№ 388
гр. Варна, 12.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мила Й. Колева
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20243100500280 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК, образувано по въззивна жалба вх. ВРС №
97011/22.12.2023г., против решение № 3800/23.11.2023 постановено по гр.д. № 4977/2023 г.
по описа на РС Варна, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, да бъде прието за установено в отношенията между страните, че П.
Б. Н. дължи на „ФЗ Васил Костов“ ООД разликата над 3 030,00 лева до претендираните 10
100,00 лева, представляваща неустойка за забавено предаване на владението върху
недвижим имот за периода от 13.07.2022 г. до 21.10.2022 г., за която сума е издадена Заповед
№ 272/23.01.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
ГПК, по ч. гр. д. № 669/2023 г. по описа на ВРС.
Въззивникът намира първоинстанционното решение за неправилно. Посочва, че за
периода от 05.07.2022 г. до 21.10.2022 г. „ФЗ Васил Костов“ ООД е било собственик на
целия апартамент, поради което при наемна цена съгласно приетата по делото СИЕ в размер
на 620 лв. на месец за 101 дни дружеството би получило наем в размер на 2 020 лв., а не 1
010 лв., както е приел първоинстанционният съд. Същевременно се позовава на
противоправно поведение на ответника от преди сключване на договора за замяна, което
лишило ищеца от наем в размер на 2 550 лева за притежаваната от него ½ идеална част,
което довело до уговаряне на неустойката с цел обезпечаване на интересите на дружеството.
Прави извод, че присъдената неустойка от 3 030 лв. дори не покрива реално претърпените
от дружеството вреди. Оспорва като неправилен извода на първоинстанционния съд относно
действителния размер на претърпените вреди, тъй като същите не се изразявали само и
единствено в обезщетение за лишаване от ползване на собствен имот. Целта, с която бил
придобит недвижимия имот, била същият да бъде продаден във възможно най-кратък срок и
при възможно най-добри условия. С противоправното си поведение ответникът умишлено
препятствал тази възможност. За период от 4 месеца дружеството било в невъзможност да
продаде имота като по този начин било принудено да се разпореди с него при по-
1
неблагоприятни условия, а именно продало имота за 5 000 евро по-малко от първоначално
обявената през юли 2022 г. цена от 100 000 евро. С посочените факти се установявали
действително претърпени от „ФЗ Васил Костов“ ООД вреди, които надвишавали размера на
претендираната неустойка. Неправилен бил изводът, че тези обстоятелства не попадали в
предмета на делото – напротив, от тяхното наличие се установявал по безспорен начин и
факта, че претендираният размер на договорната неустойка не само не е прекомерен, но
дори и не покрива всички претърпени вреди. Освен преки вреди, следствие на отложената
във времето сделка, „ФЗ Васил Костов“ ООД претърпяло и такива, дължащи се на
нарасналия процент на инфлация, която за посочения период била 4,1 %. Дори само при
отчитане на индекса на инфлация дружеството поради обезценяване на парите било
изгубило 4,1 % от стойността на имота в периода от неговото придобиване до датата на
предаване на владението, т.е. сумата 7 432,15 лв. Изтъква, че ответникът напълно умишлено
е увредил дружеството. Поддържа, че претърпените от ищеца вреди са в по-голям размер от
този на претендираната неустойка. В обобщение, неправилен и несъответстващ на
събраните по делото доказателства и установените обстоятелства бил изводът на
първоинстанционния съд за прекомерност на претендирания размер на неустойката, довел
до частично отхвърляне на иска. По същество, моли за отмяна на решението в обжалваната
част и уважаване на предявения установителен иск за разликата от 3 030 лв. до пълния
размер на исковата претенция, а именно 10 100 лв., и присъждане на разноските пред двете
съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна, с който счита въззивната жалба за неоснователна. Намира решението
на ВРС за постановено при правилно прилагане на материалния и процесуалния закон,
съобразено с доказателствения материал по делото. Акцентира върху обстоятелството, че
ищецът претендира обезщетение за забавено предаване на владение върху ½ ид.ч. от
самостоятелен обект в сграда за периода от 13.07.2022 г. - 21.10.2022 г. Във въззивната
жалба били наведени нови обстоятелства и факти, които не са предмет на делото – вреди от
неизпълнението от преди посочения период. Оспорва като неотносими към предмета на
спора доводите на ищеца, че именно в резултат на неизпълнението на ответника
дружеството е било принудено да се разпореди с имота при по-неблагоприятни условия
поради нарасналия процент на инфлация. Моли за оставяне без уважение на подадената
жалба и за потвърждаване на постановеното решение в обжалваната част. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание въззивникът не се явява, представя писмена молба, с
която поддържа изложеното във въззивната жалба. Подчертава, че исковата претенция е за
заплащане на задължение по неустоечна клауза за забава предаване на владението на целия
имот, а не ½ ид.част от него. Претендира присъждане на разноски и прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемата страна.
