№ 577
гр. Бургас, 14.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20222100500705 по описа за 2022 година
Производството по делото е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх.№ 2768/30.03.2022г. на НРС от К. Й. Д. с ЕГН-********** от гр. П.,
ул.П. Б. № **, с посочен съдебен адрес в гр.Бургас, ул.Княз Борис I № 2, ет.1, офис №
6, чрез пълномощника адв. Лина Георгиева от АК-Бургас против Решение №
67/14.03.2022г., постановено по гр.д. № 1342/2021г. по описа на РС-Несебър, в частта,
с която е отхвърлена искова претенция на въззивницата за осъждане на Детска градина
„Делфинче, гр.Св.Влас, Булстат-*********, представлявана от Директора Сузана
Говедарска да й заплати сумата от 174,19лв., съставляваща неначислена и неизплатена
в следствие допусната от работодателя дискриминация по смисъла на чл.14 от
ЗЗДискр. по признак „лично положение“ и „стаж“, разлика в размера на основното
трудово възнаграждение за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019, ведно със законната
лихва, считано от 15.10.2021г. до окончателното изплащане.
Въззивникът посочва, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е
постановено при правилно установена фактическа обстановка, но неправилно
приложение на материалния закон и е необосновано. По-конкретно навежда, че е
налице неправилно тълкуване и приложение на релевиращите материално-правни
норми и по-конкретно на разпоредбата на чл.4, чл.14, ал.1 от ЗЗДискр. и чл.15 и
следващите от Наредба № 4/20.04.2017г.. Извършен е анализ на законодателството и е
изведен и се поддържа извод, че не е налице законова възможност да се определят
различни прагове на основната заплата за съответната длъжност, която да се основава
на критерий „учителски стаж“, като такъв се намира за дискриминационен.
Моли, атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната част, като се
постанови ново такова по същество, с което претенцията да бъде уважена. Не са
1
сторени доказателствени искания. Не се сочат доказателства за събиране. Претендират
се разноски.
В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна Детска градина „Делфинче, гр.Св.Влас, уведомена за постъпилата въззивна
жалба чрез директора Сузана Говедарска. Не ангажира нови доказателства, няма
доказателствени искания. Не претендира разноски.
Районният съд е разгледал искове с правни основания чл.14, вр.чл.4,
вр.чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр., вр. чл.128, т.2 КТ.
Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора,
по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното
производство, очертани с жалбата, намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити, не страда от
пороци, поради което съдът я намира за допустима.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
Обжалваното решение подлежи на проверка за правилност по наведените в
жалбата оплаквания, поради което и за да се произнесе съдът взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от К. Й. Д., ЕГН **********
искове за осъждане на Детска градина „Делфинче, гр.Св.Влас да заплати на ищцата
сумата от 174,19лв.-представляващи претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
разликата между размера на определеното и заплащано възнаграждение и посоченото
във вътрешните правила за работната заплата на У. с професионален стаж от 6 до 10
години за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019г. на осн.чл.71, ал.1, т.3 от Закона за
защита от дискриминация; сумата от 150,69лв.-представляващи разликата между
заплатеното и дължимото се на ищцата за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019г.
съгл.чл.25 от КТД допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит, ведно със законната лихва върху сумите, начиная от предявяване
на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
Твърденията на ищцата са били, че между страните е съществувало трудово
правоотношение за периода от 06.09.2018 г. до 06.01.2019г., по което възоснова на
сключен трудов договор ищцата е заемала длъжността у. с основна заплата 785 лв. и
допълнително трудовото възнаграждение за придобит стаж и опит в размер на 3%.
Счита се, че по смисъла на чл.4 и чл.14 от Закона за защита от дискриминацията за
посочения период ищцата е била обект на дискриминация по признак „лично
положение“ по отношение определяне размера на основното трудово възнаграждение,
тъй като за У.те със стаж от 6 до 10 г. във вътрешните правила за работната заплата на
ответника е заложена по- висока основна заплата, като на това основание в исковата
молба се заявява дискриминация.
С депозирания писмен отговор ответната страна е оспорила предявените
претенции като неоснователни.
