Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Георги Драгостинов | |
за да се произнесе, съобрази: Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 01.2010 година, постановено по гр. дело № по описа на Великотърновски районен съд за 2009 година, спрямо Н. В. С. е прието за установено, че дължи на А. И. Б. сумата 500 лв. вземане по запис на заповед от 24.02.2006 година, издаден в гр. В.Т. с падеж 24.04.2006 година, платим в гр. В.Т., и законна лихва върху вземането, считано от 08.04.2009 година до окончателното му заплащане. В тежест на ответника са присъдени направените от ищцовата страна разноски. Решението е обжалвано от Н. В. С. вцялост. Претендира отмяната му и постановяване на ново, отхвърлящо предявените искове с присъждане на разноски за две инстанции. Позовава се на процедурни нарушения, допуснати при разглеждане на делото и постановяване на атакуваното решение, довели до неправилността му. Първостепенният съд постановил решението си, въпреки че допуснати доказателства – показания на свидетеля Г. Б. Г. - не били събрани. Не била доведена до край отпочнатата процедура по чл. 176 от ГПК. По посочените причини делото останало неизяснено от фактическа страна. Ответникът по жалбата - А. И. Б. – излага доводи за безпорочност на атакуваното решение. Претендира разноски за второинстанционното производство. Съдът, като разгледа жалбата и обсъди доводите на страните по реда на чл. 271 от ГПК, приема: По реда на чл. 415 от ГПК са предявени са искове с правно основание чл. 535 от Търговския закон. Ищцовата страна - А. И. Б. - излага в исковата си молба, че е собственик на запис на заповед от 24.02.2006 година, издаден в гр. В.Т. с падеж 24.04.2006 година, платим в гр. В.Т.. По реда на настоящото производство претендира съдебно признаване на вземането по записа и на следващите се законна лихва и разноски. Ответната страна – Н. В. С. - оспорва исковете с възражения, по същество свеждащи се до това, че записът е издаден като обезпечение на договор за заем на същата стойност, сключен на датата на издаване на ценната книга. Парите са получени от Г. Б. Г., живеещ с ищцата на семейни начала, нему са върнати дължимите пари по заема на уговорения падеж. По повод на станалото плащане му било обещано да му върнат записа, но това ищцата, нито далия реално заема, не сторили. Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, приема за установено следното: Не се спори, установява се от обясненията на страните и приложения към преписката по частно-гр.дело № 1148 по описа на Великотърновски районен съд за 2009 година запис на заповед от 24.02.2006 година, издаден в гр. В.Т., че ответникът е поел задължение без протест да заплати на ищцата сумата от 500 лв. на дата 24.04.2006 година. Няма спор, признава се от ответника, че е получил сума, равна по стойност на вземането по записа. Парите са му дадени от трето лице – свидетеля Г. Б. Г.. В този смисъл са показанията на последния и те напълно съвпадат с тезата на ответника в писмения му отговор на исковата молба: че от Г. Г. е получил цитираната по-горе сума. Процесният запис е издаден с цел кредиторът да се снабди с изпълнителен лист при неизпълнение на падежа – показанията на въпросния свидетел, депозирани в съдебното заседание на 04.2010 година по настоящото дело. Изложената фактическа обстановка налага извод за неоснователност на предявения иск. По безспорен начин по делото е установено издаването на редовен от гледище на чл. 535 от ТЗ запис на заповед за сумата, предмет на исковата претенция, предаването на сумата от 500 лв. от свидетеля Г. Г. в заем на ответника, поетото от последния задължение да я върне, както и причината за издаване на ценната книга – да разполага кредиторът с изпълнителен титул, който да използва в производство по чл. 237 от ГПК /отм./, респективно по реда на чл. 417 от ГПК. Голословно и в разрез със събраните доказателства е твърдението на ищцата да е титуляр на вземането по записа. Макар и издаден в предвидената от закона форма, той е симулативен: страните не са имали намерение да преобразуват каузалния, по договора за заем, дълг в менителнично вземане в полза на ищцата. Нито са предвидили алтернативност на вземанията, възникнали от заема и от записа при условията на чл. 131 и сл. от ЗЗД. От фактическа страна това означава, че страните по издаване на записа на заповед не са желаели последицата, към която менителничната сделка е насочена: възникване на притезателно право за парична сума, инкорпорирано в оборотна ценна книга. От правна страна това нежелание дисквалифицира валидността на записа и онагледява симулативността на договора по издаването му – изготвяне на документ с реквизитите по чл. 535 от ТЗ и реалното му предаване на поемателя. Симулативната сделка е нищожна – чл. 26, ал.2 от ЗЗД, не поражда правни последици, а в казуса – вземането за