни и социални връзки на жалбоподателката в РБългария, като трудова заетост, кръг от съседи, колеги и приятели за ежедневно общуване, участие в местни инициативи и т.н. Ето защо е обоснован извода на органа, че съвкупността на установените обстоятелства дава основание да се счита, че чужденката не се е установила и не пребивава в страната, а продължава трайно да пребивава на територията на Република Турция, въпреки че е пенсионер. В този смисъл правилен е и другият направен в оспорения акт извод, че налагането на принудителната административна мярка „отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“ няма да засегне правото на жалбоподателката на семеен живот по смисъла на чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, предвид факта, че същата няма членове на своето семейство, които трайно да живеят на територията на страната. В оспорената заповед е обсъдена и липсата на извънредни обстоятелства по смисъла на чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО, които обективно да са възпрепятствали изпълнението на изискването жалбоподателката да се установи и пребивава трайно в Р България. В този аспект следва да се посочи, че правото на постоянно пребиваване не е уредено в цитираната Директива 2003/109/ЕО от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, която има за предмет само предоставяне и отменяне на статут на дългосрочно пребиваващ, който съответства на предоставяния на основание чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ статут на дългосрочно пребиваване. Разпоредбата на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО предвижда, че държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива като тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава ІІІ. Предоставеното право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1 от ЗЧРБ представлява именно такова нормативно предвидено в българското законодателство по-благоприятно условие по смисъла на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като дава възможност на чужденец за постоянно пребиваване, а не за пребиваване до определен срок на територията на страната, и придобиването на това право не е обвързано с условие за предходно пребиваване в страната за определен период, а с други обективни и субективни обстоятелства. Предвид дадената в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО възможност, България като държава-членка на ЕС е въвела в законодателството си възможността за предоставяне и предпоставките за отнемане на статута на постоянно пребиваващ. Ето защо в хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ при отнемане право на постоянно пребиваване не подлежи на обсъждане изключението по чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО. При направения анализ на установените фактически обстоятелства през призмата на относимите правни норми се явява правилен и законосъобразен и извода на органа, че наложената в случая принудителна административна мярка е съобразена с принципа на съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК, и не нарушава същия. Наложената с оспорената заповед ПАМ не засяга правото на личен и семеен живот на жалбоподателката и нейните законни интереси в по - голяма степен от най – необходимото за целта, за която се издава тази заповед.

Въпреки липсата на легални дефиниции на двете понятия „установяване“ и „пребиваване“ в допълнителните разпоредби на ЗЧРБ, то е ясно, че предвиденото като субективна предпоставка в чл. 25 ал.1 т.9 ЗЧРБ желание за трайно установяване на територията на Р България, е доразвито като изискване за фактическо положение в нормата на чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ чрез фиксиране на минимален срок, в който с конкретни свои действия и признаци в поведението си лицето следва да докаже установяването си и пребиваването си в България. Изискването на законодателя е за кумулативна даденост на двете състояния – установяване и пребиваване. Изпълнението от страна на получилата разрешение за постоянно пребиваване жалбоподателка на процедурите по ППЗЧРБ и по Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация, не може да се дефинира като достатъчно за реализиране на установяването ѝ в България. На практика установяването изисква извършване на действия в битов и социален аспект по намиране на жилище, настаняване в същото, създаване на социални контакти, за да може това установяване да доведе до пребиваване в рамките на по – дълъг период от поне една година. В случая жалбоподателката дори не е заплащала своите социални осигуровки в едногодишния период след получаване на разрешението за пребиваване, а здравните си осигуровки е заплатила наведнъж в деня, в който е направено интервюто с нея на основание чл. 20в от ЗЧРБ. Това обстоятелство показва, че тя не е създала връзка и с българската социална и здравна системи, от които явно не е имала намерение да се ползва.

С оглед на обсъденото, освен съобразяването с относимите материалноправни разпоредби, оспорената заповед съответства и на целта, преследвана от закона/ЗЧРБ/ да регламентира равноправни и съобразени с обществения интерес условия и режим на пребиваване на чужденците в Р България, и да гарантира тяхното спазване.

В смисъла на гореизложените мотиви е и актуалната константна съдебна практика на ВАС - Решение № 3081 от 25.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7399/2024 г., III о., Решение № 3077 от 25.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7635/2024 г., III о., Решение № 2021 от 27.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11210/2024 г., III о., Решение № 11517 от 29.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6114/2024 г., III о., Решение № 1244 от 12.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6963/2024 г., III о. и др.

Предвид изложеното съдът счита, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона, поради което не са налице основания за отмяната му по смисъла на чл. 146 АПК, поради което и подадената срещу същия жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Относно отговорността за разноски – относно тази отговорност се прилагат правилата на чл. 143 АПК. Предвид изхода на делото – отхвърляне на жалбата, приложима в случая е разпоредбата на чл. 143 ал.3 АПК, съгласно която при отхвърляне на оспорването, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. В случая от ответната страна липсва направена претенция за присъждане на съдебни разноски по делото, поради което и след като не е сезиран с такава съдът няма правомощие за служебно произнасяне и присъждане на разноски.

По изложените съображения и на основание чл. 172 ал.2 предл.посл. АПК във вр.с чл. 46, ал.1 от Закона за чужденците в Република България съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалбата на М. А., с постоянен адрес: [населено място], [улица], вх.*, ет.*, ап.*, [ЕГН], действаща чрез процесуалния си пълномощник адв. А. А. М. от АК-Търговище, против Заповед за налагане на принудителна административна мярка №363з-239/10.02.2024г. на ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, с която на жалбоподателката е наложена на основание чл.39а, ал.1, т.1 във връзка с чл.40,ал.1,т.5 и чл.44,ал.1 от ЗЧРБ принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване в Република България”.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните/оспорваща страна, ответник и контролираща страна – ОПТ/ чрез връчване на препис от същото.