№ 36
гр. гр. Добрич, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и девети
януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20243200500650 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по въззивна
жалба вх.№4527/17.03.2022г., подадена от „ТИ БИ АЙ БАНК”ЕАД ЕИК
*********,седалище и адрес на управление гр. София, ул.”Димитър
Хаджикоцев” №52-54, чрез юрисконсулт С. С., срещу решение
№78/04.02.2022г. по гр.д.№743/2021г. на РС-Добрич, в частта , в която са
отхвърлени искове на банката срещу М. К. Е. с ЕГН ********** от гр. Д., за
установяване на дължимостта на сумата от 2160 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 25.04.2019 г.до 05.06.2020 г. по Договор за
потребителски кредит от 23.10.2018 г.,за която е издадена Заповед за
изпълнение №647/20.07.2020 г. по ч.гр.д№1575/2020 г. по описа на ДРС, и в
частта на разликата от 47.04 лева до първоначално предявения размер от
329.96 лева обезщетение за забава за периода от 25.04.2019 г. до 05.06.2020 г.
Въззивникът счита обжалвания в двете части съдебен акт за неправилен и
незаконосъобразен, тъй като за процесния договор не са налице нарушенията
на предвидените в чл.22 от ЗПК разпоредби. С доводи в таблично изложение и
съпоставка между цитираните в чл.22 от ЗПК разпоредби и клаузи на
процесния договор, се обосновава извод за съответствието им със законовите
1
изисквания. Счита да не са налице нарушения на разпоредбите относно
възнаградителната лихва, както и уговарянето и да не е в противоречие с
добрите нрави, извод за което обосновава с доводи относно качеството на
кредитора на банкова институция, вида на кредита като необезпечен банков
потребителски кредит, функцията на възнаградителната лихва като цена за
ползването на заемните средства, липсата на нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК,
липсата на основание за заместване на същата императивна норма,
определяща максималния размер на ГПР, чийто основен компонент е
възнаградителната лихва, със субективната категория „добрите нрави“. Иска
отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на ново за
уважаване на исковете с присъждане на разноски
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор по жалбата е подаден от
насрещната страна, в който е изразено становище за неоснователността и. От
съдържанието на жалбата не ставало ясно какви са пороците на решението,
тълкували се правни норми. Решението счита за правилно, иска
потвърждаването му с присъждане на разноски.
Жалбата е депозирана в срока по чл.259 от ГПК,с начало 07.03.2022г.,
когато решението е връчено на обжалващия го, и край 21.03.2022г., отговаря
на изискванията на чл.260 и 261 от ГПК.
Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея оплаквания,
становището на противната страна и с оглед на тях и събраните по делото
доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК провери
обжалваното решение и основателността на иска, като приема за установено
следното:
Гр.д.№743/2021г. на РС-Добрич е образувано по искова молба вх.
№473/09.03.2021г. от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД със седалище в град София,
ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54, с която срещу М. К. Е. с ЕГН **********
от гр. Д., са предявени установителни искове по чл.422 във връзка с чл.415 от
ГПК за съществуване на оспорени вземания, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №647/20.07.2020 г. по
ч.гр.д.№1575/2020г. на ДРС, а именно: за сумата от 6278.46лева,
представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит от
23.10.2018 г., заедно със законната лихва върху нея от датата на подаването на
заявлението (14.07.2020 г.) до окончателното плащане; за сумата от
2
2160.82лева, представляваща договорна лихва за периода от 25.04.2019 г. до
05.06.2020 г.; за сумата от 329.96лева, представляваща обезщетение за забава
за периода от 25.04.2019 г. до 05.06.2020 г.
Обосноваващите възникването на претендираните вземания
обстоятелства, изложени в исковата молба, се свеждат до твърдения за
инициирано заповедно производство по ч.гр.д.№1575/2020г. на ДРС,
приключило с издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 от ГПК и изпълнителен лист за вземанията, предмет на образуваното
исково производство по настоящото дело, произтичащи от сключен между
страните на 23.10.2018 г. договор за потребителски кредит с №**********.