сумата от 500 лв. В този смисъл искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Привидността на съглашението по издаване на записа следва да се третира доказано от последиците на проведената процедура по чл. 176 от ГПК, съчетана с непровеждането на разпита на свидетеля Г. в първостепенното производство, въпреки че е поискан от ищцовата страна. Съчетани едно с друго, недовеждането на свидетеля от страна на ищцата и неявяването й в съдебно заседание да отговори на въпросите по чл. 176 от ГПК имат процедурната стойност на посоченото в чл. 165, ал. 2 от ГПК изявление, правещо вероятно твърдението на ответника записът да е симулативен. Щом съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната, призована по реда на чл. 176 от ГПК, да отговори не се е явила без уважителни причини, на толкова по-голямо основание важи допустимостта на свидетелските показания, разкриващи твърдяната от ответника симулативност, по неговата терминология гаранционна стойност, на записа на заповед. Като твърди, че записът не е издаден с цел да се получи по него плащане, а само да „ служи за обезпечение” на задължението по договора за заем да се върне заетата сума, ответникът от правна страна постулира недължимостта на менителничното притезание, заради привидността на сделката, която го поражда. Изявлението пред държавен орган по смисъла на чл. 165, ал.2, предложение последно от ГПК е равностойно на отказа да се направи пред държавен орган – съда по същество на спора – изявление, елиминиращо тезата за привидност на договора за издаване на запис на заповед. Оттук показанията на свидетеля Г. се явяват допустимо доказателствено средство за разкриване на симулацията. Непротиворечиво и последователно въпросният свидетел сочи не само страните по твърдяния от ответника договор за заем, но и че записът е назначен само да бъде средство за снабдяване с изпълнителен лист. Не и да трансформира каузалното вземане по дадения от самия свидетел заем в менителнично, по описания по-горе начин. Това сочи абсолютната симулативност на договора по издаване на записа и отрича ищцовата теза да е титуляр на процесното вземане. Доводите на ищцовата страна са неоснователни. Тезата свидетелят като пълномощник на ищцата да е предал исковата сума на ищеца не равни на закона и на доказателствата по делото. Доказателства за упълномощаване на свидетеля Г. да действува от името и за сметка на ищцата не се събраха. В разрез с реалния характер на договора за заем е тезата, че макар дадени от свидетеля, парите са били на ищцата. Паричният дълг е дълг за стойност, не за копюрите, в които е инкорпориран. Затова правно значение има кой е предал сумата на ответника. Доказателствата по делото сочат, че това не е ищцата. В застъпената насока е и безспорното по делото обстоятелство, че издавайки записа, ответникът не го е предал на ищцата, а на свидетеля Г.. След като свидетелят няма мандат да ангажира ищцата, неясно и в разрез със законовото положение, че след издаване записът трябва да бъде предаден във фактическа власт на поемателя, е защо ценната книга е предоставена на свидетеля. Дори по каузалното заемно отношение ответникът да дължи сума, равна на исковата, претенцията на ищцата не може да бъде уважена. На първо место, защото искът й е основан на менителнична сделка, а не на договор за заем – чл. 6, ал. 2 от ГПК. На второ – защото по заемното отношение, установено по делото, страни са свидетелят Г. и ответника. Спрямо последиците на този заем ищцата не разполага с материалноправна активна легитимация, на самостоятелно основание налагаща отхвърляне на иска. Изходът на спора и правилото на чл. 78, ал. 3 от ГПК сочат, че ответникът има право на разноски за две инстанции, по делото доказани като сума от 448 лв. По изложените съображения съдът Р Е Ш И: Отменя, по реда на чл. 271 от ГПК, решението от 01.2010 година, постановено по гр. дело № по описа на Великотърновски районен съд за 2009 година, вместо което постановява: Отхвърля предявеният от А. И. Б. от гр. В.Т., ул. „М.” № 22 против Н. В. С. от гр. В.Т., ул. „Ц.” № 13, вход „г”, етаж І иск, с който по реда на чл. 415 от ГПК и на основание чл. 535 от Търговския закон претендира да се приеме за установено спрямо последния, че е титуляр на вземане по запис на заповед от 24.02.2006 година, издаден в гр. В.Т. с падеж 24.04.2006 година, платим в гр. В.Т., в размер на 500 лв. и законна лихва върху вземането, считано от 08.04.2009 година до окончателното му заплащане,заедно с направените в заповедното производство разноски, а длъжник по записа е ответникът Н. В. С., като неоснователен. Осъжда А. И. Б. от гр. В.Т., ул. „М.” № 22 ЕГН: * да заплати наН. В. С. от гр. В.Т., ул. „Ц.” № 13, вход „г”, етаж І, сумата от 448 /четиристотин четиридесет и осем/ лв., разноски за две инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: |