С обжалваното решение е уважена претенцията по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. за
сумата от 150,69лв.-представляващи разликата между заплатеното и дължимото се на
ищцата за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019г. съгл.чл.25 от КТД допълнително
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, ведно със
законната лихва върху сумите, начиная от предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумите и е отхвърлил претенцията за сумата от 174,19лв.-
2
представляващи претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между
размера на определеното и заплащано възнаграждение и посоченото във вътрешните
правила за работната заплата на У. с професионален стаж от 6 до 10 години за периода
от 01.10.2018г. до 06.01.2019г. на осн.чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от
дискриминация.
В уважителната част против решението не е депозирана жалба в законния
срок, поради което то е влязло в законна сила.
С тук сложената за разглеждане въззивна жалба решението се обжалва в
отхвърлителната част.
Видно от решаващите мотиви, съдът е приел тази претенция за неоснователна
т.к.не се установява твърдяното дискриминационно отношение. По-конкретно съдът е
посочил, че разпоредбата на чл.14, ал.3 от ЗЗДискр. повелява критериите за оценка на
труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото
изпълнение да са еднакви за всички работници и служители и да се определят с
колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с
нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната
администрация без оглед на признаците по чл.4, ал.1. Прието е, че Законът за защита на
дискриминация позволява определяне на критериите за оценка на труда да се
извършват с вътрешни правила, без оглед на дискриминационните признаци по чл.4,
ал.1, което в случая е сторено от работодателя. След като съдът е установил, че
въззивницата попада в графата у. с професионален стаж до 5 години, е приел, че
работодателят не е допуснал, нито извършил твърдяното нарушение нито у допуснал
дискриминационно отношение спрямо нея при определяне на основното й трудово
възнаграждение, тъй като тя е била третирана наравно с останалите У. с
професионален стаж до 5 години.
Решението е правилно.
Не е спорно по делото, че въззивницата е била назначена и е заемала
длъжност у. в Детска градина „Делфинче“-гр.Свети Влас, считано от 06.09.2018г. до
06.01.2019г. като трудовото й правоотношение е било прекратено със Заповед № 2136-
080/07.01.2019 г. на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, считано от 07.01.2019г..
Не е спорно и че във Вътрешните правила за работна заплата на ответника
било заложено различно основно възнаграждение според професоналния стаж на
учителя- от 0 до 5 г. и от 6 до 10 години, като разликата в заплатите на двете категории
е 55лв. месечно. Страните не спорят, че въззивницата е попадала в първата категория,
т.к. към датата на постъпване на работа е имала педагогически стаж от 3г.11мес и
26дни, но същата счита, че е дискриминационно да се определя въз основа на стажа
основното й възнаграждение, поради което претендира, че й се дължи по- високото
основно възнаграждение.
Страните спорят по въпроса налице ли е през този четиримесечен период
проявено от въззиваемия работодател спрямо въззивницата дискриминационно
отношение спрямо нея на признак „лично положение“ и „стаж“.
Законът за защита от дискриминация съдържа абсолютна забрана за
дискриминация, като чл. 4, ал. 1 очертава кръга от защитени признаци / Р. № 690 от
20.01.2021 г. по адм. д. № 10531 / 2020 на ВАС//, като посочва, че е забранена всяка
пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа
принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в
3
международен договор, по който Република България е страна.
Според постоянната практика на ВКС фактическият състав на
дискриминацията включва белези на конкретното лице, които съответстват на някой от
изчерпателно изброените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр признаци, неблагоприятно третиране
или нежелано поведение и причинна връзка между тях. В съдебната практика обаче не
всяко неравно третиране представлява дискриминация, а само това, което се основава
на поне един от посочените признаци. Когато по делото не е установено
жалбоподателят да отговаря на такъв признак, който да го отличава от останалите
лица, третирани по -благоприятно, не би могла да бъде установена причинна връзка
между сочените в жалбата действия спрямо жалбоподателя и признак по чл. 4, ал. 1 от
ЗЗДискр. Съдът приема, че дори да са съществували, тези действия не представляват
дискриминация по смисъла на закона.
Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на
всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл.
4, ал. 1 от закона. При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат
се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно
положение от други при сравними сходни белези, като неравното третиране според
нормата на § 1, т. 7 от ДР от ЗЗДискр. е всеки акт, действие или бездействие, което
пряко или непряко засяга права или законни интереси.
Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на
основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било
третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Пряката дискриминация
представлява обективно състояние, независещо от намеренията на субекта, тоест не се
обуславя от наличието на вина.
Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал.
1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална
разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика
е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са
подходящи и необходими.
Поставянето в неблагоприятно положение се изразява в еднакво третиране, но
при несъобразяване с различия, произтичащи от естеството на забранения признак.
Забраната при този вид неравностойно третиране е относителна и допуска
злепоставянето да бъде оправдано при наличието на определени предпоставки.
Различното по-неблагоприятно третиране или положение към дадено лице или група
лица трябва да е обусловено от признак по чл. 4 от закона. Ето защо, не е достатъчно
да се установи неблагоприятно третиране на определено лице в конкретен случай, а е
необходимо да се докаже, че то е извършено заради някой от обсъжданите признаци,
като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното
отношение и причината за него. Тоест, за да е налице нарушение по Закона за защита
от дискриминация, следва да се установи не какво да е по-неблагоприятно третиране
на лице или група от лица, а по-неблагоприятно третиране въз основа на критерий,
изрично формулиран в закона, в друг закон или международен договор, по който
държавата е страна.
Съгласно чл. 9 от Закона за защита от дискриминация, доказателствената
тежест в процеса е възложена на ищеца, като същата се обръща едва тогава, когато
страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да
се направи извод, че е налице дискриминация. Следователно, трябва да има съмнение
за дискриминация, за да се прехвърли тежестта на доказване върху ответната страна. В
този смисъл, ищцата следва да проведе доказване на фактите, въз основа на които
може основателно да се предположи, че тя е жертва на дискриминация. Само в този
4
случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното,
а именно - че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено/в този смисъл
Решение № 511 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г. по описа на ВКС, III ГО/.
В случая, съдът е възложил в тежест на ищцовата страна да докаже, че
работодателят е проявил твърдяното дискриминационно отношение спрямо него; че в
резултат от това отношение е претърпял сочените имуществени и неимуществени
вреди; размер на претендираните обезщетения за имуществени и неимуществени
вреди; изпадане в забава на ответника и размер на претендираното обезщетение за
забава.
Твърденията на въззивницата в производството са, че същата е
дискриминирана на основата на признаците "лично положение" и "стаж".
За разлика от други защитени признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр -пол, раса,
увреждане, възраст, семейно положение, които са иманентно присъщи на човека,
защитеният признак "лично положение" няма еднозначно, изначално прието и
обективно съдържание. Това налага за всеки случай установяване и доказване на
значим, обективен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и
който отчита универсалния обхват на закона и абсолютната забрана за дискриминация.
Ищецът следва да посочи онази характеристика на личността му, поради която се
твърди, че е неблагоприятно третиран, както и пряка причинна връзка между
действията и защитения признак. Такова не е посочено, нито в първоинстанционното,
нито във въззивното производство.
По-нататък, за да е налице нарушение на изискването за равенство в
заплащането от работодателя по см. на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., какъвто е основния спор
в настоящия слуай, е необходимо да се установи, че неблагоприятното третиране на
служителя, изразяващо се в получаване на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд,
сравнение с други служители в сходно положение, е в причинна връзка с някои от
защитените признаци - а именно, неговото лично положение. Извеждането на защитата
при упражняване на правото на труд в самостоятелен раздел в Закона за защита от
дискриминация е с оглед значимостта на обществените отношения, свързани с правото
на труд на гражданите и свързаните с тях специфики, но във всички случаи
разглеждането на нарушаване правото на труд като проява на дискриминация следва
да е основано на защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Във всички останали случаи
на неблагоприятно третиране, защита следва да се осъществява по общия ред, със
съответните процесуални способи
Разликата в заплащането за едни същи длъжности се дължи на разликата в
притежавания от служителя професионален опит и придобитите чрез него знания и
умения за изпълнение на различните трудови функции и интензитета на работата. При
обстойния анализ на релевантните факти, решаващият съд е достигнал до правилния
извод, че полагането на труд въз основа на еднакви длъжностни характеристики и
еднакво работно време не го прави еднакъв или равностоен. Различията се основават
на разликата в качеството и интензитета на положения труд, а не на основата на
критериите „лично положение“ на отделните служители.