Излага се и, че на основание на сключения договор банката-ищец е
предоставила на ответницата сумата от 6648.32лева, сбор от отпуснатия
кредит от 5000лева и финансираните от банката такса за оценка на риска от
712.32лева и застраховка „живот“ от 936лева. Кредитът се олихвявал с
уговорения лихвен процент от 31.84%. Общата сума по кредита възлизала на
11834.02 лева, трябвало да бъде върната от кредитополучателя на 48месечни
вноски -47равни вноски в размер от по 246.55рева и една/последната/
изравнителна вноска от 246.17лева. Всяка вноска включвала два компонента-
главница и договорна лихва. С част от отпуснатите средства ответницата
рефинансирала свое старо задължение към ищеца по договор №**********.
Изложено е, че ответницата преустановила плащанията по договора, считано
от 25.04.2019г. – не били заплатени вноските с падежи на 25.04.2019 г.,
25.05.2019 г. и 26.06.2019 г.; че била уговорена автоматична предсрочна
изискуемост при неплащане на три поредно месечни вноски, но въпреки това
на 05.06.2020 г. на ответницата било връчено уведомление за обявяване на
предсрочната изискуемост на цялото останало вземане в размер на 8769.24
лева, от които 6278.46 лева главница и 2160.82 лева договорна лихва. За
периода от 25.04.2019 г. до 05.06.2020 г. ответницата му дължала и
обезщетение за забава в размер на 329.96 лева.
Ответницата оспорва исковете с доводи за недействителност на договора-
унищожаемост на договора по причина, че не разбирала свойството и
значението на действията си поради заболяване параноидна шизофрения;
евентуално нищожност на договора поради липса на съгласие-липсвал нейн
подпис на стр.3 от договора, имената и на стр.7 не били саморъчно изписани
от нея, липсвала представителна власт за представителя на кредитора;
3
евентуално нищожност поради накърняване на добрите нрави -сключване при
липсата на справедливост и добросъвестност, ползвайки икономически слаба
страна, с висок процент на лихви и непосилна месечна вноска. Оспорва по
основание и
размер претендираните суми. Счита клаузата за такса за оценка на риска в
размер на 712.32 лева за неравноправна клауза в договора. Смята клаузата за
застраховка „Живот“ в размер на 936 лева за неравноправна, а при условията
на евентуалност за недължима поради унищожаемост или нищожност на
договора. Счита лихвения процент от 31,84% за неравноправна клауза, тъй
като е прекомерно висок.
Предмет на въззивното производство, очертан от въззивната жалба, е
установителната претенция за неплатена възнаградителна лихва от
2160лева/за частта от 0.82ст. няма произнасяне нито проведено производство
по чл.250 от ГПК/ за периода 25.04.2019 г. - 05.06.2020 г., произтичаща от
договор за потребителски кредит от 23.10.2018г. с №**********, и
установителната претенция в частта на разликата над 47.04 лева до
първоначално предявения размер от 329.96 лева обезщетение за забава за
периода 25.04.2019 г.- 05.06.2020 г. Установителната претенция за главницата,
уважена за сумата от 5566.14 лева и отхвърлена за разликата над 5566.14 лева
до 6278.46лева не е в предмета на настоящото въззивно производство, тъй
като решението по отношение на това вземане не е обжалвано от ищеца, а
жалбата на ответницата е върната с разпореждане на районния съд
№2840/19.05.2022г., влязло в сила на 31.05.2022г..
От събраните по делото доказателства се установява, че на
23.10.2020 г. между „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД в качеството на кредитор и М. К.
Е. в качеството на кредитополучател е сключен договор за потребителски
кредит №**********, за сумата от 6648.32лева, от която 5000лева чиста
стойност, останалата част - финансираните от кредитора 936лева
застрахователна премия и 712.32лева еднократна такса за оценка на риска,
със задължение за връщане в срок до 25.10.2022г., на 48 месечни вноски, 47
от които от по 246.55лева, първата с падеж 25.11.2018г., последната
изравнителна с размер 246.17лева с падеж на 25.10.2022г.. Уговорен е годишен
лихвен процент- 31.84%, годишен процент на разходите 46.79%. Вписано е
общото задължение по договора от 11 834.02лева. Не е спорно, установено е и
4
със заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че са
погасени първите пет месечни вноски, считано от 25.04.2019г. погасяването е
преустановено, при което в съответствие с правата му по чл.16, ал.2от
договора за кредит, за кредитора/ финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 ЗКИ, предоставя потребителски кредити/ е възникнало правото да обяви
договора за предсрочно изискуем, поради непогасяване на три
последователни погасителни вноски с падеж 25.04.2019г, 25.05.2019,
25.06.2019г. Налице е обективният критерий от предсрочната изискуемост.