Въззиваемата страна чрез процесуалния си представител моли за оставяне без уважение на
въззивната жалба и за присъждане на разноски, като прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от „ФЗ Васил Костов“ ООД
срещу П. Б. Н. обективно кумулативно съединени искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
сумата 10 100 лв., представляваща дължима неустойка за забавено предаване на владението
върху следния недвижим имот: ½ ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор
***********, находящ се в ********, представляващ апартамент ****, със застроена площ
79.89 кв. м., дължима за периода от 13.07.2022 г. до 21.10.2022 г.; сумата 960 лв.,
2
представляваща разноски по изповядване на сделката по т. V от нотариалния акт, ведно със
законната лихва върху сумата 960 лв., считано от датата на подаване на заявлението в съда –
20.01.2023 г. до окончателното й изплащане, които суми са предмет на Заповед №
272/23.01.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
ГПК, издадена по ч. гр. д. № 669/2023 г. по описа на ВРС, XLVI състав;
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца
сумата 40.80 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата 960 лв. за периода
13.07.2022 г. – 12.12.2022 г.
Ищецът твърди, че по силата на Нотариален акт ****** от 05.07.2022 г. е придобил ½
ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***********, находящ се в
********, представляващ апартамент ****, със застроена площ 79.89 кв. м, притежавана от
ответника. Съобразно т. I от НА ответникът е следвало да предаде владението на имота до
12.07.2022 г., като при неизпълнение на това задължение същият дължи неустойка в размер
на 100 лв. на ден, която страните намират за справедлива и непрекомерна. Предвидено в т.
V било и в същия срок сумата от 960 лв., представляваща част от сторените по сделката
разходи, да бъдат възстановени на ищеца. Доколкото ответникът не е изпълнил в срок
задълженията си, връчена му била покана, за явяването му на 21.10.2022 г. в 10:00 ч. в
кантората на нотариус О.Ш. за предаване на ключовете от имота и заплащане на дължимата
сума, на която дата и час не се явил, но в същия ден баща му предал ключовете на ищеца.
Съобразно изложеното, ищецът претендира заплащане на неустойка за периода от
13.07.2022 г. до 21.10.2022 г. в размер на 10100 лв., както и незаплатената част от сторените
по нотариалната сделка разходи от 960 лв. Твърди се, че в полза на ищеца е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за претендираните суми, като
в законоустановения срок е депозирал настоящата искова молба за установяване на
вземанията си. Претендира се и присъждане на сторените в заповедното и в исковото
производство съдебно-деловодни разноски.
Със становище от 17.08.2023 г., ищецът е уточнил, че бащата на ответника – Б.А. Н. е
длъжник на ищцовото дружество и във връзка с образувано срещу него изп. д. № 45/2020 г.