От една страна, от приобщените по делото като относими към твърденията за
възнагражденията на въззивницата писмени доказателства и заключение на ССче се
установява, че тя има педагогически стаж към момента на постъпване на работа от
3г.11м. и 26дни. От друга страна, съгласно чл.8, ал.1, т.1.1 от Вътрешните правила за
работна заплата в ответната общинска детска градина като второстепенен
разпоредител с делегиран бюджет, в сила от 01.01.2018г., началната основна работна
заплата за длъжността „у.“ е в размер на 785лв. съгласно Приложение № 1, а съгласно
т.2.1 размерът на допълнителното възнаграждение за придобит педагогически стаж се
5
изменя съгласно същото Приложение № 1 и се урежда с допълнително споразумение.
Съгласно инкорпорираната във вътрешните правила и утвърдената таблица за
основната работна заплата на педагози и кариерното развитие по длъжностни нива са
включени професионален опит, основна работна заплата/ОРЗ/, изисквания за
образователен ценз. Видно от тази таблица у. с професионален опит от 0г-5г. е с ОРЗ
785лв., у. с професионален опит от 6г.-10г. е с ОРЗ от 840лв., старши у. с
професионален опит от 11г.-20г. е с ОРЗ 900лв., старши у. с професионален опит от
21г.—30г. е с ОРЗ от 920лв. и главен у. с професионлен опит от 10г. – 30г. е с ОРЗ от
945лв., като в случая не е необходимо поради липса на релевантност за всяко кариерно
ниво да се допълва тук и изискването за образователен ценз, тъй като не е сложено за
обсъждане от страните.
Нормата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр регламентира основен принцип на
антидискриминационното право в областта на труда, като задължава работодателя да
осигури равно възнаграждение за еднакъв и равностоен труд. Под еднакъв труд следва
да се разбира този, полаган от различни лица, но с една и съща по качество работна
сила (квалификация, умения, сръчност и др.), а равностоен труд е този, който е полаган
от различни лица, които имат различна по характеристика и квалификация работа, но
трудът им има равна ценност и полезност (СЕО, дело ВгиппоТет, решение от
26.06.2001 г.)
Правилно НРС е приел, че ответната страна не е нарушила чл. 14, ал. 1 от
ЗЗДискр. по признак „лично положение“ и „стаж“ по отношение на въззивницата.
Според настоящия съдебен състав с оглед спецификата на предоставената
обществена услуга е необходимо отчитането на професионален опит, респективно
придобитите с него знания и умения от педагогическите специалисти. В конкретния
случай въззивницата не е била дискриминирана от рабоподателя, а напротив е била
третирана наравно с останалите педагози притежаващи нейния професионален опит.
Ето защо не се установява по делото, въззивницата да е била поставена в положение да
получава на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд, сравнение с други служители в
сходно положение, и това положение да е в причинна връзка с някои от защитените
признаци - а именно, неговото лично положение. Посоченото обуславя извод, че в
случая липсва неблагоприятно третиране на въззивницата на основа на посочените
признаци, доколкото безспорно се установява по делото, че индивидуалните основни
месечни заплати на работещите по трудово правоотношение в ответната детска
градина варират в определени граници, включително по отношение на служители,
заемащи еднакви длъжности, като служителите отнапред са поставени при ясни
критерии за професионален опит и кариерно израстване.
В случая въззивницата е твърдяла, че различното й третиране е обусловено от
признака "лично положение". Липсват обаче каквито и да било доказателства, за
особено " лично положение" на последната. За да е налице дискриминация по признак
" лично положение", различното третиране трябва да е свързано с притежавани или
придобити качества на личността или вътрешноприсъщи признаци, за да се приеме, че
се включва в законово защитения признак "лично положение", които позволяват да
бъдат прилагани еднакво и които отчитат универсалния (материален и персонален)
обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. Причинната връзка
между защитения признак и относителното ощетяване е необходим елемент от
фактическия състав на пряката дискриминация.
