Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 21.12.2018 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на шести декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 3201 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от В.И.П.,
чрез упълномощения адв. С.А.К., срещу решение № 217352 от 19.09.2017г.,
постановено по гр. дело № 12193/2016г. по описа на Софийския районен съд (СРС),
І ГО, 118 състав.
С обжалваното решение са уважени
исковете на „Т.С.“ ЕАД за установяване на вземане на дружеството срещу солидарните
ответници В.И.П. и Ц.Д.П., в размер на 904.78 лева, представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.10.2011 г. до
30.04.2013 г. за имот: апартамент № 1, находящ се в гр. София, улица „********,
партерен етаж, абонатен № 000001, ведно със законна лихва за периода от
02.07.2014 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 158.50 лева –
мораторна лихва за периода от 30.11.2011 г. до 06.06.2014 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
29.07.2014г. по ч. гр. дело № 36056/2014г. по описа на СРС, 118 състав. Съдът
частично е отхвърлил иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ за
разликата над сумата от 904.78 лева до пълния предявен размер от 949.64 лева. Със
същото решение Петкови са осъдени да заплатят общо на ищеца сумата 71.96 лв. –
разноски в заповедното производство, както и общо 388.60 лв. – разноски в
исковото производство.
В отхвърлителната част решението на
СРС, 118-ти състав е влязло в сила като необжалвано.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното
решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалния закон и в разрез със съдебната практика на съдилищата. Твърди, че В.И.П.
не е титуляр на партидата и никога не е получавала фактури на нейно име. Оспорва,
че между страните е налице облигационна връзка и че е настъпила изискуемостта
на паричното задължение на въззивницата. Твърди, че никога не е знаела за
начислените й задължения по партидата на процесния имот, а след като фактурите
са издавани на името на друго лице, то няма как да е настъпило изискуемост на
паричното задължение, както и да изпадне в забава. Оспорва ищецът да е доставял
услуги на претендираната стойност през процесния период, отговарящи на
българския държавен стандарт за топлопреносната мрежа. Оспорва да е потребител
на топлинна енергия при условията на § 1, т. 41б от ДР на Закона за
енергетиката (ЗЕ). Иска от съда да отмени обжалваното решение като неправилно. Претендира
разноски по въззивното производство и представя списък по чл. 80 от ГПК. Не
сочи доказателства.
Въззиваемите страни - Ц.Д.П. и „Т.С.“
ЕАД, както и третото лице - помагач „Т.с.” ЕООД не изразяват становище по
жалбата. Не сочат доказателства и не претендират разноски.
С молба от 12.06.2018г. „Т.С.“ ЕАД,
чрез представител по пълномощие, иска да бъде отхвърлена въззивната жалба,
както и да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
В открито съдебно заседание страните
не се представляват и не сочат доказателства.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото,
установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е
описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
От въззивната инстанция не са
събирани нови доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно, доколкото
е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение, в обжалваната част.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки (и са липсвали отрицателните) за
предявяване на иск, а съдът се е произнесъл именно по исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът приема
следното:
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявени са по чл. 422, ал. 1 от ГПК
за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и с правно основание чл.415,
ал.1 от ГПК, във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Спорните отношения между страните по
делото се развиват в периода от м.10.2011г. до 30.04.2013г. През посочения
период отношенията се регулират от действащите към процесния момент ЗЕ (обн. в
ДВ бр.107/09.12.2003г.) и съответните наредби за отчитане на ТЕ, за ползване на
ТЕ, и за топлоснабдяване, както и общите условия, изработени от ищеца и
обвързващи него и неговите потребители, които не са възразили в срок срещу тях.
По делото няма данни и твърдения въззивницата - ответник в срока и по реда на
чл.150, ал.3 от ЗЕ да е възразила срещу ОУ и да са подписани индивидуални споразумения
за доставка на ТЕ между страните.
За да се приеме, че ответникът дължи
сумите, търсени от него като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да
установи при условията на главно и пълно доказване, че ответникът е потребител
на ТЕ, че в абонатната станция (АС) в сградата, където е имота на ответника има
монтиран топломер, годно средство за търговско измерване (СТИ), че дяловото
разпределение е извършвано законосъобразно, което включва установяване на
извършваните отчети на индивид. разпределители от ФДР - „Т.с.” ЕООД и правилно
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената ТЕ. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че районният
съдия правилно е докладвал делото и е разпределил доказателствената тежест между
страните по спора.
Въззивният съд приема въз основа на
приетите от първата съдебна инстанция доказателства, че въззивникът - ищец е
доказал в първоинстанционното производство, че ответниците имат качеството
потребители на ТЕ. Съгласно чл.106а от ЗЕЕЕ (отм.) и аналогичната разпоредба на
приложимия чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, в редакцията към процесния период, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. По делото е установено, че
ответниците са собственици на процесния имот – апартамент № 1, находящ се в гр.