по описа на ЧСИ Х.Г., в периода 01.06.2021 г. – 01.07.2021 г. е проведена публична продан
на следните идеални части от недвижимите имоти: ½ ид. ч. от апартамент ****, с
идентификатор ***********, находящ се в ******* и ½ ид. ч. от апартамент № 23, с
идентификатор *****, находящ се в ******. Излага, че дружеството е участвало в проданта
и е придобило собствеността върху тези идеални части от недвижимите имоти, за което е
издадено и съответно постановление за възлагане, вписано в СВп – гр. Варна и е станал
съсобственик в посочените два недвижими имота заедно с ответника П. Б. Н.. Въпреки това
дружеството не било въведено във владение. При сключване на нотариалния акт за замяна
на 05.07.2022 г. ответникът е бил във владение и на двата апартамента, а дружеството е
получило владението върху процесния апартамент **** на 21.10.2022 г. Посочва, че
дружеството не е имало достъп до имота, поради което е било невъзможно извършването на
огледи на апартамента от страна на евентуални бъдещи купувачи, респективно продажба на
имота. Поддържа, че е понесъл вреди в по-голям размер от претендираната неустойка.
Счита, че тази неустойка не само че не е нищожна, но не се явява и прекомерна. Излага, че е
налице признание от страна на ответника, че същият дължи плащане на натрупаната
неустойка, доколкото в образувано изп. д. № 117/2023 г. по описа на ЧСИ Н. Д., същият е
подал молба на 07.06.2023 г., внесъл е част от дължимата сума и писмено се е задължил да
внася на части остатъка до пълното погасяване на задължението.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който
оспорва исковете като неоснователни. Направено е възражение, че клаузата в процесния
нотариален акт, уреждаща дължимостта на неустойка в размер на 100 лв. на ден, е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. В
3
условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираната
неустойка до размера на пазарния наем на процесния имот за посочения период, на
основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирана страна при наличието
на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в хипотезите на нарушение на
императивна правна норма.
Предмет на обжалване е решението на ВРС в частта, с която е отхвърлен иска за
приемане за установено, че П. Б. Н. дължи на „ФЗ Васил Костов“ ООД разликата над 3
030,00 лева до претендираните 10 100,00 лева – неустойка за забавено предаване на
владението върху недвижим имот за периода от 13.07.2022 г. до 21.10.2022 г. В останалата
част, решението на ВРС не е обжалвано и е влязло в законна сила, включително в частта, с
която предявеният иск за присъждане на неустойка за неизпълнение е уважен до размер на
3030 лева, поради което съществуването на това вземане е установено по своето основание
със сила на пресъдено нещо.
Безспорно установено в първоинстанционното производство е придобиване
собствеността върху ап. 73, с идентификатор ***********, находящ се в ******* от „ФЗ
Васил Костов“ ООД въз основа на два последователни акта – постановление за възлагане от
17.08.2021 г. и нотариален акт за замяна на ид.ч. от недв. имоти от 05.07.2022 г. Не се спори
между страните, че съгласно нотариалния акт владението върху имота е предвидено да бъде
предадено до 12.07.2022г., а в противен случай като санкционна клауза е уговорена
неустойка в размер на 100 лева на ден. Установен е и фактът на предаване владението на
имота, осъществено на 21.10.2022г., поради което за периода 13.07.2022г. – 21.10.2022г.
ответникът с неизпълнение на задължението си е лишил ищеца от възможността да
упражнява фактическата власт върху процесния имот.
От приетото по делото заключение по допуснатата СТЕ, неоспорено от страните, се
установява, че средномесечният пазарен наем за ½ ид.ч. от процесния недвижим имот е 310
лева или 10 лева/ден.
В настоящото производство спорен е въпросът относно размера на уговорената и
претендираната неустойка за периода на неизпълнение на задължението по договора от
страна на ответника и по-конкретно, дали е налице прекомерност на неустойката в частта за
разликата над присъдената до претендираната сума от 10 100 лева.
В ТР 1/2009 г. ОСГТК на ВКС от 15.06.2010 г. е разяснено, че прекомерността на
неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с
вече настъпилите от неизпълнението вреди.
Всички изложени от въззивника твърдения за претърпени вреди са за пропуснати
ползи, които следва да бъдат доказани като едно сигурно увеличаване на имуществото и не
могат да почиват само на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването
(арг. от ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС).