В настоящия случай липсва доказателства за притежавани или придобити
качества на личността на въззивницата, които да я различават от другите служители на
ответника.
По делото липсват каквито и да било доказателства, установяващи, че
6
определянето на трудовото възнаграждение на въззивницата е свързано с някакъв
белег, качество или признак, присъщи на личността му и включващи се в признака
"лично положение", които го различават от останалите служители на същата длъжност
и със същия професионален опит. Няма каквито и да било данни действията на
работодателя да са продиктувано от някакви личностни качества на ищеца свързани
със защитен признак. Съдът приема, че поради липса на легална дефиниция за "лично
положение" е необходимо страната да установи в конкретния случай наличието на
значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган
еднакво и който отчита универсалния обхват на закона и абсолютната забрана за пряка
дискриминация и че това доказване не е осъществено в настоящия процес.
Трудовата функция, т. е. длъжността, която се заема от лицето по съответното
правоотношение също не се включва в понятието "защитен признак" лично положение.
Липсата на причинна връзка между спорното лошо третиране и определен защитен
признак изключва приложимостта на ЗЗДискр., доколкото законът не е приложим към
всяка неприятност, без оглед дали тя се дължи на признаци като пол, увреждане,
сексуална ориентация, лично положение и т. н.
Както бе посочено по-горе нормата на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. регламентира
основен принцип на антидискриминационното право в областта на труда, като
задължава работодателя да осигури равно възнаграждение за еднакъв и равностоен
труд. Под еднакъв труд следва да се разбира този, полаган от различни лица, но), а
равностоен труд е този, който е полаган от различни лица, които имат различна по
характеристика и квалификация работа, но трудът им има равна ценност и полезност.
Нормата е императивна и двете изисквания (еднакъв и равностоен труд) са
регламентирани при условието на кумулативност. Най-сетне, при преценка за
наличието на предпоставките на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. следва да се вземе предвид дали
работниците полагат сравним труд, т. е. сравним на практика с една и съща по
качество работна сила, квалификация, умения, сръчност и др., независимо дали има
формално тъждество на длъжностите, като при установяване дали е налице същият или
сравним труд са релевантни за фактическото естество на работата, необходимите
знания и умения, които се придобиват освен с първоначална и продължаваща
квалификация и с натрупан професионален опит.
Настоящият въззивен състав приема, че по делото не се доказа при условията
на пълно и главно доказване проявено от работодателя дискриминационно отношение
спрямо ищцовата страна на заявения признак "лично положение" и „стаж“, изразяващо
се в неосигуряване на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд на
равностойния по длъжност.
За да се обоснове извод за наличие на дискриминация по някой от
признаците, както бе описано и по горе трябва да се направи сравнение между начина,
по който лицето, което твърди, че е жертва на дискриминация е третирано и начина на
третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, т. е. по отношение
на които са налице сравними сходни обстоятелства. Както е изяснено в съдебната
практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно
съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в
очертаните от ЗЗДискр. форми на по - неблагоприятно третиране, независимо дали при
осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания.
От събраните по делото доказателства съдът приема, че не е доказано
различно третиране на въззивницата, обосновано от признаците, посочени в Закона за
дискриминация.
Настоящият въззивен състав изцяло възприема изводите на съда в
обжалваното решение, че начина на заплащане на труда на ищеца, начина на
7
изпълнение на трудовите му функции, в конкретния случай не представляват
нарушения на Закона за защита от дискриминация, поради липсата на защитен
признак, обосноваващ неравното третиране, и на пряка причинна връзка между
посочените обстоятелства и признак по чл. 4 от закона.
С оглед на изложените съображения, съдът намира, че ищецът не проведе
доказване на
фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че същият
е жертва на дискриминация. Поради това, предявеният иск с правно основание чл. 71,
ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация се явява неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
В обобщение, решението на НРС като правилно и законосъобразно следва да
се потвърди.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на
въззиваемия следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски, но
произнасяне в тази насока не следва доколкото не са налице кумулативно изискуемите
предпоставки за това, а именно - искане за такива не е отправено и доказателства за
сторени разноски за въззивното производство не са представени.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 67/14.03.2022г., постановено по гр.д. №
1342/2021г. по описа на РС-Несебър в обжалваната част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8