Налице е и субективният критерий – достигане до длъжника на 05.06.2020г. на
волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, чрез лично получаване от кредитополучателя на изпратено с писмо
с обратна разписка уведомление.По тези факти страните и не спорят.
Спора относно действителността на процесния договор не е в предмета
на въззивното производство, тъй като искът за главното вземане по договора
за кредит е уважен частично като е прието, че договорът не страда от пороци,
покриващи хипотезите по чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-т.12 ЗПК, изключващи
валидността на договарянето по смисъла на чл. 22 ЗПК. Не е установено и
ответницата да не дължи изпълнение на поетото с договора задължение в
контекста на направеното от същата с отговора на исковата молба възражение
по чл.31, ал.1 от ЗЗД, че към момента на сключването на договора не е била
способна да разбира и ръководи действията си поради заболяване
„параноидна шизофрения“. В хода на първоинстанционното производство при
правилно указана и доказателствена тежест не е ангажирала доказателства за
твърдяното обстоятелство, водещо до заличаване с обратна сила на
породените от сключения договор последици, не са били налице
предпоставките на чл.266 от ГПК за събиране на такива доказателства от
въззивната инстанция, каквото искане е било отправено. Към датата на
сключване на договора ответницата е била дееспособна. Под пълно
запрещение е поставена в хода на настоящото производство с влязло в сила на
09.12.2023г. решение по гр.д.№154/2023г. на ДОС, но отнемането на
дееспособността и е занапред и не се явява нов факт, дерогиращ забраната по
чл.266 от ГПК.
Спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството
дали клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави поради
прекомерност на лихвения процент, т.е. в предмета на настоящото
5
производство не е договорът в цялост, а само конкретната клауза.
С процесния договор страните са уговорили годишен лихвен
процент/ГЛП/ - 31.84% /чл.9.1 от договора/. Договорната лихва/ГЛП/ е
възнаграждението/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителите и да се избегне
неоснователното обогатяване на кредитодателя чрез определяне на висок
лихвен процент, законодателят е предвидил годишният лихвен процент/ГЛП/
да е компонента на годишния процент на разходите/ГПР/, чийто максимално
допустим размер е фиксирал с нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК- не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Годишният лихвен процент изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи и включва лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, и е
основен критерий за длъжника при определяне на финансовата тежест на
кредита. Тази част от сделката/ГПР/ е особено съществена за интересите на
потребителите и целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Иначе казано годишният
процент на разходите се явява най-точен критерий, по който потребителят
може да сравни предложенията на различните кредитни институции на
кредитни продукти с идентични срокове, сума и валута, и да избере най-
изгодния за него-колкото по-нисък е годишният процент на разходите, толкова
по-изгоден е кредитът.
В случая страните са уговорили годишен процент на разходите/ГПР/ по
кредита под 50 % , а именно 46.79 % /чл.10 от договора/. В договора не е
посочено какви компоненти са включени при формиране размера на годишния
процент на разходите. Този факт сам по себе си не прави уговорката
недействителна, тъй като същите са изводими от разпоредбите на закона- чл.