4
На първо място, въззивникът излага, че наемната цена, която би получил за
процесния период, в който е бил възпрепятстван да ползва имота си, е в размер на 2020
лева, а не посочената от ВРС стойност в размер на 1010 лева. Този довод е по принцип
правилен, но неустоечната клауза в процесния нотариален акт касае само прехвърлената с
него идеална част. Страните са договорили неустойка единствено за неизпълнение на
задължението на ответника да предаде ½ идеална част от имота. Претенция за вреди от
непредаване и на другата ½ идеална част от имота би могла да се заяви на общо основание,
но не и на основание уговорената между страните в нотариалния акт неустойка. Ето защо,
правилно ВРС е изчислил трикратния размер на вредите спрямо обезщетението за ползване
на ½ ид. част от имота.
На следващо място, въззивникът е претендирал, че забавата на ответника е довела до
намаляване на продажната цена на имота с 5 000 евро, тъй като е продаден на цена по-ниска
от обявената. Обосновава се с настъпила промяна в пазара на имотите. Съдът намира, че
това възражение не може да бъде прието за основателно, тъй като тенденцията, споделена и
от вещото лице, за стабилност на цените на пазара на недвижими имоти в процесния период,
а евентуално – тяхното прогресивно развитие, не се е отразило неблагоприятно на цената на
апартамента. По делото не са ангажирани доказателства, че пазарната цена на апартамента
към датата на настъпване на падежа на задължението за предаване на ½ идеална част от
апартамента – 12.07.2022 г., действително е била 100 000 евро. Очакванията на въззивника
за реализиране на имота на посочената цена са субективни и не могат да обосноват размера
на претърпените вреди, тъй като пропуснатите ползи следва да бъдат базирани на сигурно
увеличение на имущественото състояние на претендиращия ги.
Посоченият от въззивника размер на инфлацията за периода юли 2022 г. – ноември
2022 г. от 4,1% не води само до извод за негативен ефект – обезценяване на стойността на
паричните средства, а и за нарастване цените на продаваните вещи. Логично следва изводът,
че инфлационният процес би се явил благотворен резултат за продавача, който би получил
цена с 4,1 % по-висока от пазарната в началото на периода. По тази причина и в тази част
съдът не намира за обосновано твърдението за претърпени вреди на тази основа, а именно –
допуснат пропуск за въззивника да увеличи стойността на имуществото си поради обезценка
на получените като продажна цена парични средства.
По изложените съображения, ВОС намира, че ВРС правилно е приел за основателно
възражението за прекомерност на неустойката, тъй като нейният размер надхвърля
значително претърпените от въззивника вреди, изчислени спрямо обективния критерий –
цена на ползването на имота за периода на забавата. С това се удовлетворява проявлението
на нейните обезпечителна и обезщетителна функции. Отчетен е и санкционният характер на
неустойката, поради което е присъден трикратния размер на приетата стойност за
обезщетение на вредите. Следва да се отбележи и че въззивникът не възразява спрямо така
посочените от вещото лице по СТЕ пазарни стойности.
Предвид съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
решение ще бъде потвърдено. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща и към
мотивите на първоинстанционния съд.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция в размер на 500,00 лева. Възражението за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като съобразно
защитавания материален интерес, фактическата и правна сложност на делото същото се
явява обосновано и справедливо като съответстващо на положения от адвоката труд, в т.ч.
явяване в открито съдебно заседание. Самият въззивник е заплатил на своя процесуален
представител адвокатски хонорар в размер на 1400 лева за защита пред въззивната
инстанция, което в пъти надвишава заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
5
възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3800 от 23.11.2023г., постановено гр.д. № 4977/2023 г.
по описа на РС – гр. Варна в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, да бъде прието за установено в отношенията между страните, че
П. Б. Н. дължи на „ФЗ Васил Костов“ ООД разликата над 3 030,00 лева до претендираните
10 100,00 лева, представляваща неустойка за забавено предаване на владението върху
недвижим имот за периода от 13.07.2022 г. до 21.10.2022 г., за която сума е издадена Заповед
№ 272/23.01.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
ГПК, по ч. гр. д. № 669/2023 г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА „ФЗ Васил Костов“ ООД, ЕИК *********, гр. София ДА ЗАПЛАТИ на П.
Б. Н., ЕГН **********, гр. Варна сумата от 500,00 лв., представляваща сторени от
въззиваемата страна разноски в настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от връчването му при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6