София, улица „********, партерен етаж, абонатен № 000001, който имот е закупен
на 16.12.2004г. от Ц.Д.П. по време на брака с въззивницата В.И.П. (последното
се установява и от вписаното в двата нотариални акта (НА) за учредяване на
договорна ипотека съответно от 07.07.2006г. и от 26.06.2008г. по лист 20-23 от
гр. дело № 12193/2016г. по описа на СРС, 118 състав). От представения по делото
препис на НА № 73 от 16.12.2004г. по описа на нотариус Мариета Николова при СРС
(лист 25 от същото дело), се установява придобиването на право на собственост
върху процесния имот от Ц.Д.П., а от НА № 74/2006г. по описа на М.П.- нотариус
с район на действие СРС и НА № 105/2008г. по описа на В. *** действие СРС, се
установява, че са удостоверени изявленията на въззиваемата страна Ц.Д.П. и
въззивницата В.И.П., че процесния имот е притежаван от тях в режим на СИО. Последното
е отразено и в молбата за вписването на законна ипотека на основание чл. 43 от
Закона за банките, във връзка с чл. 66 от ЗЗД (лист 24 от делото на районния
съд).
От събраните доказателства се
установява също, че имотът - апартамент № 1, находящ се в гр. София, улица „********,
партерен етаж, е топлоснабден (в сградата има изградена АС и топлопреносна
мрежа). Този факт, освен че не е спорен между страните, се установява от молба
– декларация подадена на 24.10.2008г. от въззиваемата страна Ц.Д.П. до ищеца за
откриване на партида за продажба на топлинна енергия за битови нужди (лист 27
от делото на РС). С оглед изложеното съдът приема, че въззивницата като
физическо лице, собственик на топлоснабден имот е лице ползващо ТЕ за битови
нужди в процесното жилище по смисъла на горецитираните разпоредби и е придобила
качеството на потребители на ТЕ, заедно със своя съпруг и въззиваема страна по
настоящото производство - Ц.Д.П.. Настоящият съдебен състав счита, че
придобитото веднъж качество на потребител на ТЕ законът не свързва със срок и
не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания (формални
или не) за пораждане на търговски отношения с нови потребители на ТЕ. Загубването
на това качество става при отчуждаване на топлоснабдения имот или настъпване на
други законоустановени факти, прекратяващи облигационни отношения. Доколкото
няма данни между страните да е сключен индивидуален писмен договор уреждащ
техните отношения, то като съдържание на съществуващото между тях отношение
следва да се считат посочените в ЗЕ и в общите условия права и задължения на
страните, против които въззивницата не е възразила по смисъла на чл. 150, ал.3
от ЗЕ. Законът облича фактическите отношения по потреблението на ТЕ в договорна
форма, като приема, че ако физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а „Т.С.“
ЕАД му доставя такава ТЕ, то между тези страни съществува договорна връзка,
неформална, със съдържание посочено в закона и в ОУ. По силата на този договор
дружеството – ищец има задължение да доставя ТЕ, а ответниците имат задължение
да заплащат реално доставената им ТЕ. Предвид изложеното въззивният съд приема,
че правилно районният съд е приел наличието на договорна връзка между страните
и при постановяването на този извод не е допуснато нарушение на материалния
закон. В.И.П. не се освобождава от качеството „потребител на ТЕ” поради факта, че
тя не ползва ТЕ в жилището си. Съгласно чл. 108, ал. 1 от ЗЕЕЕ /отм./, за да се
изгуби качеството на потребител на топлинна енергия, е необходимо всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към самостоятелно отклонение на абонатна станция да декларират
писмено, че не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление
и/или за горещо водоснабдяване. Същото е предвидено и в чл. 153, ал. 2 и ал. 3
от действащия ЗЕ. В този смисъл съдът приема за изцяло неоснователни
възраженията на въззивницата, че след като тя не е титуляр на партидата и
никога не е получавала фактури на нейно име, то между страните не е налице
облигационна връзка. Предвид изложеното съдът приема извод, че въззивницата не е
загубила качеството на потребител на ТЕ от факта, че не ползват ТЕ в имота.
По така
изложените съображения съдът счита, че през процесния период въззиваемото
дружество е имало задължение да доставя топлоенергия в имота на жалбоподателката,
а тя - да я заплаща.
Именно поради наличието на това договорно задължение е ирелевантно за спора
дали въззивницата е била вписана в издаваните от „Т.С.“ ЕАД фактури, или те са издавани на името
на друго лице.