19, ал. 1 от ЗПК и пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Както беше посочено по-горе
възнаградителната лихва е компонент от ГПР, размерът й подлежи на
преценка от кредитодателя, като единственото условие е същата заедно с
6
другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия
размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая размерът на ГПР не
надвишава максимално допустимия размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
се явява законосъобразен, тъй като съгласно формулата в ЗПK и конкретния
договор, единственият компонент, който следва да се включи при
изчислението по посочената формула от ПЗР от ЗПК е договорната лихва
върху главницата от 6278.46лева, в която са включени и финансираните от
кредитора застраховка и еднократна такса за оценка на риск. Неприложима е
цитираната от районния съд практика за трикратния размер на законната
лихва като морален предел на свободата на договаряне. Действително такава
практика е формирана и тя касае договори, сключени по време, когато в закона
липсва установена горна граница на договорната лихва при потребителските
кредити, т. е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на
възнаградителната лихва, като единственото ограничение на свободата на
договаряне на страните по този въпрос според чл. 9 ЗЗД са били правилата на
добрите нрави и именно поради това, съдебната практика е приемала за
валидна уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния,
респ. трикратния размер на законната лихва в различните хипотези на
обезпечен и необезпечен заем. Понастоящем, с нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК/ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, такава горна граница за
потребителските кредити е нормативно определена и това е 5-кратния размер
на законната лихва, т.е. това, а не трикратния размер на законната лихва, е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и
добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
По тези съображения решението в обжалваната част относно вземането
за сумата от 2160 лева, представляваща договорна лихва за периода от
25.04.2019 г.до 05.06.2020 г. по Договор за потребителски кредит от 23.10.2018
г.,за която е издадена Заповед за изпълнение №647/20.07.2020 г. по
ч.гр.д№1575/2020 г. по описа на ДРС, следва да се отмени и да се постанови
ново съобразно установеното.
В останалата обжалвана част -за разликата от 47.04 лева до
първоначално предявения размер от 329.96 лева обезщетение за забава за
периода от 25.04.2019 г. до 05.06.2020 г. , решението следва да се потвърди.
При неизпълнение на парично задължение винаги/и без да е договорено/
7
се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86
от ЗЗД, т.е. кредиторът не доказва вредите си, тъй като законодателят е приел,
че задължително при неизпълнение на парично задължение е налице
намаляване на имуществото на кредитора с поне стойността на законната
лихва. За действително претърпените вреди в по-висок размер, кредиторът
може да иска обезщетение съобразно общите правила. В случая заявеното
вземане е с обезщетителен характер по смисъла на чл.86 от ЗЗД, определя се
по размера на просрочена сума и продължителността на
неизпълнението/забавата/. Както беше посочено по-горе, със сила на
присъдено нещо е установен размера на неизпълнението за времето до
05.06.2020г., за което се претендира обезщетение. С оглед приетото относно
размера на неизпълнението на задължението за заплащане на главница
съгласно погасителния план/при приспадане на сумата от 712.32лева като част
от главницата/, при отчитане на правилото на чл.6 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, правилно искът е уважен за
сумата от 47.04 лева и отхвърлен за разликата до претендираните 329.96 лева.
С оглед изхода от спора пред въззивната инстанция, право на разноски
имат и двете страни. Ищецът-въззивник е сторил разноски в
първоинстанционното производство за заплатена държавна такса от
212.19лева и от 230лева за вещо лице. В производството е бил представляван
от юрисконсулт и му е определено възнаграждение в размер на минимума по
чл. 25, ал. 1 от НЗПП от 100лева и няма проведено производство по чл.248 от
ГПК във връзка него. Така от общо признатите разноски от 542.19лева,
съразмерно на уважената част от исковете му е присъдена сумата от
346.59лева. Съразмерно на постигнатия във въззивното производство
резултат следва да му се присъдят още 100лева от признатите разходи. За
въззивното производство изцяло му се дължат разходите от 43.20лева платена
държавна такса по уважения иск за сумата от 2160лева и съразмерна част от
юрисконсулското възнаграждение, което въззивният съд определя в
минимален размер от 100лева при отчитане не само на фактическата и правна
сложност на спора, но и на факта, че делото е приключило във въззивната
инстанция в едно открито съдебно заседание и, че процесуалният
представител на въззиваемото дружество е осъществил защитата писмено, без
явяване в открито съдебно заседание, равняваща се на сумата от 88лева.
Следователно за въззивното производство на ищеца-въззивник се дължат
8
разноски от общо 131.20лева.
От сторените в заповедното производство разноски от общо
225.38лева/175.28лева държавна такса и 50лева юрисконсултско /на ищеца-
въззивник са присъдени общо 144.07лева и следва съразмерно на постигнатия
резултат да му се присъдят още 40лева.
На ответницата-въззиваема разноски за въззивното производство не се
дължат, тъй като няма доказателства да е сторила такива. Разноски в нейна
полза за първоинстанционното производство не са присъждани, няма
проведено производство по чл.248 от ГПК за допълване на решението с
присъждане на такива и няма основание за преразпределяне на отговорността
за разноски в нейна полза с оглед изхода от настоящото производство. Във
въззивното производство ответницата-въззиваема е представлявана от адвокат
М. В., безплатно по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, което
обстоятелство е изрично отразено в сключения договор за правна защита и
съдействие от 19.07.2024г.. При това положение, на основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата следва в полза на адвоката да се присъди адвокатско
възнаграждение, искане в който смисъл е заявено. При определяне размера на
дължимото на адвоката възнаграждение за оказана безплатна защита/без
явяване в открито съдебно заседание/ съдът следва да отчете правната и
фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния
размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според
приетото в Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-
202/2004, Съдът на ЕС, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С –
427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС. В този смисъл, при отчитане
разрешенията на съдът на ЕС и като прецени действителната правна сложност
на предмета на правния спор и постигнатия резултат- отхвърляне на жалбата
само по иска за законната лихва/за разликата от 47.04 лева до първоначално
предявения размер от 329.96 лева/, счита, че следва да присъди на адвоката,
защитавал безплатно въззиваемата, сумата от 200лева, представляваща
адвокатско възнаграждение.
По тия съображения, Добричкият окръжен съд
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ решение №78/04.02.2022г. по гр.д.№743/2021г. на РС-Добрич,
в частта , в която е отхвърлен искът на „ТИ БИ АЙ БАНК”ЕАД ЕИК
*********,седалище и адрес на управление гр. София, ул.”Димитър
Хаджикоцев” №52-54, срещу М. К. Е. с ЕГН ********** от гр. Д., по чл. 422,
ал. 1 от ГПК за установяване на дължимостта на сумата от 2160 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 25.04.2019 г.до 05.06.2020 г. по
Договор за потребителски кредит от 23.10.2018 г.,за която е издадена Заповед
за изпълнение №647/20.07.2020 г. по ч.гр.д№1575/2020 г. по описа на ДРС ,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание на чл. 422, ал. 1 от ГПК в
отношенията между ищеца „ТИ БИ АЙ БАНК”ЕАД ЕИК *********,седалище
и адрес на управление гр. София, ул.”Димитър Хаджикоцев” №52-54, и
ответника М. К. Е. с ЕГН ********** от гр. Д., че ответникът дължи на ищеца
сумата от 2160 лева, представляваща договорна лихва за периода от
25.04.2019 г.до 05.06.2020 г. по Договор за потребителски кредит от 23.10.2018
г.,за която е издадена Заповед за изпълнение №647/20.07.2020 г. по
ч.гр.д№1575/2020 г. по описа на ДРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение №78/04.02.2022г. по гр.д.№743/2021г. на РС-
Добрич, в частта , в която е отхвърлен предявеният от „ТИ БИ АЙ БАНК”ЕАД
ЕИК *********,седалище и адрес на управление гр. София, ул.”Димитър
Хаджикоцев” №52-54, срещу М. К. Е. с ЕГН ********** от гр. Д., иск по чл.
422, ал. 1 от ГПК за разликата от 47.04 лева до първоначално предявения
размер от 329.96 лева обезщетение за забава за периода от 25.04.2019 г. до
05.06.2020 г., и в частта на разноските.
В останалата част/по установителния иск за сумата от 6278.46лева,
представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит от
23.10.2018 г./ решението не е обжалвано.
ОСЪЖДА М. К. Е. с ЕГН ********** от гр. Д., да заплати на „ТИ БИ
АЙ БАНК”ЕАД ЕИК *********,седалище и адрес на управление гр. София,
ул.”Димитър Хаджикоцев” №52-54, съдебно-деловодни разноски както
следва: още 100 за първоинстанционното производство; 131.20лева. за
въззивното производство; още 40лева разноски по ч.гр.д.№1575/2020г.на РС-
Добрич.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК”ЕАД ЕИК *********,седалище и адрес на
10
управление гр. София, ул.”Димитър Хаджикоцев” №52-54, да заплати на
адвокат М. В.-ДАК на основание чл.38, ал.2 от ЗА сумата от 200лева
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
ответницата М. К. Е. с ЕГН ********** от гр. Добрич по в.гр.д.№650/2024г.на
ДОС.
Решението не подлежи на обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11