Неоснователен е и доводът, че не е
установено „през процесния период въззиваемият да е доставял стоки или услуги
на претендираната стойност, отговарящи на българския държавен стандарт за
топлопреносната мрежа“, тъй като заключението на вещото лице Желязов е в
обратния смисъл: на стр. 8 от заключението (лист 79 от първоинстанционното
дело) изрично е посочено, че сумите за ТЕ в топлоснабдения имот на ответниците са
начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката.
Законът (както отменения ЗЕЕЕ, така и
приложимия ЗЕ) утвърждава като принцип за уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради –
етажна собственост (ЕС), реално доставената на границата на собственост
топлинна енергия – чл.109 от ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 156 ал. 1 от ЗЕ. Законът
гарантира правото на топлопреносното предприятие да получи цената на
доставената до абонатната станция на сградата – ЕС - топлинна енергия.
Доколкото тази цена подлежи на разпределение между отделните собственици на имоти
в сградата се налага утвърждаване на конкретни правила за разпределение на
топлинната енергия между собствениците, респ. ползвателите на отделните
отопляеми обекти в сградата. Така всеки потребител на топлинна енергия по
смисъла на закона дължи да заплати част от общата цена, съответна на реално
потребеното при въведена система за дялово разпределение въз основа на
отчетените единици топлинна енергия от средства за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответна част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, изчислена въз основа на
отопляемия обем на имота. Отчитането на доставената ТЕ до абонатната станция (АС)
се осъществява посредством СТИ в АС, а индивидуалното разпределение -
посредством индивидуални разпределители или топломери и водомери. Съобразно
закона на разпределение подлежи подадената ТЕ, след приспадане на
технологичните разходи, като остатъка се дели на ТЕ за горещо водоснабдяване и
за отопление, като ТЕ за отопление на имот се сформира от ТЕ за отопление на
самия имот, ТЕ отдадена от сградната инсталация, ТЕ за отопление на общите
части. Ако в сградата е въведена система за дялово разпределение, а потребител
на ТЕ няма монтирани индивид. разпределители разпределението се извършва съобразно
§. 69, ал.15 от ПЗР към ЗИДЗЕЕЕ и чл. 144, ал.6 от ЗЕ - на максимална мощност.
На същата база се изчислява доставената ТЕ при неосигурен достъп за отчет до
имота.
От приетото заключение по СТЕ се
установява, а и пред въззивната инстанция не е въведено като спорно, че в АС на
сградата, където е жилището на въззивницата е монтиран топломер - годно СТИ.
Установено е, че в сградата където е
имота на въззивницата - ответник дяловото разпределение се извършва от „Техем
сървивис” ЕООД. На ОС на ЕС собствениците на имоти в сградата, проведено на
20.09.2001г. (лист 17 от делото на РС), в която е жилището на въззивницата, е
взето решение да се премине на дялово разпределение на ТЕ, като бъде сключен
договор с „Т.с.” ЕООД за топлинно счетоводство. Липсват доказателства жалбоподателката
П. да е оспорила взетите решения в сроковете и по реда на ПУРНЕС, тъй като кът
момента на приемането им тя не е била съсобственик в етажната собственост, поради
което следва да се приеме, че същите са стабилизирани и етажните собственици, в
това число и въззивницата е обвързана от тях. Договорът за топлинно
счетоводство е сключен на 28.09.2001г. (лист 15-16 от делото) и с него ФДР е
поела задължение ежегодно да отчита индивид. разпределители в имотите на
потребителите. Между ФДР и „Т.С.“ ЕАД е сключен договор при ОУ за извършване на
услугата дялово разпределение на ТЕ на 01.11.2007г. (лист 30-32 по делото). Настоящият
съдебен състав приема още, че пред районният съд е установено, а и пред
настоящата инстанция не е спорно, че дяловото разпределение е извършвано законосъобразно
от ФДР.
Настоящият съдебен състав приема
извод, че общото количество ТЕ, измерено от топломера в АС се разпределя от ФДР
законосъобразно. Като следствие на изложеното съдът счита, че по делото е
установено, че ответниците пред първоинстанционния съд дължат за процесния
период сума в размер на 904.78 лева – видно от заключението на кредитираната
СТЕ (лист 80 от делото на СРС), доставена до тяхното жилище ТЕ за имот – ап. №
1.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното
първоинстанционно решение.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция
съвпадат с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива, поради
което съдът дължи произнасяне и за разноските пред СГС.
С оглед липсата на реално извършени
процесуални действия във въззивното производство, настоящият съдебен състав
приема, че на въззиваемия-ищец не следва да се присъждат разноски.
Предвид цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 217352 от 19.09.2017г., постановено по гр. дело № 12193/2016г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 118 състав.
Решението е
постановено при участието на трето лице – „Т.с.“ ЕООД, помагач на ищеца „Т.С.“
ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.